Да СТАНЕШ православенПътешествие към древната Христова вяра
Да СТАНЕШ православенПитър Гилкуист *
На Негово Високопреосвещенство, Митрополит Филип Салиба.
През 1987 г. в Детройт вие казахте, че ако трябва отново да приемете Евангелската Православна Църква в Архидиоцеза, вие бихте го сторили хиляди пъти.
От наша страна, ние всички също бихме казали Да хиляди пъти! На многая лета.
След дълго и мъчително пътуване две хиляди изтощени евангелски протестанти най-после намират пътя към дома. Това е историята на шепа смели мъже и техните паства, които рискуват доходоносната си работа, сигурността си и одобрението на най-бизките си приятели, за да се покорят на Божия призив.
Това е също и историята на всеки вярващ, който търси Църквата. Където Господ е Христос. Където се проповядват святост, отговорност и Божието всемогъщество. Където общението е нещо повече от събиране за вечеря на полуготова храна в мазето на църковната сграда. И където модните умлечения отстъпват място на апостолското служение и учение.
Това е книга за християни, които търсят начин да вдъхнат живот на собствените си църкви. Това е също така и книга за напълно разочарованите - за онези, които са потеглили на своя собствен изследователски поход. Най-сетне, това е книга и за православните християни, които се нуждаят от обновление.
2. НА ЛОВ ДО ПОБЪРКВАНЕ ЗА СЪВЪРШЕНАТА ЦЪРКВА
Богослужението
Историята на Църквата
Учението
4. ОТКРИТИЕТО НА НОВОЗАВЕТНАТА ЦЪРКВА
Папството
Добавката в Символа на вярата
Великата схизма
Нашият кръстопът
Западът: Реформацията и Контрареформацията
Православната църква днес
Двете страни на преданието
Късни предания
Да откриеш семейство
Семейното предание
6. ЗАЩО БОГОСЛУЖЕНИЕТО НИ Е ТОЧНО ТАКОВА
Литургично богослужение в Писанието
Видение на небесното богослужение
Богослужението като гледка
Богослужението като звучене
Богослужението като вкус и допир
Богослужението като мирис
Богослужението като мисия
Различните тълкувания
Другите титли
Какво са имали предвид равините?
Равините и личностните качества
Христовата присъда
Какво да сторим ние?
8. ДА ВДИГНЕМ ПОГЛЕД КЪМ МАРИЯ
Новозаветните данни
Стария Завет и Девицата
Винаги Дева
Братята и сестрите на Христос
Други предания - верни и неверни
Успение Богородично
Непорочното зачатие на Дева Мария
Дева Мария и спасението
Да променим позициите си по отношение на Дева Мария
Знак на тържество
Знак за всички векове
Пренебрегвания знак
Знак със сила
Знак върху самите нас
Първи контакти
Разширява се кръгът от приятели
Византийски интриги
Споразумяване за подробностите
Среща с Митрополита
Празници в Ню Йорк
12. НАПРЕД КЪМ ТРЕТОТО ХИЛЯДОЛЕТИЕ
Енория след енория
Началото
Тази книга е добре дошла!
Това е историята на група евангелисти, повечето Северноамерикански протестанти, които се заемат с търсенето на Новозаветната Църква и я откриват в Източната Православна Традиция.
Очевидно, книгата е предназначена както за протестантите, така и за римокатолиците, които също биха поели риска на едно подобно търсене. Парадоксът, обаче, е че впечатлението от нея докосва по неповторим начин и онези от нас, родени и израстнали в Православната вяра.
Самият аз съм свидетел на това. Книгата ми допадна изключително много. Действието се развива като в роман. Тя е като част от живота, в нея са представени хуморът и разочарованието, иронията и провалът, които винаги се срещат втъкани в материята на самия живот.
Вярвам, че тази книга трябва да се чете не само от тези, в процес на търсене, но и от онези, които вече се намират в Православната църква. Питър Гилкуист е е извършил едно велико дело!
Професор Джоузеф Алън, доктор на богословските науки, Семинария Св. Владимир, Крестууд, Ню Йорк.
Какво изобщо би могло до мотивира едно множество от две хиляди северноамерикански християни да преминат от своята доста прогресивна форма на евангелско потестантство към определено най-древната форма на апостолската вяра - и то за малко повече от едно десетилетие?
Как е възможоно хора със стаж в организации като Студентски Поход за Христа, Христова Младеж и Нов Живот да се излъжат и да преминат към Православната църква? Защо християни с дипломи от Уитън Колидж, Линкълн Крисчън Колидж, семинариите Далас, Фулър и Югозападната Баптистка Семинария, университетите Сиатъл Пасифик, Орал Робъртс и Биола биха изобщо се събрали заедно, да не говорим след това да прегърнат историческото учение за Църквата, литургичното богослужение и тайнствата?
От февруари до април 1987 г. цялият този състав на Евангелската Православна Църква, миряни и духовници, бяха приети енория по енория в пълно общение с Православната църква от Митрополит Филип Салиба, Архиепископ на Антиохийският Православен Християнски Архидиоцез в Северна Америка. (Терминът митрополит се отнася до епископ, който управлява църквата в определена област или нация, но не диоцез. Архиепископът е епископ, който обикнавено е председател на епископския съвет. Термините често се използват взаимозаменяемо.)
Тази книга проследява стъпка по стъпка историята на това пътешествие като третира един по един трудните и понякога изопачавани библейски и богословски поблеми, които са били срещани по пътя.
Освен към нашата собствена история, ние ще хвърлим поглед и към зараждането на християнската Църква в Новият Завет и ще направим едно пътуване през вековете към Църквата в нашето съвремие. Това е моята лична история, и все пак едно свидетелство, което се опитва по най-добрия начин да опише пътешествието на всички участници.
Искам да отбележа приноса на о. Джон Браун в глава четвърта, "Откритието на Новозаветната Църква"; на о. Ричард Балю в глава седма, "И никого не наричайте отче"; и на о. Уелдън Харденброок в глава девета, "Знак за всички християни". (Тези трудове се публикувани от Консилиар Прес, адрес P.O. Bon 106, Mount Hermon, California, 95041, където също се публикува и отличеното с награди списание Отново.)
Изказвам своята сърдечна багодарност и към о. Джозеф Алън, о. Гордън Уокър, о. Джак Спаркс, о. Грегъри Роджърс, дякон Майкъл Хият, както и към Том и ДжоАн Уебстър, които извършиха прегледа на окончателния вариант. Най-накрая изказвам благодарност и на мисис Шърли Дилън, за многократното набиране на текста в различните му редакции.
Питър Гилкуист, Санта Барбара, Калифорния
- Нито през вашия живот, нито пък през моя сме ставали свидетели на такова масово обръщане към Светото Православие, - провъзгласи Митрополит Филип Салиба в началото на проповедта си в катедралния храм Св. Николай в Лос Анджелис през онова февруарско утро на 1987 г.
В действителност, беше следобед. Поради ръкоположенията на шейсет души от нас за дякони и свещеници плюс приемането в Църквата на повече от двеста миряни, богослужението се беше проточило повече от четири часа!
Свещеници и християнски водачи от цяла Северна Америка бяха пристигнали, за да станат свидетели на събитието. Приятели и роднини също взеха участие. Присъстваше и Епископ Максимос от Питсбъргския диоцез на Гръцката Православна Църква, който изнесе реч на последвалото празненство.
Но тържеството продължаваше вече цяла седмица. Приемането на новите членове, както и ръкоположенията бяха започнали предната седмица, на осми февруари, в църквата Св. Михаил в Лос Анджелиското предградие Ван Ньойс. Онези, които на днешния ден, петнайсти февруари, трябваше да бъдат ръкоположени за свещеници, тогава получиха дяконско ръкоположение. В Православната църква не можеш да станеш от мирянин свещеник на един скок.
- Миналата седмица аз казвах на евангелисти "Добре дошли у дома!" - продължи Архиепископът. - Днес казвам "Върни се у дома, Америка. Върни се у дома при вярата на Петър и Павел!"
Хвърлих поглед през обширното олтарно пространство към вътрешността на храма, а после и в очите на шейсетимата други, които заедно с мен току що бяха получили благодатта на ръкоположението в свещен чин. Миризмата на тамян все още се стелеше от честването на Божествената литургия, а свещите върху величествения мраморен олтар още не бяха догорели.
Много от православните свещеници, които бяха пропътували огромни разстояния, за да могат да участват, имаха сълзи в очите си, както и мнозина от нас - новоприетите в Църквата.
- Нашите бащи донесоха Православието в Америка, - прошепна свещеникът - ветеран Джеймс Мина по отношение на своите арабски християнски предци. После се усмихна и добави: - Сега е ваш ред да приведете Америка в Православието.
А защо й е на Америка православното хриситянство? Защо й е дори да се интересува от него? То е толкова древно, толкова чуждо, толкова "католическо", че и толкова сложно на всичко отгоре. Би ли моголо то, както казваме, изобщо да вирее в Пеория?
Но, на второ място, и от много по-непосредствена важност, какво би могло така да обсеби две хиляди вярващи в Библията, изкупени с кръвта, проповядващи Благовестието, основани на Христа и дългогодишни евангелски протестанти, че те да прегърнат православната вяра с такъв ентусиазъм? Да не би това да е нова форма на религиозен бунт? Да не би жизнените, изпълнени с Духа християни някак си да са излезли от релсите и да са затънали в застоялия и безжизнен закостенял мрак на тайнствата? Или още по-лошо, да не би това да е една от лукавите измами на нечестивия?
Онези от нас, които станаха водачи на това пътешествие се срещнаха в Студентски Поход за Христа [1. В нашата страна тази организация носи името "Агапе България" и разполага с клонове в София и Пловдив (бел. прев.).]. Макар да бяхме продукт на Петдесетте, ние се превърнахме в нещо като прилив към кръговъртежа на Шейсетте: разочаровани, или по-скоро недоволни, от статуквото на онова, което възприемахме като блудкаво деноминационно американско християнство.
Дръзки, открити, радикални и максималистично настроени - ние не харесвахме установената църква, не харесвахме и световния ред и се бяхме нагърбили да ги променим и двете.
Какви велики дни бяха това! Не бихме ги заменили за нищо на света. Не бихме заменили за нищо на света и мястото, къде се намираме в момента. Съвсем определено едното ни доведе до другото.
- Има един университет в Америка, където вие, момчета, никога няма да пробиете, - каза ми един приятел, бизнесмен и евангелист, докато обядвахме веднъж в Чикаго в края на 1965 г.
- И кой точно? - изстрелях в отговор, като вече си бях наумил, че това ще е следващото място, където ще отида.
- Нотр Дам, - подсмръкна той.
- Хайде да се обзаложим, - казах му аз. Приключихме обяда си в общи приказки и се разделихме.
Побързах да се прибера и телефонирах в канцеларията на капелана в Саут Бенд.
- Бих искал да се срещна с него колкото се може по-скоро, - настоях пред секретарката му, след като се представих.
- Ще ви запиша среща с отеца за утре в девет часа сутринта, - отговори ми тя, след като се консултира с разписанието му.
- Добре. Там съм.
Това беше начинът, по който работехме. Колкото по-голямо беше предизвикателството, колкото по-високо беше поставена летвата, толкова повече ни харесваше. И толкова по-добре се представяхме. Хвърлих малко дрехи в един куфар, сбогувах се със съпругата и децата си, потеглих от задръстения със сняг булевард в Еванстън и се отправих надолу по околовръстното шосе към Саут Бенд. Настаних се в един мотел до университета с молитвата по някакъв начин да ми се отворят вратите към ирландците.
Няколко месеца по-късно ние бяхме събрали близо две хиляди и петстотин студенти от Нотр Дам и съседния университет Св. Дева Мария в чисто новия конгресцентър на територията на университета, за да слушат в продължение на две последователни вечери Джон Браун и Нов Човек - нашият вокално - проповеднически тим. Преди това аз бях обещал на капелана:
- Не сме дошли да ги правим протестанти, а да ги призовем към едно по-дълбоко посвещение на Иисус Христос.
И бях напълно убеден във всяка своя дума.
Откликът беше невероятен. В онези дни ние раздавахме едни картончета от десет на петнайсет сантиметра, с молба студентите да сложат знак срещу името си, ако са се помолили с нас да отворят живота си за Христос. Знак бяха сложили над двеста от тях.
Бяхме пробили в Нотр Дам.
После дойде калифорнийският Бъркли. "Блицът Бъркли", както го бяхме нарекли. това се случи през зимата на учебната 1966 - 1967 година. Бяхме решили, че ни е писнало от движението за свобода на словото и Бетина Аптекер. "Нека ударим университете и го разтърсим из основи", казвахме си един на друг. Стотици студенти - и то студенти от Бъркли! - се отказаха от обяда си, за да чуят словото на Били Греъм в университетския амфитеатър, след неговата сутрешна среща с десетки от членовете на факултетското тяло. На следващата сутрин Джон Браун говори от стълбището пред голямата аудитория и буквално затвори устата на един, който го апострофираше от тълпата. Никой друг не се осмели да го предизвика и ние спечелихме.
Макар че не получихме същият оптимистичен резултат, на който се бяхме надявали, и в Бъркли, поне се бяхме преборили с радикалните на собствената им почва и бяхме успели да сторим онова, за което бяхме пристигнали.
Едновременно, ние обичахме и мразехме всичко това. Манталитетът на десантчик е вълнуващо удоволствие, но може да носи и горчиви разочарования. Въпреки че донякъде показвахме същия кураж, който виждахме в първите християни от книга Деяния, дългосрочната прогноза за постоянството на онези, които повлиявахме, беше мрачна. Повечето от решенията за Христос, честно казано, не се потвърдиха.
Нашият девиз беше: "Ако днес спечелиш университета за Христа, утре печелиш за Него света". Но колкото и да не искахме да си го признаем, докато се улисвахме в печеленето на университетите, светът отиваше от зле към по-зле. През десетилетието на шейсетте години бяхме успели да установим клонове на Студентски Поход за Христа в много от по-важните американски университети, но именно през същото това десетилетие университетите на нашата нация се разложиха. Те се поквариха морално, политически и културно. Ние си бяхме свършили работата, а нещата вместо да се подобрят, се бяха влошили. Университетският свят през 1970 г. беше далеч по-малко християнски, отколкото през 1960-та.
- Онова, което правим, не работи, - признавахме си ние един на друг. - Получаваме решенията, получаваме посвещенията на Христос, изграждаме организацията и набираме персонала, но не можем да доведем до промяна. Проваляме се насред собствените си успехи.
Доктор Джак Спаркс не можеше да си избие Бъркли от главата. Преди да се присъедини към Студентски Поход за Христа, за да ръководи системната програма за работа с хората чрез компютъризирано разпределение на литература, той беше преподавал статистика и разработване на изследователски проекти в университетите Пен Стейт и Колорадо Север. Сега, след блицът, той излезе с молба и получи неколцина утвърдени служители на Студентски Поход за Христа, които да се присъединят към него, след което потегли към Бъркли.
Там той надмина всички ни. Смени си деловите костюми с дънки и работни ризи, пусна си брада и удари университета с по-голямо посвещение на Христа, отколкото радикалните изобщо някога са имали към техните каузи. Той дори кръсти неколцина от обърнатите от него студенти в небезизвестния фонтан в пазарния център на Бъркли!
Стилът, който той използваше, литературата, която изнамираше и животът, който той и съпругата му, Естер, водеха, пресякоха новите антикултурни бариери и започнаха да раждат нещо, което даваше надежди за постоянство. Приличаше на нещо, което бихте съзрели в книга Деяния. То изглеждаше все по-малко като Студентски Поход за Христа и все повече като наченките на една християнска общност или, ако мога да се осмеля да го кажа, на една църква.
Отгледан съм и съм отраснал в църква на една от традиционните деноминации в Минеаполис. Измежду най-ранните ми детски желания беше и желанието да следвам Бога. В неделя сутрин неделното училище и църквата бяха нещо задължително. Дори и несериозните деца рядко ги пропускаха. Доколкото си спомням, не е имало време, когато да не съм вярвал в Бога. Май някъде по пътя просто ми омръзна.
В прогимназията седяхме в църква заедно с родителите си. Към десети клас всички "скъпоценни млади хора", както често ни наричаха възрастните, седяхме заедно. И колкото повече пораствахме, толкова по-назад се премествахме.
В гимназията аз бях избран за ръководител на младежката група. Това означаваше, че трябваше да водя хвалението в неделните вечери, а се чувствах празен.
- Та аз дори не съм сигурен дали все още съм християнин, - споделих аз с приятеля си, който беше ръководител предходната година.
- О, ти си на километри пред мен, - отвърна той. - Аз вече не вярвам, че има Бог.
А той беше едно от най-жизнените и активни момчета в цялото паство!
След гимназията, през 1956 г., аз се записах да следвам в съседния град, в Университета на Минесота. На следващата година станах член на едно братство и се преместих на общежитие в университета. Общежитието беше в непосредствена близост до студентския център на нашата деноминация и аз си спомням как дадох обет кракът ми никога да не стъпи вътре. Удържах на думата си. Не че ненавиждах Бог или дори Църквата. Просто църквата вече не значеше нищо за мен. Тя почесваше място, което изобщо не ме сърбеше. И никой не дойде да ме потърси.
Освен Студентски Поход за Христа.
Местният представител на "Похода" изнасяше беседи систематично пред всички студентски братства в университета и нашето, разбира се, също беше в списъка. Вече беше 1959 г. и председателят на нашето управително тяло, който беше римокатолик, канеше всеки понеделник вечер по време на Великденския пост по един говорител от различните изповедания, за да спомогне за стабилизирането на качеството на живота в братството. Групата от Студентски Поход за Христа беше част от тази програма.
Когато видях как тези хора се изправят и да разказват, без да се смущават, какво означава за тях Иисус Христос, посланието задейства една звънлива струна някъде дълбоко в мен. Моята приятелка, Мерилин, преди около месец вече беше взела твърдо решение да посвети живота си на Христос и аз знаех, че ще се наложи да сторя същото. Помогнах на ръководителя от Студентски Поход за Христа да организира седмични часове за изучаване на Библията в нашето братство. И след около три или четири седмици аз също се посветих на Христос в молитва една вечер след билейското изучаване, когато всички останали вече си бяха легнали. Знаех, че решението ми да Го следвам е сериозно, без значение какво можеше да ми струва това.
Скоро след това, макар да не си спомням кое се случи по-напред, аз заведох ръководителя на Студентски Поход за Христа в лютеранска църква, а той ме заведе в своята независима баптистка църква. Там, той ме накара да разкажа за своето скорошно обръщане пред голямата група на неделното училище. Но много по-паметна за мен ще остане сутринта, когато аз го убедих да дойде с мен. Отидохме в лютеранската църква в центъра на Минеаполис и чухме една според мен прекрасна проповед върху темата да живееш за Христос.
Когато тръгнахме да си излизаме, той се обърна към мен и каза:
- Е, сега ще трябва да се прибера у дома и да се нахраня.
- Какво имаш предвид? - попитах го аз.
- Библията е истинското мляко на Словото, а аз съм изгладнял до смърт, - каза той.
- Искаш да кажеш, че проповедта не ти хареса, така ли? - попитах отново.
- Че в нея нямаше никакво твърдо съдържание, никакво библейско учение стих по стих, - отвърна ми той намръщено.
- Но нали го чу какво каза за Христос, - започнах да протестирам аз. - Смятам, че се справи доста добре.
- Е, разбирането ти ще нарастне, когато почнеш да опознаваш Господа по-отблизо, - каза той. - За да израстваме във вярата си, на нас ни трябва задълбочено бибейско учение.
Как можех да споря с това? Започнах да поглъщам Новият Завет.
През последвалите месеци аз започнах да обичам Христа все повече, а организираната църква все по-малко. Макар и не всички в Студентски Поход за Христа да вярваха по начина, по който вярваше нашият ръководител, посредством неговото влияние аз започнах да отхвърлям причастието и кръщението като тайнства, чрез които получаваме Божията благодат и възприех една много по-лична вяра в Бога. В ддействителност, една година по-късно, аз бях кръстен отново и то по мое лично настояване от един баптистки пастор в Далас. Тогава бях убеден, че моето кръщение като дете "не е хванало".
И тъй като предпочитах топлотата задушевността и ентусиазма на срещите, организирани от Студентски Поход за Христа, пред неизменността на неделното богослужение, аз открих, че се придвижвам от предишния си опит от църква без Христос към точно обратния: Христос без църква. Трябваше да измине доста време, докато осъзная, че нито едното, нито другото могат да те носят достатъчно дълго.
През това лято аз участвах в конференция на Студентски Поход за Христа в предградията на Туин Ситис. Точно там аз срещнах неколцина мъже, с които щях да служа на Господа до края на дните си. Дик Балю и съпругата му Силвия пристигнаха с еднодневно закъснение, понеже колата им се беше повредила някъде по пътя между Тексас и Минеаполис. Той се изправи пред нас и разказа как е успял да запознае автомонтьора с Христос, и то там, на самото място. "Е, това е то! - мислех си аз, -Точно това искам и аз да мога да правя.
До последната си година в университета аз вече бях си определил за цел да посветя живота си на пастирското служение, па било то и в установената църква. Една сутрин аз отпътувах към отсрещната страна на реката и Сейнт Пол и посетих близката семинария на една от деноминациите. Сред колектива на факултета се намираше и един възрастен професор, известен като изключително благочестив човек. Срещнах се с него и му разказах своята история, за това как съм отраснал в църквата, отлъчил съм се и в университета пак съм се върнал към вярата в Христа.
- Чувствам, че Бог ме призовава към пастирското служение и си мисля дали не бих могъл да следвам във вашата семинария [2. В Съединените Щати семинарията е учебно заведение, което обикновено предлага допълнително образование след завършването на университет (бел прев.).]? - попитах аз след като завърших своя разказ.
В очите му избликнаха сълзи.
- Моля се такива млади хора като вас да постъпват в семинарията, - каза той. - Но не идвайте. Отидете някъде другаде. Тук ще ви разубедят във всичко, в което вече сте повярвали.
Тогава аз нямах никаква представа, че онова, което по-късно щеше да стане известно като "Протестантски либерализъм", вече беше в разгара си в много от по-главните деноминационни семинарии. записах се в Даласката Богословска Семинария в Далас, Тексас и, уверявам ви, там нещата не бяха никак либерални!
Престоят ми в Далас окончателно установи за мен проблема с боговдъхновеността на Библията. Макар да не бях минавал през някаква лична криза по отношение на това, в Далас ние научихме защо е наистина боговдъхновена, какво казва Писанието за себе си, както и важността на четенето и вярата в Писанието. През тази първа година в семинарията, Мерилин, моята нова невеста, и аз живеехме през една улица от Южнометодисткия Университет, където тя завършваше предпоследната си година. В Южнометодисткия Университет аз положих началото на Студентски Поход за Христа.
През следващата година ми бе предложено да се преместя в Чикаго, за да поставя началото на Студентски Поход за Христа и в Северозападния Университет в Еванстън, да съставя управителен съвет за Чикагската област и да започна да набирам съдружници от Уитън Колидж. Помолих завеждащият архива, сега вече президент, на Далаския Университет, Доналд Кембъл за подкрепа в напускането на семинарията на следващата година и прехвърлянето ми в университета Уитън. Той ми даде своята багословия и през лятото на 1961 г. ние се преместихме в Града на Ветровете [3. Едно от прозвищата на Чикаго (бел. прев.)], за да започнем нашата работа.
В Уитън аз продължих процеса на разочарование от църквата. Дотук бях образован срещу каквото и да било, таящо привкус на литургично богослужение или тайнства, благодарение както на Студентски Поход за Христа, така и на Даласката семинария. В Уитън се намираха някои "странни птици" или "бунтари", които носеха очила с телени рамки и вълнени якета, и които се присъединиха към Епископалната църква. Повечето от нас, обаче, клоняха към едно ново американско явление: Библейската църква. Аз бях привлечен към проповядването и библейското изложение. А пеенето, макари понякога твърде показно, поне беше енергично и живо. Имаше моменти, когато и двамата с Мерилин се нуждаехме от нещо малко по-тържествено или по-величествено в неделното богослужение, но заради проповядването на Библията човек трябваше да се откаже от сериозното поклонение.
Преди да завърша университета, едно момче от братството ме беше обвинило в полъгване по "християнството на долните сделки". Аз се сгърчих, когато той изрече това, защото подозирах, че може и да е прав. Но какъв беше алтернативният избор? Колкото повече научавах за либерализма, вилнеещ в традиционните църкви, толкова повече се страхувах от това, някога да заменя проповядването на Библията за красота в поклонението.
От време на време двамата с Мерилин посещавахме някоя от традиционните църкви, като Евангелската Лютеранска или Презвитерианската църква и се отдавахме на по-сериозно поклонение. Но се въздържахме от присъединяване към тях, защото през десет улици имаше църква на същата деноминация, където пасторът поставяше под въпрос Христовото възкресение или девственото Му раждане или други крайъгълни камуни на християнската вяра. Вече бяхме преживяли достатъчно от реалността на личния живот с Христос, радостта от вярата и любовта към Писанието, за да искаме никога да не бъдем част от нещо невярващо, мъртво или скучно. Толкова беше вълнуващо да си посветен християнин и аз бях твърдо решил, че нищо нямаше да може да ми попречи на това.
След около година, прекарана в Уитън, ние се преместихме в Еванстън, за да посветим напълно времето си за през следващите шест години на работа със студентите в Северозападния Университет. Натъкнахме се на ожесточена съпротива от страна на религиозните общества в университета, които гледаха на нас като на заплаха за установените деноминационни студентски групи. Не бяха добре дошли нито евангелските ни убеждения, нито парацърковната ни идентичност. И въпреки това, къв средата на шейсетте ние най-сетне успяхме да установим Студентски Поход за Христа като призната организация в Северозападния Университет.
Нашите екипи от служители и студенти рекарваша времето си, изнасяйки беседи в разнообразните групи, помещаващи се на територията на университета и разговаряйки поединично със студентите за Иисус Христос, обикновено на чаша кола или кафе. Превърнахме се в най-бързо нарастващата християнска група в университета. Започна да се проявява някаква толерантност към нас, понеже ние играехме твърдо по правилата, но разгорещените бигословски несъгласия все още оставаха. На нас се гледаше като на крадци на стадото и като на фундаменталисти. Но в моите вени вече течеше благовестителството - довежданито на нови хора при Христа ми носеше невероятно удовлетворение и вътрешна компенсация.
Всяко лято целият наличен състав на служителите на Студентски Поход за Христа в Съединените Щати се събираше заедно за обучение на персонала в Ароухед Спрингс - нашата щабквартира близо до Сан Бернардино, Калифорния. Постепенно ние, които бяхме областни и регионални директори, станахме неразделни. След като в продължение на цяла година се бяхме сражавали сами на територията на университетите, ние буквално брояхме дните, до нашия съвместен отдих в Ароухед Спрингс за лятната програма. Заедно се хранехме, заедно играехме хандбал, заедно проповядвахме, заедно плувахме и ползвахме сауната и заедно изучавахме Писанието.
Започнахме да наричаме това "фунията". Изглежда когато се събирахме заедно и отваряхме Писанието, Светият Дух ни говореше като на един човек като постоянно обръщаше вниманието ни към Божията милост и към Църквата. "Защо ние не сме църква?" - питахме се един друг. - "Ето тук, в Новият Завет, единственото нещо, което Иисус е установил, е било Църквата!" Обичахме онова, което правехме, но в книга Деяния Апостолски нещата се въртяха около Църквата, а не около парацърковна организация.
Повратната точка се оказа лятото на 1966 г. Нашият нов Национален Координатор беше Джон Браун; Дик Балю беше Източен Регионален Директор; Джим Крадок управляваше Юга; Робът Андрюз - Запада; а аз бях Регионален Директор на Севера - областта на Големите Десет. Поради ревността си да открием Новозаветното християнство, това лято ние бяхме решили да се срещаме за закуска в шест часа всяка сутрин в ресторанта Сейджис в центъра на Сан Бернардино. Често към нас се присъединяваха Гордън Уокър, Директора за Африканския континент, и Кен Бервен, Канадския Директор. Очаквахме "фунията" да се отвори, очаквахме Бог да ни заговори чрез Писанието, най-често чрез Новозаветните послания.
Поглъщахме Новият Завет като внимавахме за откъси върху Божията благодат и върху Църквата. През онова лято ние се убедихме, че каквато и форма да приемат нашите усилия, тя трябва да църковна. Ние гледахме на Църквата като на място, където се проявяват Божията благодат и милост. Виждахме, че всеки вярващ притежава дарба, която трябва да се употребява, за да може да функционира цялото Христово тяло, а не само един или двама платени професионалисти. Църквата трябваше да бъде една общност.
Правеше ни впечатление фактът, че в Новозаветните времена Църквата е започнала развитието си в домовете на хората, и че църковни сгради започват да се появяват чак през третото столетие. И макар никога да не се бяхме вманиачвали на тема чудеса, всеки от нас копнееше за място, където би могло да се извърши едно истинско изцеление или да се произнесат истински пророчески слова, където всеки член би могъл да използва своята дарба. Мечтаехме и за дом, където наранените биха моглида получат грижи и където "отрепките" на обществото биха били също толкова важни, колкото и окичените с медали, колкото завръщащите се кралски особи или президентите на студентските организации. И колкото повече се потапяхме в Новият Завет, толкова по загрижени ставахме за непълнотата на нашето състояние като отсечен член на Църквата.
В началото ние виждахме едно незабавно и просто решение на нашата дилема. Можехме да опитаме да превърнем Студентски Поход за Христа в църква. Още преди да започнем, знаехме, че няма да се получи, но въпреки всичко се стегнахме и опитахме. Не се получи.
През есента на 1966 г. ние започнахме да изграждаме студентски мобилизационни групи в университетите, групи, сформирани колкото се може по-близо до нашата представа за Новозаветната Църква. Започнахме да проповядваме общение, посвещение и групова работа, но се спряхме до практикуването на кръщения и причастяване. Тези групи станаха обект на всякакво отношение - от жестока критика от страна на някои установени църкви, до неспирна възхвала от страна на по-радикалните и мечтателните. Без да го желаем, ние бяхме в сблъсък с философията на Студентски Поход за Христа. Не можехме да продължаваме безкрайно по този начин.
В края на краищата, се случиха някои неща, които принудиха десетки от нас да напуснат организацията Студентски Поход за Христа през 1968 г. Колкото до самият мен, аз почувствах, че там вече съм постигнал всичко възможно. Парацърковният вятър беше угаснал в платната ми. Копнеех за нещо повече. Но нека все пак да заявя, че дори до ден днешен аз бих предпочел да представям Благовестието на Иисус Христос сред някое студентско братство или в някое общежитие, отколкото където и да било другаде.
Всички чувствахме липса на достатъчно свобода. Искахме да премахнем всички пречки и да правим "всичко, което са правили и през първото столетие" - да кръщаваме новоповярвалите, да даваме причастие, да излизаме с повече устни изявления срещу злото. Накратко, над всичко друго ние желаехме да бъдем Новозаветната Църква.
Точно така - Новозаветната Църква! С течение на годините и основно чрез четенето на Писанието и църковната история, копнежът по Новозаветната Църква ни беше завладял напълно. Малко се смущавам да разкажа за една случка, защото звучи доста месиански и нагло, а навярно донякъде си беше и точно така. Но поне бяхме искрени.
Един път, през 1967 г., Джон Браун и аз пътувахме във влака от Еванстън за Чикаго и аз му казах:
- Знаеш ли какви сме ние? Ние сме реформатори. Също като Лютер и Калвин ние искаме да направим Църквата пак такава, каквато трябва да бъде.
Той кимна.
- Не казвам, че сме от техния отбор, - застраховах се аз. - Нито искам да звуча нелепо. Но онова ,което наистина искаме да направим, е да реформираме Църквата.
- Прав си, - съгласи се той и изглежда вече окончателно си го бяхме признали един на друг.
Друга една причина да напуснем беше, че просто вярвахме, че това беше Божията воля. И точно това успяваше да ни поддържа в най-трудните моменти на нашия изход. Бяхме изправени пред предизвикателството да напуснем нещо, което беше икономически стабилно, и по това време дори почитано, само за да се впуснем напред на вяра и да започнем всичко отначало.
Беше февруари 1968 г. и аз говорех в едно от сателитните общежития на Уисконсинския Университет в Ла Крос. На връщане от студентския съюз към общежитието, където бях отседнал за през нощта, аз усетих едно специфично подръпване и един тих и кротък глас, който казваше: "Искам да напуснеш". Когато стигнах до общежитието, аз телефонирах на Джон в неговия дом в Калифорния.
- Дотук бях, - обявих в слушалката, без да знам какво още да кажа.
От другата страна последва едно дълго мълчание. Най-сетне той каза:
- И аз.
По-късно през седмицата изпратих и молбата си за напускане. Изходът беше започнал.
През онова лято ние събрахме колкото се може повече членове от нарастващия брой бивши служители и започнахме да преподаваме и да проповядваме Новозаветната Църква - или поне нашите възгледи за нея. Една лютеранска църква в Ла Йола, Калифорния ни беше разрешила да използваме нейната база. Нямахме представа как ще доведем до успешен край онова, с което се бяхме захванали, но нищо на света не можеше да помрачи нашия ентусиазъм. "В Църквата е разрешението!" - обявихме ние. "Именно това е причината, поради която съвременният евангелизъм не променя света. Защото той е самозван, а не насочен към Църквата. Хората не се обръщат в рамките на Христовото тяло - те са като новородени младенци изоставени на прага да се хранят и да се грижат за себе си сами."
Една сутрин по време на същата конференция, аз излязох от залата и забелязах младеж със значка на ризата си. На нея пишеше: "Бог не е мъртъв, мъртва е Църквата". Амин - казах си на ум, - не стига че новоповярвалите отиват право в канавката, но и църквите са толкова жалки, че не могат да задържат онези, които идват при тях. Църквата е в плен на един невидим, съвременен Вавилон!
И така, Църквата беше отговорът, но не и някоя от църквите, които познавахме. Ние бяхме в търсене именно на Новозаветната Църква и скоро щяхме да открием, че мнозина други бяха поели по същия път. Поставяхме началото на нещо, което скоро почнахме да наричамe "На лов до побъркване за съвършената Църква!"
Първото и най-лесно нещо, което можехме да сторим, е да създадем конкурентна организация и този път да направим всичко "както трябва". Даже и име си бяхме измислили. Щяхме да надсвидетелстваме, надпроповядваме и със сигурност да надчеркуваме и най-добрите постижения на Студентски Поход за Христа .
За щастие "фунията" все още работеше. Никой от нас нямаше мир по отношение на този план. Но едно нещо поне беше сигурно: имахме семейства за изхранване, а вече го нямаше предишния законен път за набиране на средства, с които да осъществяваме и идеите си. Така повечето от нас решиха да се заемат със светска работа.
Най-трудното от всичко, което трябваше да преживеем, беше отношенията с широката публика. Положително, за бившите ни колеги всичко е изглеждало така, сякаш сме изоставили благовестието и сме се предали на удоволствията и сигурността на света. Дик почна да продава кафе в Атланта, Джон Браун беше за кратко ръководител на един младежки лагер във Вашингтон, а после се ориентира към боядисването на сгради. Аз останах в Еванстън за около година и започнах да пиша, а през следващата година се преместихме в Мемфис и почнах работа за тамошния щатски университет.
Всеки от нас си пробва късмета в организирането и изграждането на домашни църкви - къде успешно, къде - не. Поддържахме връзка помежду си чрез писма и по телефона.
Когато през есента на 1969 г. Мерилин и аз пристигнахме в Мемфис, вече имахме четири деца. Закупихме една голяма, възстаричка къща в централната част на Мемфис, за да можем да ползваме голямата й дневна специално за християнски събирания. В университета аз бях нает за ръководител на отдел Развитие и изпълнителен заместник-директор на университетската фондация. Понеже работата ми се състоеше основно в набиране на средства, това ми осигуряваше ежедневна връзка както с университета, така и с гражданските власти. И нещо още по-важно - този пост ме държеше в непосредствена близост със студентското тяло.
При пристигането си открихме на територията на университетската база една група от петнайсетина-двайсет студенти християни, които се движеха заедно и които по една или друга причина не се вместваха в установените вече там религиозни групи. Тези студенти споделяха същото непостижимо видение за Новозаветната Църква и желаеха нещо да се направи в тази насока. Времето и мястото станаха неделя вечер и нашия нов дом. Може би единственото основно правило беше да не каним нови хора. Ние не толкова желаехме да се изолираме, колкото чувствахме нуждата първо да израстнем в собственото си разбиране за Църквата, преди да поканим и други за участие.
Двамата с Мерилин сключихме споразумение да не издирваме съзнателно студентски лидери както преди в Студентски Поход за Христа . В усилията си да видим Христовото тяло съставено от всички, които биха се присъединили, просто се опитахме да станем достъпни за всекиго и за всички, които покажат интерес към християнското послание. Интересно, но в края на тригодишния ни престой в Мемфис измежду онези, които бяха посветили живота си на Христа бяха председателя и заместник-председателя на студентския съвет, председателите на Студентската Асоциация и на едно от студентските братства и заедно с тях няколко съвсем обикновени хора, няколко разпространители на наркотици, проститутки, бегълци, хипари и голямо разнообразие от никой от гореупоменатите. Каквито и грешки да сме допускали по пътя, по един въпрос бяхме напълно наясно: и всред пълното човешко многообразие можеше да съществува общение в Христа. Именно в християнската общност можеше напълно да се изпита разнообразието от дарби, разнообразието от действия и служения.
Въпреки плановете ни да не ставаме обществено достояние на Мемфис, това се случи. Едно от момичетата в неделната група свидетелствало на фризьорката си за Иисус Христос, тя пожелала да се кръсти и започна да идва редовно в неделните вечери. И каквито си бяхме открити и праволинейни, тя остана възхитена, че може да бъде част от една група близки помежду си християни, които се обичат и ги е грижа един за друг. Тя пък започна да кани когото свари - скоро се удвоихме, утроихме се по брой и се налагаше през някои вечери да се разполагаме в задния двор, за да има място за всички.
Колкото повече нараствахме, толкова по-малко заприличвахме на "Църква". Въпреки всичките ни желания да бъде другояче, неделните вечери се превръщаха в евангелизаторски събрания, които се състояха от енергично пеене, разяснителни беседи върху Библията, спонтанни застъпнически молитви и благодарения. В края на срещата аз често призовавах "помолете се и предайте живота си на Христа, където и да се намирате в стаята". Когато бяхме малко на брой, почти всяка седмица раздавахме Господна вечеря, с нарастването на тълпата тези моменти ставаха все по-редки. Никога не можехме да бъдем сигурни кой ще присъства и в какво духовно състояние.
В другите краища на страната моите колеги също следваха почина на домашните църкви под различна форма и с различни резултати. Гордън и Мери Сю Уокър се бяха преместили от Колумбус в Мансфийлд, щата Охайо и бяха започнали да стопанисват една голяма ферма. На прага им, без очевидна причина, започнали да се появяват стопаджии, бегълци и други приключенци. Скоро около тях израстнала една малка общност от млади мъже и жени и в новопостроеното си мазе устроили църква. Гордън кръщавал всички, които се обръщали към Христос чрез него (веднъж кръстил двайсет и шестима души наведнъж в ледения водоем на фермата по време на една снежна виелица), а в неделните утрини редовно взимали Господна вечеря.
Харолд и Барбара Данауей работеха със Студентски Поход за Христа в Анкъридж, но напуснали скоро след нас. Харолд сформирал съвет, който да гарантира покупката от негова страна на бивша католическа сграда, където поставили началото на общност, подобна на Мансфийлдската група, но независимо от нея. Нарекли се Мараната Север. В началото на седемдесетте тази група започна да преминава от събрание за християнско общение в началните стадии на църковна общност.
Джак и Естер Спаркс продължиха със своята дейност, насочена към повлияване на антикултурата в Бъркли с посланието за Христос. От това също започнала да се оформя една домашна църква.
Семейство Балю поставили началото на домашна църква в Атланта, която след време западнала. Заедно със съпрузите Браун се преместили в областта на Санта Барбара, за да се обединят с бившата група на Студентски Поход за Христа от Калифорнийския Университет в Санта Барбара, които също преследвали тази мечта за Истинската Църква. Това ги отвело в по-голяма географска близост със семейството на Спаркс, които със западането на хипарската епоха, също се преселили в общността, близо до Калифорнийския Университет в Санта Барбара през 1977 г.
В началото на седемдесетте, докато бяхме отдалечени един от друг и оставени сами на себе си, ние усещахме едно нарастващо желание да работим по-сплотено. След три години работа в университета аз напуснах поста си и се преместихме в провинцията на един час път от Мемфис, за да стегнем една къща от преди Гражданската война, която бях закупил. Това преместване ми даде и възможност да прекарвам по-дълго време като съпруг и баща на предстоящите скоро да станат шест деца. За да поддържам форма, се върнах към писането, както бях правил през последната си година в Еванстън.
През лятото на 1973 г. доста от нас бяха планирали да прекарат една седмица в Далас за конгреса на християнските издателства. Беше направено предложение да се опитаме да съберем колкото се може повече от старите кримки заедно и да видим дали не бихме могли да установим поне някакъв неформален вид връзка между онези от нас, които бяха в процес на изграждане на Новозаветни домашни църкви. Събрахме се около седемдесет души.
Почти цяла седмица ние се хранихме заедно, споделяхме, спорехме, поучавахме и се защитавахме с нови прозрения от Писанието. Всеки от нас гледаше неохотно на започването на поредната нова "афера", както се изразявахме, но от друга страна, всички бяхме уморени, страшно уморени, да се трудим сами поотделно. Докато страстите се охлаждаха, няколко от нас решиха поне да поддържаме някаква връзка помежду си.
Няколко месеца по-късно една група от нас се събра в дома на Спаркс в Бъркли. Без кой знае колко общо помежду ни, освен желанието да станем свидетели на появата на една истинска новозаветна изява на християнството, решихме шестима от нас, които бяха на възраст над четиридесетте да служат като "стареи" в каквото и да се получеше от новото ни начинание. По-късно аз бях добавен като седми. Това ядро трябваше да се среща за по една седмица на всеки три месеца, за да може да упражнява някакъв надзор на тази малка група от църкви, които обединявахме.
Още една важна характеристика на нашата група беше споделената нужда от страна на всеки от нас да бъде отговорен пред останалите и поне до известна степен подвластен на някакъв видим, практически авторитет. През последвалите седмици и месеци, обаче, ни стана ясно колко малко знаехме за онова, което все-по често назовавахме "Новозаветна Църква".
- Всички претендират, че точно те са Новозаветната Църква! - оплакваше се Джак Спаркс на едно от следващитите ни събирания. - Католиците казват, че са те, баптистите - също. От Църквата на Христос заявяват, че единствено те са Църквата и никой друг. Ще трябва да разберем кой е "прав".
Спаркс се оказа толкова ценен кадър за нас, именно защото му липсваше основата на академичното евангелско образование, която всички останали споделяхме. Той си беше евангелист до мозъка на костите, но внасяше свежа мисъл и градивни идеи за това каква е била и каква би могла да бъде Църквата. По произход той не беше от Библейския пояс и не беше запознат с професионалния жаргон.
- Какво искаш да кажеш с това "кой е прав"? - засече го някой от дъното на стаята. - Нали разполагаме с Библията? Начинът да научиш нещо за Новозаветната църква е да четеш Новия Завет.
- Не разбираш накъде бия, - отвърна Джак по своя съпричастен начин за третиране на деликатни въпроси. - Като протестанти ние знаем миналото си до 1517 г. и Реформацията. Като евангелисти - хора на Словото - знаем историята си до около 95 г., когато апостол Йоан написва Откровението. Време е да запълним празнината между тези дати.
- Прав е, - съгласи се Гордън Уокър. - Да ме убиеш не мога да кажа със сигурност къде се е дянала тази Новозаветна Църква.
- И с мен е същото, - намеси се и Джон Браун. - Онова, което ми се ще да науча, е колко дълго Църквата е останала вярна на Христа. Да си призная честно, учили са ме, че още щом апостол Йоан издъхнал, Църквата е тръгнала на зле. А наистина ли е така? И ако не е, кога и в какво е сгрешила? И в крайна сметка, как е могла да бъде избягната Реформацията?
- Според мен, - обади се Спаркс, - начинът на постигнем това е да си разделим области за изследователска дейност. Аз лично бих желал да поема богослужението. Мога да водя библейски уроци и хваление, но воденето на богослужение наистина ме измъчва. А и честно казано, дори не съм сигурен какво представлява истинското богослужение. Дали правото е на страната на харизматиците? Трябва ли да заложим изцяло на спонтанността, или съществува и друг начин, по който са били призвани християните да служат?
- Тогава нека аз да се заема с историята на Църквата, - поде Браун. - Ще се опитам да изясня историческата последователност на Църквата - коя е истинската Църква, кои са другите църкви, как е запазила курса си или се е отклонила от него.
- Важно е да се насочим към оригиналните източници, - изтъкна Спаркс. - Няма да стане с просто четене на коментарите на съвременни учени. Ще трябва да се доберем до най-ранните документи и да прочетем какво са имали да кажат авторите им - и добрите, че даже и еретиците.
- Аз ще се захвана с доктриналните учения, - предложи Дик Балю. - Омръзна ми да се потя след всяка нова духовна забежка, която се появи в града. Онова, което искам да открия, е в какво е вярвала и в какво не е вярвала Църквата още от самото начало. Освен това ми се иска да потърся и равновесието. Какво например, ще кажете за значението, която придаваме на подробностите около Второто пришествие на Христос? Здравословно ли е това? Дали първите вярващи са го правили? Понякога ме обхваща чувството, че знаем за второто пришествие повече от Бог! Но преди всичко друго, -продължи Дик - бих искал да открия какво са вярвали ранните християни за Иисус Христос. Какви са нещата, които са ги карали с готовност за умират за Него?
Гордън Уокър мълча почти през цялото време. Като бивш Южнобаптистки проповедник, той бе получил образованието си в семинарията на Ф. Уорт, Тексас и преди да стане служител на Студентски Поход за Христа е бил пастор на няколко южнобаптистки църкви.
- Аз пък ще ви кажа какво ще сторя, братя, - каза той с малко скептичен глас, - ще поема Библията. Планът ми е да сравнявам с нея всичко, което вие останалите откриете. Защото, ако не можем да го открием там, аз няма да се съглася.
- Точно така, - намеси се Джон Браун тъкмо когато атмосферата бе почнала да се нажежава. - В края на краищата, това ще трябва да е аршина, за всичко, което ще приемем.
Кен Бервен пое годините преди Реформацията, Рей Недъри, който напусна през 1978, - периодът след нея. Скоро след това аз бях избран за администратор.
Всичко, разбира се, щеше да си остане на чисто академична основа, ако тогава бяхме прекратили дискусиите си. Но ние не бяхме тръгнали просто в търсене на повече факти. Пред нас стояха две предизвикателства.
Първо, всеки от нас беше отговорен за някакво паство, било то и малко. Бяхме вече обещали на своите енориаши, че ще ги отведем в историческия приемник на Новозаветната вяра. И правейки това, ние нямахме никакво намерение да създадем още една нова "марка" християнство, нито си бяхме поставили за цел да останем протестанти или да ставаме католици, петдесятни или диспенсационалисти. Нашата мотивация беше да станем най-добрите християни, които бихме могли и през двайстия век да бъдем изява на църквата от първи век.
И второ, трудно ми е да предам с думи важността на това решение, но ние още в началото се бяхме съгласили да правим и да бъдем всичко онова, което откриехме, че е правила и била Новозаветната Църква докато следваме пътя й през историята. Ако откриехме, че грешим в нещо, щяхме да се променяме. Бяхме се врекли да изповядваме доктрините й, да навлезем в нейното богослужение и да отразяваме управлението й, доколкото можем да го определим. Или да го кажа по друг начин, ако откриехме, че всички християни повсеместно са вярвали в някаква истина или са се придържали към определена практика, ако е била споделяна от всички и не противоречи на Свещеното Писание, ние щяхме да променим курса си в съответната посока и да следваме вярата на отците си.
Така почна да се развива един тип херменевтика - един начин на тълкуване на Писанията. От дълги години ние бяхме споделяли склонността да гледаме на Църквата и на историческия й път като на едноетажна фермерска постройка с дължина двайсет века и чиито основи се полагаха наново всеки век, за да отразяват съпътстващата я култура. Изглежда сега бяхме почнали да гледаме на Църквата като на вертикална структура с двайсетвековна височина, построена на основата на пророците и апостолите със самия Христос за крайъгълен камък.
И вместо да се налага да полагаме нови основи през всяко ново поколение или ново столетие, ние се опитвахме да разберем дали е възможно да се задържим върху изначалната апостолска основа, върху онази вяра веднъж и завинаги предадена на светиите; и на свой ред да построим върху нея един нов етаж за своето време, където да се приюти нашето поколение. Все по-малко и по-малко се чувствахме удобно с въпроса: "В нашата църква ли са християните от втори и трети век?" Нещата по-скоро стояха по обратния начин: "Дали ние сме в тяхната църква?"
Малцина в Америка и, предполагам, дори в целия свят биха били в състояние да се заемат със задачата, която предлагахме. Ние стояхме единствено пред взора на Господа и един пред друг. Бяхме малобройни, свободни да пътуваме, свободни да се променяме. Готови да се приспособяваме към каквото и да открием, ние нямахме намерение да поддържаме "партийната линия" на когото и да било. Не бяхме прикрепени към никоя от установените църкви и представлявахме хора, които вече бяха изпаднали от структурите и които също желаеха промяна. Нямахме управителен съвет, нито пък спонсор, който да си затвори кесията ако не хареса откритото от нас в църковната история. Всичко, към което се стремяхме беше Христос и Неговата Църква и вместо да съдим историята, ние поканвахме историята да съди нас.
Нашият основен въпрос беше: "Какво се е случило с онази църква, за която четем на страниците на Новия Завет? Още ли съществува? Ако да, къде?" Ние искахме да бъдем част от нея.
Най-паметната за мен седмица (разбирайте: най-болезнената) от нашето пътешествие дойде през февруари 1975 г. Кен Бервен беше уредил да ползваме една хижа на остров Сан Хуан, недалеч от бреговете на Сиатъл. Навън беше студено и влажно, а вътре влажно и студено. Хижата разполагаше с безконечна квадратура голи циментени подове и две легла за седмината мъже. Леглата бяха отстъпени на най-възрастния участник и на онзи с най-болен гръбнак - Кен Бервен и аз.
Това беше седмицата, през която трябваше да се съберем и да споделим един с друг първите вноски от познанието в областите, които си бяхме избрали да разследваме.
Според мен, най-трудната област за промяна от страна на всеки християнин е неделното богослужение. Може да се промени църковното настоятелство, може да бъде сменен пастора, може да се стигне дори и до промени в архитектурата. Но начинът, по който се извършват нещата в неделя сутрин - независимо дали сте реформатори или римокатолици, петдесетници или премилениалисти - ще бъде най-добре да не се променя много. От нас седмината, двама бяха отгледани в литургични църкви, а останалите - в умерени до неформални независими църкви. Но в зряла възраст всички ние се бяхме ориентирали към един съвсем неформален, почти спонтанен стил на богослужение и почти във всичките си църкви бяхме насърчавали спонтанното богослужение.
Смятахме, че разполагаме с цял арсенал от Библейски стихове, с които да се обосновем! Подобни дискусии винаги започваха с деня на Петдесетница от Деяния втора глава; след това се минаваше на 1 Коринтяни, глави 12 и 14 плюс злополуката с Евтих, също от Деянията, където Павел проповядвал до среднощ. Джак Спаркс взе думата, за да ни предаде онова, което беше научил за богослужението от най-ранните сведения в историята на Църквата.
- Християнското богослужение е било литургично от самото начало, - започна той. - Според най-древните източници . . .
- Я не се будалкай! - прекъснах го аз, - Това не може да е вярно, абсурд!
- Не те карам да харесваш онова, което съм открил, - продължи той, - но трите най-ранни ръкописа . . .
- Чакай! - запротестирах аз повторно, - Сигурен ли си, че си изучавал правилните материали? Онова, което си чел, представително ли е? Нито в семинарията, нито в собствените си изследвания съм срещал някой да учи, че в началото Църквата е била литургична.
Винаги бях приемал, че именно литургията е била онова, което е заместило силата на Светия Дух в Църквата. Но каквото и да говорим за Джак Спаркс, никой не може да го обвини в скалъпване на изследвания. Достигнал съм до извода, че той е най добрия изследовател, когото познавам. Заслугите му включват не само изключителна академична кариера до защитаването на докторска дисертация, но и още години работа с магистри и докторанти в Университета на Пенсилвания. Още повече, трябваше да си призная, че той не преследваше никакви лични цели. За него щеше да бъде по-леко, ако не съществуваха никакви ранни сведения за литургично богослужение, защото и той също като мен, беше научил собствената си църква да бъде спонтанна в богослуженията.
Той ни запозна с три ранни и повсеместно приети източника извън Писанията, в които се описваше ранното християнско богослужение. Ръкописът, който почти винаги се разглежда на първо място, принадлежи на св. Юстин мъченик ( в неговата Първа апология ) и е написан през около 150 г. сл. Хр., където той е описал на хартия за императора формата на християнското богослужение. А тя изглежда така:
СИНАКСИС:
Поздрав и отговор
Химни, редуващи се с
Откъси от Писанията, Евангелията
Проповед
Отпращане на онези, които не са в Църквата
ЕВХАРИСТИЯ:
Застъпнически молитви
Предложение на хляба и виното
Освещаване на даровете
Причастие
Благодарение
Благословия
Следващият документ беше Апостолската традиция на Иполит, написан около 200 г. сл. Хр. Неговият ръкопис подкрепяше по-раншното описание на богослужението от св. Юстин като показваше, че тази практика е била повсеместно приета в цялата Църква.
Най-ранния източник - навярно не по-късен от 70 г. сл. Хр. и произхождащ от сърцето на Новозаветната епоха, се намираше в Дидахията или "Ученията на Дванайсетте". Тук ударението, особено по отношение на Евхариситята, беше съвсем сериозно, а и важно, защото се появяваше толкова рано. Това тройно свидетелство в полза на литургията и тайнствата беше в съответствие с Новия Завет и други ранни източници и оформяше едно единно изложение върху богослужението през първи и втори век.
- Всичко това означава, - продължи Джак Спаркс, - че в ранната Църква са съществували два типа служба, които заедно са съставлявали една първоначална литургия. Първата част се наричала синаксис, което означава просто "събрание". Тя следвала схемата на юдейското богослужение в синагогите през годините непосредствено преди Христовото идване. И за новопокръстените юдеи наистина е било смислено да запазят основните форми на молитва, пеене на химни, четене от Писанията и проповед. А втората част от ранната християнска литургия се наричала евхаристия, което ще рече "благодарение". Това е онази част от богослужението, която води до и включва приемането на причастие. Формата на тази част се базира на литургията, отслужвана от старозаветните свещеници в Храма, но вече не с предложение на телци и козли, а плътта и кръвта Христови.
- И това ли е за което свидетелства библейското описание от 1 Коринтяни 11 глава? - попита някой.
- Именно, и в действителност тези думи са били винаги повтаряни в християнското богослужение, още от самото начало, - отвърна Спаркс.
- Но Джак, какво ще кажеш срещу възражението, че литургичното богослужение води до духовна смърт и загуба на жизнеността? - попитах аз, - Знам църкви, които за затънали дотук в литургия и въпреки това изглеждат от мъртви по-мъртви.
- Признавам си, че все още не знам достатъчно, за да отговоря на въпроса ти, - отвърна той. - Сигурен съм, че ще стигнем и до този проблем в течение на изследванията си. Засега мога да ти кажа само едно: Израел е бил литургичен през цялата си история и разполагаме със Стария Завет в подкрепа на това. Независимо дали са следвали Бога или не, те са били литургични през цялото време. Също и Новозаветната Църква е била литургична още от създаването си според най-ранните източници. Това имаме налице. Останалото ще трябва да открием с течение на времето.
Колкото повече се вглеждахме в схемата на богослужението, оставена ни от Юстин мъченик, толкова повече ни допадаше и толкова повече смисъл придобиваше тя. Чак тогава започна да ни просветва - макар сами да наричахме себе си спонтанни, нашата спонтаност също бе придобила формата на определена схема. Бяхме си създали своя собствена литургия.
Потънах в спомени за нашите домашни църкви. Едни и същи хора седяха на едни и същи столове всяка неделна утрин; "спонтанните" молитви бяха на практика едни и същи всеки път; всеки имаше група от любими химни; проповедта всеки път следваше на едно и също място в службата; винаги завършвахме със причастие. По своята основна форма, между другото, онова, което ние извършвахме в неделя не се различаваше чак толкова много от реда, описан от св. Юстин през 150 г. сл. Хр.
След това се насочихме към въпросите, засягащи евхаристията.
- Какво откри за отношението им към хляба и виното? - запитахме ние, - Като на символ ли са гледали на тях или като на истински плът и кръв Христови? (Казано на съвременен език: истински ли са били или спомен?)
- В действителност, тя се е приемала и като символ, и като истинска същност - продължи Джак. - Но терминът пресъществяване може да бъде открит чак векове по-късно. Ключовата дума е тайнство. Отците на Църквата са гледали на осветените хляб и вино като на истински плът и кръв Христови, но никога не са давали обяснение за начина и са го изповядвали като благословено тайнство.
Олекна ми, че не бяхме насилвани да приемем представата на Римокатолическата църква за пресъществяването, представа, която често бях критикувал като "чрез химия към по-добър живот". И все пак докато размишлявах върху Христовите думи "Това е Моето тяло ... това е Моята кръв", ми ставаше ясно, че ние, евангелистите, сме сторили голяма неправда срещу словата на Господа в противоположната посока. А и освен всичко друго хората в новозаветен Коринт не са се разболявали и умирали току така заради един прост символ. Когато са приемали плътта и кръвта на Господа, трябва да се е случвало нещо истинско, нещо наистина сериозно.
Ще бъде несправедливо да подмина неприятната част от историята - още щом почнахме да проповядваме и да практикуваме правилната представа за Светото причастие като тайнство, хората взеха да ни напускат. Но това не беше нищо ново. От записаното в Евангелията знаем, че първите хора, които масово са почнали да напускат Самия Христос, са го сторили, когато Той наченал да ги поучава: "... ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот" (Иоан 6:53). И няколко реда по-долу, в стих шейсет и шести, четем: "От това време мнозина от учениците Му се върнаха назад и вече не ходеха с Него".
От ръкописите на ранната Църква за нас беше явно, че богослужението е било литургично, а тайнството Свето причастие е било в центъра на цялото богослужение. Честно да си призная, трябваше ни (включително и на мен) известно време, за да спрем да се чувстваме неудобно с литургията и тайнствата. Толкова бях свикнал да ги "претупвам" набързо. Но поради повсеместното свидетелство и съгласуваността с Новия Завет ние започнахме да преподаваме и да експериментираме с тази древна литургия и в нашите църкви. Не след дълго почнахме да се чувстваме по-близо до дома.
След няколкодневни предварителни обсъждания върху богослужението, ние се обърнахме към Джон Браун и неговото изследване върху църковната история непосредствено след дните на Новия Завет.
- Най-изумителното нещо, което открих през тези три месеца, прекарани в четене, е наличието на епископи през първи век - започна той. - Досега съм смятал, че епископите се появяват в Църквата през по-късен период - някъде по средата на втори век. Но сега ги откривам далеч преди края на първото столетие.
На първо място имаме Поликарп - мъж, за когото със сигурност съм слушал. Той е бил епископ на град Смирна около стотната година след Христа. Ранните автори като Иреней пишат, че той бил духовно чедо на апостол Иоан и че бил ръкоположен за епископ от самите апостоли.
После следва Климент Римски, ръкоположен за епископ на града през 90 г. сл. Христа плюс-минус някоя и друга година. Неговата връзка с апостолите ясно проличава от споменаването му от ап. Павел във Филипяни 4:3.
Но най-шокиращи за мен се оказаха сведенията за Игнатий Антиохииски - става въпрос за Сирийска Антиохия, собствената църква на не кой да е, а на апостолите Павел и Варнава - който е бил епископ на града от около 67 г. до мъченичеството си през 107 г. сл. Христа. Братя, 67 г. е Библейско време! Говорим за самото сърце на Новозаветната епоха. А само за двама от Дванайсетте знаем, че са били мъртви по това време. Не смятате ли, че другите десет биха оказали неимоверна съпротива, ако епископската длъжност не е била позната и утвърдена?
Разбира се, епископ Игнатий е познат на всички църковни историци. Той е оставил след себе си седем писма, написани непосредствено преди смъртта му, адресирани към църквите в градовете, през които е минавал на път за своето мъченичество. Тези писма не само представят с кристална яснота ролята на епископската длъжност, но и говорят за наличието на епископи и в много други църкви. Той категорично заявява, че тези първи епископи са били поставени на длъжността си от самите апостоли и представляват непрекъснатостта на апостолското служение в Църквата.
Тъкмо бяхме започнали да се съвземаме от откриването на литургия и тайнства в ранната Църква и ето ти сега и епископи! И то ранни епископи - през първи век. Започнахме жадно да поглъщаме Апостолските Мъже - сборник от произведения на християнски автори, които са познавали апостолите и са били научени от самите тях (включително трудовете на Игнатий, Поликарп и Климент) - и пред очите ни се разгърно едно изцяло ново видение по отношение на християнството.
Но и самият Нов Завет беше недвусмислено ясен по въпроса за епископите. Епископ не е само наименование за функцията на надзорника, но и конкретна длъжност в Църквата. Разглеждани в тази светлина, Новозаветните отпратки към епископ ставаха пределно ясни.
Най-ранният Новозаветен текст е от книга Деяния Апостолски 1:20, и се отнася до отпадането и замяната на Иуда. В старият превод (King James) четем: "Епископството му друг нека вземе". Някои от по-новите протестантски преводи увъртат около думата и предават епископство като "място", "пост", "положение" или малко по-доброто "чин". Истината е, че гръцката дума в текста е episcopen, а буквалното й значение е епископство: длъжността на епископа. По времето, когато е била написана книга Деяния, тази дума вече не е означавала нищо друго освен епископ. Между другото, Дванайсетте са били повсеместно признати за първи епископи на Църквата.
После следва поздравът на св. ап. Павел към Филипяните, писан приблизително около 65 г пр. Христа, където той казва: "Павел и Тимотей, раби Иисус Христови - до всички в Христа Иисуса светии, които се намират във Филипи, с епископи и дякони..." (Филипяни 1:1). Приет на доверие, този откъс ясно показва, че длъжността на епископа е имала своето място в църквата във Филипи по средата на първото столетие.
Често възниква въпроса, както се случи и с нас, за взаимозаменяемостта на думите презвитер и епископ в Деяния и Посланията. Не се ли срещат места като Деяния 20, например (ап. Павел и водачите на църквата в Милит) или Тит 1:5 ("... да поставиш по всички градове презвитери... "), където термините могат да се отнасят и до епископската, и до презвитерска длъжност? Без съмнение, в някои откъси съществува възможността за подобно припокриване. Но според същия критерий и в Новия Завет, и в най-ранните произведения в историята на християнството се срещат три конкретни пастирски длъжности: епископ, презвитер и дякон.
За нас най-интересният пасаж, на който попаднахме, беше пак от книга Деяния Апостолски, глава 15 - Събора в Иерусалим. В Антиохия възниква смут по отношение спазването на еврейските закони и местната църква, неспособна да се справи с проблема на място, го отнася до апостолите и братята в Иерусалим. Годината е 48 или 49 сл. Христа. Бива свикан събор, който да установи Божията воля по въпроса и да разреши спора.
Забележете какво се случва. На Събора, в присъствието на "апостолите и презвитерите" (стихове 4 и 22), включително и на ап. Петър, когато вече всички са приключили с изказванията си, именно ап. Иаков, брата Господен, а не някой от Дванайсетте, взема думата и казва: "Мъже, братя, чуйте ме!" (стих 13). И Иаков определя окончателното становище по отношение на необходимото за разрешаването на спора. Защо Иаков? Защо не Петър или някой от другите апостоли? Защото според всички ранни автори, които се занимават с проблема, по времето на Събора, Иерусалимски Епископ е бил ап. Иаков. И според записаното в книга Деяния, той определено е действал като такъв!
За моето лично преминаване от конгрешанска към епископална църковна уредба много ми помогнаха някои наблюдения. На първо място, точно както и в Новия Завет, всеки съвременен епископ, който струва нещо, се нуждае от "Амин-а" на своето паство. Истината е, че оглавяваната от епископ църква на практика е едновременно и епископална, и презвитерианска, и конгрешанска - всички наведнъж. Заедно с презвитерите и дяконите, право на глас има и народа. Разликата е тази, че конгрешанската уредба е: един човек - един глас, и накрая обикновено паството пасе пастиря, докато в епископалната уредба право на глас има всеки, но пословичната отговорност лежи на плещите на епископа. Както в случая с ап. Иаков в Деяния, 15 глава, Епископът взима окончателното решение.
Друго едно наблюдение мога най-добре да споделя като предам разговора си на закуска с председателя на една евангелска деноминация. Бяхме стигнали до откритието: епископи в Новозаветната Църква и бяхме преминали към епископално управление. Моят приятел, чиято деноминация е една от конгрешанските църкви, беше донякъде изненадан от нашата смяна на курса. Той беше убеден, че Новия Завет проповядва единствено конгрешанска политика.
В течение на разговора се стигна до темата за възникването на ново движение между някои от неговите църкви.
- Мнозина от нашите пастори са обсебени от учението за множественото старейшинство на хора като Рей Стедман - оплака се той. - Трудно е, когато си се посветил на конгрешанско управление и изведнъж почне да се промъква презвитерианската нагласа. Някои от нашите църкви вече са се ориентирали в тази насока.
- Какво бихте сторили, ако паството гласува за преминаване към множествено старейшинство? - попитах го аз.
- Няма да го правим на проблем, ще го приемем, стига да не е за постоянно - каза той. - Така въпросът ще се уреди по презвитериански.
- Ами ако хората като паство изберат да го направят за постоянно? - попитах аз.
- Тогава ще се наложи да се намеся лично и да сложа край ...
- Но това ще е по епископски.
На практика, в края на краищата ръководството винаги се поема от някого. Можем да си приказваме за волята на народа, за егалитаризъм, независимост и пр. колкото си щем, но накрая начело на колоната застава един. Не ни ли учи на това и реалността? Даже в Самата Св. Троица, където трите Личности напълно споделят Божествената Природа, Отец е Извора и Източника на единството. Независимо дали на небето или на земята, йерархията съществува - и сред хората, и сред ангелите.
Ще ми се да споделя и още нещо по отношение на епископите, нещо доста успокоително. След дългогодишни опити за живот под по-малко ръководство, най-после аз вече знам кой държи кормилото. За мен е чест да се поклоня и целуна десницата на нашия Архиепископ Филип, с когото сме равни по отношение на братството ни в Христа, и все пак на когото доброволно се покорявам като на йерарх, който бди над душата ми.
До неотдавна аз бих възразил яростно на това, което току що казах:: "Много добре, но какво ще стане, ако епископът се окаже лош?" Първо, православните християни участват при избора на своя епископ. Второ, всеки епископ е отговорен пред съвета на епископите и най-накрая пред патриарха. Поради тази причина, когато сме имали лоши епископи, те са били отстранявани. (Еретикът Несторий е заемал най-високия пост в Източната Църква, но дори и той е бил сменен.) И трето, по-добре слаб водач, отколкото никакъв. Анархията е най-лошата форма на управление.
Аз приемам старата баптистка истина, че властта покварява и че абсолютната власт покварява абсолютно, макар никой православен епископ да не разполага с абсолютна власт. Но и обратното също е вярно: независимостта покварява и абсолютната независимост покварява абсолютно. Защото такава независимост води до абсолютна власт - абсолютна власт в ръцете на всеки индивид.
Йерарси е имало в древен Израел, йерарси има в Новия Завет, както и през цялата история на Църквата. Съвсем по Библейски - те вървят с територията.
Свят ни се виеше от литургия, тайнства, че и епископи, когато Ричард Балю ни поднесе своите изследвания върху учението на Ранната Църква. Това беше отдиха, от който толкова се нуждаехме, защото като мъже, посветили се на апостолското учение, за сърцата и умовете ни беше утеха и насърчение да чуем как първите християни неуморно са проповядвали и отстоявяли учението за нашия Господ Иисус Христос като напълно Бог и напълно човек.
- Откриваме, че всеки голям спор на някой от Вселенските Събори започва с нападение срещу Самия Христос - започна Дик Балю. - Първото от тези достига апогея си през лятото на 325 г. сл. Хр., когато в Никея бил свикан общоцърковен събор, за да се разправи с нововъзникналата ерес, наречена арианство.
Арий бил презвитер от александрийската църква, който предизвикал голям смут сред паството, учейки, че Иисус Христос бил сътворено същество и не Му била присъща напълно Божествена природа. Според Арий, съществуването Му започвало от някакъв момент във времето и типично за почти всички лъжливи учители в историята, той разполагал с цял арсенал от Библейски стихове и със свои нови тълкувания върху тях, с които да се подкрепя. Арий си бил спечелил последователи както сред духовенството, така и сред народа и техния брой непрекъснато нараствал. Неговият епископ - благочестивия Александър - бил силно загрижен и свикал няколко събора, които отхвърлили Ариевите виждания. Когато ереста се разпространила, това довело на въвличането на цялата Църква, дори и на Императора.
Стотици представители от всички християнски общности се събрали в Никея през паметното лято на 325 г. да обсъдят и разрешат проблема. Някога Иисус Христос обеща на Своята Църква дара на Святия Дух, който да я води във всяка правда. И ето, настъпило бе първото огнено изпитание след апостолската епоха.
Когато делегатите се събрали, включително Арий и неговите последователи, на сцената стъпил и един друг млад мъж. Атанасий бил превъзходен познавач на Библията и всеотдаен последовател на Иисус Христос. Седем години преди това, на двайсет и една годишна възраст, той вече бил написал книга, предопределена да се превърне в един от най-великите класически произведения на християнството за всички времена: За Въплъщението. В увода към английския превод на това съчинение К. С. Луис пише, че още щом разгърнал книгата, той разбрал, че "чете истински шедьовър". [4. New York: Macmillan Company, 1946 (бел. ав.)]
На Събора този възхитителен млад мъж станал един от основните защитници на апостолската вяра. Арий не можал да съперничи на благочестивия и безпогрешен Атанасий. Докато летните седмици се изнизвали, сред разгорещени спорове в Никея започнало да се оформя твърдо православно единодушие. След три месеца бил съставен и обнародван кратък документ, който съдържал обобщението на християнското учение върху личността на Иисус Христос. В крайна сметка, 318 епископи на Църквата подкрепили и подписали онова, което днес познаваме като първата и най-дълга част от Никейския Символ на Вярата.
Православието на св. Атанасий надделяло на Събора. По отношение на Христос, никога не е имало време, когато Той да не е съществувал! Тази истина се превърнала в боен вик, защото на Църквата й трябвало почти едно цяло столетие да затвърди позициите, спечелени в Никея. Арий, макар и победен, не се предавал. Всъщност, след Събора движението му се разрастнало и даже в един момент през следващите години арианството сякаш щяло да надделее. Това изглеждало толкова вероятно, че по-късно някой дори изковал лозунга: "Атанасий срещу света".
Но надделяла Христовата истина. В едната свята Църква проповядвали и се покланяли на Онзи, Който "е роден от Отца преди всички векове".
Изучаването на Никейския Събор направи няколко неща за нас по пътя ни към Православието. Първо и най-важно, то ни даде установеното тълкувание върху учението на Новия Завет за Иисус Христос. Преди нашата най-голяма грижа беше делото на Христос - и по-точно какво е сторил Той за нас - без необходимото задълбочаване кой е Той: вечния Син на Отца, който става човек заради нашето спасение - едновременно и Бог, и човек. Положително ние вярвахме в Божествеността на Христос, но важността на Въплъщението на Сина Божи не ни беше засегнало с пълна сила. За нас Никейския Символ на Вярата се превърна в онова, което винаги е бил за Православното християнство: онази ограда, извън която ние не се осмеляваме да бродим в разбирането си за Христа.
Второ, Никея извади на показ как трябва да работят Съборите в Църквата - когато се съберат благочестиви епископи, презвитери, дякони и миряни, за да установят Божията воля, Светият Дух ще им говори. Иерусалимският Събор от Деяния 15 глава не е еднократно явление. И така цялата идея за различаването на Божията воля в единение придоби за нас нов смисъл.
Трето, Никея ни отведе и до другите големи събори в историята на Църквата. Този Събор е бил първия от Седемте Вселенски Събора, които са били свиквани между 325 и 787 г. сл. Хр. - всеки, за да се изправи срещу някаква грешка и всеки, тържествуващ с истината. Заедно, тези седем Събора представляват основата на църковното разбиране на апостолското учение за вярата и служат като неин пазител.
С приключването на нашата седмица, ние осъзнахме, че работата ни едва сега започва. Ако заниманията ни бяха само академични, нямаше за какво толкова да се притесняваме. Но нашето посвещение ни задължаваше да се променяме, да се приспособяваме. Ако откритото от нас в изследванията ни върху Църквата е било споделяно и практикувано навсякъде и от всички християни и ако се различаваше от онова, което ние изповядваме и практикуваме, щяхме да отстъпим. Бяхме твърде уморени от новости и нововъведения, копнеехме за пълнотата на вярата.
Напуснахме острова, за да се научим да живеем с литургията и тайнствата и да пренастроим живота си около поклонението на Отец, Син и Дух Свети. Тръгнахме си с разбиране и желание за епископско надзорничество и за реалността на видима власт в църквата. Тръгнахме си и с подновена благодарност и любов към нашия Господ Иисус Христос - Божието Слово наистина бе станало плът и живяло между нас!
До към средата на 1975 г. ние вече бяхме способни да вземем няколко решения по отношение на Църквата от своите изследвания върху ранната църковна история.
Богослужението й притежаваше спезифична структура. То беше литургично, устроено по модела на основните черти на богослужението, разкрити от Бог в Стария Завет и изпълнени в Христа, нашият велик Първосвещеник, в Новият Завет. Още повече, и за наша най-голямя изненада, авторите в следапостолската епоха твърдяха, че този основен тип на богослужение е на практика еднакъв в църквите по целия свят.
Ранната Църква е била и Църква на тайнствата. Тя единодушно изповядвала тайнствата като реалност и ги практикувала. Чрез тях Бог давал Своята благодат на хората. Кръщението наистина било за опрощаване на греховете и за приемането на Светия Дух, точно както и апостол Петър обещавал на своите слушатели в деня на Петдесетница (Деяния 2:38). Евхаристийните дарове наистина били плътта и кръвта Христови, както Самият Господ уверил учениците Си преди Своята смърт (Лука 22:19 - 20). В тайнството венчаване, съпругът и съпругата наистина ставали една плът (Ефесяни 5:31).
Управлението или политиката на Църквата били йерархични още от самото начало, една структура, която включвала епископи, презвитери, дякони и миряни. Нашият отклик на откриването на това управление, беше да основем през 1975 г. Новозаветният Апостолически Орден с надеждата да създадем нещо действащо и все пак да се опитаме да избегнем основаването на още една деноминация. Бяхме се посветили на основаването на църкви, носещи следните дванайсет характеристики:
1. Благодат;
2. Истинска общност;
3. Видение;
4. Авторитетно, но и служещо водачество;
5. Грижа;
6. Гледане на Бога и страх Божи;
7. Добри дела;
8. Благочестие;
9. Православно богословие;
10. Богослужение;
11. Блажената надежда;
12. Общоцърковност.
До началото на 1979 г. Новозаветният Апостолически Орден стана Евангелската Православна Църква. Остана обещанието ни един към друг и към нашите паства, че един ден ние щяхме да станем част от историческата Църква, такава, каквато я открием в нашето съвремие.
Нашето разбиране, за това как да различаваме Божията истина и Божията воля за народа Му, беше съборно. Ранната Църква се беше справяла с различните проблеми и предизвикателства, изправящи се на пътя й чрез съборите - независимо дали на местно, регионално или на вселенско ниво. Разумът на ранните християни се е състоял в това - да могат заедно да изповядат какъв курс според тях Бог давал на Църквата.
В самото сърце на апостолското учение били Светата Троица и Въплъщението на Божия Син. тези истини били в началото на абсолютно всичко, което древната Църква вярвала, проповядвала и отстоявала.
Нека отново наблегна на това, че за нас никак не беше лесно да приемем някои от тези истини като литургията, тайнствата и епископското управление. Особено по отношение на литургията и тайнствата някои от нас буквално се изправяха на главите си. Че те са правилни и че са били приети навсякъде в древната Църква, за нас беше, за съжалиние, твърде явно. Там нямахме какво да кажем. Трудностите с ранното християнство за нас се състояха в практикуването му.
Но не се ли случва това при всяко обръщение?
Богослужението на Църквата в края на нейното първо хилядолетие притежаваше същата форма навсякъде. Еднакво беше и учението. Цялата Църква изповядваше едно верую, еднакво навсякъде, и беше устояла на многобройни атаки. Управлението на Църквата също беше еднакво на всякъде. И тази една Църква беше Православна.
Напрежението започнало да нараства в последната част на първото хилядолетие и в началото на второто достигнало до скъсване на отношенията (виж диаграмата на следващите две страници). Докато били в действие разнообразни доктринални, политически, икономически и културни фактори, които допринасяли за едно разделение в Църквата, предстоящо да се оформи като Изток и Запад, най-накрая на повърхността изплували други два жизненоважни проблема:
(1) Трябва ли един мъж, Римският Папа, да бъде признат за Вселенски Епископ на Църквата, и
(2) Добавката на нововъведената фраза филиокве в църковния Символ на вярата.
Още отрано, на апостол Петър започнало да се признава лидерството между Дванайсетте Апостоли. Той се проявявал като техен говорител както преди, така и след Петдесетница. Знае се, че е станал първият епископ на Антиохия, а след това и първият епископ на Рим. Никой не оспорвал лидерството му.
След смъртта на апостолите и с развитието на ръководните структури в Църквата, Епископът на Рим бил считан за пръв по достойнство, макар всички епископи да са равни. След около триста години, обаче, Епископите на Рим започнали да възприемат една позиция на превъзходство спрямо другите епископи. И без всеобщата подкрепа, най-накрая те започнали да претенират, че са единствените истински наследници на св. Петър.
Огромното мнозинство от останалите епископи на Църквата никога не са оспорвали на Рим първенството по достойнство, но дори и онези в италия твърдо отхвърлили папската му претенция да бъде вселенски глава на Църквата на земята. Тази промяна в утвърдената от древността практика се получила в резултат на два основни фактора: местонахождението на четирима от петте патриарси на изток - на запад бил само Рим; и упадъка на могъществото на Римската империя на запад. Увеличената власт на Римският Папа се превърнала в една от основните причини за отцепването на римската църква и на всички онези, които тя успяла да повлече след себе си от историческата Православна църква.
В Църквата започнало да нараства и несъгласие по отношение на Светия Дух. Той единствено от Отца ли изхождал? Или и от Отца, и от Сина?
В Иоан 15:26 нашият Господ Иисус Христос утвърждава: "А кога дойде Утешителят, Когото Аз ще ви изпратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от Отца, Той ще свидетелства за Мене" (курсивът е мой). Това е най-основоположното изявление за "изхождането" на Светия Дух в целия Нов Завет и то е съвсем ясно: Той "изхожда от Отца".
И така, когато древният църковен събор в Константинопол в 381 г. сл. Хр. по време на своите заседания потвърдил Никейския Символ на вярата (325 г. сл. Хр.), той го и допълнил със следните слова: "И в Светия Дух, Господа Животворящия, Който от Отца изхожда, и комуто наравно с Отца и Сина се покланяме . . ."
Около две столетия по-късно, обаче, на един местен събор в Толедо, Испания (589 г. сл. Хр.) Крал Рикаред обявил, че за Светия Дух трябва да се изповядва и проповядва като за изхождащ от Отца и Сина. (Фразата "и Сина" на латински се превежда с думата филиокве; оттук и целият проблем често бива адресиран като "спорът филиокве"). Кралят може и да е имал добри намерения, но по този начин той се противопоставял на апостолското учение за Светия Дух. За нещастие, местният испански събор се съгласил да приеме грешката му и тя постепенно се разпространила в запада, макар първоначално да била отхвърляна от папството.
Поради учението на Свещеното Писание, така както се изповядва от цялата Църква в Никея и Константинопол, както и столетия след това, ние нямаме никакви основания да вярваме нещо друго, освен това, че Светият Дух изхожда от Отца. Точка!
Но векове по-късно, с един ход до голяма степен мотивиран от силно преплетени политически фактори, Римският Папа еднолично, без вселенски събор, променил църковният Символ на вярата. И макар първоначално промяната да била отхмърлена както на Изтак, така и на Запад, дори от най-брилижените на Рим епископи, с течение на времето Рим успял да принуди Запада да копитулира.
Следствието за Западната църква било, разбираемо, тенденцията да се отсъжда на Светия Дух по-долно място от това на Бог Отец и Бог Син. Промяната може да изглежда незначителна, но последствията се оказали драматично големи. Този проблем, в който папата се отдалечил от Православното учение на Църквата, се превърнал в още една от основните причини, допринесли за отцепването на Римската църква от историческата Православна църква - Новозаветната Църква.
Сблъсъците между Римският Папа и Изтока продължили да нарастват - особено в отношенията между Папата и Епископа или Патриарха на Константинопол. Папата дори стигнал дотам, че да претендира за властта да решава кой трябва да стане Епископ на Константинопол, нещо, което нарушавало историческите прецеденти и което не му влизало в работото. И след като Папата вече не действал подвластно на управлението на Новозаветната Църква, той търсел политически начини да приведе цялата Църква под свое владичество.
Една след друга се заредили странни и съдбоносни интриги, тъй като множество Римски Папи продължили неотклонно да следват политиката си за придобиване на власт над цялото християнство. Най-невероятният, може би, инцидент сред тези политически, религиозни и дори военни кампании, доколкото Изтока бил засегнат, се случил през 1054 г. сл. Хр. По време на неделното богослужение един изпратен от Папата кардинал, тръшнал на олтара на църквата Св. София в Константинопол документ, с който Патриархът на Константинопол се отлъчвал от Църквата!
Разбира се, Папата нямал никакво законно право да стори това, но въздействието му било отчайващо. През следващите няколко десетилетия били изписани някои от не най-хубавите глави от историята на Църквата. Крайното следствие от папските интриги било това, че цялата Римска църква отпаднала от Новозаветната Църква. Оттогава до сега тази схизма все още не е вдигната.
С течението на вековете конфликтите продължавало. Провалили се всички опити за обединяване и Римската църква се отдалечавала все повече и повече от своите исторически корени. Отпадането от Църквата има своите неизбежни последици. Отцепването на Римската църква от историческата Църква нямало да бъдеизключение от това.
Ето ни на него. В нашето пътешествие през историята ние внимателно бяхме проследили в продължение на хиляда години непрекъснатата приемственост в Църквата.
Няма смисъл да отбелязвам, че одобрявахме Църквата, такава, каквато я откривахме на страниците на Новият Завет. Същата Църква открихме и през второто, и през третото столетие - изправена пред тежки гонения, празнуваща своята литургия в частни домове, пещери и дори гробища; ръководена от всеотдайни епископи, честозавършващи живота си като мъченици. Открихме я и през четвъртото столетие, да защитава вярата в Никея, също и през петото - в Халкидон [5]. Последвахме я и до края на осмото столетие като изучавахме нейните Велики Събори, като се влюбвахме в нейните герои, светии и отци, които са проповядвали Благовестието, сражавали са се с еретиците и са утвърдили окончателно свещените изображения в поклонението на Бога. Изумявахме се колко смело е била посрещана моралната и доктринална поквара в Църквата и как е била избягвана често надвисващата разруха. Бог беше с нея и през деветото, и през десетото столетие, а мисионерското дело на Кирил и Методий положило основите и за обръщането на Русия към Христа, което започнало през 988 г. сл. Хр.
[5. Става въпрос за Четвъртият Вселенски Събор, наречен Халкидонски по името на града, където през 451 г. сл. Хр. се събират над шестстотин епископи на Църквата, за да отхвърлят появилите се няколко лъжеучения за естеството на Иисус Христос. Църквата единодушно излязла с окончателното становище, че Христос Господ е съвършен Бог и съвършен човек, състоящ се от две естества неслитни, неизменни, неразделни и неразлъчни, и затова Той по божество е единосъщен на Отца, а по човечество е във всичко подобен нам, освен в греха (бел.прев.)]
Но след това настъпваше 1054 г. и ние се изправяхме пред избор. Появило се беше разделение. Аз все още си спомням донякъде физическото чувство, което изпитах през онзи ден, когато казах на своите кохорти: "Изтокът е прав да противостои на папството, те са прави и в отхвърлянето на нововъведеното филиокве." После си поех дълбоко дъх. "Смятам, че това ни прави ... Православни."
Това беше едновременно чувство на изолираност, на безпокойство и на безпризорност. Че къде се намираше тази Църква днес? Все още ли съществуваше? Или беше угаснала кротко някъде през Средновековието?
Истината е, че никой от нас, доколкото ми е известно не беше стъпвал в Православна църква. Повечето от нас дори не знаеха за нейното съществуване. И по тази причина аз с голямо огорчение трябва да съобщя, че решихме да се опитаме да я построим отново!
През столетията, последвали 1054 г., нарастващите разлики между Изтока и Запада неизличимо се запечатали в историята. Изтокън продължил в пълнотата на Новозаветната вяра, поклонение и практика, поддържайки апостолските основи. Западната, или Римокатолическата църква, поставила началото на Кръстоносните походи, които щели да нанесат най-дълбоките и най-болезнените рани изобщо някога причинявани от Запада на Изтока, а навярно и най-трудно заздравяващите. Рим също така се насочил и към по-рационална или схоластична вяра. Той се превърнал и в политическа суперсила в Западния свят. И тогава, по-малко от пет столетия след като Рим се посветил на своя курс на еднолично действие в учението и практиката, започнало да назрява ново надигане - този път не в съседния Изток, а вътре в самите Западни предели.
Макар и мнозина на запад, включително и някои от Папите, да се изказвали против нарастващия брой на промените в учението и практиката на Римската църква, водите на упадъка не могли да бъдат озаптени. И сега, един почти неизвестен германски монах на име Мартин Лютер непреднамерено започнал атака срещу определени Римокатолически практики, което в крайна сметка се отразило сериозно на световната история. Неговите прословути "Деветдесет и пет тезиса", които просто призовавали към дискусия върху някои проблеми, били заковани върху църковните двери във Витемберг през 1517 г. сл. Хр. Съвсем скоро тези тезиси отбелязали началото на онова, което на Запад било наречено Протестантската Реформация. На два пъти Лютер поискал аудиенция при Папата, но бил отхвърлен, а през 1521 г. и отлъчен от римокатолическата църква. Той изобщо не възнамерявал да скъсва с Рим, желаел само реформация на църквата. Позицията на Рим била непреклонна, а на Лютер - "Ето ме, Тук съм." Вратата към единството в Запада се затръшнала с отекващ трясък.
Протестите на Лютер се разпространили като горски пожар, раздухван от бурен вятър. Реформите, които той преследвал в Германия, скоро били придружени от изискванията на Улрих Цвингли от Цюрих , Джон Калвин от Женева, както и стотици други в цяла Западна Европа. Подклаждана от многобройни политически, социални и икономически фактори в добавка към религиозните проблеми, Реформацията проникнала буквално във всяко ъгълче и пукнатина на Римокатолическата църква. Църковното й влияние върху Запада значително западнало с масивната експлозия и нарастване на разделенията. Ефекта на отразените вълни в резултат от това деление продължава и до ден днешен.
И сякаш неприятностите в континенталната част на Европа не били достатъчно, църквата в Англия също се отправяла по своя собствен път. Хенри VIII, при всичките си брачни проблеми, заменил Римския Папа със самия себе си като глава на Англиканската църква. По-късно, Папата отново щял да се добере до върховенството си в Англия, но само веднъж и то за няколко кратки години. Самата Англианска църква от своя страна, скоро била разцепена в едно тежко разделение, което щяло да повлияе на съдбата на Съединените Щати и Канада.
Докато десетилетията се изнизвали на Запад, множеството протестантски разклонения приемали най-разнообразни форми. Съществували дори и такива, които твърдели, че не са нито протестанти нито римокатолици. Всички изглежда споделяли еднаква неприязън към Епископа на Рим и към практиките на неговата църква и повечето искали далеч по-малко централизирани форми на управление. И докато някои, като лютераните и англиканите, се придържали към една основна структура от литургично богослужение и тайнства, други, като реформирани църкви и още по-радикалните анабаптисти и техните наследници, поставяли под въпрос и отхвърляли множество библейски реалности като йерархията, тайнствата и историческото предание (без значение кога и къде са се появили в историята), мислейки, че по този начин се освобождават от римокатолицизма.
И в наши дни много искрени и вярващи християни отхвърлят дори библейските свидетелства, които говорят за практиките на Христовата Църква, просто защото смятат такива исторически практики за "твърде католически". В своята ревност за възвръщане на чистотата, протестантските движения са следвали една програма на свръхреакция, без дори да осъзнават това.
Така, макар да са запазили в различна степен части от Новозаветното християнство, нито протестантизмът, нито римокатолицизмът могат да предявяват исторически претенции за пълнотата на Новозаветната Църква. Отделяйки се от Православната църква, Рим загубва мястото си на истинска историческа изява на Новозаветната църква. А насред разделенията на Реформацията, протестантите, колкото и добронамерени, ревностни и прави да са били, не успели да се завърнат в Новозаветната църква.
Ние прекарахме цяло десетилетие, от 1977 до 1987 г. в опознаване на Православната църква - нейното свещенство и нейното паство. Беше едно невероятно преживяване да открием същата онази вяра в Христа, която и ние бяхме приели, но я открихме здраво вкопана в едни културни рамки, за които не знаехме почти нищичко. На моменти се опасявахме, че няма да е възможно да се обвържем с Православната църква в края на двайстото столетие. Възходите и паденията, радостите и разочарованията на това десетилетие са описани в Част Трета на тази книга.
В Част Втора, "Православието и Библията", ние ще се спрем на конкретните библейски проблеми, на които се натъкнахме като евангелски християни, които сериозно възнамеряваха да станат православни. Ще се опитам да ги разгледам колкото ясно, справедливо и искрено мога.
Привършвайки Част Първа с приключването на нашето изследване върху историята на християнството, нека прибавя и няколко кратки насърчителни думи. Църквата на Новият Завет, Църквата на Петър, Павел и другите апостоли, Православната църква - въпреки гоненията, политическото потисничество и дезертьорството на някои нейни части - днес по един чуден начин изповядва същата вяра и води същия живот като древната Новозаветна църква. Естествено, стилът на Православието изглежда доста сложен за съвременният протестантски взор и това е разбираемо. Но, имайки предвид историческите сведения за това, как се е развивала Църквата, простата, съсредоточена върху Христос вяра на апостолите е отчетливо запазена в нейните практики, богослужения и дори в нейната архитектура.
В съвременното Православие, също както и в отминалите времена, по основните положения на християнското учение, богослужение и управление никога не могат да се водят преговори. Не можеш да бъдеш православен свещеник, например, и да отричаш Божествеността на Христос, девственото Му раждане, възкресението Му, възнасянето Му на небесата или второто Му пришествие. Просто през последните две хиляди години Църквата не се е откланяла от курса си. Тя е Една, Свята, Вселенска и Апостолска. Тя е Новозаветната църква. Портите адови многократно са се опитвали, но не са успели да й надделеят.
Макар днес по света да има над 225 милиона православни християни, мнозинството американци не са запознати с Църквата. В Северна Америка доскоро Православната църква е била ограничена до етнически граници и не се е разпростирала много навън от енориите на вярващите имигранти, които са я донесли до бреговете на нашия континент. По думите на Митрополит Филип, доскоро православното християнство е било "най-добре пазената тайна на Америка".
За никого не е тайна, че всяко изследване на църковната история неизбежно изправя изследователя пред една от най-забранените думи - забранена за мнозина като нас, произхождащи от евангелски протестантски църкви. За да се облекчи малко дискусията, нека я наречем думата с "П": Предание.
С право можем да заявим, че сред днешния евангелистки свят се е оформило предание за противопоставяне на преданието. И донякъде с основание - това може да бъде проследено чак до Реформацията. Голяма част от онова, което мъже като Лутер или Калвин са презирали по отношение на Римокатолическата църква е влизало в рубриката предание.
А според хора като нас - поели на пътешествие към Православното християнство - аргументите на Реформацията се съсредоточаваха съвсем определено върху противопоставянето: Библията срещу преданието. Именно поради тази причина, за нас се оказа твърде тревожен фактът, че думата предание се е използвала в историята на Църквата от най-дълбока древност. И всеки, който е писал по въпроса, се е изказвал в негова подкрепа. А онова, на което се противипоставяхме ние, не беше предаване на неща от поколение на поколение - буквалното значение на думата. Това беше по-скоро представата за закостеняването, което според нас се движи заедно с предаваното на поколенията, човешките нововъведения и страха от традиционализъм, съчетани с неспособност за приспособяване към необходимите промени.
Чувал съм определението на Дж. К. Честъртън за преданието: "... да дадеш право на глас на предшествениците си". Това ми помогна да дишам по-леко, но мъчителният страх си остана. Ами ако мнозинството се окаже на тяхна страна? Протегнах се към библейския си справочник.
Никой не е бил по-критичен към преданието от Иисус Христос. Едно от най-унищожителните изобличения в Новия Завет е заклеймяването на преданието от Господа в Матея 15 : 3 - 9. Обърнете внимание колко твърдо Той порицава фарисеите заради позоваването им на преданието:
"... защо и вие престъпвате Божията заповед заради вашето предание? Защото Бог е заповядал и казал: " почитай баща си и майка си"; и " който злослови баща или майка, със смърт да се накаже". А вие казвате: който каже на баща или майка: това, с което би се ти ползувал от мене е Богу дар, - той може и да не почете баща си или майка си. Тъй нарушихте Божията заповед заради вашето предание. Лицемерци, добре е пророкувал за вас Исаия, казвайки:
" ... тоя народ се приближава до Мене с устата си, и Ме почите с устните си, а сърцето му стои далеч от Мене; ала напразно Ме почита, проповядвяйки учения, - заповеди човешки".
Това заедно с предупреждението на св. ап. Павел към Колосяните: "Гледайте, братя, да ви не увлече някой с философия и с празна измама според човешкото предание, според стихиите световни, а не според Христа ... " представляват най-силните библейски призиви да се пазим от преданията.
Но това далеч не е всичко, което Писанието има да каже по въпроса. В една от най-рано написаните книги на Новият Завет, ап. Павел застава на страната на преданието. Той пише следното: "И тъй, братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание" (2 Солунци 2:15). По-силно изразена подкрепа в полза на преданието едва ли може да се намери! И след това няколко стиха по-надолу: "Заповядваме ви също, братя, в името на Господа нашего Иисуса Христа, да страните от всеки брат, който постъпва безчинно, а не по преданието, що е получил от нас" (2 Солунци 3:6).
Това противоречие ли е или какво?
Един по-внимателен поглед върху текстовете ни разкрива, че става въпрос за два коренно различни типа предание. В Евангелския откъс и в пасажа от Колосяни става въпрос за човешкото предание. С други думи това са предания, създавани от хора и предавани на поколенията сякаш са от Бога.
В откъса от Матея Иисус изтъква, че човешкото предание води до лицемерие и дори до напразно Богопочитане. Св. Павел посочва, че човешкото предание ще ни измами и увлече по света. Такива библейски примери на човешки предания са били обредните умивания, извършвани от фарисеите и на които Иисус се противопоставя в Матея 15 глава, както и диетичните предписания или празници, срещу които предупреждава Колосяни.
А как да се противопоставяме на такива неща? Вярвате или не - с другия вид предание - Божието предание. Точно този вид предание Апостолът ни заповядва да пазим във второто си писмо до Солунската църква, цитирано малко по-горе. Нека му хвърлим още един поглед.
"И тъй, братя," пише той, "стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание." Тук Павел говори за преданията - предаваните на поколенията неща - които църквата е получила от него и от другите апостоли. Това е "апостолското учение", за което се говори в Деяния 2:42. Това е именно онази Христоцентрична истина, която са проповядвали и преподавали Павел и другите апостоли.
Забележете, че това апостолско предание приема две форми: и "чрез наше слово", и "чрез наше послание". Следователно, самото Писание ни учи, че свещеното предание, разпространявано от Христовите апостоли, е включвало едновременно и онова, което те са говорели, когато са посещавали църквите, и онова, което са писали, познато нам днес като Новозаветните Послания. Според Библията, самото Писание е част от свещеното предание - записаната Боговдъхновена част.
Светият Дух е Онзи, който изявява истината на Църквата - наричаме Го Духа на Истината. Дванайсетте бяха избрани от Иисус Христос да положат основите на Неговата Църква. Той обеща, че Светият дух ще говори чрез тях. Част от стореното и изреченото от Христос и апостолите е било записано в Новият Завет, част - не. Апостол Павел ни казва да се държим както за проповядваното, така и за написаното.
Ще кажете вие: "Че как да вършим всичко, което са вършили апостолите и да проповядваме, което са проповядвали, като не сме били там, за да го чуем?" Ето разковничето: Свещеното Предание! Онова, което апостолите и избраните от тях техни приемници са засяли в църквите, се предава през поколенията и до ден днешен.
Ще попитате пак: "А как да съм сигурен в това?" Нека ви обърна внимание на две причини, които ме убедиха, че мога да съм сигурен. Първо, Господ наистина казва, че Светият Дух ще води Неговата Църква във всяка правда. Това или е вярно, или не е. Но си остава Негово обещание. Това не означава, че всичко, което отделният християнин някога е казал, е правилно. Могат да грешат дори и апостолите. Павел, например, е трябвало да поправи Петър за неговото нежелание да се отъждестви с езичниците станали християни, според както е записано в Галатяни 2 глава. Св. ап. Иоан, макар и неволно, два пъти се покланя на ангели, както е отбелязано в книга Откровение и е бил поправян от ангелите! Именно поради тази причина Църквата е свиквала събори - да различава и отсъжда под водителството на Светия Дух какво да се прави и проповядва. И слава на Бога, понеже обещанието Му да води тази Църква през вековете е било винаги спазвано, а е имало не малко години на изпитания.
Втората причина, поради която вярвам, че Светият Дух води Църквата и запазва преданията й, е самия начин, по който Той ни е дал Свещеното Писание. Библията е била не само написана под вдъхновението на Светия Дух, но и отделните книги са били събрани заедно под вдъхновението на Духа.
Старият Завет е бил писан в продължение на векове от многобройни автори като последните книги са от около 400 г. пр. Хр. Новият Завет е бил писан в периода около 55 до 96 г. сл. Хр. Възгледът, че Новозаветните книги са се събрали ей така, независимо от волята на Църквата, е измислица. Макар в продължение на много години да е съществувало едно неписано съгласие по отношение на Новозаветните книги, едва когато Църквата признала решението на Картагенския събор от 397 г. сл. Хр., окончателно бил установен канона на Библията.
Точно в това се състои цялата работа. Ако вярваме, че Светият Дух е водил Църквата в избора на книгите, които да влязат в канона на Свещеното Писание, тогава трябва да вярваме, че Той е водил Църквата и в другите нейни събори! И не забравяйте - как е решила Църквата кои книги са доктринално правилни, за да ги включи в Канона? Въз основа на доктрините, съдържащи се в Свещеното Предание!
Няма начин да прегърнем Писанието и да се отървем от Преданието. Те вървят в пакет. Да се опитваме да разделим Библията от преданието е все едно да делим Делото на Светия Дух на одобрено и неодобрено, а това плува в твърде опасна близост до водовъртежа на непростимия грях.
Едно от стенанията, които се изтръгваха от нас по време на нашето пътешествие, беше по повод на късните предания. Известно ни бе, че до единайстото столетие Църквата е била една. Дотогава християните са гледали на великите Вселенски събори като на пътепокозатели в тълкуванието на Библията и формулировките на църковните учения.
Но с отстъпването на Рим от Православното християнство нещата драматично се променили. Понеже вече не бил отговорен пред цялата историческа Църква, Рим бил свободен да проповядва вселенското владичество на Папата, както и променения Никейски Символ на вярата с нововъведението филиокве. Също така, Рим можел самоволно да приема и други нови догмати и практики. И той ги приемал. Нищо чудно да приеме и други.
Протестантите - реформатори не са се борили с "бостански плашила", когато са атакували нововъведения като огненото чистилище, папството и индулгенциите. И трите са късни добавки към вярата без никакви корени в апостолското предание.
През 1854 г. Рим приема догмата за непорочното зачатие на дева Мария. Според това учение, без грях на земята се ражда не само Христос, Мария също се появява на бял свят без първородния грях. Ако ще е така, тогава защо да не се върнем и до нейните родители, че и до техните родители, и така нататък, та чак до далечния Едем?
През 1870 г., преди малко повече от век, Рим прибави още един догмат към нарастналата колекция от нови предание. Отново дойде ред на Папата. Този път той беше не само вселенски владика, но и непогрешим.
Нищо чудно, че протестантите изпитват смъртен страх от преданието!
Това е трудно е за казване. На моите приятели - католици не им харесва, когато го казвам, но аз го казвам въпреки това. През 1054 г. Рим отстъпва от апостолското предание и изоставя хилядолетното църковно единство зад гърба си. Не, Католическата църква не греши изцяло - не ме разбирайте погрешно. Но тя е обременена с едно папство и едни предания, които просто не съответстват на Свещеното предание. А моето лично мнение е, че тя не само не се приближава до Православното християнство, но и се отдалечава от него. Изглежда все по-голяма част от нейните свещеници, монахини и миряни биват обладани от дух на непокорство, дори анархия - теология на освобождението в Южна Америка, феминизъм и богословски либерализъм в Северна Америка, а в Европа диапазона се простира от ленива апатия до непреклонен свръхконсерватизъм.
Време е Рим да се завърне към единството на Църквата и вярата на апостолите и светите отци, които някога са му били толкова скъпи. Време е да се завърне към пълнотата на Свещеното предание!
Още по-обременено с късни предания е протестантското движение. Докато Рим общо взето е прибавял към вярата, Протестантизмът е отнемал от нея. В усилията си да се откъснат от католическите крайности, съвременните протестанти са се престарали в корекциите. Опростенчеството, което последвало, продължава да осакатява протестантите в търсенето им на пълната зрялост в Христа и поддържането на стабилен курс.
Мария се е превърнала в Господин Никой, Светото Причастие - в рядък символичен обичай, авторитета и реда в църквата - в далечен спомен, ученията - в предмет на лично тълкуване, по който редовно се преговаря. Назовете ми една протестантска деноминация, която е останала напълно вярна поне на учението на собствените си основатели, да не говорим за придържане към апостолската вяра.
Ние бяхме в търсене на своето духовно семейство. И много от преживените емоции и ситуациите, с които се сблъсквахме, бяха близки на тези, преживявани от осиновени деца, които търсят своите биологични родители.
Имаме едни добри приятели в Санта Барбара. Нека ги наречем Дон и Поли Браунър. Поли е осиновено дете. Когато се родила през 1948 г., майка й и баща й били разделени и тя не можела да си позволи да я задържи и отглежда. И тъй, дори още преди да е настъпил денят на нейното рождение, било уредено бебето да се осинови от едно изпълнено с желание християнско семейство, където родителите имали една дъщеря, но не можели да си родят други деца.
Поли научила, че е осиновена на четиригодишна възраст. Тя си играела един ден, когато без някаква очевидна причина попитала:
- Мамо, ти ли си истинската ми майка?
- Хваната неподготвена, майка й рекла, че не е, но даже и да била, нямала да я обича повече.
От този ден нататък, Поли започнала едно тайно и невидимо търсене. Напористо търсене. На тринайсетгодишна възраст тя вече била обсебена от мисълта за своето осиновяване. Не, защото била нещастна, нито пък защото смятала, че родителите й не я възпитават добре. Просто не и излизала от главата мисълта, че някъде по белия свят съществуват хора, кръвно свързани с нея и че биха могли даже да изглеждат като нея.
Скоро след това, докато се ровела из документите на баща си, тя попаднала на книжата, свързани с нейното осиновяване. Прегледала всички документи и най-отдолу на един от тях съзряла подписите на двамата си биологични родители. Фамилното име не било трудно за запомняне, даже никак - кой ли може да каже колко много американци носят същото това име: Смит. По време на юношеските й години, желанието на Поли да открие своите биологични родители нарастнало неимоверно.
Когато била на улицата, тя се вглеждала в лицата на минувачи