Обозрение на духовната битка

10. За ръководството в духовния живот. Разсъдителност по съвета на по-опитни (Събесед. 2)

211.

Веднъж при св. Антоний Велики се събрали старци и от вечер до сутринта разсъждавали за разни духовни предмети и особено за това коя добродетел е по-голяма от всичките, коя би могла да ни запазва неуловими за мрежите на дяволската измама, и по прав път да ни води нагоре към съвършенството. Предложени били разни мнения: едни сочели поста и бдението; други - нестежателността и пренебрегването на всички неща; други пък - отшелничеството или отдалечаването в пустиня; а други - човеколюбието. Когато всички се изказали, започнал да говори блаженият Антоний. "Всичко, казано от вас, е спасително и необходимо за търсещите Бога и желаещите да стигнат до Него. Но опитите на падения от страна на преуспяващите в някои от посочените от вас добродетели не позволяват да се даде първенство на която и да е от тях. Защото и отличавалите се със строг пост и бдения, и пребъдвалите непрестанно в пустинно уединение, и достигналите до крайна степен на нестежателност, и щедрите податели на милостиня са попадали в мрежите на врага и са падали. И причината за това, мисля, не е била друга освен липсата на разсъдителност. Защото тя учи човека да върви по царския път, избягвайки опасните крайности. Ето, по отношение на постенето например тя не допуска нито чрезмерно изнуряване на тялото, нито прехранване. В Евангелието тя е наречена око и светило на душата. Господ казва: "Светило за тялото е окото. Затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло; ако пък твоето око бъде лукаво, цялото твое тяло ще бъде тъмно" (Мат.6:22-23). Както светлината осветява навсякъде и окото вижда всичко, така и разсъдителността, като преглежда и обсъжда всички помисли и дела на човека, изяснява и определя какво трябва да се прави, как и от какво трябва да се сдържа. А когато на някого му липсва такава разсъдителност, тогава делата и помислите му, като не са строго обсъждани, текат без посока. Тогава врагът успява да му подхвърли нещо привидно добро вместо истината и прикривайки с него рова или мрежата, хвърля го в тях и го погубва.

212.

Решението на св. Антоний се потвърждава и от безбройни примери. Нека си спомним за жалкото падение на стареца Ирон. Той се предал на крайно строг пост и дълбоко уединение и за да не ги наруши, по внушението на врага престанал да отива на обичайните съботни и неделни събрания на пустинниците, където във взаимно събеседване се изяснявали пътищата и паденията на строгия живот. Като се подмамил от този уж добър съвет на врага, той му се поддал в още по-голяма измама: приел го като Ангел, когато той му се явил в такъв вид, и се съгласил по неговата дума да се хвърли в един изсъхнал кладенец, където се разбил и на третия ден починал. Ето още един пример: двама братя, възнамерявайки да отидат в най-дълбока пустиня, решили да не приемат никаква храна освен онази, която Сам Господ им даде. Когато, скитайки се из пустинята, те дотолкоз изнемогнали, че вече не могли да се движат, нападнали ги мазици - някакъв див и жесток народ; но като ги видели в такова жалко положение, съжалили ги и им предложили хляб. Единият съобразил и се съгласил да приеме хляба, макар и от човеци, но като изпратени от Бога; така се подкрепил и останал жив. А другият упорито стоял на решението си и умрял от глад. Ето и още нещо: един от строгите постници и отшелници сметнал себе си достоен да общува с небесните сили и врагът не се забавил да се възползува от това. Почнал да му се явява като ангел, да му дава откровения за човешките дела и мисли, да огрява келията му със светлина без светилник. Като постигнал по този начин пълно доверие към себе си, той най-после му заповядал да принесе в жертва на Бога своя син, подобно на Авраама. И това, разбира се, щяло да бъде изпълнено, ако синът, виждайки необикновените приготовления, не се досетил да избяга. Още друго: в Месопотамия врагът довел един въздръжник и отшелник да вярва безпрекословно на сънищата, като му представил на сън два народа: християнския, заедно с Апостолите и мъчениците, в мрак, безславие, скръб и плач, а иудейския народ заедно с Моисея, Патриарсите и Пророците - в лъчезарно сияние, в слава и радост. Така той го склонил да премине в иудейство и да приеме обрязване. Тези примери са достатъчни за да се убедим, че липсата на разсъдителност е отворена врата към падения и гибел.

213.

Разсъдителността е дар Божи, който обаче трябва да бъде развиван и възпитаван. Как? Като предоставяме всичко свое на разсъдливостта на по-опитните Отци. Тази е най-мъдрата школа за разсъдителност, в която се научават добре да разсъждават кое как трябва да бъде дори и такива, които нямат специална способност за това. Така се решава въпросът как се придобива разсъдителност. Истинската разсъдителност се придобива чрез истинско смирение. Първото доказателство за което е да откриваме на Отците не само онова, което правим, но и което мислим, като в нищо не се доверяваме на своя помисъл, а във всичко следваме наставленията на старците, и смятаме за добро или лошо само онова, което те смятат за такова. Постъпвайки така, ние пребиваваме безопасно върху правия път и сме предпазени от всички дяволски мрежи. Онзи, който нарежда живота си не по своето съждение, а по съвета на преуспелите, той не може да падне от бесовска измама. Така собствената разсъдителност се заменя и поучава от предаване собствените си помисли на разсъдителността на Отците. Врагът не обича светлината. Затова откриването на злите помисли го прогонва и изтребва веднага, щом бъде открит. Както змията, извлечена на светло от тъмната си дупка, се старае да избяга и да се скрие, така и злите помисли, щом бъдат разкрити чрез откровено признаване и изповед, са стараят да избягат от човека. Това се потвърждава от много и премного примери и опити.

214.

Авва Серапион разказва за себе си следното: "Когато бях в началото на монашеството си, тайно от Аввата си вземах сух хляб и го изядах. Аз правех това много дълго време и страстта така ме завладя, че не можех да я надвия. Съвестта ми ме осъждаше, а пък аз се срамувах да кажа това на Аввата. Обаче по промисъла на човеколюбивия Бог случило се да дойдат при стареца някои братя, които взели да му откриват помислите си и да молят да им ги прости. Старецът им отговарял каквото трябвало, като между другото станало дума и за въздържане от храна. После той добавил: "Нищо толкова не вреди на монасите и нищо тъй не радва бесовете, както скриването на собствените помисли от духовните си Отци." Тези думи силно ме поразиха: аз си помислих, че Бог е открил на стареца прегрешенията ми, и като изпаднах в съкрушение, почнах да плача. После извадих от пазвата си парчето хляб, което обикновено крадях, и като се хвърлих на земята, почнах да моля да ми прости миналото и да го моля да ме запази от това за в бъдеще. Тогава старецът каза: "Твоето признание те освободи от пленението ти. Като откри греховете си, ти порази беса, който те нараняваше, докато мълчеше. Досега ти му позволяваше да те обладава, без да му противоречиш и да го изобличаваш, а сега, бидейки изведен от сърцето ти и разкрит, той вече не ще има място в тебе." Старецът още не бе свършил да говори и сякаш горяща факла излезе от вътрешността ми и напълни цялата килия със зловоние, тъй че присъствуващите мислеха, че гори сяра. Старецът прибави: "Ето, Господ явно потвърди действителността на твоето освобождение." Така чрез действието на признанието от мене отстъпи страстта на чревоугодието и оттогава дори на ум не ми е идвало предишното пожелание".

215.

Какво виждаме у св. пророк Самуил? Той, от детинство посветен на Всевишния и удостоен да беседва с Него, не повярвал на своя помисъл когато на два пъти призован за разговор, а бързал да отиде при свещеник Илий и от него получавал наставление как трябва да отговаря на Бога. По такъв начин Сам Бог поискал да ръководи чрез наставление от старец дори оногова, когото удостоил с лично Свое събеседване, та чрез това да го напъти към смирение. Не виждаме ли същото и при св. ап. Павел? Господ Сам го призовал, но веднага го изпратил при Анания, та от него да се научи на пътя на истината. А и сам св. Павел след няколко опити за Евангелска проповед отива в Иерусалим да провери (да свери с другите Апостоли) своето благовестие, "Да не би да тичам или да съм тичал напразно" (Гал. 2:2), при все че благодатта на Светия Дух осезателно го съпровождала. И тъй, очевидно е, че Господ никому не открива пътя към съвършенство освен на онези, които са ръководени към Него от духовни Отци, както казва Той и чрез Пророка: "Попитай Баща си - и той ще ти обади, старците си - и те ще ти кажат" (Второзак. 32:7).