Неделя на Митаря и Фарисея
|
|
Неделя на Митаря и Фарисея
|
Покаяния отверзи ми двери, Жизнодавче,
утренюет бо дух мой ко храму Святому Твоему,
храм носяй телесный весь осквернен,
но яко щедр очисти
благоутробною Твоею милостию. (още...)
Виж също:
Св. Филарет, Митрополит Московски
Кратка, ясна и назидателна е притчата на Спасителя за това как двама юдеи влезли в храма да се помолят: единият фарисей, другият – митар. Фарисеят застанал напред в храма и се молел така: "Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар: постя два пъти в седмицата, давам десятък от всичко, що придобивам" (Лука 18:11). С една дума фарисеят изброил добродетелите, които наистина притежавал.
Зад него стоял митарят. Той освен греховете си нищо друго не донесъл в Божия храм. Стоял с отпусната ниско глава, удрял се в гърдите и викал: "Боже, бъди милостив към мене грешника!" (Лука 18:13).
Какво е заключението, което прави божественият Автор на притчата, Иисус Христос? "Казвам ви, че тоя отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня; понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат" (Лука 18:14).
Да обърнем внимание на това, че Църквата, говорейки за фарисея, не го осъжда напълно. Още повече: дори ни предлага да подражаваме на добродетелите му и да вземем пример от него.
Ето, фарисеят казва, че постел два пъти в седмицата. По устава на Православната църква всеки християнин е длъжен да пости два пъти всяка седмица: в сряда и петък. А колко от нас днес съблюдават този пост?... Фарисеят оставял редовно една десета част от придобитото, като жертва. А ние жертваме ли нещо от себе си за Църквата? Затова Църквата ни казва: да се постараем да подражаваме на добродетелите на фарисея. Но тя ни учи и на какво не бива да подражаваме: на това сами да даваме оценка на добродетелите си, както постъпил той…
Вместо смирено да благодари на Tози, от Когото е всяко благо и всеки съвършен дар; вместо да благодари на Бога, че му е дал възможност да извърши тези добродетел, той гордо приписва всичко само на себе си и дори заявява, че не е като другите. И както казва св. Йоан Златоуст: "Фарисеят целия свят осъдил и само себе си оправдал".
За това говори и св. Андрей Критски в Покайния канон. Фарисеят, правилно казал: "Боже, благодаря Ти", но за съжаление, към това прибавил и нещо безумно. Благодарствената молитва е угодна на Бога. И фарисеят започнал с благодарност и ако бе продължил смирено да благодари за всяка милост, която Бог му е сторил, това би било една добра молитва. Той обаче я превърнал в безсмислен брътвеж… За разлика от него митарят, който принесъл в храма само греховете си и имал съзнание за тях, смирено се каел и просел от Бога милост за себе си, без да се оправдава, нито с условията на живот (както постъпваме ние днес), нито със слабост, немощ или със силата на обкръжаващите го съблазни. С нищо не се оправдавал, само просел милост и я получил.
В притчата не е казано, след като митарят е бил оправдан, фарисеят е бил осъден. Там само е посочено, че първият си отишъл повече оправдан от последния. Това трябва да го знаем и помним, за да не се съблазняваме да бъдем съдии, а да оставим съда на Бога.
Фарисеят влязъл в храма с искрено желание да се помоли и искрено започнал своята молитва, а Господ винаги благоволи към доброто желание на човешката душа. Затова да не смятаме фарисея за отхвърлен от Бога, а да помним, че чрез него Църквата ни посочва как не трябва да се молим.
Ние знаем, че великият Божи угодник преп. Серафим Саровски, когато се намирал в особено люта битка с дявола, хиляда дни и нощи се молил коленопреклонно на един камък с вдигнати нагоре ръце с молитвата на митаря: "Боже, бъди милостив към мене грешника". И с тази молитва победил и побеждавал винаги изкушенията. О, да можехме и всички ние да се научим да се молим с нея, така сърдечно, както са се молили митарят и преп. Серафим.
Превод дякон Емил Паралингов
Отец Йоан Карамихалев
"Фарисеинът, като застана, молеше да в себе си тъй: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар."
(Лука 18:13)
От днес започват трите подготвителни седмици, които предшестват Великия пост и постепенно ни въвеждат към него. Тази цел преследват и евангелските четива, които се четат в продължение на четири недели, първата от които е Неделята на Митаря и Фарисея. Двама човека фарисей и митар влезли в храма да се помолят. Фарисеят, парадиращ със своята външна праведност, осъдил митаря, който свит под тежестта на греховете си, просел смирено милост от Бога. Господ Иисус Христос казва, че митарят си отишъл у дома оправдан повече, отколкото фарисеят.
Защо фарисеят си тръгнал унизен и осъден? С какво разгневил Бога и повредил своята душа. Нима не е вярно, че странял от греха, че познавал Закона и се стараел да изпълнява стриктно неговите предписания за нравствен живот?
Според авва Доротей всичко, което фарисеят казал за себе си, е истина и няма нищо осъдително в това, че е благодарил на Бога, задето не е като другите, прелюбодеец и грабител. Няма нищо осъдително и в това да благодари на Бога за добродетелите, които е придобил и добрините, които е извършил, понеже Бог му е помогнал и съдействал в това. Бог прави човек и да иска, и да може да върши добро.
Фарисеят излязъл от храма осъден, защото осъдил митаря, осъдил не конкретен грях, а самия човек и целия му живот само след един поглед. "Не съм като този митар" презрението, с което се е извърнал от свития в ъгъла грешник, подхвърлило на осъждане иначе стриктно изпълняващия и най-малката буква на Закона фарисей.
Знаем, че "митар" в онова време се било превърнало в нарицателно за грешник: лъжец, грабител, измамник, безбожник. Но оправдава ли това фарисея? Нима фарисеят е можел да знае от каква болка и срам се раздира сърцето на окаяния му събрат? Нима е можел да знае с какво дълбоко разкаяние се обръща този митар към своя Създател? Че в този миг на дълбоко разкаяние и скръб Бог вече му е простил и умитата му от банята на покаянието душа е по-бяла от сняг?
Ние с плътските си очи често се подлъгваме от външното и мимолетното и погрешно преценяваме човека до нас. Виждаме някоя негова постъпка, виждаме към коя прослойка принадлежи и казваме: "такъв е", без да познаваме миналото му, без нищо да знаем за настоящето му, без да знаем с каква мисъл заспива нощем и какво носи в сърцето си. А може би само една негова добра постъпка да е по-ценна в очите на Бога от целия наш привидно "праведен" живот?
Под претекста, че служим на Истината, все в името на доброто, за да се покажем открити, непритворни, ние често изричаме хули за хората около нас. Така си навличаме голям грях и като фарисея от притчата вместо похвала от Бога получаваме осъждане.
Но как да реагираме, когато виждаме, че някой наш събрат греши? Да изобличим греха му, като го опозорим пред всички или, напротив, да си затворим очите пред истината от страх сами да не паднем под осъждане. Може би отговора ще ни подскаже следната притча: Вървели Истината и Любовта и срещнали един човек, който бил облечен в окъсани, мръсни дрехи. Истината спряла пред него и го укорила: "Я се виж какъв си дрипльо, как можеш да вървиш по улиците с тези дрехи да ставаш за посмешище на хората!" Любовта свалила палтото от плещите си и без дума да каже, загърна ла с него окаяния човек.
"Любовта покрива всички грехове" казва премъдрият Соломон (Притч. 10:12), а именно любовта е добродетелта, която липсва най-много на фарисея. Той изнурявал тялото си с пост, заделял определената от Закона част от всичко, което е придобил, редовно посещавал храма и се молел, но сърцето му си оставало студено, без любов. "И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, щом любов нямам, нищо ме не ползува" (1 Кор. 13:3) казва св. ап. Павел в своя безсмъртен химн на любовта. "Любовта зло не мисли... всичко извинява... всичко претърпява" (1 Кор. 13:5, 7) и ако в нас има любов, тя ще извини всяко съгрешение на ближния и ще ни подскаже най-верния подход към него.
Нека молим Всеподателя Бога да ни дарува преизобилно любов, за да се подкрепяме един другиго в нашите немощи, да ни даде да виждаме нашите прегрешения и да не осъждаме своите братя. Амин.
Църковен вестник, брой 4 за 2002 година
|
|
 |
† Видински Митрополит Неофит, Неделята на Митаря и Фарисея, 1920 година
"Боже, бъди милостив към мене грешния" (Лука 18:13).
Само смиреното сърце може искрено да се моли и да се разкайва. И само то може да обикне по християнски. Смирението е майка на всички добродетели. Светите църковни отци и учители отдават най-възторжени похвали на смирението. И, напротив, те с най-остри думи осъждат гордостта. Тя е най-гибелният порок. Безверна или набожна, гордостта е демонска черта. Като изяснява божествените истини в евангелието си, Спасителят ни учи, че тайната за нравственото издигане на човека се заключава в смирението. И обратно, причината за неговото падане се намира в гордостта. Прочетеното днес евангелие ни припомня твърде нагледно тази истина.
Рече Господ тая притча:
"Двама човека влязоха в храма да се помолят: единият фарисеин, а другият митар. Фарисеинът, като застана, молеше се в себе си тъй: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар: постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам. А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да подигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника! Казвам ви, че тоя [митар] отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня [фарисея]; понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат". (Лука 18:10-14).
Фарисеите били евреи, запознати и с църковния и с гражданския закон, но били и най-изтънчените честолюбци и лицемери. Те спорели по цели дни за опазване буквата на закона, но силата на закона - милостта и правдата - те не познавали. Наглед се отличавали с набожност, постоянно шепнене на молитви, гордо подаване милостиня, за да ги видят хората... Но, в същност, те били хора с жестоки, покварени сърца и изгорена съвест. Когато Христос поучавал народа на правда, милосърдие, смирение и братолюбие, те били най-големите противници на това учение. За да унижат Спасителя, фарисеите лъжели хората, че той прави чудеса в името на дявола. Те за лице уж пазили закона, а тайно вършили най-големи безакония. Поради това, като знаел сърцата им, Христос ги нарекъл безподобни лицемери, безумци и слепци…
Митарите пък били събирачи на данъци. Римската власт налагала на еврейския народ разни налози и берии, а митарите откупвали правото да ги събират и спечелвали доста пари. Евреите мразили тия митари, защото ги смятали за оръдие на омразна чужда власт, с чиято помощ, понякога и на сила, те събирали данъците от народа. При все това, митарите били добри хора. Те били прости и неучени, но откровени и благодушни. Тъжната им съвест по-бързо заговаряла, сърцето им по-лесно се трогвало. И лошото и доброто у тях било на лице. Гордостта и лицемерието им били непознати. Хората ги мразили, но те не се сърдили. Дори сами признавали своите грешки и грехове. Често пъти отивали в храма и искрено се молили Богу да им прости...
От прочетеното евангелие се вижда каква е разликата между митаря и фарисея. Те и двамата влезли в храма да се помолят Богу. И тук се откриват техните сърца. Фарисеят самодоволно лъже и Бога, и хората, че той уж не бил, като другите - грабител и прелюбодеец. Очевидно е, че в него говори духът на гордостта. Митарят пък откровено признава греховете си, бие се в гърдите и вика: Боже, бъди милостив към мене грешния! В него говори духът на смирението. И Бог, който съди не по лицата, а по сърцата, прощава смирения митар и отблъсва горделивия фарисей.
Твърде поучителна е тази евангелска притча. Защото и сега, мнозина от нас, често пъти казват: не съм като другите - грабител и прелюбодеец, чист и праведен съм. А това е едно фарисейско самозалъгване, твърде сродно с човешкото самолюбие. Това е самоизмама, внушавана от духа на гордостта, от който най-много трябва да се пазим. Ала за туй, сякаш ни липсва съзнание. Ние безогледно критикуваме и осъждаме чуждите постъпки и дела; негодуваме, че всичко се върши не тъй, както ние го разбираме; взираме се да видим сламката в окото на ближния си, без да забелязваме гредата в своето. А когато ни я посочат другите, сърдим се. Това говори, че духът на фарисея в нас е по-силен от духа на митаря и че в нашите сърца владее не смирението, а гордостта. Следователно, ние не сме по-добри от другите.
Лесно е да се рече: не съм като другите - грабител и прелюбодеец. Ала с голи думи никой не може да измени и повиши своята морална стойност. Това изисква вътрешна, духовна обнова: изисква смирение, разкаяние и добри дела. Под външна набожност могат да се крият жестоки сърца, преизпълнени със злоба, завист и низки пороци. Външността и фалшивата набожност могат да излъжат хората, но не и Бога. Защото той, освен външността, вижда и сърцата, както е видял сърцата на митаря и фарисея. Не по лицата, а по движението на мислите и сърцата той съди за нашето нравствено достойнство...
Полезно и спасително е за нас християнското смирение. Това ни внушава евангелската притча за митаря и фарисея. Внушава ни се да се проникнем от правилата на чистия християнски живот. А тия правила изискват от човека да се взира в своите дела и постъпки и да не осъжда другите за онова, което те вършат или не вършат. В тия правила на закона божи като в огледало може да се види правилността на всичкия ни външен и вътрешен живот, както и чистотата на ума и сърцата ни. И когато видим, че и ние, като другите, не сме изпълнили заповедите божи, ще се убедим, че всички сме грешни и че, ако речем, че нямаме грехове, лъжем се и истината не е в нас. А това убеждение може да ни доведе до смирението и покаянието на митаря...
И, наистина, постъпките и поведението на другите не могат да бъдат мярка за нашата праведност и доброта. Такава мярка са повелите на божия закон. По тоя закон ще бъдем съдени всички. Затова той трябва да бъде опазен изцяло. Защото, ако някой наруши и най-малката негова заповед, виновен е пред целия закон (Як. 2:10). При това, и когато постъпваме според повелите на тоя закон, съвестта ни трябва да бди, за да не би да се таи нещо нечисто в сърцето и веднага да ни подскаже за да го премахваме.
Добрият християнин трябва напълно да се освободи от вехтият фарисейски човек и напълно да се облече в новия, - създаден по Бога в правда, истина, чистота и смирение. Внушените от божия закон добри дела не търсят реклама, не се вадят на показ. Те са естествен плод на благородното сърце. Защото човек трябва да бъде добродетелен, а не само да се мисли за такъв. Делата му трябва да го хвалят, а не устата му. Добри дела, извършени без подбуда от сърцето, само за реклама, се оподобяват на плодове, прикачени на безплодно дърво, което само не може да роди и откърми такива. Може хората да се почудят на тия дела, но пред Бога те нямат стойност... Блажени са ония, проникнати от смирението, сърца, които са родили тайни плодове на покаяние и добри дела. Защото Бог, който изпитва сърцата и утробите и който знае мислите и тайните човешки дела, ще им въздаде по достойнство, когато открие своя праведен съд.
Денят на тоя съд приближава. Ще се оправдаем ли ние пред него? Това ще зависи от живота и делата ни. Ала едно нещо добре се знае: че мнозина от грешните митари, смирени и разкаяни, опростени и помилвани, ще се възрадват. И обратно, мнозина от гордите фарисеи, които сега минават за праведни, ще се засрамят и осъдени, ще заплачат и възридаят. Горко, горко на горделивите, надменните и неразкаялите се! Защото те ще чуят страшната присъда: махнете се от мене вие, които вършите беззакония (Мат. 7:22-23). Такъв е краят: всеки, който се превъзнася, ще се смири, а който се смирява ще се въздигне...
И тъй, нека вземем поука от четеното евангелие. Дух на фарисейска гордост и самолюбие има у мнозина от нас. Той ни пречи да се обновим. Нека се освободим от него и да престанем да мислим, че ние не сме като другите. За да се видим сами какви сме, нека се изправим пред огледалото на закона божий. Тук ясно ще видим, като носим името на Христа, има ли у нас дух на смирение, правда и братолюбие. И ако не намерим тия добродетели в себе си, ние непременно ще видим в това огледало бремето на нашите грехове, които измъчват душата ни. Тогава нека искрено почнем да се разкайваме като смирения митар, да се молим и да викаме: Боже, бъди милостив към нас грешните! Господи отвари ни вратата на покаянието! Амин.
Препечатано от сайта на Кладнишкия манастир "Св. Николай Чудотворец"
Виж също:
www.Pravoslavieto.com
