януари 1998 година
За отношенията между мъжа и жената ап. Павел казва: "Жени, покорявайте се на своите мъже като на Господа. Защото както мъжът е глава на жената, така и Христос е глава на Църквата".
В християнския брак мъжът трябва да бъде глава, а жената негов (допълващ го) помощник. Мъжът е длъжен да обича своята жена, както Христос, Църквата, т.е. повече от себе си, и да бъде готов да отдаде живота си за своята жена. Жената в отговор на тази самоотвержена любов трябва да се покорява на любимия. Либералната мисъл не може да се съгласи с това. Съвременните жени обикновено разсъждават така: "Не, за нищо на света! Да позволя на моя мъж да ме унижава!... Никога!..." В тези думи се крие дълбоко неразбиране, недомислие, клевета за християнския брак. Защо "унижава"? Та нали в наистина християнския брак обичащият мъж е достоен за доверие и самоотверженост!
Ако съвременният идеал за брака се състои в това, мъжът в никакъв случай да не бъде глава, тогава в търсен съпруг се превръща онзи, който не може да бъде глава. Вместо брака-двуединство, в който мъжкото начало в любовта се явява първенствуващо, се появява друг брак, в който двете страни са равноправно несамоотвержени, обичат единствено себе си, своята самост (оттук "самец" и "самка").
Бракът е възсъединение на двата пола, т.е. на двете половини в единно цяло. Но полът не е просто еднородна половина. Мъжът и жената са различни и техният брак не е просто двуединство, а нещо ново (подобно на съединението на водорода и кислорода, което създава водата). Встъпилите в брак придобиват нещо изцяло ново, което не биха могли да получат никога, ако бяха разделени. Негов символ е детето, което е реално осъществяване и двуединство (защото в него майката и бащата са едно), но и нещо ново, защото то е нова личност. У всяко дете, освен всичко това, се чувства полъхът на светостта - тяхно е Царството небесно. Детето сякаш възражда загубената святост на родителите.
Когато в брака се появят децата, мъжът и жената се променят (и то много дълбоко), превръщайки се в баща и майка. Това е пробният камък за истински брак.
Любовта между жениха и невястата се задълбочава и одухотворява в любовта между съпруга и съпругата и достига своя връх в любовта между бащата и майката.
В християнския брак децата укрепват духовната връзка между родителите. Защото мъжът вече не е само мъж, но и баща, т.е. този, без който няма и не може да има майчинство. Децата се нуждаят не само от майка, но и от баща, който майката никога не може да замени. И истинската майка чувства това, знае го, разбира го и става толкова по-добра съпруга, колкото повече е майка, колкото повече обича децата си.
В нормалния християнски брак бащата се явява духовен глава на семейството, негова опора, негова защита. Съпругата и децата се чувстват спокойни, когато бащата е вкъщи, редом с тях. В трудните житейски минути бащата дава окончателното, обмислено, изстрадано решение и поема цялата отговорност за него. Той защитава семейството при нужда юридически, морално, а ако трябва и физически. Той дава личен пример за мъжество. Той успокоява в тревогата. Той единствен остава твърд, когато всички са в отчаяние. Той е моралната сила. Той е строгият, мъдрият и висш съд в семейството. И той е самоотвержено любещият, готов да отдаде живота си за съпругата и децата, ако това е необходимо.
А жената е винаги до мъжа, винаги приятел, най-близкият, единствен по рода си помощник, "подобен", т.е. допълващ мъжа. Жената познава страни от живота, които за мъжа са недостъпни. Тя умее да погледне и оцени нещата различно. Жената винаги знае, разбира, вижда в своя мъж, умее да го успокои в минутите на душевни несгоди; разбира подсъзнателните мотиви на съпруга си често по-добре от него. Затова в тежки минути на мъжа е по-леко до жената; той черпи сили от нея; неговата рязкост се омекотява от нейната ласка, от нейните думи, дори само от присъствието є. Жената смекчава законния и парализира неправедния гняв на бащата към децата. В "семейния съвет" тя участва със свой, особен, "сърдечен" съвет.
И така в истински християнския брак любовта никога не помръква. Напротив, с годините тя се увеличава, разширява, става по-дълбока и одухотворена.
И. М. Андреев
януари 1998 година
За жената е казано "немощен съсъд". Тази "немощ" се състои преди всичко в подвластността на жената на природните стихии в нея самата и извън нея, в нейната по-голяма емоционалност. Плод на това са по-слабият самоконтрол, безотговорност, страстност, прибързаност в изводите. Почти няма жена, която да е напълно свободна от това, тя е робиня на своите страсти, на своите антипатии, на своето "искам". Само в християнството жената се освобождава и подчинява своя темперамент на висши начала, придобива благоразумие, търпение, способност да разсъждава мъдро. Това е основата на нейното истинско духовно приятелство с мъжа. Само в брака е възможно пълното познаване на човека това е чудото на усещането, осезанието, ведението на чуждата личност, което е така чудесно, както познаването на Бога от мистиците.
Ето защо до брака човек се плъзга по повърхността на живота, наблюдава го отстрани. И само в брака, влизайки чрез другата личност, той се потапя в дълбините на битието. Наслаждението от истинското познание и живот дава онова чувство на завършена пълнота и удовлетворение, което ни прави богати и мъдри. Тази пълнота се углъбява с възникването от самите нас съединени и при-мирени на третата личност нашето дете.
Оттук обаче започват трудностите: вместо обогатена пълнота обикновено се появява взаимно неразбиране, протести и почти неминуемо третият започва да се отделя от нас. И е сякаш невъзможно да станем завършена троица.
Защо се случва така? Нужно ли е? Може ли да го предотвратим? Нали роденото от нас е част от самите нас, наше тяло, кръв, душа.
В детето ние откриваме своите навици и наклонности откъде тогава се появява този разрив и несъгласие? Мисля, че съвършената двойка създава и съвършено дете, те и после ще се развиват по законите на съвършенството; но ако между съпрузите съществува непреодолим разрив, противоречие, то и детето ще бъде причастно на това противоречие и ще го продължи. Ако ние само външно сме примирили своя антагонизъм, а не сме го победили, издигайки се на нова степен, то това неминуемо ще се отрази и на детето.Освен това, най-важното е, че детето наша плът и кръв, е единствена и непов торима личност със свой собствен път и живот. За неговото възпитание и развитие най-важното е да вижда, че родителите му имат дълбок и богат вътрешен живот.
Мнозина ме питат каква е природата на семейните спорове. Най-често конфликтите се раждат от упреците на жената, които мъжът приема трудно дори когато са основателни (самолюбие). Нужно е да разберем кое предизвиква тези упреци: най-често те са плод на желанието на жената да вижда своя съпруг по-добър, отколкото той реално е, т.е. на повишената взискателност и на своего рода идеализация. В тези случаи жената се явява съвест на своя мъж и е редно забележките є да се приемат по този начин. Мъжът, особено когато е семеен, е склонен да се отпусне и успокои с емпирически даденото. Жената обратно непрестанно изисква от съпруга си повече. В този смисъл наличието на спорове в семейството, колкото и странно да звучи, е доказателство за осъществения (а не само проектиран) брак, и в този нов човек, родил се от сливането на две личности, съпругата е съвестта.
Ето защо конфликтите между близки хора понякога са даже полезни в техния огън изгарят насъбрани обиди и недоразумения, някои от които дълго таени. И след взаимно обяснение и изповед настъпва чувство на яснота и спокойствие. Тогава двамата съпрузи общуват пълноценно, достигат до пълно единодушие и единомислие.
Трудните отношения между роднини и изобщо в семейството се обуславят от факта, че в семейството (мъж-жена, родители-деца) господстват отношения от инстинктивно-природен порядък и ако един от членовете живее духовен живот, то той ще срещне трудности. "Врагове на човека са неговите домашни" е казано за този случай.
Когато Христос заради заслугата на един казва: "Сега дойде спасение за този дом" Той свидетелства за признанието, за важността на нашите земни, кръвни връзки. Заслугите и страданията на един спасяват и неговите близки колко утешителни и многозначни са тези слова, каква вечна ценност придават те на нашия земен живот!
Брой шести за 1998 година
свещеник Николай Петков
Преди да отговорим на този въпрос е добро и полезно да различим според мярата на ума си любовта от блудството, греха от естеството.
Да се говори за секса въобще, е, меко казано, плод на недостатъчно духовен опит.
Да се говори за секса като плод на онова благословение, което са имали Авраам и Сара, Исак и Ревека, да се говори за него като за нещо, което определя разполовеното ни естество, като нещо, чрез което човек се стреми да придобие своята пълнота и единство, е необходимо.
Необходимо, защото в постмодерното време, когато всичко е позволено и всичко е нормално, нещата изгубват своите същностни предели и вече нищо не е позволено и нищо не е нормално.
По тая причина Църквата, която е вечно модерна, е определила и благословила една йерархия на отношението към секса. Благословеният брак тя определи като норма на човешкото естество, а девствеността и отказът от секса като норма на ангелското естество. Т.нар. свободен секс тя отхвърля като свойствен на неразумните и безсловесни същества.
Защото ако всички, и разумни, и неразумни, се опитват чрез секса да възстановят своето изгубено единство, своята битийна пълнота, то за онези, които се опитват да разсъждават по-философски, казаното в Платоновия "Тимей": "Две неща не могат да бъдат свързани без нещо трето", означава, че само Бог е онзи, който свързва двете в едно. Той чрез своята неръкотворна и предвечна благодат, както Е претворил в Кана Галилейска водата във вино, така и сега може да превърне душевното копнение и желателния порив в икона на Своята троична благодат.
Виж също:
www.Pravoslavieto.com
