Цар Самуил
Управлявал 997 – 1014 година
В името на отца и сина и светия дух. Аз Самуил, раб божий, полагам помен на баща [си] и майка (си) и брата [си] на този кръст. Това са имената на покойните: раб божий Никола, [Рипсимия и] Давид. Написа се в годината от сътворението на света 6501 [992/93], индикт.
Самуиловият надпис от 993 година
Виж също:
Самуиловата крепост в Охрид
Охридска архиепископия - патриаршия
Първото българско царство
Св. патриарх Николай Охридски
Цар Самуил и "Българската епопея"
Пламен Павлов
Съдържанието на този документ се генерира с безвреден за Вашия компютър active content (javascript).
Три столетия след идването на старите българи (т.нар. прабългари) на Балканите създадената от тях и славяните държава е изправена пред тежки изпитания. От средата на Х в. нататък в България постепенно настъпват "дни на ратни (военни) беди". Този израз на големия преславски писател Презвитер Козма, съвременник на царете Петър І (927-969), Борис ІІ (969-971, +978), Роман (978-991, +997), а навярно и на самия Самуил (997-1014), сполучливо фокусира в себе си тежките проблеми пред царството. След повече от два века възходящо развитие, след "Златния Век" на цар Симеон Велики (893-927) българската държава изпада в сложна военнополитическа ситуация.
Дори и при цар Петър, който е прицел на много упреци и критики, България все още продължава да бъде регионална "велика сила". Огромната й територия, чието естествено ядро са Мизия, Тракия и Македония, е подложена на чужди набези (най-вече на маджарите), спохождана е от години на тежка суша и други природни бедствия. Гибелният удар обаче е нанесен от традиционния противник Византия, която хвърля срещу своята християнска посестрима езическата Киевска Рус на княз Светослав. Руската агресия (968-971 г.) отваря пътя на византийското коварство и "приятелска" военна намеса, довели до залавянето на цар Борис ІІ и окупацията на източните български земи през лятото на 971 г.
Българите в западната половина на царството не скланят глава. Неслучайно трябва да се каже "западната половина", защото не става дума само за географската област Македония, както се пише обикновено, още по-малко пък само за Вардарска Македония. Ядрото на съпротивата наистина е там, но територията й е далеч по-обширна. В нея влизат не само Охрид, Битоля, Скопие, Воден, Струмица и т.н., но и Белград (днешната столица на Сърбия, български град до ХІV в.), Ниш (български град до 1878 г.), Браничево, Видин, Велбъжд (Кюстендил), Перник, Средец (София), Щипон (Ихтиман), а дори и някои стари български крепости на север от Дунав. В борбата срещу завоевателите се включват хиляди българи от цялото етническо пространство. В свободните земи от Дръстър (дн. Силистра) бяга главата на българската църква патриарх Дамян. Навярно с него или по свои пътища към Средец, Скопие и Охрид поемат и други видни представители на преславската аристокрация. Но тази борба, наричана с право "българската епопея", има своя изявен, беспорен водач - Самуил, най-младият от синовете на "могъщия комит" Никола, човекът, чиято титанична и трагична фигура и през далечния ХІ в., и днес остава сред най-съкровените "тайни" на всяко българско сърце.
Произходът на фамилията, чийто родоначалник е комит Никола, отдавна е предмет на дискусии. Под влияние на някои късни извори историците от ХІХ век приемат, че създателят й се е казвал "Шишман Мокри". Те се ръководят и от едно сведение на византийската принцеса и писателка Анна Комнина (далечна потомка на българския царски род през XII в.). Тя пише за "... българския василевс Мокрос и потомците му, особено Самуил, последният от българската династия ..." С откриването на Самуиловия надпис от с. Герман, Преспанско (от 992/993 г.), и на Виенския ръкопис на хрониката на Йоан Скилица с добавките на епископ Михаил Деволски (началото на XII в.) става ясно, че "Шишман" никога не е бил "западен цар". И че бащата на Комитопулите всъщност се е казвал Никола, а съпругата му - Рипсимия. Странното име "Мокрос" е грешка на византийски преписвач от XIV в., който механично е изопачил първоначалното "Кромос"/Крум (803-814), знаменитият български хан, страшилище за Византийската империя...
Най-широко застъпено е мнението, че Комитопулите произлизат от славянския княжески род на племето берзити (бърсяци) от района на Охридското езеро. Няма данни обаче комит Никола да има нещо общо с местните славянски князе. Друга теза застъпва арменския произход на Комитопулите. Съвременникът Степан Таронски (Асохиг/Асолик) пише, че братята били арменци, които Василий II уж бил "...довел в Македония (Източна Тракия - б.а.) с наемните войски, за да се бият срещу българите. Те обаче в един сгоден момент се откъснаха от императора на гърците и минаха на страната на царя на българите, който беше евнух (цар Роман - б.а.). Поради своята храброст те се издигнаха в неговите очи..."
Асохиг е бил заинтригуван от някакви слухове за потеклото на "цар Самаел". И наистина, Рипсимия може би е арменка - както поради името си ("Хрипсиме" - националната светица на Армения), така и във връзка с византийско-арменското присъствие в Преславския двор при цар Петър (927-969). Както се знае, царица Мария-Ирина води в Преслав голяма свита от родственици и приближени. Поне част от тях са били арменци, какъвто е произходът на династията Лакапини. Напълно възможно е като приближен на цар Петър Никола да е получил ръката на "дворцова дама" от свитата на царицата. Никола обаче не би могъл да бъде с друг произход, освен български (като корени прабългарски). Титлата "комит" е носена от притежаващи огромна власт висши държавни функционери. Въобще ръководните постове и в столицата, и провинцията са в ръцете на династията и най-близките й роднини, в основата си с [пра]български произход. Още по времето на Борис-Михаил в днешна Македония срещаме комитите Таридин, Курт и Домета, при цар Симеон в същия район виждаме олг-таркана Теодор и комита Дристър. Може би Никола е потомък на някоя от тези видни личности. Неговият внук Иван Владислав се самоопределя като "българин родом". Така "българският самодържец" подчертава принадлежността си към "българския [царски] род". Византийските хронисти по един и същ начин пишат за "Симеон Българина" (цар Симеон Велики), "Петър Българина" (цар Петър), "Самуил Българина", "Пресиан Българина" (Пресиан ІІ, синът на цар Иван Владислав), "Арон Българина" (третият син на Иван Владислав) и т.н., имайки предвид лицата от българската династия.
Хипотезата за родствената връзка на комит Никола с царската династия е най-приемливата предвид силното родово-аристократично начало в политическата система на Първото царство. Косвен аргумент са и многото съвпадения в имената на царските фамилии от Преслав и Охрид. Присъствието на лични имена като Пресиан, Гаврил, Иван, както и влечението към старозаветните царски и пророчески имена (Симеон, Вениамин, Давид, Мойсей, Арон, Самуил и др.) е факт както в Плиска и Велики Преслав, така и в Охрид.
Теорията за "Западното българско царство" като цяло е невярна. Тя е провокирана както от неяснотите в изворите, така и от неприязънта на старите ни историци към "вечния виновник" цар Петър. В началото на XX в. сръбската историография приспособява тази "теория" за антибългарската пропаганда на своята страна. "Западното българско царство" се превръща в държава на "южни славяни", завладени от "турано-бугарите" (прабългарите), близки или идентични със сърбите - конструкция, която не е приета от нито един сериозен европейски учен. Тя остава за "вътрешносръбска" употреба при оправдаването на агресивните претенции на Белград към българските земи в Македония. "Постановките" на Коминтерна за т.нар. "македонска нация" превръщат тази ненаучна "теория" в "държавотворна" доктрина. "Южните славяни" стават "македонци", което изисква "пренаписването" историята на т.нар "македонски народ".
Никъде в изворите българската държава след 971/976 г. не е наричана "западна", "Самуилова", "славянска" или "македонска". Напротив, всички съвременници я схващат като същата българска държава, управлявана по същия начин, независимо от загубата на Велики Преслав и източната част от територията й. Духовната власт е олицетворявана от същата българска православна църква, начело със същия патриарх Дамян, който след 971 г. бяга в свободните земи. България е управлявана и от "същото царско коляно" (Български апрокрифен летопис от края на ХІ - началото на ХІІ в.), т.е. от Крумовата династия. Запазва се обичайната система от институции: кавхан, ичиргу-боил, комити и т.н., която няма аналог в никоя друга славянска държава през Средните векове.
Когато император Йоан I Цимисхи завладява източните български земи той "... се погрижил за крепостите и градовете край бреговете на реката (Дунав) и като им оставил достатъчно охрана..." Какво става обаче с останалите български земи? Онези в Тракия, вкл. Пловдив, Цимиски подчинява по същото време. Обикновено се мисли, че византийската власт се е простирала не по-далече от Искър и Ихтиманските възвишения, а цялата западна част на царството е останала независима. Два византийски печата може би потвърждават мнението, че през 971 г. византийската власт е призната в цяла България. Те принадлежат на византийските управители на Рас (дн. Нови Пазар, Сърбия) и на Поморавието (областта на Ниш, днес в Сърбия).
Византийската власт се утвърждава в различни райони на България, но, както изглежда, една обширна територия с градове като Средец (София), Велбъжд (Кюстендил), Скопие, Охрид, Девол, Видин, дунавският Белград и т.н. остава извън контрола на Константинопол. Възможно е някои от тамошните управители да признават върховенството на императора в някаква форма - подобни импровизирани решения не са рядкост по онова време, за което има примери в Италия, арменските и грузинските земи. Тези български градове обаче все пак остават свободни.
Българите в незавладените земи полагат усилия да възстановят тежко поразения от византийската агресия държавен организъм. Като се опира се на старите традиции в българското военно-административно устройство и църковната организация, аристокрацията определя общо ръководство. Както съобщава Скилица, тъй като от роднините на цар Петър "... едни били измрели, а синовете му Борис и Роман били отведени в столицата (Константинопол)..." българите предоставят управлението на синовете на комит Никола. Съобщението е отнесено към 976 г., но водещите позиции на Комитопулите несъмнено са факт още от 969 - 971 г. Те съставляват колективно наместничество, което упражнява властта при жив легитимен цар, който е чужд пленник. Няма никакви данни братята да са носели царски титли и корони. Хипотетични остават и центровете на всеки един от тях - най-често се допуска, че Давид е резидирал в Преспа, Мойсей в Струмица, Арон в Средец, а Самуил във Видин (или Воден?).
На Великден (23 март) 973 г. германският император Отон I Велики е посетен от представители на различни народи, сред които и "двама български първенци". Така Комитопулите следват политиката на цар Петър, който само преди няколко години (965 г.) е изпращал мисия при същия германски владетел. Освен декларираното по този начин съществуване на България като суверенна държава, те явно търсят подкрепа. Възможно е да е търсена помощ и от маджарите. Данни за чужда помощ в последвалите действия обаче няма, което означава, че Комитопулите е трябвало да разчитат преди всичко на собствените си български сили.
Византийската власт се е опасявала от съществуването на тази свободна територия, от силите, които не са криели стремежа си да обновят царството. По тази причина Йоан Цимиски заселва около Пловдив нови групи еретици павликяни, известни с първокласните си военни качества. В Тракия са преселвани и арменски военни контингенти от областта Дерджан. Знае се, че известният пълководец Варда Склир преди 976 г. действа по долното течение на Вардар. С други думи, Византия не остава пасивна, макар в конкретния момент Комитопулите да не са приоритет на политиката й.
Изненадващата смърт на император Йоан I Цимисхи (11 януари 976 г.), около която имало съмнения в отровителство, поставя началото на тежка гражданска война в империята. Обстановката създава благоприятни условия за пълно отхвърляне на чуждата власт. Именно по този повод Скилица пише, че "... българите въстанали и били определени да ги управляват четиримата братя" Комитопули. Вероятно това означава, че надигането е с по-широк периметър от земите, в които по-рано Комитопулите са осъществявали властта си. Започналото българско движение обаче все още не засяга източните български земи. С оглед на опасността от започналите български акции византийските окупационни власти извършват реорганизация. Създадена е стратегията "Йоанопол (Велики Преслав) и Доростол (Дръстър/Силистра)" начело с опитния военачалник Лъв Саракинопул.
Независимо от проблемите си, империята оказва сериозен отпор на българите, при който падат и първите жертви. Давид е убит от скитници власи между Костур и Преспа, в местността Красивите дъбрави. Мойсей загива при обсадата на Сяр. Гражданската война във Византия разкрива пред цар Борис II и брат му Роман възможност за бягство. Бягството е импровизирано, налага се царските синове да изоставят изморените си коне и да поемат пеш през планината. Цар Борис обаче е убит по погрешка от един глухоням български граничар, заблуден от византийските му дрехи. Роман е отведен при Самуил и е коронясан за български цар (978 г.).
Някои учени смятат, че Роман не е бил цар. Дилемата "за" или "против" тезата "Роман - български цар" е в предпочитанието или не на сведенията на византийския хронист Йоан Скилица (средата на ХІ в.) пред онези на Яхйя Антиохийски и Степан Таронски. Макар понякога да са неточни в подробностите, арабинът Яхйя и арменецът Асохик все пак са съвременници на събитията. Налице е и факторът "сензационност" - арменският хронист е впечатлен, че българският цар е евнух, т.е. от един крайно необичаен случай! Царската титла на Роман е обусловена от спазваната от Комитопулите вековна държавна традиция за сакралната природа на "царския род". Възможно е при това Роман да е бил обявен за съвладетел на брат си Борис II още преди 971 г.
Новият цар се установява в Скопие, където създава и манастира "Св. Георги Бързи". Така след падането на Велики Преслав (971 г.) през 978 градът Скопие става столица на българското царство. Положението на този град в края на Х в. е "замъглено" от онова на Охрид и Преспа, любимите резиденции на Самуил. Именно Скопие обаче е наречено "Cesariа", т.е. "царски град" в унгарски извори. Българите през 1003 г. губят града, но по-късно успяват да го отвоюват. Дори и през 1018 г. Василий II намира именно в Скопие "първия отряд" на българската царска армия и прави града център на темата (областта) "България". Тогавашните разбирания на българите за столичен град не бива механично да се приравняват с римо-византийската практика - наред с престолния град е имало и други "аули" (дворци-крепости) или "василии" (царски резиденции). Когато столица е била Плиска, такива са Преслав (от 893 г. столица на държавата), Дръстър (Силистра), може би Охрид, а според някои учени дори и Търново (столицата на България от 1186 г.). След 976 г. такива са Преспа, Сетена (при дн. Лерин, Гърция), Копринища (в планините на днешна Албания), може би и Битоля. Вероятно Охрид се налага като истинска столица едва след 1003 г., а тук се установява и българската патриаршия.
Едва ли цар Роман е бил просто фигурант на престола, както се мисли обикновено. Обстоятелството, че е бил евнух не е аргумент - във Византия има ред примери с евнуси, които са изявени военачалници и държавници. Твърдението, че Роман оставя държавните дела в ръцете на Самуил, а "... сам се занимава по примера на баща си Петър с църковни въпроси" (П. Петров) е без доказателства. Напротив, по-късно Роман участва в битката при Траянови врата (986 г.), а и повторното му пленяване става пак във време на война. И все пак, българските успехи навярно още тогава са свързани най-вече с даровития и енергичен Самуил.
Известното ни за българската активност през следващите години е свързано отново със Самуил и опитите му да завземе Лариса. Към 985 г. градът е превзет и разграбен, а жителите му са преселени във вътрешността на България. Високото си положение запазва единствено родът на местния славянски първенец Николица (Никулица), който става един от най-преданите Самуилови военачалници. Самуил отнася мощите на св. Ахил Лариски (IV в.), които са положени в катедралната църква в Преспа (на о-в "Св. Ахил" в Преспанското езеро, дн. в Гърция). Българските нападения към Тесалия и Епир, дори към Пелопонес създават много проблеми на византийските власти.
Дръзките действия на Комитопулите, както и вътрешните проблеми на империята, мотивират младия тогава Василий II да организира голям поход срещу българите. Лъв Дякон твърди, че походът е предизвикан от непрекъснати български набези "... в Македония [=Тракия], "дишащи убийство". Императорът е воден "...по-скоро от гняв, отколкото от благоразумие" - продължава опозиционно настроеният към Василий II придворен дякон. Цел на похода е Средец/Сердика, управляван може би от самия Арон. През юли 986 г. Василий настъпва през Пловдив, водейки мощна армия. Обсадата на Средец продължава двадесет дни, като е съпроводена с много грешки и загуби от ромейска страна. Част от бойните коне и обозните животни са отвлечени от българите, обсадните машини са унищожени, действията се проточват без изгледи за скорошен успех. Василий II се опасява от сведенията, че българите заемат позиции в тила му, както и от слуховете за нов метеж на византийските военни. Перипетиите на ромейското изтегляне са описани картинно от участника в събитията Лъв Дякон. На 17 август 986 г. в прохода Траянови врата при град Щипон (дн. Ихтиман) Василий II търпи страшен разгром, подобен на онзи на Никифор I Геник през 811 г. от страна на Крум. Навярно тази победа е карала по-късно Самуил и приемниците му да се чувстват наистина достойни потомци на великия Крум/"Кромос" (изопачено "Мокрос"), както пише Анна Комнина.
Императорът е спасен по чудо от арменската си гвардия, но самата царска шатра пада в ръцете на българите. Владетелският авторитет на Василий II окончателно е поставен под съмнение от вътрешната опозиция в империята. Един от нейните привърженици, известният поет Йоан Кириотис Геометър оплаква ромейския позор: "Истърът (Дунав, т.е. българите - б.м., П.П.) грабна венеца на Рим!" Както научаваме от добавките на епископ Михаил Деволски и от Битолския надпис, българите са командвани от Самуил, Арон и цар Роман.
Особено силно впечатление прави фактът, че българите (т.нар. "македонци", както и до днес пишат историци от Скопие) са отъждествени не с Вардар, Струма или нещо друго, а именно с великата река Дунав! Първото българско царство още от времето на своя създател хан Аспарух (680-701) заема двата бряга на Долния Дунав. През ІХ-Х в. държавата на българите се простира от Днестър до Адриатика, от Карпатите и Тиса до Родопите и Бяло море... Това прави Дунав подходящ символ на страната, на нейния народ - българите, както Рим остава извечният символ на ромеите и тяхната империя.
Разгромът в Траянови врата наред с други събития води до втора продължителна гражданска война във Византия. Неспособността си да се противопостави на българите по военен път Василий II компенсира чрез интриги. Като тяхна жертва пада Арон, който по думите на Скилица и Йоан Зонара "...бил погубен с целия си род от брат си Самуил, било защото сам той (Арон) искал да обсеби властта, било защото държал страната на ромеите - разказва се и едното, и другото ..." Това става в местността Разметаница, недалеч от дн. Дупница на 14 юни (най-вероятно 987 г.). Единственият пощаден е Иван Владислав, спасен от братовчед си Гаврил Радомир. Кървавата драма, отворила пътя на братоубийствените вражди в царския род, отново свидетелства за подчертано консервативния дух сред българите в западните земи на царството - тя напомня безпощадната разправа на княз Борис-Михаил с петдесет и двата боилски рода при антихристиянския метеж през 865 г. С други думи, в масовата екзекуция на "Ароновци" личат старите [пра]български норми, чието влияние явно е силно векове наред.
Начело на държавата остават Роман и Самуил. Настъплението по посока на Солун води до овладяването на Верия (Бер), Сервия и други крепости. За комендант на Сервия е назначен преданият Николица. Начело на Верия и цялата област е поставен боляринът Добромир, женен за Самуилова племенница. Йоан Геометър отново оплаква участта на ромеите, правейки алюзия между "Комита" (Самуил) и "Кометата" (Халеевата комета, наблюдавана именно през лятото на 989 г.). Решителният превес, постигнат с победата при Траянови врата, позволява на Самуил и Роман да освободят старите столици Велики Преслав и Плиска със североизточните български земи (около 987-989/990 г.). Центърът на държавата обаче остава в днешна Македония, тъй като Велики Преслав и източните земи са жеското пострадали от руската агресия (968-971 г.) и последвалата я византийска окупация.
Освободил се през 991 г. от тегобите на гражданската война, Василий II подновява ударите срещу България, като в една битка още същата година е пленен Роман. Царят е хвърлен в затвора, а властта изцяло остава в ръцете на Самуил. По същото време Василий II полага грижи и за сближение със сърбите в тил на България. Самуил ръководи действията най-вероятно от Преспа, в чиято близост съгражда гробница на своите родители Никола и Рипсимия и брат си Давид. Това знаем от т.нар. Самуилов надпис от с. Герман (992/993 г.). В надписа Комитопулът е само "раб Божи", царската титла той приема едва след смъртта на цар Роман (997 г.).
+ Въ имА wтьца и съ-
ина и с(вА)таго доуха а-
зъ Самоилъ рабъ
б(о)ж/и/
полага% памАть /wтьц/-
у и матери и брат/у н/-
а кръстђхъ сих/ъ. Се/
имена оусъпъш/ихъ: Ни/-
кола рабъ б(о)жи, /РиVими/-
ђ, Дав(ы)дъ. Написа /же сА
въ/
лђто отъ сътво/рения миро/-
у SФА, инъди/кта S/.
През 995 г. Василий II напуска Балканите и се отправя към Антиохия, което позволява на Самуил да настъпи към Солун. Ашот Таронит, син на бившия арменски княз и тогавашен солунски дук Григорий Таронит, попада в българска засада. Опитвайки се да спаси сина си, Григорий загива в битката. Скоро след това в български плен пада и новият солунски дук Йоан от Халдея. На негово място е назначен прочутият пълководец магистър Никифор Уран, който е и главнокомандващ (доместик) на византийските сили в "Запада" (Балканите). Поредната фаза от конфликта завършва при относително равновесие на силите. Българската активност в един широк балкански периметър води до появата на известни пробългарски настроения сред някои византийски аристократи от Солун, Елада и Одрин.
През есента на 996 г. Самуил нахлува дълбоко в Тесалия, Беотия и Атика, откъдето през Коринтския провлак се насочва към Пелопонес. След него се придвижва магистър Никифор Уран, който се спуска към р. Сперхей. Самуил забелязва византийските сили, но явно ги подценява, като се осланя и на придошлата непроходима река. За разлика от българския владетел, Никифор Уран следи зорко обстановката, като намира скрит от погледа на българите брод. В нощно нападение Самуиловата армия е почти напълно унищожена. Самуил и Гаврил Радомир получават тежки рани и са принудени да се крият между труповете, след което на следващата нощ бягат към България. Катастрофата при Сперхей, ако се вярва на Яхйя, хвърля българите в своеобразен шок, а Самуил предлага да се покори (?!) на императора. Когато идва вестта за смъртта на цар Роман (997 г.), "Комитопулът" се отказва от обещанията си и се провъзгласява за цар.
Самуил е наречен "самодържавен цар" в Битолския надпис на своя племенник Иван Владислав и това е първото споменаване на титлата в този вид. Няма спор обаче, че тя е наследена от времето на цар Симеон Велики като аналог на византийската "василевс и автократор". Коронацията на Самуил става най-вероятно в а при тогавашния български патриарх Филип. Спорно е дали Самуил е търсил признание и корона от Рим, както може да се съди от кореспонденцията на цар Калоян (1197-1207) с папа Инокентий III. За подобни контакти няма сигурни доказателства.
Всички действия на Самуил са ярко потвърждение, че България се стреми към възстановяването на позициите си отпреди завоеванията на Йоан I Цимиски. Византийската страна отговаря с нов поход, ръководен отново от Никифор Уран, който достига до "средата на българските земи" (може би така се загатва за Средец/София?) и ги опустошава в продължение на цели три месеца. Походът на Уран вероятно е във времето, в което Самуил предприема своята мащабна военна акция по адриатическото крайбрежие (998 г.)
Битката при Сперхей е първия голям неуспех на Самуил, който е принуден да промени стратегията си, особено в южна посока. Въпреки това България запазва основните си сили. Скоро след Сперхейската битка царят назначава за свой наместник в Драчката област Ашот Таронит, когото вече е извадил от затвора и оженил за дъщеря си Мирослава. Драч е изложен на българско влияние още от времето на княз Борис-Михаил и цар Симеон Велики. Към 899 г. българските граници са в непосредствена близост до богатия и важен адриатически град. При Самуил, когато политическата тежест на българския Югозапад става доминираща, това влияние се засилва. Едва ли градът попада под директното управление на българската държава - както изглежда, тя просто заема мястото на Византия като политически хегемон и сюзерен. Когато Самуил се жени за Агата, дъщерята на драчкия протевон Йоан Хрисилий, тази перспектива е обозрима. Йоан и синовете му Никола и Теодор са възприемани от съвременниците си не просто като славяни, а именно като българи. През Средновековието Драч дава и други видни българи (въстаническия водач Тихомир през 1040 г., знаменитият православен певец и композитор св. Йоан Кукузел през XIV в.). Засилващото се влияние на Самуил укрепва позициите на видни граждани с българско потекло в града.
В самия край на X в. цар Самуил предприема голям поход на югозапад. През 998 г., следвайки традиционната българска политика още от времето на Пресиан I (836-852), Борис-Михаил, Симеон и Петър, Самуил подчинява сръбските племенни държавици. Вводеща сред тях тогава е Дукля (Зета, дн. Черна гора). Между Византия и сърбите вече има опити за съюз, които са крайно нежелателни за България. Самуил принуждава дуклянския княз Иван Владимир да се оттегли в планината Облик (дн. Тарабош), а по-късно да се предаде. Князът е хвърлен в затвора в Преспа, докато чичо му Драгомир е оставен в княжеството си Требине като български васал. Самуил превзема и опожарява Котор и Дубровник. Походът продължава чак до Задар, след което през Босна и Рашка царят се завръща в България. От Котор Самуил отнася мощите на местния покровител св. Трифон, върнати по-късно ( след 1018 г.) от Василий II. Една от целите на този далечен поход е да се повлияе на междуособиците в Хърватско, където се води борба между синовете на крал Степан Държислав (+ около 995/997 г.). Самуил подкрепя Крешимир и Гоислав, противници на поддържания от Византия и Венеция нов крал Светислав.
Успехите на Самуил имат резултат най-вече в Дукля (Черна гора) и Рашка (Сърбия). Иван Владимир е върнат на престола, но вече като царски зет и васален владетел. Житието на княза-светец и летописът на "Дуклянския презвитер" представят това като романтична история. Така или иначе, новото положение на сръбския княз е легитимирано чрез династичен брак със Самуиловата дъщеря Теодора-Косара. В периода 997-1000 г. българите сключват нов договор с Унгария. Престолонаследникът Гаврил Радомир се жени за дъщеря или сестра на крал Стефан (Ищван) I (997-1038 г.). Не след дълго обаче Гаврил Радомир се развежда с унгарката, която уж "намразил по неизвестни причини" и още бременна изгонил в родината й, а после се оженил за "хубавата ларисчанка Ирина". Най-вероятно обаче договорът пропада поради настъпилото сближение между маджарите и Византия.
Докато Самуил се стреми да укрепи своите позиции в западна посока, Василий II не престава да се готви за решителни действия. Началото им е през 1000 г., когато императорът през Пловдив навлиза в Софийското поле. Двамата пълководци Теодоракан и Никифор Ксифий преминават Стара планина и завладяват Велики Преслав, Плиска, Дръстър. През следващата 1001 г. Василий II предприема мащабни действия в района на Солун. Така след повече от десет години Византия дава реванш на българите заради застрашителното им териториално разширение в непосредствена близост до втория по значение свой балкански център.
Пръв от българските градове в Солунско пада Верия (Бер), предаден от Самуиловият зет по племенница Добромир. Изменникът е почетен с титлата "антипат" и преминава на византийска служба. Най-вероятно той е идентичен с патриция Дамян-Добромир, известен от два оловни печата. За разлика от Добромир воеводата Димитър Тихон, защитаващ близкия Колиндрон, оказва сериозна съпротива. След преговори той изоставя крепостта, като му е позволено с войската си да се завърне при Самуил. Пада и Сервия, отбранявана от храбрия Николица. Към някогашния благородник от Лариса Василий II проявява милост - Николица не е наказан, дори е почетен с титлата "патриций" и изпратен в Константинопол. Николица бяга и продължава действията си, докато отново попада плен. Този път той е хвърлен в затвора, за да избяга пак неизвестно кога. Действията на императора завършват с обсадата на Воден (Едеса), отбраняван от Драгшан, който категорично отказва да се предаде. Градът обаче е превзет, а Драгшан е отведен в Солун. Опитите да бъде привлечен към империята не успяват, а в негово лице срещаме още един непримирим борец за запазването на българската държавност.
През пролетта на 1002 г. Василий II прониква до дунавския Видин. Кампанията е започната от вече завладените земи в Източна България, а в обсадата на Видин участва и византийският флот. Навярно тогаа за управител на земите от Тракия до Дунав с център Дръстър (Силистра) е назначен Дамян-Добромир - ясен знак към българската аристокрация за благосклонност при съглашателство със завоевателя. Бойните действия край Видин продължават цели осем месеца, като срещу защитниците е използван и прочутият "гръцки огън". Около Видин са водени сражения на широк фронт, в които ромеите са подкрепяни и от маджарите. Самуил ясно схваща стратегическия замисъл на Василий и на 15 август 1002 г. (Успение Богородично) стремително прониква до Одрин. Ударът цели да принуди Василий II да се завърне в Източна Тракия. Императорът разгадава плановете на своя противник и не променя насоката на удара. В крайна сметка Василий II завладява Видин, като оставя в него силен гарнизон. На връщане към Цариград той "... опустошил и разрушил всички българските крепости по пътя си."
През пролета на 1003 г. Василий се отправя срещу Скопие. Недалече от града са войските на Самуил, чийто лагер е зад придошлите води на Вардар. Повтаря се донякъде историята при Сперхей - византийците изненадващо нападат и разбиват българския цар. Този път жертвите са минимални, но Самуил панически се оттегля на юг. Скопие без съпротива отваря вратите си пред победоносната ромейска армия. Случаят с превземането на Скопие предизвиква спорове във връзка с личността на скопския управител, когото хронистът Скилица нарича "Роман-Симеон", твърдейки че това е Петровият син Роман. Както стана дума, според Яхйя Антиохийски цар Роман е пленен още през 991 г.! Най-вероятно в случая Скилица греши, като тук става дума за друг български първенец.
Въпреки новата победа ромеите явно не са в състояние да задържат задълго Скопие, тъй като Перник и Средец/София остават трайно под българска власт. Походът завършва с обсадата именно на Перник, отбраняван от Кракра, "мъж забележителен във военното дело". Вероятно Кракра е управител на Средецкия комитат, но е принуден да използва Перник като крепост-убежище. Ромеите дават много жертви, не помагат нито заплахите, нито "обещанията и ласкателствата" на Василий II към Кракра.
След 1000 г. византийските действия в една или друга форма са подпомагани от унгарския крал Стефан (Ищван) I. Към 1002-1003 г. българският комит Охтум (Ахтум) воюва с маджарите. Негов център е именно Видин, като той управлява територията до р. Криш и Северин (дн. Турну Северин). Според легендата за основаването на храма "Св. Албан" Стефан I участва във византийски поход, при който е завзет градът "Цезария" (Скопие).
Към 1004 г. напрежението на българо-византийския фронт донякъде спада. Това впечатление обаче е повече привидно. Скилица обобщава, че "...императорът не преставал всяка година да навлиза в България и да опустошава и разорява всичко по пътя си." Паузите, доколкото ги има, се дължат на ангажиментите на Василий II по другите фронтове (Мала Азия, Сирия, Кавказ, Южна Италия), но разбира се и на българската отбрана. Нов, до голяма степен неочакван удар за цар Самуил е измяната на зет му Ашот и семейството Хрисилий в Драч през 1005 г. Така след над десетилетно прекъсване византийските позиции в Драч са възстановени, като е поставен и ромейски гарнизон начело с известния пълководец Евстатий Дафномил.
Около 1106-1107 г. България става обект на нова масирана офанзива. Василий II навлиза във вътрешността й, задържайки се месеци наред, като подлага на разорение обширни райони. По-конкретни данни отсъстват, но ако хвърлим поглед към разказа за битката при Ключ (1014 г.), ще открием интересен ретроспективен детайл - Самуил решава да прегради "... пътя на императора към България" (Скилица), който обикновено бил през т.нар. Кимва Лонгос и Клидион (Сярското поле и Ключката клисура). Така Василий II нанася тежки щети във вътрешните райони и на без това смалената вече българска държава. Самуил се стреми да нанася контраудари, но избягва встъпването в генерално сражение. По това време е загубена близо половината държавна територия, което прави византийското демографско, стопанско и военно надмощие още по-осезателно. През 1109 г. Самуил събира сили за контраофанзива към Солун, но търпи ново поражение.
В периода 1009-1013 г. Василий II е ангажиран със събитията в Южна Италия. Тази заетост на императора е използвана от Самуил за укрепяване на подстъпите към вътрешността на страната. Едно от най-важните укрепителни съоръжения е дървено-землената преграда ("дема"), защитаваща Ключката клисура, което е в духа на старите [пра]български отбранителните традиции. През юни 1014 г. Василий II атакува клисурата, стремейки се да си пробие път към Струмица. Натискът към Ключ обаче е безплоден, "...императорът вече бил загубил надежда за преминаване...", когато на 29 юли Никифор Ксифий успява чрез обход по високото било на Беласица да изненада българите в гръб. Опитът на цар Самуил да организира отстъпление не успява. Самият той е спасен благодарение на бързата реакция на Гаврил Радомир, който с отчаяна смелост пробива път към Прилеп. В ромейски ръце попадат 14 или 15 хиляди българи - число, което навярно визира не само царските отряди, но и събрано за защитата на "демата" опълчение. Поелият командването Гаврил Радомир успява да събере остатъците от армията и със светкавични действия унищожава войската на солунския дук и императорски любимец Теофилакт Вотаниат. За да прекърши военната мощ и преди всичко психическата устойчивост на българите, императорът извършва уникално по характера си престъпление - той нарежда пленените Самуилови войници да бъдат ослепени, оставяйки на всеки сто души един едноок за водач. Тези страшни и величави в своята трагедия войнишки колони се завръщат при своя цар в Преспа, който при тази жестока гледка получава сърдечен удар и умира след два дни (6 октомври 1014 г.). Неустрашимият воин Самуил, който е печелил и губил много битки, който не се поколебава да екзекутира собствения си брат със семейството му, "...не можал да издържи на това страдание..." Можем само да гадаем какво би станало, ако тази най-голяма трагедия в българската военна история не се бе състояла, дори ако пленените войници просто са избити до крак... Без съмнение обаче тъжната армия от слепци, скитащи се по градове и села, е смъртоносният удар, нанесен от Василий II на неговия "вечен" противник Самуил и Първото българско царство. Именно този удар, който прекършва войнствения и непримирим дух на българите, печели на императора зловещото прозвище "Българоубиец".
Смъртта на цар Самуил на 10 октомври 1014 г.
Миниатюра от XIV
в. Манасиевата хроника. Съхранява се във Ватикана
Преди години в Скопие се развива дискусия за мястото, където са ослепени Самуиловите войници. Местната българска народна традиция в Струмишко (Македония) вижда спомен за това тъжно събитие в селищните имена Слепче и Водоча. Тези простонародни етимологизации не заслужават доверие. Друг въпрос, дискутиран в научната литература, е за гроба на Самуил. Разкопките на Н. Муцопулос потвърждават сведенията, че царят е погребан в любимата си резиденция Преспа, в катедралната църква "Св. Ахил".
Цар Самуил оставя траен спомен в българската историческа памет. Въстаническите водачи Петър Делян и Констинтин Бодин са представяни на първо място като негови потомци. Като такъв в някаква степен се е схващал и цар Калоян (1197-1207), който е наричан "Ромеоубиец" и отмъстител за злодеянията на Василий ІІ. Едва ли обаче може да се даде по-точна оценка за мястото на великия Комитопул в българската традиция от ехидното подмятане на Йоан Ставракий (началото на XIII в.): "... оня прочут Самуил, който и досега е в устата на българите..."
Гаврил Радомир се възцарява едва на 15 октомври 1014 г. Вероятно под предлог дните на траур (т.нар. "деветини") в Охрид и Преспа се разгаря задкулисна борба за трона. Няма съмнение, че другият претендент е Иван Владислав. Възгледът за "старшинство на рода" на Арон явно има своите застъпници в средите на българското болярство.
Вестта за Самуиловата смърт достига до Василий II на 24 октомври в Мосинопол (дн. Гюмюрджина/Комотини, Гърция). Императорът незабавно нахлува в равнината на Пелагония (Битолското поле), опожарявайки "дворците на Гаврил Радомир" в Битоля. През пролетта кампанията е подновена с обсадата и превземането на Воден (9 април 1015 г.). Неустрашимият воевода Драгшан, успял по-рано да избяга от Солун и върне Воден на България, е екзекутиран по особено жесток начин - с набиване на кол. Част от местните българи са изселени в Беломорието, на тяхно място са настанени "... ромеи, така наречените кондарати - хора диви и кръвожадни, безмилостни убийци и разбойници..." - навярно криминални елементи, заселени тук с цел да тероризират българското население.
Гаврил Радомир изпраща писмо на императора, в което го моли за прекратяване на войната, обещавайки "покорство". Василий II смята предложението за уловка, целяща печелене на време. Боевете продължават, а българските сили, командвани от кавхан Дометиан, са блокирани в Мъглен. Дометиан не получава никаква помощ, а вината за бездействието пада най-вече върху самия цар Гаврил Радомир. Крепостните стени на Мъглен са подкопани и "взривени" със запалването на поставен в основите им сух дървен материал. Дометиан, мъгленският управител Илица и войниците им са пленени. Към тези елитни части не са приложени обичайните репресии - ослепявания, екзекуции и т.н. Те са преселени в далечните арменски и грузински земи под византийска власт като военизирано население. Тези българи и потомците им са споменавани десетилетия наред, като през XII в. дори създават "българско княжество" сред селджукското турско море! И досега в югоизточна Мала Азия съществуват български местни имена, най-известно от които е онова на планината Булгардаг.
Само пет дни след падането на Мъглен в ромейския лагер пристига ново писмо, в което се съобщава за убийството на Гаврил Радомир и възцаряването на Иван Владислав. Гаврил Радомир е храбър човек и способен военачалник, но отстъпва по държавнически качества на баща си Самуил. Въпреки че успява да нанесе няколко сериозни удара на ромеите, в действията му липсва ясна стратегия. Гаврил Радомир "плаща" и за своя баща... При всичките си заслуги, трябва да се признае, че цар Самуил допуска и редица грешки с тежки последици. Изглежда не цялото болярство е било съгласно с обвиненията в измяна към Арон. Тлеейки години наред, тези разногласия изведнъж пламват с нова сила през 1014-1015 г. С други думи, през краткото си царуване наред със собствените си недостатъци Гаврил Радомир е бил орисан да поеме и пасивите на Самуиловите неуспехи! Дори и нашата съвременност дава достатъчно примери за бързи промени в обществените нагласи към управляващите. Какво остава за Средновековието...
Гаврил Радомир е убит по време на лов. Организираният от владетеля лов (в него, ако се вярва на едно от "Чудесата на св. Димитър", селяните от околността са насила заставени да гонят дивеча!), най-малко подхожда на тогавашната военна ситуация. Това характеризира Гаврил Радомир, поне в конкретния момент, като лекомислен човек и не е чудно, че идеята за преврат печели привърженици. Сред тях можем да търсим например Богдан - "топархът на вътрешните крепости" (тогавашният ичиргу-боил). Доколкото ичиргу-боилът е пръв "министър", вероятно той е "двигател" на заговора. От друга страна, пленяването на кавхан Дометиан улеснява преврата. Както изглежда, наред с конфликта между "Самуиловци" и "Ароновци" се е появява и друг - между двете най-важни след царя институции, тези на кавхана (съвладетелят, "вице"-царят) и ичиргу-боила ("вътрешният" болярин).
В българската историческа литература цар Иван Владислав (1015-1018) е прицел на пристрастни оценки: "вулгарен убиец" (В. Златарски), човек, способен на "... престъпления (...), подозрителност и вероломство" (П. Мутафчиев). Така Иван Владислав е превърнат в символ на черната неблагодарност, върху него ляга сянката на възможното предателство и измяната на българските интереси. Едва в по-ново време въпросът за ролята на Иван Владислав се поставя на обективна основа (В. Тъпкова-Заимова).
Личните амбиции и грехове на царя не бива да се превръщат в решаващ "знаменател" пред неговата решимост и дела за отстояването на българската независимост. Битолският надпис демонстрира категорично не само яркото родолюбие на "българския самодържец,(...) българин родом", но и реални мерки за отбраната на държавата. Въобще през последните си години Първото българско царство е имало смел и енергичен владетел. Неговата воля и действия за съжаление са недостатъчни за да преодоляването на тежките проблеми, струпани през продължилата половин век унищожителна война с мощната империя.
Борбата за власт във всички епохи, особено пък през Средновековието, е белязана с нелоялност и дори с престъпления. Иван Владислав може да бъде осъждан в морален план. Друг е въпросът, че ако са липсвали сериозни причини, нито коварството, нито жаждата за власт биха довели Иван Владислав на престола. До 1015 г. Иван Владислав надали е се е примирявал леко с наложената му маргинална роля. Дори простият факт, че той дава на своя първороден син владетелското име "Персиан/Пресиан" е категорично напомняне за правата върху короната. До смъртта на цар Самуил Владислав няма реални шансове за успех. Допуска се, че той управлява Средец (София). Тесните му връзки с Кракра допълнително аргументират това допускане.
В своето писмо до Василий II Иван Владислав дава нови обещания за "покорство и подчинение". След няколко дни пристигат писмени клетви от страна на владетеля и най-видните боляри. При Василий II обаче изненадващо се явява новият кавхан Теодор. Той твърди, че Иван Владислав е неискрен в намеренията си и на свой ред обещава да го ликвидира! Това трябвало да извърши един подкупен Владиславов "слуга". Слугата обаче на връщане убива самия Теодор... Явно борещите групировки търсят различни начини, за да забавят действията на Василий II и да печелят време. Тази безскрупулна борба достига до самоунищожение! Както изглежда, след убийството на Теодор България няма нов кавхан. Отсъствието или изолацията на втората по ранг институция задълбочава кризата в средите на болярството, а и в самия държавен апарат и армията.
Жестоката борба в българския лагер трябва сериозно да се анализира, но при оскъдните извори това не е лесно. През 1015 г. значителна част от болярството (вкл. влиятелни личности като Богдан, Кракра, Ивац, Николица и др.) подкрепя именно Иван Владислав, въобще "Ароновците". Други, на първо място може би кавханският род, остават привързани към "Самуиловци". За съжаление Иван Владислав продължава братоубийствената линия, като веднага ослепява неизвестния по име най-голям син и престолонаследник на Гаврил Радомир.
В тази обстановка Василий II продължава офанзивата и разорява района на Острово (при Арниса, Гърция), след което нахлува в жизнено важното за българската държава Битолско поле (Пелагония). Градът Битоля (или "Битола", както се е произнасяло още тогава името му според Битолския надпис) е завзет. На оставените тук византийски сили е заповядано да опустошават района, докато Василий II продължава похода към столицата Охрид. След кратка обсада градът, в който са "дворците на царете на България", е превзет. Вътрешната (т.нар. Самуилова) крепост обаче не е овладяна. Българският цар отстъпва на юг към Девол и планините в дн. Северна Албания. Местното българско население, тогава доминиращо в етнически план, е по-малко пострадало, с по-висок дух и съпротивителни сили. Едва ли е случайно, че през злощастната 1018 г. последните огнища на съпротива са именно в днешните албански планини.
След като влиза в столицата Охрид Василий II би трябвало да приключи с "българския въпрос". На пръв поглед необяснимо защо обаче императорът се отказва (?!) да постигне главната задача на своя живот! Византия има достатъчно негативен опит с умението на българите да водят "планинска война", а Василий II сам е имал горчиви спомени от разгрома в Траянови врата тридесет години по-рано. Това, от което вероятно се опасява Василий, наистина се случва. Оставените в Битоля ромейски сили са разгромени от "много изтъкнатия и известен" Ивац. Този болярин, който подобно на други (Елемаг, Кракра, Алусиан, Пресиан и т.н.) носи [пра]българско име, вероятно е близък роднина на Комитопулите. Императорът сам потегля срещу него и го изтласква към Прилеп. По-късно от базата си в Мосинопол (дн. Комотини) в Беломорието Василий предприема нови акции по посока на Струмица и Средец/София.
Следващата кампания против българите започва през есента на 1016 г. "Паузата" е използвана от Иван Владислав - Охрид и Битоля са очистени от ромейско военно присъствие, заздравени са българските позиции около Костур, в Софийското поле и т.н. На 20 октомври 1015 г. започва възстановяването на крепостта Битоля "за убежище и за спасение, и за живота на българите". През май 1016 г. Иван Владислав успява да убеди княз Иван Владимир, когото подозира в сближение с Византия, да се яви при него. След като получава гаранции, бъдещият светец идва в Преспа, но е убит пред вратите на катедралната църква. Убийството на св. Иван Владимир е предмет на различни оценки. Независимо от всичко, с този акт българският владетел се старае да укрепи позициите си с оглед на византийската заплаха. Неслучайно скоро след това Иван Владислав обсажда Драч - главната опора на империята отвъд югозападната граница на тогавашна България.
В края на лятото на 1016 г. Василий ІІ за пореден път напада "областта на Триадица" (Средец/София). Кракра отново се укрепява в Перник. Обсадата продължава цели 88 дни и пак е неуспешна. През пролетта на 1017 г. Василий II се насочва към Костур и плячкосва района. В императорската армия е включена и "варяго-руската дружина", на която Василий дава една трета от българската плячка. Скоро обсадата на Костур е прекратена, тъй като управителят на Дръстър Цицикий съобщава за опасните планове на Кракра и Иван Владислав. Оказва се, че пернишкият воевода е събрал "...много войска, съединил се с Йоан [Владислав], като привлякъл към себе си и печенезите..."
Вероятно поне част от "многото войски" са от българи, бягащи от покорените земи на днешна Северна България и Тракия. Кракра по онова време е най-близо разположеният български управител спрямо повторно окупираните през 1000-1003 г. области, за чието освобождаване отново е имало планове. От Скилица знаем, че печенезите в крайна сметка се отказват от договорените действия против империята. Някои унгарски извори дават основание да се мисли, че на юг от Дунава все пак се появяват отделни печенежки отряди.
През есента на 1017 г.) Василий II превзема укрепената българска царска резиденция ("василия") Сетена близо до дн. Лерин (Флорина, Гърция), където намира много жито (явно военновременни запаси). Иван Владислав се отправя срещу ромеите, като прави опит да въвлече противника в засада. При създалата се опасност Василий II сам повежда атаката. Иван Владислав не съумява да овладее положението. Ромеите избиват бягащите българи, в плен пада племенникът на царя със своя елитен отряд. След тази решителна победа Василий II обаче отново се отказва от по-нататъшни действия в планините.
През февруари 1018 г. императорът получава изненадващата вест, че Иван Владислав е загинал пред стените на Драч. При единоборство с патриция Никита Пигонит царят е нападнат коварно в гръб от двама византийски пехотинци... Василий II веднага потегля към България, където нещата вземат извънредно лош обрат.
Защо след смъртта на Иван Владислав българският трон не е зает от престолонаследника Пресиан? Иван Владислав, обичан или мразен, явно е бил човек със значителен политически опит. Неговият син през 1018 г. обаче е млад, недостатъчно популярен и т.н. - ситуацията много напомня онази през 969-971 г., когато тронът на царувалия повече от четири десетилетия Петър е зает от Борис II. В Охрид и страната се развихря драматична борба, в която връх взема "партията" на онези боляри, които вече са склонни да капитулират пред империята. В тази групировка неочаквано виждаме самата царица Мария, патриарх Давид, ичиргу-боилът Богдан, Кракра от Перник и Драгомъж от Струмица, воеводите на царските отряди Несторица, Добромир Млади, Лазарица, Николица Млади и др.
В тази вътрешна борба падат жертви, между които е видният болярин Матеица. Пресиан е трябвало или да бяга от Охрид или пък да остане с верните си сили в планините на днешна Албания. Може би след смъртта на Иван Владислав е проведен събор, който решава капитулацията пред Василий II. Тази капитулация вероятно включва някакви условия - запазване на данъчната система, амнистия на военопленниците и пр. Каквито и да са били тези условия, те изключват запазването на държавен суверенитет, на първо място наличието на собствен владетел.
Пръв обявява намеренията за капитулация не някой византийски "приятел", а непоколебимият воин Кракра! Така действа и Драгомъж, храбрият защитник на Струмица. Мотивите и линиите на капитулация са различни. Не може всичко да бъде обяснявано с предателства, с желания за запазване на имоти и привилегии. Българското общество изпада в тежка социалнопсихологическа криза - тъжната гледка на хиляди слепци и просяци, опожарените и разорени земи около Битоля, Охрид, Мъглен и т.н., сринатите крепости, нарастващата бедност предизвикват неверие в собствените сили. Тези нагласи имат своята предистория в държавния колапс през 969-971 г., във военните катастрофи при Сперхей (996 г.), в Североизточна България (1000), при Скопие (1003), Ключ (1014), Мъглен (1015), Сетена (1017)... В загубата на стари и емблематични за българската държавна идея градове като Велики Преслав, Плиска, Дръстър... Половинвековната, непрекъсната и изпълнена с прояви на извънмерна жестокост "перманентна война" в крайна сметка довежда до срив на духовете в опустошената и обезверена страна.
Пропадането набира скорост - през март 1018 г. Василий II започва триумфалния си поход в българските земи. Още при Одрин Василий ІІ е посрещнат от пратеници на Кракра, който предава "славния Перник и още 35 крепости". Малко по-късно той приема ключовете на Битоля, Моровизд и Липлян (в дн. Косово, тогава под българска власт). В Сяр му се представят самият Кракра и неговият "колега" Драгомъж, управляващ Струмица. Тук пристига патриарх Давид с писмо от царица Мария. Заедно с патриарха е и ичиргу-боилът Богдан, най-високопоставеният държавен деец в този момент. Кракра, Драгомъж и Богдан получават титли на "патриции". В Скопие е оставен силен гарнизон начело с Давид Арианит, и то като "стратег-автократор" - така са заложени основите на голямата тема "България". През Щип, Прилеп и Битоля Василий ІІ се озовава пред стените на "метрополията на цяла България" Охрид.
Василий II влиза тържествено в града, отваря царската хазна и намира в нея царски корони, златоткани одежди, хиляди златни монети. Командирите на главните царски отряди (Несторица, Лазарица и Добромир Млади) слагат оръжие. Императорът приема царица Мария с тримата й най-малки синове (Траян, Радомир и Климент) и шестте й дъщери (знаем името само на най-голямата, Екатерина, византийска императрица през 1057-1059 г.). Царицата получава най-високата титла за дворцова дама - "патриция зости", както и желаните гаранции за своите роднини и боляри.
Съдбата на България все още не е решена. Престолонаследникът Пресиан с братята си Алусиан и Арон и верните си войски се укрепява в планината Томор. Недалече се обособяват още две огнища на съпротива начело с Ивац и Николица, които обаче не могат да се съединят с Пресиан. Пресиан не е коронясан официално от патриарха, но хората му явно го приемат за владетел. Събитията не се развиват така бързо, както е очаквал Василий II. От април, когато императорът влиза в Охрид, до август (капитулацията на Пресиан) минават повече от четири месеца!
Василий II изпитва сериозни опасения от действията на българския принц, които могат да доведат до разрастване на съпротивата. По тази причина императорът разполага лагера си при Девол и блокира планината Томор. Пресиан ІІ е откъснат от света, лишен от възможности за получаване на подкрепления, припаси и т.н. Владетелят и хората му губят надежда и се предават (август 1018 г.) - акт, който е схващан като окончателна българска капитулация. Скилица разказва, че Василий II "...издигнал висока трибуна ("виматос"), на която приел Пресиан с братята му (...), като ги успокоил с праведни и човеколюбиви думи." Пресиан получава титлата "магистър" (същата, с която през 971 г. Йоан Цимисхи удостоява детронирания цар Борис II!), а Алусиан и Арон - "патриций". Спазен е старият римски обичай важни политически актове да се извършват върху специална трибуна. Така за Василий II вече не само "де юре", но и фактически е сложен край на "въстанието" и на самата българска държава.
Финалните "акорди" на българската съпротива са свързани с още няколко видни личности на тогавашна България. На 15 август с измама е ослепен Ивац. Николица също се съпротивлява без резултат. Отчаяният болярин се предава, а Василий II заповядва да го хвърлят в затвора. Пред императора в "робско одеяние" се явява "архонтът на Белград Елемаг заедно със съуправителите си". Скоро този виден българин (отново с прабългарско име!) е заподозрян в стремеж да възстанови "българската власт". Елемаг оборва обвиненията, докато съучастникът му Гавра е ослепен. През есента на 1018 г. е завзет Срем (дн. Сремска Митровица) - последният свободен български град. Далечната северозападна крепост пада след коварното убийство на нейния управител "Сермон" (вероятно не лично име, а прозвище по името на самия град).
Василий ІІ заздравява ромейската власт в завладяната страна. Много крепости са сринати до основи. На желаещите да останат в България ромеи се дават привилегии и имоти. Императорът взема под свой надзор целия български царски род, вкл. двете дъщери на Самуил, един негов незаконороден син и т.н. Царица Мария с децата й, вкл. Пресиан, и другите знатни българи са изпратени в Константинопол.
Василий II потегля на юг и в чест на победата си устройва триумф в Атина, като щедро обдарява храма "Св. Богородица" (древния Партенон). В столицата Константинопол/Цариград е устроен още един грандиозен триумф - василевсът влиза тържествено на кон през "Златната врата", увенчан със златна корона, а пред него вървят царица Мария, Пресиан (II) и най-знатните българи. След падането на България сръбските и хърватските князе също се покорявят на Византия. С цената на колосално военно напрежение, като използва цялата мощ на империята и жестоки, нечовешки методи на завоевание, Василий II Българубиец осъществява вековната амбиция на ромеите за унищожаване на българската държава.
Известният гръцки византолог Йоанис Караянопулос, като разсъждава за съдбата на България при великия Самуил, прави следните важни обобщения: "Дългата, продължила повече от 40 години война, водена и от двете страни така сурово и упорито, показва и нещо друго: народностният елемент, който водел войната от българска страна, можел лесно, и то задълго, да бъде обладан от въодушевление и дори фанатизъм. Касае е се следователно за български народностен елемент. По своята същност държавата на Самуил била чисто българска и българските съпротивителни изяви срещу Византия можели да се поддържат преди всичко и най-продължително в области, които били и подчертано български."
Нека припомним и казаното от британския историк Стивън Рънсиман: "Макар че понякога ликът на България се засенчва от облаци, тя може да бъде горда със своята история. Първата българска империя й е завещала славни спомени. Нейният величествен път се губи в мрака на далечни времена, минавайки през Самуил и неговия кипящ от страсти двор край планинските езера на Македония, през Симеон на златния му трон (...); през Борис, който излязъл пред озарения си от сияние дворец, заобиколен от ангели; през Крум, който (...) вдигал наздравици към своите боляри с черепа на един император; през Тервел, влязъл в Константинопол редом с друг император (...); през Аспарух и братята му и техния баща, хан Кубрат."
Корените на българската държавност, от които черпят сили цар Самуил и тогавашните българи, са мощни и дълбоки. Както научаваме от "Българския апокрифен летопис", и през ХІ-ХІІ в. българите помнят "Испор цар" (Аспарух), справедливия "Изот" (законодателят Крум), великият "Михаил каган" (Борис-Михаил Покръстител), "Симеон Премъдри" (цар Симеон Велики), добрия "свети цар Петър" ... Величавата фигура на Самуил, пролетите реки от българска кръв, проникващите през времето сподавени въздишки на ослепените войници векове наред отекват в българското духовно пространство. Кървавата епопея от края на Х и началото на ХІ век поставя пред потомците от днешните държави България и Македония, трудния, заплетен от чужди и свои зложелатели, жизнено важен въпрос за общите корени, за нелеката обща съдба. И за общото бъдеще.
Пламен Павлов
София - Велико Търново, 2002
Препечатано от www.vmro-rousse.hit.bg
Андреев, Й., Ив. Лазаров, Пл. Павлов. Кой кой е в средновековна България. София, 1994; 1999 (Второ допълнено издание).
Антолjак, Ст., Бр. Панов. Средновековна Македониjа, т. 1-3. Скопjе, 1985.
Божилов, Ив., В. Гюзелев. История на България, т. І. София, 1999.
Византиjски извори за историjу народа Jугославиje, т. III, Београд, 1966.
Гръцки извори за българската история, т. V. София, 1963; VI, 1965; VIII, 1972; X, 1980.
Димитров, Хр. Македония в българското средновековие. София, 2001.
Заимов, Й., В. Заимова. Битолският надпис на Иван Владислав, самодържец български. С., 1970.
Златарски, В. История на българската държава през средните векове, т. I, част 2. С., 1918; т. II. С., 1934 (1972, 1995)
Иванов, Й. Български старини из Македония. София, 1930 (1970).
Иречек, К. История на българите. София, 1978.
История на България, т. II. Първа българска държава. София, 1981.
Караянопулос, Й. Бележки върху въстанието на Комитопулите.- В: България в света от древността до наши дни, т. I. С., 1979.
Латински извори за българската история, т. II, София, 1963.
Микулчик, Ив. Средновековни градови и тврдини во Македониjа. Скопjе, 1996.
Мутафчиев, П. История на българския народ. София, 1986.
Острогорски, Г. Историjа Византиjе. Београд, 1959. Бълг.преводи: Скопjе, 1992 (македонска служебна ез. норма); София, 1998.
Павлов, Пл. Залезът на Първото българско царство (1015-1018). София, 1999.
Петров, П., В. Гюзелев. Христоматия по история на България, т. I. С., 1978
Пириватриh, С. Самуилова држава. Београд, 1997 (Бълг. превод - София, 2000).
Розен, В. Император Василий Болгаробойца - извлечения из летописи Яхъя Антиохийскаго. Санкт Петербург, 1883.
Стара българска литература, т. 3. Исторически съчинения. София, 1983.
Тъпкова- Заимова, В., Д. Димитров, Пл. Павлов. Хронологична енциклопедия на света, т. VІ (Византия). В. Търново, 1995.
* * *
Annales Anonymi Presbyteri de Dioclea. Zagreb, 1928.
Cheynet, J.-Cl. Pouvoir et contestations a Byzance (963-1210). Paris, 1990.
Iohannis Scylitzae Synopsis Historiarum (Rec. I. Thurn). Berlin - Nеw York, 1973.
Kravari, V. Villes et villages de Macedoine occidentale. Paris, 1989.
Popkonstantinov, К. - O. Kronsteiner. Старобългарски надписи / Altbulgarische Inschriften, vol. 1. Salzburg-Wien, 1994 (=Die Slawischen Sprachen, 36).
Runciman, St. The History of First Bulgarian Empire. London, 1930 (Бълг.превод - София, 1993).
Schlumberger, G. L'epopee byzantine a la fin du X-me siecle, t. 2 (Basile II-eme - le Tueur des Bulgares). Paris, 1900.
Stephanos von Taron. Armenische Geschichte. Leipzig, 1907.
www.Pravoslavieto.com