Митрополит Антоний Сурожски: Бог е изгнаник на земята

Интервюто взе Дмитрий Саприкин
22 юни 2001, Лондон

 

- Владико, днес Вие сте един от най-уважаваните архиереи в Русия, във Вашия глас се вслушват винаги. Освен това Вие останахте един от немногото вече хора в Руската Православна Църква, които сякаш свързват старата Русия с новата: роден сте преди революцията и лично сте познавали мнозина от първата, следреволюционна вълна (на емиграцията). Доколкото знам, Вие сте и най-стар по хиротония архиерей на Московската Патриаршия?

- Да, не по години, а по хиротония.

- От друга страна, Вие сте един от хората, които свързват православието в Русия и "задграничното" православие. Макар че епархията ви носи името на древния кримски град Сурож, Вие заемате епископска катедра в Лондон.

Затова и бих желал в днешната ни беседа да повдигна три основни теми. Първо – Европа и Русия, съдбата на християнството и православието в Европа и в Русия. Второ – взаимоотношенията между Църквата и света. (Още повече, че миналото лято се случи духовно събитие от огромна величина – канонизацията на Господаря Император Николай и Царското семейство). И накрая последната тема – бъдещето на православието.

Първият ми въпрос е следният: бихте ли сравнили съвременното духовното положение на Запад с това, което заварихте когато дойдохте тук (в Лондон)? Какво се е изменило за тези няколко десетилетия?

- Попаднах в Европа на седемгодишна възраст. Баща ми беше дипломат, затова прекарах ранното си детство в Персия, сегашен Иран. Озовахме се на Запад поради революцията -  бежанци, както казвахме тогава. От църковна гледна точка нямах никакво възпитание. Първо, защото в Техеран тогава църквата естествено беше затворена. Второ, защото в къщи родителите ми бяха вярващи, но не се черкуваха.

И когато попаднах на Запад, направих ред неочаквани открития. Тогава в  Персия културата беше съвсем друга. Например, до седемгодишната си възраст не бях виждал автомобил. Помня как седемгодишен баба ми ме доведе до една кола и ми каза "Учила съм те да не заставаш зад кон, защото може да те ритне; сега се научи да не заставаш пред автомобила, защото спирачките му могат да откажат и да те сгази". Няколко месеца по-късно видях за първи път и електричеството. Тоест бях пълен дивак в това отношение. За мен това беше началото на съвсем различна култура спрямо видяното дотогава. Струва ми се че се отклоних от въпроса Ви?

- Нищо, това е много интересно.

- Православието тогава беше малко известно на Запад. То се разглеждаше като религия на източните християни, които са се отклонили ако не в лъжеучение, то в някакви фантазии. Първото ми училище беше в Австрия. Помня, че не знаеха какво значи "православен", и затова през първата седмица (по вероучение) ме изпратиха при равина. Това беше за тях най-близко до понятието православие. Равинът ме погледна и попита: а защо си без шапка? Отговорих: мама ме е учила никога да не нося шапка в стаята, защото там може да има икона или кръст. Равинът ме огледа...  Ти си християнин? Вън!!! И аз излетях навън... Директорката ме срещна в коридора и казва: а, ти си бил християнин? Заведе ме при преподавателя католик. И той ме попита: ти какъв си?... Еретик в моя клас? Вън!!! – Така завърши религиозното ми възпитание... 

За всичко това съм страшно благодарен, защото никой не можа да изопачи Бог за мене. Казвам го съвсем сериозно. Аз станах вярващ, защото се срещнах с Бога; с Бога, а не с ритуали, устави и практика, с Бога чрез Евангелието.

Когато прочетох Евангелието за първи път, бе за да се убедя, че всичко е безсмислици и лъжа. Бях четиринайсетгодишен. Членувах в една руска организация, която имаше свещеник, но над нас не оказваха особен натиск в това (религиозно) отношение. В края на поста при нас дойде един свещеник, за да проведе беседа. Не исках да отида. Ръководителят ни беше умен и ми казва: трябва да отидеш, а аз пак отказвах. Тогава той ми каза: "Представяте ли си какво ще се говори за вас из Париж, ако никой от вас не отиде? Не те моля да го слушаш. Иди, седни, пък си мисли за каквото искаш".

Отидох, послушах го и това, за което се говореше, ме възмути! Защото то противоречеше на всичко, което ни учеха. Учеха ни да се готвим да освободим Русия с меч в ръка, а той започна да говори за Христа, за смирение, за прощаване на обидите и любов към враговете. Аз седях и кипях. И когато той свърши си тръгнах, не отидох на игрището, тръгнах си към къщи, като си повтарях: ако всичко това е така, то край, приключвам, никога няма да бъда вярващ християнин и ще изхвърля тоя кръщелен кръст! И тогава поисках от майка си Евангелие, за да проверя. От беседата с отец Сергий Булгаков...

- Това е бил о. Сергий?

- Да, той. Та оттам запомних само едно: че има четири Евангелия. Значи, реших аз, едно от тях ще е най-краткото. Прегледах по колко глави са, така се натъкнах на Евангелието от Марка – и се хванах на въдицата! Защото то е написано точно за такива диваци, какъвто бях аз – за младите римляни-езичници.

Започнах да чета. И между втората и третата глава на Евангелието от Марка с мен се случи нещо, за което казват: ти си полудял, не си добре! Между първа и трета глава на Евангелито от Марка изведнъж почувствах наяве, че от тази страна на бюрото, от която седях, стои Христос, Живият Христос. Нищо не виждах, не чувах, не обонявах, нямах никакви чувствени възприятия, но бях абсолютно уверен в присъствието Му. Облегнах се назад на стола и си помислих: ако Той е тук, жив, и от Него излиза такава светлина и покой, и то не чувствена светлина, а тая, която ме пронизва – значи всичко, което е казано в Евангелието, е истина. И почнах да чета. Почнах да отварям Евангелието на различни места и първото, което ми попадна беше онова място в Евангелието от Матея, където се казва, че Бог пролива светлина и над добрите и над злите, и всички са Му мили. И помня, че тогава си помислих: искам да съм с Бога, затова и ще обичам всички, каквото и да ми сторят.

Знаете ли, да кажеш това в този период изискваше доста мъжество. Защото условията на Първата световна война, революцията, състоянието ни на бежанци бяха създали много мъчителни неща. Това беше първото място (от Евангелието) което ми попадна. Второто беше историята на блудния син, за това, че блудният син признава себе си за негоден, а баща му гледа на него само като на син. Това бяха двете първи впечатления от оная вечер... 

И после си поставих въпроса: хората ходят на Църква, те познават ли това, което сега преживях? Това, което говорят там и което учат там, отговаря ли на това, което Евангелието ми каза? Тогава отидох за първи път в църква... Не, не съвсем за първи път. Преди това - като малко момченце - ме заведоха веднъж на Велики Петък. И понеже не бях влизал в Църква преди това, вдишах дълбоко тамяна и ми прилоша, припаднах, и ме изнесоха. Оттогава си знаех, че така мога да се "спася" (от скучните за детето служби) - ако ме заведат в църква, ще вдишам дълбоко и ще припадна – и църквата се отменя. Такова беше отношението ми към Църквата.

И ето че най-накрая реших да отида и да видя: какво е в Църквата? Близо до нас имаше една малка църквица, бедна, както всичко останало (в бита на емигрантите). И там намерих не устава, не правилото, не богослужението като форма. А Богослужението като събрание на хора, които искат да срещнат Бога, Който живее там, към Когото можеш да се обърнеш, Когото можеш да послушаш, Който говори в Евангелието и в молитвите чрез светците. И аз открих, че Православната Църква притежава това нещо, което преживях, четейки Евангелието. За мен това изигра колосална и решаваща роля - това, че (до вярата) ме доведе не обучението, а срещата с Бога. Срещата с Бога чрез Евангелието и срещата с Него в православния храм. 

Беден храм, жалко пеене, малка общност от вярващи, беднота и... присъстивието Божие. Не мога да го изразя по друг начин; това не беше някакво величаво мистическо преживяване, a съвършено ясното, прозрачно, спокойно чувство, че Бог е сред нас и ние сме с Него.

И тогава открих (разбира се не го изразих и не бих могъл да го изразя с думи тогава), че преди революцията Бог е бил за мнозина най-вече Вседържител, величествен Господар на света, Който живее в катедралите и църквите и никак не прилича на нас. А сега изведнъж се оказа, че Бог е бежанец като нас самите. Заедно с нас и Него са изгонили от Русия. И на Запад имаше много невярващи. И храмовете се оказаха не величествени места, където обитава Властелинът на света, а малки църквици, устроени от бежанци. Бежанци, които са загубили всичко, които предоставят на своя Бог – Бежанец като тях самите – приют. Това чувство си остава в мене и до сега в смисъл, че от една страна Бог е Бог в най-великото значение на думата, но в същото време Той е като нас. Той е изгнаник на земята и вярващите Му предоставят място, където Той е господар. И като стопанин на това място Той споделя с нас вечността, светостта, Истината, Живота. Ето това е моето тогавашно преживяване, но вероятно сега го изразявам с по-"умствени" термини, отколкото бих могъл тогава.

- В тази връзка може ли да кажете няколко думи за Вашето разбиране на православната традиция, какво означава тя за Вас?

Това, което ми се вижда основно в Православието, е срещата с Бога. Ние ходим на църква, за да пребиваваме на мястото, което е Божий Дом. Той живее там, защото вярващите са Му предоставили приют в света, откъдето Той е прокуден. Там живее Той и там можем да Го срещнем. Най-напред Го срещаме в мълчанието на храма. Мога да застана в храма, да мълча и да знам, че по Негоата милост, по Неговото смирение Той ми позволява да стоя в Неговото присъствие. Знам, че Той е тук, за това не са ми нужни никакви особени преживявания. Аз имам тая увереност, тя се зароди още при първата среща.

И аз вярвам, че повечето православни имат това чувство, макар може би да не се изразяват така съзнателно; все пак te чувстват: да, ние сме в Божието присъствие. Умея ли да се моля? Ако не умея, мога да запаля свещица. Ако не умея да се моля, мога да кажа: Господи, аз съм тук и Ти си тук, благослови ме. Ти ме обичаш, независимо от това какво представлявам.

В този смисъл за православните Богослужението е разкриване на неописуема глъбина и красота. Това е преди всичко не устава, не задължителното, това е моментът, когато можеш да застанеш в Божието присъствие и пред Тебе се разкрива Царството Божие в молитвите на светците, в песнопенията, които са се оформили за 2000 години, в иконите, в присъствието на ближните. И църквата е в известен смисъл мястото, където невидимото става видимо. Иконите ни говорят за светиите, които са тук, но ние не ги виждаме поради греховната си заслепеност. Окръжени сме от хора и всички те са икони Божии. "Който е видял брата си, той е видял своя Бог" – казвал някой от древните пустинници. Олтарът – това е свещеното място, където Бог живее, където се извършва неизказаното, където хлябът и виното, принесени от нас (а на нас пак от Бога дарени) стават Тяло и Кръв Христови, освещават се от Самия Христос и Силата на Светия Дух, при нашето участие чрез вярата.

И ето тук и молитвите на светиите. Цялото ни Богослужение е построено върху приобщването ни към техния опит за Бога. Светиите са преживели нещо, изразили са го и са ни го предали в православните молитви. И ние трябва правдиво да се молим с тия молитви. Бог е чувал тези молитви, откъсвали се от душите на светиите така, както кръвта бие от раната. "Помилуй ме, Боже, по голямата Си милост!" – викал цар Давид след убийството на съпруга на жената, която искал да открадне. Това е било живо обръщане към Бога, това е бил вик на покаяние. На друго място същото може да се изрази по по-друг начин, но така или иначе – то е истина. Затова, когато четем псалми, когато четем молитви, трябва да се запитаме: мога ли да изрека това честно и искрено? Разбира се, от мен сте чували вече всичко това. Но то е толкова важно: между Бога и нас да има истина!

- А ако във въпроса си поставя ударението на втората дума – "традиция" (още повече, че в самата Англия това е тема на постоянни съблазни във връзка с многочислените, често вопиющи нововъведения, които оправдават и с позоваване на необходимостта от религиозно творчество)?  

Вижте, от една страна в никой случай не бива да губим скъпоценните богаства на древността. Защото, както казах, всичките ни молитви са думи на Светиите, които са израсли от опита им. От друга страна, трябва да разберем, че думите, образите, които се съдържат в тия молитви, са непонятни за мнозина. И ето го проблема за богослужебния език. Според мен той трябва да се подмлади. Не е нужно да го превърнем в руски (за руснаците естествено); казвам само, че някои думи, вече неразбираеми за молещите се, трябва да бъдат заменени с разбираеми. Например думата "тристати" в Канона на Андрей Критски – кой я разбира? А ако кажем "колесници" – всеки ще разбере.

От друга страна, освен трудностите с превода на думите, има трудности и в разбирането на самите понятия. Молитвите са съчинени на различни езици, които са се променяли с времето, и сега често не разбираме какво хората са искали да кажат в молитвата си. Например: "Господи, помилуй!" Днес  "помилуй" се приема често като почти раболепна молба: нещо като "не ме бий"! А думата "помилуй" идва от думата "милост", "помилвай", "прояви ласка към мене". На гръцки това е ясно: "помилуй" като "излей милостта си" както елей се излива върху рана. Много са подобните случаи, когато нещо с по-дълбок смисъл приема по неразбиране по-твърд и формален смисъл. И това трябва да се разяснява, да се промени, разбира се, е невъзможно. Но трябва да се обясни на хората, та молитвените ни отношения с Бога, които изглеждат често резки и твърди, да станат ласкави и нежни. Помилуй значи излей милостта Си върху мене, а не: Обещай ми, че добре, няма да те наказвам.

От друга страна, от век във век се е изградила представата за това, че има правила (имам предвид молитвените правила), които задължително трябва да се изчитат. И често се получава хората да изчитат тия правила механично. Защото не са научени на това, което, слава Богу, не аз, а светител Теофан Затворник е поучавал. Той казва (за първия псалом на вечернята): почни молитвата и ако душата ти я обхване някоя дума или фраза от началото на псалма – спри, за колкото и време да е, и изживей това. Работата не е да "изчетеш", а да дадеш на словата на молитвата някак си да пронижат душата ти. На това трябва да учим и себе си, и другите.

Струва ми, питахте още нещо?

Да, питах за духовната ситуация в съвременния Запад и в частност за това как да се отнасяме към странните нововъведения на протестантите (и конкретно тук в Англиканската църква).

Разбирате ли, Англиканската църква, както и другите западни църкви, за последните 50 години изгубиха твърде много вяра. Не форми, а самата вяра. Вяра в реалността на въплъщението, в реалността на Христовото Възкресение, вяра в реалността на Светите Тайни. Разбира се, в това отношение не можем да имаме допирни точки. Но от друга страна има мнозина, чиито богословски представи са неприемливи за нас, но могат да имат истинен и дълбок личен молитвен опит и опит от общуване с Бога.

Прекарах пет години на война и във френската Съпротива и срещах хора от разни вероизповедания, даже безбожници. И ме порази това, че ни разделя не различната вяра, а това как в живота си активно преживяваш малкото, което имаш. Помня един офицер, който шест пъти напуска укритието си, за да пренесе ранените войници, той беше целият изранен, той беше католик, формален католик (т.е. въобще не мистик). Виждах протестанти, които отдаваха живота си за ближните. Помня един руски свещеник, който стана после епископ в Цюрих, казваше се Серафим. От единия край на фронта на другия той ми изпрати писмо, как цял живот е съжалявал, че е толкова висок и широкоплещест, защото по тия причини всички му обръщали внимание. А сега пишеше: "Благодаря на Бога, защото при обстрел зад гърба ми могат да се скрият двамина". Това бяха хора от разни изповедания, но всички – дълбоко вярващи в Бога.

Затова сега въпросът между вероизповеданията не е въпрос за доближаване, сличаване на текстове и вероизповедни формули, а за това, дали чрез тези молитви, чрез тези текстове срещаш Бога или не.

Когато попаднах тук, научих английски и можех според силите си да споделям Православието, започнах да забелязам, че има непроходими граници, които ни разделят от гледна точка на вероучението и дори на духовния опит. Но има и нещо общо – устремени сме към един и същи Бог.

Ако попитате един обикновен католик колко часа на ден живее чрез вярата си в непогрешимостта на папата, той няма и да си спомни, защото той живее за Бога и чрез Таинствата. Това не значи, че той е прав. Аз се отнасям твърде отрицателно към такъв икуменизъм, който изглажда разликите и изкуствено сближава хората, а те си оставата далечни. Ние трябва да поставим въпроса: каква е вярата ти в Бога, какво знаеш за Бога? После да разсъждаваме за другото. И ми се струва ми, че почваме да се връщаме към това, защото сме изтощили всички аргументи в безкрайните спорове и сега можем да питаме човека: в какъв Бог вярваш ти?

Преди няколко дни бях в Уестминстърското абатство, където се венчават за царство английските крале, и обърнах внимание, че до входа висят две големи, неотдавна изписани руски православни икони: на Спасителя и на Света Богородица. Прекръстих се пред тях и някакъв служител (вероятно англикански свещеник) почна да ме разпитва дали не съм от Руската Православна Църква, при което усетих неподправен интерес във въпросите му. Такъв интерес съм забелязвал тук неведнъж, също и по отношение на иконите ни. И в англиканските храмове често могат да се видят православни икони. Как мислите: тоя интерес израз на някаква мода ли е или на действително задълбочено внимание към Православието сред някаква част от англиканите?

Наистина, само сред някаква част... Що се отнася до иконите, то иконите на Спасителя се разглеждат като изповядване на вярата в Божественото Въплъщение, иконите на Христа са израз на това, че Бог е станал човек... Но проблемът е, че даже сред англиканите не всички вярват в това!

Тоест, сред тях има някои, които отхвърлят догмата за Божесвеното въплъщениие?

Да, те говорят, че Христос е бил "изпълнен от Духа" в някакъв много неопределен смисъл. Но че е бил Бог, който станал човек по плът, мнозина не вярват. В това е проблемът.

Въобще англиканите са крайно раздробени, разделени вътрешно. Някои са много близки до православието, други – до католицизма или едни или други класически протестантски групировки. А има такива, които са така неопределени, че общо взето не знаеш в какво вярват.

Бедата е, че през проследните две десетилетия англиканите не искаха да губят вярващи и затова разводниха вярата си, за да устройва всички. Примерно казано: и да не вярваш – пак идвай при нас.

А Римо-Католическата Църква – тук тя е много активна, огромни храмове, няколко много прилични вестници, университети, училища... Как се отнасяте към тяхната политика сега и в частност – към визитата на папата в Украина?

Политиката на Рим е завладяване. Превръщане на целия некатолически свят в католически. Това се прави понякога съвсем потайно, незабележимо. Например така: елате при нас, ще видите, че помежду ни няма никаква особена разлика... 

Помня, че в Париж, недалеч от Нотр-Дам, имаше малка униатска църква, арабска. Влязох там (бях на 18-20 години), и свещеникът ми казва: вие се интересувате от вярата? Казвам: да. И той почна да ми разказва: вижте, независимо от това, че храмът ни е такъв странен, икони, иконостас и т.н. – ние сме си най-верни католици! Аз му отговорих: знаете ли, с това няма да ме привлечете, защото съм православен! Тогава той ми говори: Православен? Значи нищо не ни разделя? Ние имаме един и същи обряд! – ето това винаги ме е възмущавало в католицизма.

От личния си опит също помня, че като попаднахме във Франция, католиците даваха на децата от руски бежански семейства места в много добри католически училища. И мама ме поведе на среща в едно такова училище. Всичко накрая беше устроено, договорихме се. Когато вече стигнахме до вратата, свещеникът, който ни приемаше, каза: минутка само, разбира се, щом постъпи в нашето училище, той ще стане католик. Аз се обърнах и казвам: мамо, хайде да си вървим, нали няма да ме продавате!

Това е било преди обръщането Ви към Евангелието и Църквата?

Да, много преди. Нямах никакво православно отношение, но подкупът беше за мен неприелив. Това, което ни отделя от католиците, е нечестността им: от една страна, много твърда, рязка вероучителна позиция, от друга – готовност да се правят много големи компромиси, само и само да дойдеш при нас. С англиканите в това отношение е по-просто... 

 

В самото начало на разговора споменах за едно събитие от твърде голям духовен мащаб, имам предвид канонизацията на Новомъчениците и на Царското семейство... 

Възпитан съм в монархическо семейство, не страстно политическо, но просто монархическо. Цялото ми семейство беше по някакъв начин свързано със служба на императора. Дядо ми и баща ми бяха дипломати. Братята на майка ми бяха или гвардейци, или дипломати, затова чувството за вярност към Царя и семейството му винаги е съществувало у нас. Убеден съм, че Царят и семейството му доброволно са споделили трагедията на руския народ. Те са могли да избягат, но не са го направили. Виждял съм една книга, където са публикувани откъси от "Добротолюбието", местата, отбелязани от Императора, Императрицата и децата като особено важни. Всички тия откъси говорят за едно – за това, да положиш живота си за своя народ и т.н. Затова съм привърженик на канонизацията. Единственият въпрос, който съм си задавал е нейната навременност. Но за това не мога да съдя, трябва да си в Русия и да знаеш, какво чувстват хората по тоя повод.

Мога да споделя личните си усещания: говорих с мнозина и бях на тържествата по повод канонизацията. Струва ми се, това бе повече от навреме. Да се отлага повече беше невъзможно. И след като това се случи, настъпи някаква яснота. Самите тържества бяха, разбира се, удивителни по своята духовна дълбина и съсредоточеност. От една страна, усещаше се и трагичносттта (не случайно и "Курск" потъна по онова време), от друга – надежда за възраждането на Русия. Струва ми се, това беше среща с Бога, това, за което и Вие говорихте... 

Тогава съм щастлив. Радвам се, че канонизираха Царското семейство и в тяхно лице – всички, които също така отдадоха живота си. Не знаех това, което ми казахте и какво значение е имало за Русия в по-широк смисъл. Нали не съм бил в Русия вече 10 години – от Събора, на който избираха Патриарх.

Според мен сега ситуацията се е променила твърде много - преди всичко в отношенията между Църква и държава. От страна на държавата и обществеността погледите са устремени към Църквата, както никога може би през последните десетилетия. За това се пише много, темата за взаимодействието между Църква и държава се обсъжда много и в различни области... Как преценявате перспективите за подобно сътрудничество?

Това е много труден въпрос. Защото от една страна ми се иска, разбира се, между държавата и и Църквата да има взаимно уважение и хармония. От друга страна знаем (от Църковната история) колко голяма е опасността Църквата да стане оръдие на държавата. Когато става дума – Църквата да поддържа родината и образованието – тук, разбира се, няма нищо неясно. Но до каква степен държавата може да използва Църквата за целите си – това е винаги под въпрос, и Църквата трябва да бъде много внимателна относно такова сътрудничество.

Между другото, някак вътрешно потреперах, когато тук на службата чух ектенията с моление за английската Кралица и кралското семейство, а после молитва за Патриарха. Изглежда Вашата епархия е една от малкото места, където едновременно се възнасят молитви за законния монарх и за православен Патриарх. В тоя смисъл, това е особено място и в частта си "отношения на църковната и държавната власт".

Да, така е.

Как виждате бъдещето на Православието тук във Великобритания, а от друга страна – в Русия?

Ще отговоря така: ударението трябва да се поставя върху познаването на Бога, а не върху формата. Древната форма, разбира се, ще се съхрани. Но акцентът трябва да се сложи върху Богопознанието.

Въобще, мисля, че сега Православието расте. Но расте не като пожар, а постепенно. В Англия то има особено значение в два аспекта: от една страна, като вероизповедание – открито, определено, непоколебимо, докато западните изповедания сега са неустойчиви и неопределени в това отношение. От друга страна, както вече Ви казах, то е важно като Вероизповедание, което не търси интелектуалния спор, а търси опита от общуването с Бога и на тая основа – ново взаимно общение между хората.

Какво бихте пожелали на православните младежи в Русия днес?

Каквото бих пожелал на всички – да се потапят в православната руска традиция (в богослужението, молитвата и т.н.), но да не стават нейни пленници. Да се хранят с традицията, да се оживяват от нея, както се оживява човек без голям собствен опит от общуването с някой много опитен.

Спомням си своя опит. Когато постъпих в природонаучния факултет на Сорбоната – физика, химия, биология – открих същевременно Достоевски и също така срещнах Църквата. И ето тия три неща ме вдъхновиха. Науката, както я преподаваха учените, а не школските учители, ми разкри света на сътвореното. Достоевски откри пред мене целите глъбини на човека. А Църквата – мира в Бога. И това бих пожелал на всички.

Превод: Росен Т. Русев
© ПРАВОСЛАВИЕ.RU
http://www.pravoslavie.ru/guest/mitr_antony.htm

 

Виж също:
Митрополит Антоний Сурожски Избрани проповеди, слова и интервюта

Към съдържанието на Православната Читалня
Емайл


Pravoslavieto.com - Българският Православен портал в Интернет
    www.Pravoslavieto.com