Интелигенцията и Православието 

Георги Тодоров

 

 :: От "История славянобългарска" до края на ХІХ век

 :: От началото на ХХ век до 1944 година

 :: От 1944 до 1989 година

 

 

Интелигенцията и Православието
от "История славянобългарска" до края на ХІХ век

Бог е мярата на всички неща и осмислянето на всяко явление е в съпоставянето му с тази мяра. Така меродавното осмисляне на явленията от нашата история следва да се основава върху тяхното съпоставяне с Църквата като мистично Тяло, чиято глава е Господ.

Без съмнение на 1 януари 2007 г. България ще влезе в Европейския съюз, т. е. Европейският съюз триумфално ще влезе в България. Така българството се изправя пред ново исторически предизвикателство за оцеляването си. Главният идеолог на България през последните два века – българската интелигенция, е призвана да посочи отговора на това предизвикателство. Но самата тя е в такъв срив, че се бори за своето оцеляване. А за да оцелее, тя следва да осмисли собственото си сегашно битие и предназначение. Което пък не може да бъде разбрано, ако не разберем нейната история. Чрез отношението й към Христа, т. е. към Църквата.

Българската интелигенция е родена в лоното на Църквата. Заражда се през ХVІІІ век като проявление на всеобщото разцърковяване на модерното общество, като рожба на светския дух, който залива Европа от Запад на Изток. Центърът на този процес е предреволюционна Франция, а в Българско идеите на т. нар. "Просвещение" достигат чрез гръцки, сръбски и руски посредници.

Разбира се, корените на това явление у нас са много стари; почти съвременни с Покръстването на българите през ІХ век. Най-ярките предтечи на това ранно интелектуалско разцърковяване са цар Симеон и поп Богомил.

И двамата първоначално са били духовници. И двамата напускат православния клир – единият по политически причини (по волята на баща си и по личния си властови нагон), другият по идеологически (еретически). Неслучайно през модерните времена и двамата ще станат любимци на интелигенцията, която ще сътвори образа на Симеон "Велики" и ще величае Богомил като родоначалник на "световните революционери" през Хус и Лутер до Маркс и Ленин (Йозеф Лео Зайферт).

Но тези старинни образци нямат пряко въздействие при същинското зараждане на българската интелигенция през ХVІІІ век. По това време светският дух вече е проникнал и в Православната Църква. Негово най-ярко проявление са противоцърковните деяния на руския цар Петър І (царувал 1682 – 1725), а също така и зараждащия се гръцки и сръбски национализъм, който заразява и църковните среди. Светският дух прави свой десант дори насред Света Гора чрез т. нар. "Атонска академия" на Евгений Вулгарис при монастира Ватопед. Академията просъществува само няколко години (1753-1759), но посетите от нея семена дават плод. В този нов светски дух се вписва и учредителният манифест на българската интелигенция "История славянобългарска", писана точно по това време (1760 – 1762 г.) от хилендарски йеромонах в българските монастири Хилендар и Зограф, на 2-3 часа път от Ватопед.

Българската интелигенция е рожба на духовенството. Не на аристокрацията (каквато вече нямаме) или на зараждащата се буржоазия. По онова време у нас има немалко светски лица, които се занимават с интелектуална, образователна, обществена, управленска или художествена дейност (градски първенци, образовани търговци, даскали, иконописци и пр.). Но истинските идеолози-родоначалници на зараждащата се българска интелигенция се появяват не сред тях, не дори и сред градското и селското свещенство, а сред монасите.

"История славянобългарска" е написана от атонски монах, но духът й не е монашески. Авторът съзнателно отстъпва от началата на монашеското послушание и църковното свещеноначалие. Той несъмнено знае, че нито е получил, нито е поискал задължителната епископска благословия - както за написването на такава книга, така и за разпространяването й в други епархии. Макар писателят да е църковник, основният патос на книгата не е духовен и христоцентричен, а национален и политически, т. е. светски. Което свидетелства за неусетно секуларизиране у тогавашното ни духовенство. "История славянобългарска" възвестява двете стратегически насоки в мисленето на българската интелигенция, а и на българската нация през следващите 120 години – борба за самостойна българска Църква и за възраждане на независимата българска държава.

Именно заради този си светски националистичен патос, а не заради някаква собствено християнска проповед, Паисий Хилендарски е бил почитан единодушно при всички политически режими у нас като един от главните стожери на "българщината".

 

Още по-светски (патриотично-политическа) дух има животът и творчеството на друг хилендарец – неукротимия Неофит Хилендарски Бозвели (ок. 1785-1848), чиито диалози от рода на "Просвещениий европеец, полумершая мати Болгария и Син болгарин" (1842) са ясно свидетелство не само за духовната слепота на автора, но и за неукротимата секуларизация на българското общество. При това Неофит Бозвели не само че винаги се е смятал за православен монах, но дори по едно време е на крачка от осъществяването на мечтата си – да стане епископ.

Още по-голям принос в пълзящата секуларизацията на България има неговият по-тих, по-дълголетен, по-производителен и по-млад съвременник Неофит Рилски (1793-1881). Достатъчно е да видим живописния му портрет, позиран за четката на неговото духовно чедо Захарий Зограф (1838 г.), за да се убедим, че пред нас е вече изграденият образ на модерния интелектуалец. Най-светското в този портрет не са показните символи на "позитивното" знание (пергел, глобус), изместили всякаква православна образност. Най-светското е самата тема на картината: Аз.

Неофит Рилски с право се счита за "патриарх на българските учители" (Константин Иречек) и за баща на модерната българска педагогика. Съвсем естествено идва последващото развитие на българското учителство към разцърковяване, което достига още в края на ХІХ век до противоцърковност и дори атеизъм.

Но щом даже монашеството става носител на светскостта, какво остава за собствено светските лица, които изграждат гръбнака на българска интелигенция. Най-ярък представител на ранното поколение е д-р Петър Берон (ок. 1799 –1871), чийто младежки "Рибен буквар" (1824 г.) е още един "просвещенски" (т. е. светски) проект, увенчал се с всенароден успех и възпитал поколения българи. Кулминацията на умственото усилие на Берон е многотомния му труд "Панепистема" (т. е. "всезнание"), издаден, естествено, в Париж (1861- 1864). Този монументален трагикомичен труд е закономерният капан, в който пада всеки светски ум и всеки егоцентризъм.

 

Но какво да кажем за разцърковяването на светската ни интелигенция, когато по същото време български църковници водят "Църковната борба". Първоначално това е съвсем справедливо движение за българска църковна йерархия (епископат), но много скоро то деградира до борба против Цариградската Патриаршия, до поредица от "успешни" антийерахични, антиканонични и антицърковни действия, които завършват с отцепване ("схизма") от Вселенската Църква (от 1872 чак до 1945 г.).

Вината на Фенер в този нещастен исторически епизод е несъмнена, но в случая ни занимават последиците от схизмата. Екзархията, любимото дете на българското "Възраждане" и на българската интелигенция, се оказва учредена чрез антиканоничност и антийерархичност. Тогава какви канони и какво свещеноначалие може да отстоява тя в обществото? Основана на църковна нелегитимност, на каква легитимност може да се опре? Така Екзархията е принудена да се позовава на светските си заслуги (опазване на българщината, на езика, писмеността, културата, нацията). И тъкмо като такава – до голяма степен секуларизирана църковна институция, тя бива възприемана от цялото общество през последния век и половина.

Схизмата пречи на каноничното (а оттам и на духовното) общение с малкото останали български центрове на истински духовен живот (българските монастири и келии в Св. Гора Атон).

 

По същото време класическата секуларизирана интелигенция в Русия разполага с духовни острови (например Оптина пустиня), където интелектуалците с дълбока религиозна нагласа да могат да намерят това, което търсят. Затова в Русия е налице явлението "православна интелигенция", което в българската действителност почти не съществува.

Самото понятие "православна интелигенция" е вътрешно противоречиво. (Трябва да правим разлика между високообразования духовник и интелектуалеца, който по определение е светско лице.)

Ако мирянинът (бил той писател, публицист, режисьор и пр.) има действително православно самосъзнание и битие, то той задължително се вписва в йерархичната (свещеноначалната) структура на Православната Църква, в която всичко се извършва чрез благословение и послушание. Православният мирянин има свой духовен наставник (изповедник), чиито съвети изпълнява безпрекословно. В светския смисъл на понятието "свобода" той не е "свободен". Не е свободен да даде размах на своите похоти, на своите страсти и своята фантазия. Той няма учителна власт, освен в случаите, когато му е изрично делегирана (чрез благословение) от свещеноначалието.

Главният енергиен източник на типичния интелектуалец е неговото хипертрофирано его. Но животът в Христа (т. е. в Православието, в Църквата) е основан на смиряването на това его. Този род отношения са чужди на типичния интелектуалец, който е "автор", говори от свое име и по свое мнение, а не търси да се вгради в съборното съзнание на Църквата.

Най-естественото състояние на истинския православен интелектуалец е да бъде каещ се интелектуалец. Веднъж изградил се като светско лице, като "творец", надценяващ себе си, със завръщането си в Църквата този блуден син се кае за своето дотогавашно битие. Естественото завършване на такъв покаен процес води до "замлъкването" на интелектуалеца или до превръщането му в духовник.

Двата най-ярки примера на православни интелектуалци през ХІХ век – Гогол и Достоевски – показват вътрешната противоречивост и терзанията на православната интелигенция. В миг на духовен кризис (озарение?) Гогол ще изгори втората част на "Мъртви души". А цялото зряло творчество на Достоевски може да се разглежда като една продължителна изповед, непрекъснато покаяние за неговите собствени грехове, похоти и изкушения.

В своето знаменито незавършено изследване "Геният и неговият наставник" Цветан Стоянов (1930-1971) се опитва да осмисли "идейните отношенията между Достоевски и Победоносцев". Посмъртно издадената през 1978 г. книга минава за блестяща в интелектуалските среди, но всъщност е основана на пълно недоразумение. Цветан Стоянов се опитва да тълкува със светски средства едно предимно несветско, църковно явление; общението на Достоевски и Победоносцев е една вътрешна борба (и у двамата) за църковност, свещеноначалие и Православие.

В България подобни примери за православни интелектуалци от онова време почти няма; а доколкото ги има, те са слабо проучени (Гавриил Кръстевич, късният Стоян Михайловски и пр.). Не са създали общественозначимо духовно творчество, което да води общественото мнение.

Водещите идеолози на модерна България от последните десетилетия на ХІХ век са или откровено противоцърковни (Любен Каравелов, Христо Ботев, Захари Стоянов, Стефан Стамболов), или казионно църковни без следи от задълбочен духовен живот (Георги Раковски, Петко Р. Славейков, Васил Левски, Георги Бенковски, Станислав Доспевски, Николай Павлович, Найден Геров, Иван Вазов и пр.).

Процесът на секуларизация и разцърковяване протича почти незабележимо в сянката на патриотизма и никога не застава като водещ за българската интелигенция. Тук-таме припламват ярки проблясъци на тази тема – например в статиите на Петко Р. Славейков, но злобата на деня веднага ги залива и въпросът слиза от дневния ред на обществото.

 

И тъй, следосвобожденска България се конституира като едно общество в напреднала степен на секуларизация. Идеологията на това общество, осмислена и формулирана от идейно властващата интелигенция, е до такава степен светска, че дори на Българската Православна Църква (схизматичната Екзархия) е отредена една "почетна" светска роля като заслужила народностна, културна и нравствена институция, блюстителка на добрите нрави и моралните ценности.

Интелигенцията е обсебила ролята на идеен водач на народа – чрез художественото творчество, образователната система, участие в политическия живот, във властта и пр. Обсебила е и упражнява учителната власт, която по духовно право принадлежи само на Църквата.

Георги Тодоров

Брой 15 (2410), 19 април 2006 г.

 

 

Интелигенцията и Православието
от началото на ХХ век до 1944 година

Обществено-политическият път на България и съответно на българската интелигенция през ХХ век формално се дали на два периода по 45 години ("капиталистически" и "комунистически"), последвани от годините на "прехода".

Обикновено се надценява контрастът между десетилетията преди и след 1944 г. относно мястото на Църквата в обществото, църковността на народа, отношенито на държавата към Църквата. Приема се априори, че в тези аспекти първият период е съвсем положителен, а вторият – съвсем отрицателен.

Действително на повърхността изглежда точно така. Преди 1944 г. според Търновската конституция "Господствующа в Българското Княжество вяра е Православно-Християнската от Източно изповедание." (Чл. 37); в училищата повсеместно се преподава вароучение; в армията действат полкови свещеници и т. н. – всички външни белези сочат, че Царство България е православна страна.

От друга страна, знайно е, че след 9 септември 1944 г. започват репресии спрямо Църквата, избиват се свещеници, рушат се храмове и монастири. Според Конституцията от 1947 г. "Църквата е отделена от държавата" (Чл. 78). Официалната идеология на властващата комунистическа партия е основана на "научния атеизъм".

Тези два аксиоматични мита-близнаци изглеждат непоклатими. Та нали са живи хората, които ясно помнят времената преди 1944 г. и убедено свидетелстват за православния и църковен дух на тогавашното общество. В това са твърдо убедени не само "десните" (които са и "църковните"), но и "левите" (атеистите) от ония времена...

Още повече са онези, които от личен опит "знаят", че до 1989 г. режимът беше несъмнено атеистичен, антицърковен и богоборчески.

Всъщност трагичната истината е друга. По всичко личи, че това, за което свидетелстват, мислят и говорят и едните, и другите, не е истинска вяра, истинска църковност и Православие, а техните светски топлохладни заместители.

 

Доколко е бил вярващ и църковен българинът в десетилетията преди 1944 година? Досега няма задълбочено изследване по този въпрос. Ако обаче прочетем писаното в официалния "Църковен вестник", то в множество статии още от първата му (1900) година се вижда, че по онова време безбожието вече е в неудържимо настъпление, вярата е станала оскъдна, повърхностна, казионна, хладна. Ето какви тъжни обобщения прави една програмна статия от третия брой на този вестник (28 април 1900 г.), носеща знаменателното заглавие "Разтление":

"...като считаме религията за примамка на простите, молитвата за отегчени, християнските добродетели - за непоносим товар, живеем без религия, молитва, добродетел – живеем без съвест; като не можем да служим на принципи, служим на своите страсти и слабости; като не можем нито да създадем нещо, нито да подобрим и закрепим добрите неща, които сме унаследили, разрушаваме, събаряме, компрометираме всичко – семейство, Църква, отечество..."

Този процес продължава мощно и неусетно. Той така обхваща българското общество, че дори онези, които се имат за "вярващи", вече не подозират колко повърхностна и топлохладна е тяхната вяра. Духовното разтление е станало пандемично. Болестта е заразила цялото общество (с изключения) и се е превърнала в "норма".

Пламъкът постепенно е угаснал, останала е само изстиваща пепел. И ето, че наследниците на пепелищата (невиждали истински огън) вече са убедени, че "огън" е името на самата пепел. Убедени са, че изпепелените им изстиващи сърца всъщност "горят"...

В самите среди на "вярващите" истинската православна вяра неусетно бива подменена от топлохладен заместител. Тихото богоотстъпничество се приема за обикновено православно християнство. Така всеобщият апостазис на модерното българско общество лети с две враждуващи крила: от една страна - осъзнатите богоотстъпници (атеистите), а от друга – неосъзнатите богоотстъпници, които носят името "православни".

По онова време българската Екзархия продължава да тъне в духовнопагубна схизма. Този въпрос е на живот и смърт, но той не вълнува "вярващите"! Сякаш засяга само "външните работи". Такова чисто светско отношение към църковността е пряко следствие от превръщането на Екзархията в средство за политически цели, наследено от "възрожденския" ХІХ век.

"Министерство на външните работи и изповеданията" – държавната институция, която отговаря за църковните въпроси, просъществува неизменно с това чудовищно название-самопризнание от Учредителното събрание в 1879 г. чак до 1947 г. Това са времена на разцърковена църковност, принизила се до политико-националистично-фолклорно-верноподанически-казионен life-style.

Властовият център в България през този период е монархът. Който всъщност не е православен. Фердинанд е формално римо-католик (по едно време "отлъчен"...). Борис ІІІ за пред хората е уж православен, но в друг текст ("Култура", 11 май 2001 г.) проследихме исторически свидетелства, че той скрито от обществото продължава поетите от баща му тайни противоправославни ангажименти спрямо папата.

Противоправославна е цялата стратегическа външнополитическа ориентация на двореца от Междусъюзническата война до Втората световна война включително. Тук е ключът за обясняване на "националните катастрофи" и основната сбърканост на българските "външни работи" през първите четири десетилетия на ХХ век.

Стига се дотам, че за да бъдеш верноподаник и "патриот" в "православна" България през тези решаващи години (1913-1944), ти трябва да воюваш (под осветени от "православен" владика бойни знамена и редом с "православен" полкови свещеник) като брат-по-оръжие с друговерци и еретици (Германия, Австро-Унгария, Турция) срещу всички православни държави: Гърция, Сърбия, Черна Гора, Румъния, Русия...

Българският обществен живот е силно политизиран и партизиран, а партиите – ярко профилирани според отношението си към Великите сили. Стратегическата прогерманска ориентация през време на двете световни войни води до това, че всички казионни партии и правителствата, които следват политиката на двореца, са прогермански, а следователно и противоправославни.

Съответно класическите партии, опозиционни на "генералната линия", бидейки предимно проанглийски и профренски, се оказват ipso facto чужди на Православието.

След Октомврийската революция проруски (просъветски) настроени са предимно комунистите. Тъкмо те пък са протипоправославни по идеологически съображения.

Партиите също са продукт на интелигенцията. Именно тя формулира идеите, на които те стъпват. Съответно те пък на свой ред отглеждат чрез властта, бюджетите, образователната система, законодателството и пр. съответната "своя" интелигенция.

 

И тъй, през този период в България църковността е принизена до политика, а политиката е противоправославна. Този кръвопролитен и братоубийствен парадокс води до погубването на цели поколения... Но т. нар. "национални катастрофи" са само повърхностната, видимата част на едно по-дълбоко явление: България от 1872 до 1944 г. живее в състояние "от развала към провала" (Ст. Михайловски, 1905 г), в перманентна национална духовна катастрофа.

Въпреки светскостта на "църковното" съзнание, държавата и Екзархията са в състояние на студена война. След смъртта на екзарх Иосиф (1915 г.) монархът не допуска избор на български Екзарх. Дворецът съзнателно осуетява и всякакви почини за вдигане на схизмата, така че Екзархията, обезглавена и нелегитимна, да бъде колкото се може по-слаба и послушна.

Интелигенцията, главният двигател на господстващия секуларен светоглед, утвърждава властта си върху общественото съзнание, като непрестанно възпроизвежда секуларизма. Така тя все повече доразцърковява наследеното патриархално общество, съхранило Православието в "изостаналото" българско село.

В по-мекия вариант тя гледа на Православието със снизхождение, отвисоко, с "добродушна" насмешка (например у Елин Пелин). У по-твърдите представители отчуждението и неприязънта към Църквата достигат до богоборческа поза (например у Гео Милев).

У нас продължава да липсва осъзната православна интелигенция. Изключенията, доколкото ги има, са редки, изолирани, маргинални и без видимо въздействие.

Типичният български интелектуалец преди 1944 г. е формално православен (кръстен). Но той изповядват едно книжно, повърхностно, вяло и разцърковено лъжехристиянство. Казва, че "приема вярата, но не и институцията"; приема "Христа", но не и "попщината". Всъщност той се опитва да раздели неразделимото: Христос от Църквата, Христос от Светия Дух, Христос-човека от Христос-Бога. Свежда христианството само до човешкото му измерение, до нравственото му послание за "любовта", разбирана по душевен, а не по духовен начин.

Всъщност през целия този период няма български интелектуалец с истински дълбока духовна практика, проявена в негови творби. Художественото творчество на църковни теми (литература, изобразително изкуство, архитектура) в следосвобожденска България е посредствено.

Но има и по-лошо от посредствеността. Това е "боготърсачеството". Обърнали гръб на Бога, духовно жадните хукват да Го "търсят" цял живот във всички други посоки.

Българската интелигенция счита Православието за бабешко, овехтяло, битовизирано, закостеняло, средновековно и дори мракобесно, изостанало от "живия живот" и прогреса. Тя, прогресивната, иска да "просвети", да модернизира, да "спаси" Православието. Но уви! Хуманните й намерения срещат "неразбиране". Пречат "каноните"...

Тогава интелектуалецът тръгва да се "издига" самостоятелно. Тръгва да удовлетворява духовните си копнежи извън Православието. Разбира се, не по посока на римокатолицизма или протестантството. Много по-примамливи са псевдорелигиозните теории на духовни "учители", като Толстой, Дънов, Щайнер, Рьорих, теософия, масонство, добросамарянство и пр. Често тези учения са "тайни", само за "посветени", за "избрани"...

Друга многобройна, дейна и гласовита част от интелигенцията преди 1944 г. е левичарски настроена и изповядва безбожие, заклеймява Църквата като "опиум", като паразит на гърба на "народа", когото тя, интелигенцията, е призвана да "спаси".

Тогавашна интелигентска България (разбира се, без Богословския факултет, основан в 1923 г.) е невежествена в областта на богословието. Намира се в почти пълно светоотеческо затъмнение. Светите Отци на Църквата не съществуват на български език (с редки изключения: някои от творенията на св. Иоан Златоуст и пр.). Светоотечески цитати липсват в писанията на тогавашните ни интелектуалци.

Дори осмислянето на самото българско православно духовно и културно наследство също не е по силите на родните умственици. Водещите ни "светила" в съответните хуманитарни дисциплини (Иван Шишманов, Васил Златарски, Йордан Иванов, Богдан Филов, Петър Мутафчиев, Андрей Протич, Александър Теодоров-Балан, Михаил Арнаудов и пр.) са бронирани с непристъпен светски светоглед, непреодолима стена между техните умове и самия предмет на изследванията им – православната история, култура, изкуство.

Българската интелигенция страда от духовна слепота. Така например тя пропуска да "види" най-важното духовно явление в България в периода от Освобождението до 1944 г. – идването на руско духовенство след Октомврийската революция. У нас идват "на готово" десетки руски свещеници, монаси и епископи, много от които с дълбока вяра, блестяща образованост и висок духовен ръст. Това духовно кръвопреливане от Русия към България спомага много за разгаряне на живите въглени в изпепеленото (осветскостеното) българско Православие.

Архиепископ Серафим (Соболев)За съжаление нашата интелигенция не осъзнава истинската величина на случващото се. В началото на 20-те години в София се установява най-значимият духовник, живял в България през ХХ век – архиепископ Серафим (Соболев). Той прекарва тук последните три най-плодтворни десетилетия на своя живот (умира в 1950 г.), но присъствието му остава почти незабелязано и неоползотворено от българската интелигенция. Тя пропуска възможността да срещне на живо една личност с духовния ръст на Светите Отци – съчетание от богословска задълбоченост на ума с монашеско благочестие, канонична безупречност и щедрост на душата, сила на характера и топлота на сърцето. Ако беше наистина "видян", архиепископ Серафим би могъл да отвори духовния взор на заслепената българска интелигенция...

И тъй, ако направим равносметка, в периода до 1944 г. българският народ се намира в напреднал стадий на пагубно разцърковяване и разтление. Екзархията продължава да пребивава в неканоничност (схизма), а интелигенцията (с редки, мълчаливи и невлиятелни изключения) е главен двигател на осветскостяването, чиито проявления са многообразни, но чиято същност е една: самоубийствено отчуждаване от спасителната мисия на Христа, Църквата и Светия Дух.

Георги Тодоров

Брой 18 (2413), 11 май 2006 г.

 

 

Интелигенцията и Православието
От 1944 до 1989 година

Макар че идва в България откъм съветска Русия, комунизмът е западноевропейско антихристиянско явление, законно дете на "просвещенското" безбожие. Той увенчава процеса на секуларизация, чийто пръв венценосец в Русия е Петър І, чийто идеолог е класическата руска интелигенция (с изключения) и чийто завършител (терминатор) е Ленин. Бесовете на руския комунизъм рушат там Православието с демонична ярост в течение на четвърт век...

Механично се приема, че след 1944 г. и в България става "същото". Но тук всичко е много различно. Не само репресиите срещу Църквата в България са хилядократно по-малки от тези в Съветския съюз, но има и принципни разлики.

В следреволюционна Русия властващата комунистическа интелигенция води война срещу дълбоко православния руски народ. В 1944 г. българският народ (с изключения, слава Богу!) отдавна вече не е дълбоко православен. Липсва и силна антиправославна интелигенция. Повечето от дошлите на власт комунистически водачи у нас са от патриархален селски произход и за тях Църквата трудно би придобила образа на смъртен "враг".

В България няма истинска вяра. Няма и истинска верска битка. Действително има репресии срещу част от клира, но убийствата на духовници в повечето случаи са заради тяхното политическо (т. е. светско, неправославно) поведение, а не заради вярата им. За разлика от Русия, у нас са съвсем малцина мъчениците за Христа...

Логично е да предположим, че при властваща атеистична идеология ще последва масово унищожаване на храмове. Такова няма. В София, например, комунистите не унищожават нито една църква, а знаем, че във "възрожденските" първи две десетилетия след Освобождението "строителите на съвременна България" унищожават в столицата четири средновековни църкви, превръщат Ротондата "Св. Георги" във физкултурен салон, а базиликата "Св. София" - в склад за газ.

Комунистическата противоцърковна реторика у нас е вяла. Не ражда нищо съществено. Ненадминатите класически образци на антиправославие и богоборство ще останат в миналото: Любен Каравелов, Христо Ботев, Захари Стоянов, Гео Милев и пр.

Впрочем, вече са други нещата и в Съветския съюз. По време на Втората световна война Сталин рязко променя политиката си към Църквата. По негова инициатива през септември 1943 г. е избран Патриарх (такъв не е избиран по време на руските императори след Петър І), в църковната дейност настъпва оживление.

В България след 9 септември 1944 г. също стават знаменателни църковни събития.

За пръв път в българската столица София е проведен Екзархийски избирателен събор, който избира Български екзархдотогавашния Софийски митрополит Стефан (21 януари 1945 г.).

Предишният избор на Екзарх се е провел в Цариград преди Освобождението (24 април 1877 г.) - набързо, без подготовка и със съмнителна легитимност. Последвалото дълго предстоятелство на екзарх Йосиф (1877-1915) протича в Цариград, където той не упражнява реална власт, а е символична фигура по "външните работи и изповеданията", нещо като генерален консул, който да осъществява политиката на българската държава чрез религиозни средства в Османската империя. Обикновено се счита, че дейността на екзарх Йосиф в този смисъл е била много полезна (за "съхраняване на българщината" извън държавните граници) и че той е класическа фигура в нашата църковна история. Реалните резултати на тази политика по отношение на "българщината" са катастрофални: извън границите на държавата (във Вардарска и Егейска Македония и в Източна Тракия) не остават българи, които да заявяват себе си като такива – принудени са или да се асимилират, или да емигрират. Вината за провала не е у самия екзарх, а у българските революционери (Илинденското въстание 1903 г.) и политици (катастрофите в 1913 и особено в 1915-1918 г.). Личният житейски провал на екзарх Йосиф е, че той се вписва в тази банкрутирала политика, която продължава да инструментализира Църквата.

И тъй, след 30-годишно безначалие Екзархията отново има свой предстоятел. За пръв път неговата столнина е тук, в столицата на България София, а не в символния Цариград.

 

Месец по-късно става нещо още по-значимо. Вдигната е схизмата. Събитието граничи с чудо. Само за 5-6 месеца, при това при фактическа окупация на страната от Съветския съюз, при управлението на прокомунистически режим, при още бушуваща Втора световна война се разсича един гордиев възел от столетни българо-гръцки църковни разпри, довели до схизма със 73-годишна давност.

Така в месеците веднага след деветосептемврийския преврат Българската Екзархия осъмва легитимна и йерархично доустроена.

Може да се търси обяснението за този неочакван успех на Църквата във факта, че комунистите още не са овладели изцяло властта в България. Това е погрешна посока. Въпроси от подобен ранг при тогавашните обстоятелства у нас не може да се решават без санкцията на Съветите. А мълниеносното вдигане на схизмата от страна на Цариградската Патриаршия, наред с други фактори, едва ли е било възможно без натиск от страна на Сталин.

 

През 1953 г. е извървяна последната стъпка към каноничното доизграждане на Българската Православна Църква – обявяването й за Българска Патриаршия – за пръв път от времената на св. Евтимий Търновски.

Същностното обяснение на тези чудни събития не се вписва нито в някаква осъзната любов към Бога у комунистическите водачи, нито в някакви уж претънки политически сметки, целящи хитроумно завладяване на Църквата "отвътре". Православната Църква е Бого-човешка. Затова "обяснения" на явлението само с човешкия и компонент са неадекватни на самата и природа.

Впрочем, за комунистите всичко в "духовната сфера" е в крайна сметка политика. Важното е дали си политически свой или враг. Православието не се приема собствено като духовно явление, а като политическо. Но ето, че православните страни – Русия, Румъния, Сърбия, Грузия, Украйна и пр., са "социалистически", т. е. "свои". (Гърция е "капиталистическа", но в България никога не е имало прогръцка партия, затова православните българи няма как да станат "гръцки шпиони".)

И тъй, в политически смисъл Православието не е с "врага". Напротив. То е било векове наред нашата главна връзка с Русия... Българският комунизъм след 1944 г. не може да бъде мислен извън конкретната връзка със (съветска) Русия, която векове наред е най-важната православна страна в света. Атеистите-пропагандатори могат да се успокоят. Православието е политически безопасно...

Същото не може да се каже за римокатолицизма, протестантството, сектите. Всички те имат своите централи на Запад и, естествено, не може да не са проводник на "западно влияние". Ето защо всички тези религии са много повече в немилост спрямо комунистическия режим в сравнение с Православието, което след суровите първи едно-две десетилетия изпада в период на политическо "безветрие".

За материалистично мислещия комунист Православието е отживелица, издаваща умствена и идейна изостаналост на индивида, а светлината на науката ще "просвети" този изостанал човек. Има го високомерието, но липсва омразата – нали всички наши баби и дядовци са били православни.

Различните клонове на интелигенцията извървяват различни духовни пътища. "Червената" интелигенция идва "на власт", което затвърждава нейните атеистични възглади. Десните интелектуалци, повечето от които не са били истински православни преди 1944 г., са обявени за класови врагове и лишени от творческа реализация. Те изпадат във всеобхватна житейска криза. Която за мнозина от тях няма друг изход, освен покаяние и завръщане към Бога и Църквата.

 

Владимир СвинтилаТемата за духовното обръщене на интелектуалци към Православието е основна за автобиографичната книга "От Маркс до Христа" на Владимир Свинтила (1926-1998), публикувана посмъртно през 2002 година. В нея авторът разглежда съдбите след 1944 г. на редица видни интелектуалци, които според него са извървели пътя от светския мироглед към православното църковно съзнание. Става дума за Илия Бешков, Константин Петканов, Атанас Далчев, Константин Константинов, Трифон Кунев, Димитър Талев, Яна Язова и др., в това число и самия автор.

Можем ли да вярваме на Свинтила? Би било прекрасно действително да е имало такова покаяние и обръщане. Авторът звучи искрено, вдъхновено. Свидетелството му е пълно с множество несъмнено православни усещания – при това не за някакво абстрактно Православие, а за църковно, т. е. истинско.

И все пак Свинтила е силно пристрастен. Самият той е бил комунист (член на БКП от 1970 г.), вероятно не по убеждения, а поради конюнктурност и слабохарактерност. Оттам ще да произтича малко детинският антикомунистически патос на книгата, в която се срещат изрази като: "ужасните ми роднини (всички червени!)" или "схващам себе си като свидетел в процеса срещу световния комунизъм".

Голямата заслуга на Свинтила в тази книга е, че подема темата за това тъй важно явление у тогавашната българска интелигенция – екзистенциалната криза, довела до обръщане към Христа. Все още са живи много съвременници на тези процеси, може би ще се намерят и писмени свидетелства (художествени творби, писма, дневници), които да ни помогнат да възстановим истината за това покайно поколение. Ако то действително е съществувало, то това ще да е най-важното събитие в духовния живот на българската интелигенция от създаването й през ХVІІІ век.

Всъщност цялото творчество на тази повърхностна интелигенция е суетно и посредствено. Покаянието и замълчаването – дори ако външно се дължи на комунистическия режим – е може би най-истинското, което са правили.

 

На повърхността протича друг процес. Новата власт създава нова интелигенция. Част от нея е напълно бездуховна и се занимава с политическата, умствената и чувствената проблематика. Тя господства през първите 1-2 десетилетия на комунистическото управление, а духовните явления са в "нелегалност". След това обаче – през 70-те години, изплуват и други процеси. Ключовото понятие по това време е "априлско поколение" (т. е. наследниците на Априлския пленум от 1956 г.). Това е управлението на Тодор Живков, характерно с по-мек и по-"народен" режим, частична либерализация на идеологията и толерантно отношение към Църквата.

Дъщерята на Тодор Живков – Людмила – която искрено се блазни от интелектуалската проблематика, но и от тайнственото "духовно", се превръща в средоточие на амбициите на млади интелектуалци, жадни за идеологическо "размразяване", т. е. за смяна на поколенията, т. е. за идването си на власт. Такива са партийният идеолог Александър Лилов, художникът Светлин Русев, поетът Любомир Левчев и др.

През 60-те години кристализират две основни тенденции в комунистическата интелигенция – отстъпващите "твърдолинейни" комунисти и настъпващите умерени реформатори от т. нар. "априлско" поколение. През 60-те години те са "младите". Впоследствие поемат управлението на културата и упражняват реално тази меко-тоталитарна власт (идеологическа, политическа, финансова, административна, "творческа") през десетилетията до 1989 г.

Нито един от тях няма православно самосъзнание. Църквата остава толерирана и маргинална. От християнството се вземат само външни сюжетни мотиви ("Пиета", "Голгота" и пр.), които се тълкуват в чувствен, социален и политически аспект. Това минава за "смело" и "априлско".

Собствено духовните потребности се удовлетворяват чрез различни варианти на окултизъм. Людмила Живкова и нейният антураж проявяват интерес към индийските учения, към Николай Рьорих (неговата идеология се ползва с държавен статут чрез едноименната програма, асамблеята "Знаме на мира" и пр.), към гадателката Ванга и пр. Подмолно продължават да вегетират дъновизмът, щайнерианството, "християнски" секти и пр.

Интелектуалците на самата Църква (преподаватели в Духовната академия и пр.) са капсулирани в свой затворен и маргинализиран кръг. Те не участват в обществените дебати, не пишат извън църковната периодика и строго църковната проблематика.

През целия този период българската емиграция в чужбина е в политическа опозиция спрямо комунистическия режим, но тя не излъчва нито един православен глас.

 

Идването на Горбачов и неговата "гласност" и "перестройка" предизвикват във втората половина на 80-те години огромно брожение сред българската интелигенция. Проблематиката е предимно историко-политическа, не духовна. Все пак началото на православно пробуждане, което се провижда в Русия, издаването на духовна литература на руски език (предимно религиозните мислители от т. нар. "сребърен век", но и някои истински духовни текстове) започва да оказва ферментиращо влияние у някои български интелектуалци.

В навечерието на нежната революция в България православната проблематика не е на дневния ред на интелигенцията и обществото. "Покайното" поколение, доколкото го е имало, вече отдавна си е отишло без преки наследници. "Априлските" поколения се борят за оцеляване и власт.

Новосъздаденото в лоното на интелигенцията дисидентство, на което временно "принадлежи времето", мечтае за светска демократизация по западен образец и не се интересува нито от Православието, нито от Бога

Георги Тодоров

Брой 18 (2413), 26 май 2006 г.

 

Виж също:

 

Към съдържанието на Православната Читалня
Емайл


Pravoslavieto.com - Българският Православен портал в Интернет
    www.Pravoslavieto.com