Св. Пимен Зографски
ок. 1540 - 1620
Чества се на 3 ноември
|
Св. Пимен Зографскиок. 1540 - 1620 Чества се на 3 ноември
|
По-долу:
Виж също:
Преподобният Пимен Зографски бил родом от София, подвизавал се в Зографския манастир, после в България построил - обновил около 300 църкви и 15 манастири и собственоръчно ги украсявал със стенописи. В края на живота си се установил в Черепишкия манастир, дето починал в 1620 година. При гроба му ставали чудеса.
† Траянополский епископ Иларион, Пространен православен месецослов, изд. Тавор.
Знаменитият икономисец и храмостроител преподобни Пимен Зографски се родил в София. Той бил благодатен плод от продължителните молитви на неговите родители. Майка му се удостоила да види насън св. Богородица в бяло облекло, обкръжена от множество монаси. Божията майка й обещала да прекрати нейното неплодие, като й явила, че ще роди син.
Роден в деня на първовърховните апостoли Петър и Павел, отрокът в св. Кръщение бил наречен Павел. Родителите му го дали да се учи на писмо, иконопис, църковно пение и Св. Писание при техния духовник, зографския йеромонах Тома, който служел тогава в древната градска църква "Св. Великомъченик Георги". След смъртта на родителите умрял и наставникът на младия Павел. На четиридесетия ден след смъртта си той се явил на своя ученик в слава и го посъветвал да отиде в Св. Атонска гора, която ще бъде място на неговото спасение. Павел раздал на бедните останалото от родителите имущество и се отправил в българския атонски манастир Зограф. Там скоро го постригали в монашество с името Пимен. Младият монах така бързо преуспявал в монашеските добродетели, че братята започнали да го наричат "младия авва (отец)". Веднъж завистници хвърлили дрехата му в огъня, но тя вместо да изгори, получило се обратното – изгаснал огънят. Посрамени от това, завистниците прекратили злобата си.
Когато навършил 30 години, монах Пимен – против волята му – бил ръкоположен за йеромонах от македонския Воденски епископ Памфилий, който бил по народност българин. Преподобни Пимен служел облян в сълзи и получил от Бога дара на чудотворната молитва: излекувал един бесноват брат и спасил живота на друг брат, ухапан от отровна змия.
За да не се възгордее от голямата почит, която всички братя му отдавали, той получил благословение от игумена да излезе от манастира и да се предаде на уединен живот. Построил си в гората най-простичка колиба, хранел се с кестени и различни треви, а в манастира дохождал само за да се причасти. Веднъж в присъствието на двама манастирски братя избухнал пожар в гората и дошъл до колибата на преподобния, но щом той се помолил, паднал пороен дъжд и загасил стихийния пожар.
Когато бил на 55-годишна възраст, явил му се във време на молитва небесният покровител на Зографската обител, св. Великомъченик Георги Победоносец и му съобщил Божията воля да бъде пастир на своя еднокръвен народ, който е останал без пастири. Поради страх да не бъде измамен преподобни Пимен се посъветвал с един прозорлив старец и само като получил неговото съгласие, се отправил за България, която по това време пъшкала под османско иго. Със себе си взел своя ученик Памфилий, който по-късно написал житието му. Плачещи, манастирските братя ги изпратили до границите на Зографския манастир.
В продължение на много години той обиколил почти цяла България. Най-напред бил в родния си град София и нейните околности, след това в Южна България и Бачковския манастир. Обиколил и цяла Северна България, посетил много градове като Видин, Силистра и др. Навсякъде проповядвал словото Божие, утвърждавал във вярата православния народ, с молитвата си вършел много чудеса, строил и ремонтирал храмове. В Доростолската епархия с молитвата си дарил зрение на един слепороден, когото впоследствие по негово желание постригал в монашество.
Постороил, обновил около 300 църкви и 15 манастири, като собственоръчно ги украсявал със стенопис. Между тях са Черепишкия манастир във Врачанска епархия и Суходолския манастир (тогава) във Видинската епархия.
Към края на живота си преп. Пимен се завърнал в Черепишкия манастир, за да предаде тялото си там на земята. Скоро заболял тежко, предал на манастирските братя своето последно отеческо благословение, причастил се със светите Тайни Христови и починал на 3 ноември 1620 г. Преди смъртта лицето му просияло, а при гроба му ставали чудеса.
Впоследствие турски разбойници запалили Черепишкия манастир и той изпаднал в запустение. Тогава монасите на Суходолския манастир открили гроба и пренесли нетленните мощи на преподобния в своя манастир, където трябва да почиват и досега. Този манастир някога се намирал в пределите на българската Видинска епархия, но сега се намира в Югославия, околия Княжевацка.
Кога св. Пимен Зографски (Софийски) е канонизиран, не е известно.
© Жития на светиите, Синодално издателство, 1991 година.
Маргарита Харбова
Зограф, монах и лечител, архитект и строител от края на ХVI и началото на ХVII в., св. Пимен Зографски е оставил богато наследство в църковното изкуство.
Близо четири века са изминали от времето, в което монахът Пимен от Зографския манастир е възстановявал изоставени и разрушени храмове в Софийска епархия и ги е изписвал. Стенописи, икони, изписани от него и следовниците му, които ставали все повече по дългите му пътища от Зографския манастир до Софийска епархия, до Видин, Доростоло-Червенска епархия, Черепишкия и Суходолския манастир, вдъхвали вяра и упование на стотици християни.
Светецът възражда от пепелищата разрушени, изоставени църкви и манастири, събира монаси за възродените свети обители, ученици, с които за кратко време украсява храмовете.
Делото на св. Пимен Зографски е все още недостатъчно изследвано и дори се оспорва от някои историци и изкуствоведи, но то бележи един богат духовен и творчески път. Важно е и за съвременника да се приближи до цялостния образ на духовника, монаха от Зографския манастир и твореца, до подвига му от края на ХVI и началото на ХVII в., изразен чрез делото, съхранило българската църковна архитектурно-строителна и иконописна традиция, и то в условията на едно иноверско владичество.
Св. Пимен Зографски достига по свой начин до величието на българския дух, жив и действен след три века османско владичество - дух, който трябва да бъде възроден и изявен. И той постига това, увлича свои ученици и следовници на "ползу роду". Св. Пимен Зографски запалва угасналите духовни огнища в своя роден край Софийския, възстановява стари, гради и стенописва нови храмове, създава школа от свои ученици и следовници, разтваря широко вратите, трасира пътя за църковното изкуство на ХVIII и ХIХв.
В житието му четем:
"Християните като овци без пастир идваха с хиляди при него, като при свой пастир... И като обходи цялата Софийска страна той, Пимен, съгради по селата и градовете 300 църкви и 15 манастира, измежду които и Черепишкия манастир, който е на река Искър, обнови и братя много събра, постави им игумен и всичко по образеца на общежитието на Зографския манастир устрои."
Достига и до разорения Суходолски манастир в Западна Стара планина, близо до град Княжевац (останал днес в пределите на Сърбия). В надписа на манастирската църква се чете:
"С изволението на Отца и с помагането на Сина и изпълнението на Св. Духа изписа се този храм "Рождество Богородично" започна се през месец юли и се завърши през месец август при настойника йеромонах Пимен в лето 7113 (1606 г.) Вукомир и Павел (ктитори)".
В своята "История славянобългарска" монахът Паисий
Хилендарски отбелязва, че след опожаряването на Черепишкия манастир от
османците, монаси от Суходолския манастир дошли и взели нетленните мощи на монаха-строител, ваятел и зограф, проповедник на родния
български език, изписвал и надписите на възстановените църкви на български език.
Възстановяването на разрушен и изоставен храм за един месец означава умела организация под ръководството на монаха Пимен. Познанията, уменията му са широкообхватни, но и вдъхновени от възраждането на стария градеж, съхранил християнската духовност през вековете. Познаващ в дълбочина процесите на изграждане и стенописване, законите на приемствеността и повелите на времето, той не жали сили и време за бързото възстановяване на храма. Той е част от българската общност, лишена от светата обител и очаква с трепет и нетърпение нейното възраждане. С възстановяването на всеки храм монахът Пимен участва във възраждането на християнския дух на българския етнос, в утвърждаването му в културното пространство на Балканите.
Сто четиридесет и четири години след кончината на св. Пимен, монахът от Хилендарския манастир Паисий възражда спомените за твореца на страници от своята "История славянобългарска за народа и за царете и за светиите български и за всичките деяния и събития български" (1762 г.).
"Свети Пимен преподобни приел в Изограф (Зограф) монашество и преживял много години в Изограф. Бил иконописец, водел свет живот, но тайно от хората. Прикривал се мъдро и изкусно пред хората. После напуснал Св. Гора и дошъл в Софийска епархия. През тия години турският цар дал свобода на християните да правят черкви. Тоя свети Пимен се грижел, трудел се и направил много черкви и обновил манастирите в Софийската епархия, оттам бил родом."
Жив бил сред българските монаси на Света Гора споменът за монаха Пимен, който бил вещ в манастирското строителство, в изписването на икони, в стенописването на храмове.
В житието на св. Пимен Зографски, писано от неговия ученик Памфилий монах от Атон, съпровождал учителя си до края на дните му, четем:
"Този свети Пимен (в мире Павел) бе от града Средец... Като стана на дванадесет години, почина баща му, а майка му... даде момчето на духовния отец Тома иконописец, който служеше при църквата "Св. великомъченик Георги". При този духовник той прекара шест години... И замина сетне той на Атонската гора. Там обходи всички манастири и остана в Зографския манастир между своите съплеменни братя българи... Тук освен служение в църква, на светията бе възложено и манастирското строителство... като не преставаше и икони на светии да изписва... После се отправи светията с ученика си Памфилий на път за Отечеството."
През 1596 г. св. Пимен възобновява и изписва храма на Куриловския манастир "Св. Йоан Рилски", разположен в непосредствена близост до София. В Сливнишкия манастир на Преспанското езеро той изписва образите на св. Седмочисленици: първоучителите св. Кирил и Методий и учениците им св. Климент, Наум, Горазд, Ангеларий, Сава, както и св. Николай Нови Софийски.
Светец-закрилник на София, св. Пимен оставя чрез стенописите си образите на софийските светци от средата на ХVI в., но не забравя и закрилника на целия български народ св. Йоан Рилски, чийто образ изписва в Сеславския, Куриловския и Черепишкия манастир.
В последните двадесет и пет години от живота си монахът, българинът Пимен обикаля храмове и манастири от Атонската Света гора до Софийската и до Видинската епархия, от Доростолската епархия до бреговете на Преспанското езеро, за да възстановява разрушени храмове и да ги стенописва.
В своята История славянобългарска" монахът Паисий Хилендарски поставя Пимен сред "просиялите български светци", повярвал в силата, в духа на своя поробен народ. Софийският светец, вдъхновителят, проправил път и за Хилендарския монах Паисий, оставя след себе си възобновени църкви и манастири.
Монахът Паисий Хилендарски в средата на ХVIII в. отбелязва в своята История: "След много години намерили неговите свети мощи в гроба цели и нетленни и били пренесени във Видинската епархия в Суходолския манастир". Пимен Зографски е канонизиран за светец и паметта му се чества на 3 ноември.
© Църковен вестник, брой 20 за 2004 година
Георги Тодоров
Водещият мит за българското Възраждане е формулиран от най-влиятелния български мислител през последните два века - Вазов - така: "Тая дивна върволица, която захващаше от Паисий - един калугер - и се заключаваше с Левски - един дякон - два светци, - беше засеяла и наторила вече нивата". Кулминацията е априлската "епопея" от 1876 г., за която той постановява: "Българският национален дух никога не се е вдигал до такава висота и надали ще се вдигне друг път..."
Тези сто години (1772-1876) единодушно се славят като "най-българското време" и носят неоспорваното име Възраждане по аналогия със западноевропейското. Единственото съжаление е, че нашето е закъсняло с няколко века спрямо Ренесанса. Тази митологема не е толкова самоочевидна, колкото изглежда.
До 1871 г. се е смятало, че българското Възраждане започва от началото на ХIХ век. В 1871 г. едновременно излизат две статии - от Васил Друмев и от Марин Дринов, - които преразглеждат това схващане. Текстът на Дринов завършва така:
"Ние сме обикнали да броим възраждането на народа си от началото на нашия век и туряме начело Априлова с Неофита, Венелина и пр. Да, големи са заслугите на тези благодетели народу ни. Но дали ще да е по-право да отнесем възраждането си на 60-70 години по-рано и да турим начело отца Паисия?"
Днес имаме основания да поставим под въпрос тази общоприета теза най-малко по две причини.
1. Българското "Възраждане" през ХIХ век е време на християнско отстъпничество - бавен и "естествен" процес, незабележим за децата на това отстъпничество, каквито сме и ние. То подменя Божието с кесаревото във всички житейски направления дори в църковното. Истинската цел на това движение е политическото освобождение на България. Дори извоюването на самостоятелна Българска Църква е само средство за тази цел и съвсем естествено при схизмата от 1872 година Църквата-средство бива жертвана на олтара на политиката-цел. Нашето "Възраждане" е закъснял и наивно-невинен вариант на западноевропейското. То неусетно и несъзнателно подменя хилядагодишния христоцентричен дух на православна България с новоезическия егоцентричен дух на "хуманизма" - опита на човека да измести Бог от центъра на вселената.
2. Век и половина преди о. Паисий в България протича едно по-дълбоко (т. е. по-високо), истински духовно, христоцентрично движение, което можем да наречем Дълбокото Възраждане. То утвърждава и българската културна и народностна самоличност - но като средство за постигане на истинската цел - Христос.
Това забележимо движение е от края на ХVI и началото на ХVII век. Емблематичната личност на този процес е св. Пимен Зографски, роден около 1540 г. и починал след 1618 г.
Българската "държава на Духа" никога не е загивала през годините на игото. Нейната столица са били големите ни югозападни манастири: Зографският (през цялото време), Рилският (след връщането на мощите на св. Иоан Рилски в 1469 г.) и Хилендарският (особено от ХVIII в.). Чрез системата от метоси, таксидиоти, пътуващи проповедници и поклонничество тя е обгрижвала през цялото време всички български земи.
За живота и делото на св. Пимен знаем малко - най-вече от достигналото до нас в късен препис негово Житие. Той не е подписвал иконите и стенописите си. Св. Паисий Хилендарски пише за него: "Бил иконописец, водел свет живот, но тайно от хората. Прикривал се мъдро и изкусно пред хората." Тези думи са ключ за осмисляне на разликата между истинския възрожденец, чиито "тайни" трудове възхваляват Бога - и "възрожденците" от ХIХ век, които възхваляват неговия заместител - нацията. Монашеската анонимност затруднява учения, вярващ във "факта" и документи. От делото на св. Пимен са останали безброй следи, но малко "факти". Прибързани изследователи обявяват Житието му за недостоверно.
Д-р Васил Киселков нарича (1956 г.) данните от Житието "явно недостоверни" и "невероятно много преувеличени". Той твърди, че Житието "не е автентичен и достоверен извор". В 1946 г. същият автор дори отрича съществуването на Суходолския манастир, въздигнат от св. Пимен, където мощите на светеца са били препогребани. Всъщност манастирът не само съществува до днес, но е имал (публикуван) надпис за изписване на старата църква (сега съборена) точно от времето на св. Пимен - в началото на ХVII век.
Проф. Петър Динеков (1954 г.) поправя някои от грешките на Киселков, но и нему се привиждат недостоверности в Житието: цитираната в приписка към ръкописа среща между Паисий Хилендарски и Гавриил Кръстевич (окачествена от учения като "явен анахронизъм"), сведенията за практикуваната от св. Пимен "умна молитва" (те също били "анахронизъм") и пр. Всъщност грешките не са в Житието, а у Динеков. Споменатият в приписката Паисий Хилендарски не е нашият първоисторик, а съвсем друга личност - книжарят и книгоиздателят Паисий Хилендарски Българинът (1820-1910), съвременник и връстник на Кръстевич (1820-1898). Вече е общоприето, че исихастката практика на "умната молитва" никога не е прекъсвала на Атон. Въз основа на подобни неверни предпоставки Динеков съди: "Несъмнено, житието на Пимен не е първокласен паметник на нашата средновековна литература." "Фантастични са и сведенията, които се дават за строителната и художническата дейност на Пимен". Вместо да поощрят търсенето на истината, подобни съждения на големия авторитет застават между нея и следващите изследователи на текста, личността и периода.
Според Житието св. Пимен е въздигнал "300 църкви и 15 манастира". Априорно и без доказателства учени обявяват тези данни за "фантастични" и "невероятно много преувеличени". Но св. Пимен не е бил зидар, а проповедник и будител. Той е въздигал храмове и манастири не с мистрия в ръка, а със Словото Божие. Мисионерските му обиколки в огромен обхват по българските земи са продължили над 20 години (поне от 1596 г. до 1618 г.) - време достатъчно, за да обиколи много повече от триста села и градове, да вдъхнови, задейства и организира въздигането на унищожените или западналите им през предишните трудни времена храмове.
От въпросните 15 манастира вероятни данни за негова (и на сътрудниците му) собственоръчна стенописна и иконописна дейност има в поне 8 съхранени: Куриловски, Сеславски, Черепишки, Суходолски, Драгалевски (един от пластовете), Сливнишки, Подгумерски, Планинички и пр. Други въздигнати по същото време и същия регион обители: Искрецки, Илиенски, Кремиковски (унищоженият втори притвор), Струпецки, Карлуковски, Разбоишки, Маломаловски, Елешнишки, Билински и пр.
В 1600 г. е основан Троянският манастир. В края на ХVI в. започва въздигането на Бачковската обител (голямата трапезария е от 1601 г., а главната църква от 1604 г.). По времето на Дълбокото Възраждане са възстановени безброй храмове във всички български краища - Несебър, Търново, Видин, Тракия, Македония, Разложко, Софийско. Не знаем къде е бил лично св. Пимен. Сигурно е, че движението е било всеобхватно и в него са участвали мнозина. Плодовете на техния труд са пред очите ни, но тяхната монашеска и християнска скромност и безименност - наместо да увеличи славата на подвига им - ги прави невидими за нас. Чудо е, че изобщо е оцеляла паметта за самия св. Пимен (благодарение на Житието от ученика му Памфилий). Но каква е същността на мисията на светеца? В какъв по-широк исторически контекст се вписва? Как така 55-годишният отшелник, достигнал върховната духовна практика чрез "умната молитва" в пещерата на св. Козма край Зограф, изведнъж се връща в света и започва да обхожда България от Преспанското езеро до Доростолската епархия и от Атон до Видинско? С какви правомощия основава манастири и назначава игумени? Това не става без съответно упълномощаване, без благословията на местните митрополити (Софийски, Охридски, Видински, Доростолски и пр.), на зографския манастирски събор и на Цариградския патриарх. Нито без разрешението на османските власти - в столицата и по места.
Повечето от достигналите до нас следи от дейността на св. Пимен са съсредоточени в Северозападна България и най-вече Софийско. Но тъкмо тогава (1595 г.) в този район почва интензивна католическа пропаганда с номинален център София: мисията на Петър Солинат.
Мисията на св. Пимен започва по същото време и също има за център родния му град София. Изписването на Куриловския манастир от (иконописната дружина на) св. Пимен е от 1596 г.
Солинат става "софийски католически епископ" в 1601 г. Негови приемници на фиктивната "софийска" катедра са Илия Маринов (1624-1641), Петър Богдан (1642-1674) и пр., но реалното им седалище така и не става София, където Православието остава непоклатимо - именно благодарение на въздигнатите или обновени по това време православни църкви и манастири.
Тогавашното римокатолическо настъпление по българските земи не е изолирано явление. То е следствие от настъпателна политика на папството - след Тридентския събор (1545-1563) и началото на Контрареформацията, чиято основна цел е да спре разрастването на протестантизма откъм север. Заедно с това римокатолицизмът търси компенсация на загубите от Реформацията чрез "превземане" на православни територии. Успешното настъпление на йезуитите срещу протестантите в Полша и Литва след 1569 г. все повече се пренасочва към православния изток. Натискът се засилва през 80-те години и води до Брестката уния в 1596 г.
Православието противодейства на този натиск. В 1588 г. първо в Литва, а после в Москва идва константинополският патриарх Иеремия, който в 1589 г. утвърждава първия московски патриарх Иов, след което пак отива в застрашената Литва. Отстъпчивостта му спрямо руската църковна самостоятелност идва от нуждата от общ фронт срещу духовното нашествие от запад, където трябва да се хвърлят всички сили. Включително руският патриотизъм, инак неприемлив за елините.
Подобен характер има и мисията на св. Пимен Зографски. Въздигнатите от него храмове и манастири са като защитен вал, който огражда от всички страни завладяната от римокатолицизма територия в Северозападна България. Битката за Православието е спечелена в София, по южните склонове на Западна Стара планина до Видин и по поречието на Искър. Римокатолическата пропаганда има временен успех само в ограничен регион около Чипровци.
Политическото положение в Османската империя благоприятства православния отпор срещу духовното настъпление от запад. След битката при Лепанто (1571 г.) военната заплаха откъм римокатолическия свят за османлиите става все по-реална. Това прави турските султани Мехмед III (1595-1603) и Ахмед (1603-1617) толерантни към въздигането на православни твърдини в рамките на империята. В резултат на това по българските земи има истинско православно Възраждане, съпроводено с взрив на църковно строителство именно в последното десетилетие на ХVI и първите десетилетия на ХVII век. Запазени са десетки храмове и манастири основани, обновени, изписани или въздигнати по това време. Много такива не са достигнали до нас.
Тъкмо в този регион и по това време е и разцветът на знаменитата Варовитецка книжовна школа в Етрополския манастир.
Делото на св. Пимен има и специфично българско народностно измерение. В неговите стенописи надписите са на български език, а в стенописните програми за пръв път се срещат в осъзната система изображения на български светци: св. Иоан Рилски, св. Прохор Пшински, св. Гавриил Лесновски, св. Седмочисленици, св. Николай Нови Софийски, св. Георгий Нови Софийски и пр. Това са първите образни списъци на българските светии, които о. Паисий Хилендарски след век и половина ще доразвие в своята книга.
Дълбокото Възраждане от края на ХVI и началото на ХVII век не се вижда от пръв поглед. Тъкмо защото е християнско и защото е истинско, то се осъществява "тайно от хората". Повечето от деятелите му остават неизвестни за нас. Но то е обхватно, многоизмерно, дълбоко, духовно, наистина християнско и наистина спасително българско народностно движение, което възражда истинската българска държава - държавата на Духа. Именно върху това Дълбоко Възраждане стъпват деятелите на по-плиткото, повърхностно и светско по съдържание (най-често облечено в църковна форма) движение от ХIХ век, което за нас - неговите повърхностни и секуларизирани чеда - се привижда като истинско.
Св. Пимен Зографски е само един от двигателите на това спасително дело. Наш дълг е да доразкрием неговия образ, както и образите и делата на другите невидими за нас истински и глъбинни възрожденци. Личността на зографския светец може да ни поведе, за да прогледнем за цялата епоха на Дълбокото Възраждане, която - поради духовната ни слепота - сякаш "мъдро и изкусно" крие славата си.
© Вестник Култура, бр. 39, 9 ноември 2001 година
Виж също:
www.Pravoslavieto.com
