Господи и Владико на моя живот...
За молитвата на св. Ефрем Сирин

Молитвата на преподобни Ефрем Сирин

Господи и Владико на моя живот,
не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие.

Но дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов дарувай на мене, Твоя раб.

Ей, Господи Царю! дарувай ми да виждам моите прегрешения
и да не осъждам моя брат, защото си благословен во веки веков.
Амин.
Виж също: Молитвата на църковнославянски език

Тази молитва на светия наш отец Ефрем Сирин, подвизавал се в Сирия преди повече от хиляда и петстотин години, в V век, се повтаря през целия Велик пост. Множество молитви, прекрасни песнопения и вдъхновени проповеди се излели от неговата боголюбива душа, и тая великопостна молитва е само един от спасителните и душеполезни плодове, израснали от лозата на неговия праведен живот. Това е молитва на свят човек, съставена не за други, а за него самия. Това е излияние на една свята душа, съзерцаваща и Бога, и своята греховност. Това е драгоценен камък, обработен от един велик майстор на духовното занятие, което храни и вдъхновява и нас, живеещите толкова много столетия след него в свят, тъй отличаващ се от света, в който живял свети Ефрем. Но Бог, към Когото се обръщаме в молитвата "е същият вчера, и днес, и вовеки" (Евр. 13:8) и обещава едно спасение и вечен живот — както на преподобния Ефрем Сирин, тъй и на старозаветния патриарх Ефрем (един от синовете на Яков), тъй и на нас. Тази молитва е като един прозорец, отворен към вечността, към богообщението, чрез което божествената светлина просвещава нашите омрачени души.

"Господи и Владико на моя живот" — св. ап. Павел казва, че никой не може да нарече Иисуса Христа Господ, освен чрез Духа Светаго (1 Кор. 12:3). Само призовавайки Иисуса Христа, нашия Господ, изповядвайки Го като Владика (т.е. Господар) на нашия живот, ние можем да се спасим. Това не означава, както твърдят някои, че за спасението е нужно само веднъж да признае човек Иисуса Христа за Господ и Владика. Не, не е така просто — та човек непрекъснато се променя: в  един миг изповядваме Иисуса Христа като Господ и Владика на нашия живот, а в следващия вече навярно вършим обратното на това, и насочваме живота си в противоположната посока. Това не е и удивително — нали и първият и най-ревностният от апостолите, св. Петър, в същата тая нощ, в която Господ, пред Когото Петър изповядваше своята гореща любов и преданост, за първи път причасти учениците Си с пречистите Свои Тяло и Кръв на Тайната вечеря и предсказа Своето предаване, страдания и смърт, само след няколко часа три пъти се отрече от Него.

Затова и ние непрестанно се молим за християнски завършек на живота си и се уповаваме, че подир излизането си от тоя свят ще се намерим отдясно на Христа, че Той ще бъде наш Господ и Владика във вечността, та с това упование и изповядване да отидем във вечния живот. Тъй и в тази молитва ние изповядваме Христа като наш Господ и Владика, та да се извършва в нас Неговата воля, защото Той иска всички човеци да се спасят.

"Господи и Владико на моя живот"

Човек може да премине земния си живот, без да узнае живота в Христа; такъв живот е просто едно постепенно умиране, което свършва със смъртта. А в Христа може да живее такъв човек, чийто земен живот е просто начало на вечния, преддверие към безкрайното, благодатно общение с Извора на живота, със Света Троица. "Господи и Владико на моя живот" — това е велико признание, изповядване на нашата надежда, на нашите вяра и упование.

"Господи и Владико на моя живот, не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие."

Православната Църква често прибягва към отрицания, например казва ни какво не е Бог, какво не е духовен живот, какво не е християнство. И ето, през Великия пост, желаейки да скъсаме с греховните си наклонности, да се устремим по пътя на доброто и благочестието, ние се оприличаваме на малки деца, на които казват: "не прави така!" И в молитвата ни се напомня за това, от което искаме да се избавим — не просто от мигове на празнота или униние, но от духа, който ни обзема в такива мигове, и ни довежда до безделие и униние, властолюбие и празнословие.

Съвременното общество придава огромно значение на почивката, счита я желана и нужна за всеки човек. Тук намираме наставление да се молим Богу да не допуска в нас дух на безделие. Всекиму е позната пословицата "Леността е майка на всички пороци", както и общоизвестната истина, че да се слиза надолу е леко, а изкачването изисква усилия. Така стоят нещата и в духовния живот, където е нужно постоянно да се принуждаваме към добри дела, да не се отдаваме на безделие, да сме внимателни, а не разсеяни. Ето защо първото, което просим от Бога, е избавлението от духа на безделие.

После ние просим избавление от духа на унинието, на отчаянието, на погубване на надеждата, който ни внушава, че всичко е безсмислено, свършено и повече нищо не може да се поправи. И двата духа са страшни врагове на духовния живот. Те ни отвръщат от Христа или чрез празност — та да не се отричаме от себе си и да не следваме Христа, или чрез униние и безнадеждност.

Като велик пустинножител преп. Ефрем Сирин знаел колко са зловредни тези духове, затова и говори за тях в началото на великопостната молитва, за да помним враговете и това, с какви духове трябва да се борим. Той ни напомня и за властолюбието, което е пристрастие към властта, към това да се заповядва на другите. Преди Тайната вечеря Христос уми нозете на учениците Си. Христос, техният Господ и Владика, техният Учител, прие това смирено дело и им служеше. Христос ясно показа на учениците Си, че властолюбието е присъщо на езичниците, а не на християните, на които е прилично смирение.

И най-после — духа на празнословие. Апостол Яков говори, че "езикът е мъничък член, но големи работи говори. Ето, малък огън, а колкава гора запаля" (Иак. 3:5). Колко нещастия произтичат от необмислени и безполезни забележки, невнимателни шеги или насмешки, понякога разбирани неправилно, а понякога и произнасяни с недобри намерения! Нашият Господ ни е предупредил, че ще отговаряме за всяко празно слово, излязло из устата ни. Христос е Бог Слово, и нам, като Негови последователи, не подобава да изпълняме уста с празни, безсмислени, а още повече зли слова. Думата ви да бъде "да" — "да" и "не" — "не". Толкова повече през Великия пост, особено в неговото начало, имаме нужда от удвоена борба с тия духове, та да не се поленим и да не се предадем на безделие, да не изпаднем в униние или гордост, да не си въобразим, че сме образец за подражание.

"Но дай на мене, Твоя раб, дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов"

След като ни посочва греховните страсти, които трябва да победим, преп. Ефрем ни сочи и тия добродетели, които сме длъжни да придобием наместо тях.

Господи и Владико на моя живот, дарувай на мене, който искам да съм Твой раб, а не роб и играчка на дявола, дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов.

Дух на целомъдрие, сиреч на цялостна мъдрост, на цял, здрав ум, от който и произлиза чистотата. Този е духът, чрез който се побеждава духа на безделието.

Смиреномъдрие означава не просто смирение, но смирен ум, смирено сърце, уподобяване на Христа, Който е казал: "Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце" (Мат. 11:28-29). Това смирение на сърцето, смиреномъдрието, побеждава унинието, понеже унинието е плод на гордостта, плод на високото мнение за себе си, и то ни връхлита тогава, когато в нас нещастните се открива тая наша немощ. А чрез смирението и призоваването на Божията благодат, от която единствено живеем и чрез която единствено можем да се спасим, ние придобиваме този дух на смиреномъдрие и се избавяме от духа на унинието и отчаянието. Единствено чистият и цялостен ум е свободен от духа на безделието.

Дух на търпение. Нека си припомним притчата за сеяча, за семената, паднали на добра земя и дали плод — едното сто, друго шейсет, а друго трийсет (вж. Мат. 13:3-9). Така, ако нашето сърце е добра земя, то принася плод на търпение, а не на скъперничество, себелюбие или властолюбие, но търпеливо, смирено, с чистота, в него израства словото Божие. Духът на търпение е нужен, за да се изпълнява в нас волята Божия според Божията мъдрост, а не според нашите самолюбиви мечти.

Дух на любов. Тук няма и нужда от разяснения — за любовта се говори на последно място, защото тя е връх и венец на всички добродетели, по думите на ап. Павел любовта е по-висока и от вярата, и от надеждата. А св. ап. Йоан Богослов казва, че Бог е любов (1 Иоан. 4:8, 16). От друга страна, за любовта се споменава в края, защото тя е начало, защото последните ще бъдат първи в любовта Божия и желанието да любиш Бога лежи в основите на християнския ни живот. Наистина, апостолът казва: "Всичко у вас да става с любов" (1Кор. 16:14), дори в началото несъвършена, даже още желание за любов, или съвършена, очистена, смирена и търпелива, божествена любов у тия, които са намерили съвършенство в Христа.

И тъй, посочено ни е какво да избягваме и към какво да се стремим. Духовете, с които да се борим и надделяваме, и духовете, които да търсим и възгряваме, и да молим Бога чрез тях да изтласка злите духове, от които желаме да се избавим. През Великия пост телесното се съединява с духовното — храната, от която следва да се въздържаме и позволената храна; това, което не бива да правим и това, което вместо първото сме длъжни да правим, за да бъде нашият пост истински. И молитвата на преп. Ефрем Сирин постоянно ни напомня тези неща.

"Да, Господи Царю" — още веднъж призоваваме Христа да бъде наш Господ и Цар, като Го изповядваме като наш Господ и Цар, понеже желаем Неговото Царство, а не тиранията на дявола. "Дай ми да виждам своите прегрешения и да не осъждам брата си, защото си благословен во веки веков, амин". Да виждаш своите грехове — каква ужасяваща, каква мъчителна гледка! Но ако сме се избавили от духа на безделието и унинието, на надменността и празнословието, това става важно и необходимо за нас, понеже виждането на нашите немощи и падения събужда у нас дух на смиреномъдрие. Виждането на своите прегрешения укрепява и търпението, чрез което се противим на своите слабости, и любовта, защото виждаме Божията любов към нас даже в нашето плачевно състояние. По такъв начин можем да си възвърнем чувството на състрадание към ближния и да покажем чрез това своята любов към Бога, Който милостиво ни дава тия любов и състрадание. Виждането на нашите грехове и падения води до самопознание, до избавление от присъщите на човека самоизмама и превъзнасяне на себе си. Светите отци казват, че този, който познава себе си, познава и Бога. И ние молим Бога да ни открие нашите прегрешения, та да можем да се покаем за тях, като в същото време не виждаме и не съдим ближния, понеже целият съд принадлежи единствено на Бога. Даже през Великия пост ние твърде често падаме в изкушението да следим своите ближни и да ги осъждаме. Ето защо се и нуждаем от особена молитва, която постоянно да ни напомня, че не бива да осъждаме, но да се изпълняме с търпение, любов и съзнание за своята греховност. Тук се открива благодатта Божия, очистваща нашите безбройни грехове, ако се каем и борим против тях; тя ни избавя от страданията, които ни докарват греховните страсти, и ни води към спасение. Така тази молитва, начеваща с изповядването на Иисуса Христа като Господ и Владика на нашия живот, завършва с благославяне на пресвятото Му име — "защото си благословен во веки веков, амин", тъй като Бог ни учи да се молим и по Своята благост откликва на молитвата ни.

Молитвата на св. Ефрем Сирин произнасяме със земни поклони, падаме ничком, покланяме се Богу и отново се вдигаме. Колко прилича това на целия ни живот — вдигаме се, за да се преклоним пред Бога, като се смиряваме до земята и отново ставаме в надежда за възкресение, изповядвайки своята вяра в Неговата любов, всеопрощение и милост към нас, в Неговата Божествена благодат, която не оставя дори и грешниците.

И ведно с тая молитва ние повтаряме и молитвата, на която Господ ни е научил, влагайки я в устата на влезлия в храма митар; този митар бил изпълнен с покаяние за своя греховен живот дотолкова, че, като не смеел да пристъпи напред, той стоял назад, с очи, наклонени към земята, удрял се в гърди и въздишал: "Боже, бъди милостив към мене, грешния". Тази молитва ни е дадена, за да я повтаряме наедно с молитвата на преп. Ефрем Сирин, та да не заприличаме на фарисея, гордеещ се със своите праведност, пост и десятък, осъдил смирения и каещ се митар, който излязъл от храма оправдан повече, отколкото оня, както ни е открил Спасителят и Съдията над човешките сърца Христос.

Да посветим великопостното време и своето покаяние на придобиването на плодовете, изказани в тая молитва на великия светец, и на сдобиването с праведността на смирения и каещ се митар.

Йеромонах Иоан

© Православная Русь, 1994, №4, с.12-13, 15
© Превод от руски: Православна беседа.

Великопостната молитва на Св. Ефрем Сирин

Молитвата, която преданието приписва на един от великите наставници на духовния живот - свети Ефрем Сирин, - може действително да бъде наречена великопостна молитва, тъй като тя заема особено място сред всички песнопения и молитви на Поста.

Ето текстът на тази молитва:

Тази молитва се чете два пъти в края на всяка великопостна служба от понеделник до петък (в съботите и неделите не се чете, тъй като, както ще видим по-нататък, богослуженията през тези два дни се различават от общия великопостен ред). При първото четене на тази молитва след всяко моление се прави поклон до земята. След това дванадесет пъти всеки повтаря наум молитвата "Боже, очисти ме, грешния", като прави дълбок поклон. После отново се чете цялата молитва, след което се прави един поклон до земята.

Защо тази кратка и проста молитва заема толкова важно място в цялото великопостно богослужение? Защото в нея се изброяват по особен начин - присъщ само на тази молитва - всички отрицателни и положителни елементи на покаянието и се определя, така да се каже, подредбата на нашите индивидуални подвизи. Целта на тези подвизи е преди всичко освобождаване от някакъв основен недъг, който дава насока на целия ни живот и ни пречи да поемем по пътя на обръщането към Бог.

Основният недъг е безделието, леността, нехайството и небрежността. Това е тази странна леност и пасивност на цялото ни същество, които ни теглят винаги надолу, а не ни издигат нагоре, които постоянно ни убеждават, че не е възможно, а поради това не е и желателно да променим нещо. Това е наистина дълбоко вкорененият в нас цинизъм, който отвръща на всеки духовен призив: "Защо?" - и заради който в продължение на целия си живот разпиляваме дарените ни духовни сили. Безделието е коренът на всички грехове, защото то отравя духовната енергия при самите й извори.

Плодът на безделието е унинието, в което всички учители на духовния живот виждат най-голямата опасност за душата. Във властта на унинието човекът е лишен от възможността да вижда нещо добро или положително; за него всичко се свежда до отрицание и песимизъм. Това е воистина дяволската власт над нас, защото дяволът е преди всичко измамник. Той мами човека за Бога и света, той изпълва живота с тъмнина и отрицание. Унинието е самоубийството на душата, защото, ако човек се намира във властта на унинието, той е напълно неспособен да вижда светлината и да се стреми към нея.

Любоначалие! Любовта към властта. Колкото и странно да ни изглежда, тъкмо безделието, леността и унинието изпълват живота ни с любоначалие. Леността и унинието извращават цялото ни отношение към живота, опустошават го и го лишават от всякакъв смисъл; те ни заставят да пожелаем да ни се въздаде за едно изцяло неправилно отношение към другите хора. Ако моята душа не е насочена към Бог и не си поставя за цел вечните ценности, тя неизбежно ще се превърне в егоистична и егоцентрична, което означава, че всички други същества ще се превърнат в средства за удовлетворяване на нейните желания и удоволствия. Ако Бог не е Господ и Владика на моя живот, то аз самият се превръщам в свой господар и владика, превръщам се в абсолютен център на моя собствен свят и разглеждам всичко от гледната точка на моите нужди, моите желания и моята преценка. По такъв начин любоначалието от корен извращава моето отношение към другите хора, като се старае да ги подчини на себе си. То не винаги ни подбужда действително да се разпореждаме и да властваме над другите хора. То може да намери израз също в равнодушието, презрението, отсъствието на интерес, на внимание и уважение към другите хора. В този случай духът на безделието и безнадеждността е насочен към другите и тук духовното самоубийство се съединява с духовното убийство.

След всичко това идва ред на празнословието. Сред всички създадени от Бог твари единствено човекът е получил дара на речта. Всички свети Отци виждат в това "отпечатък" на Образа Божий в човека, защото Сам Бог ни се явява като Слово (Иоан. 1:1). Но като най-висш дар дарът на речта е в същото време и най-голямата опасност. Действително, изразявайки самата същност на човека, неговото себеосъществяване, той тъкмо благодарение на това може да се превърне в средство за падение, самоунищожение, измама и грях. Словото спасява и убива; словото вдъхновява, но словото и отравя. Истината се изразява чрез словото, но и дяволската лъжа използва словото. Притежавайки най-висшата положителна сила, то тъкмо поради това има и огромна отрицателна сила. То създава положителното и отрицателното. Когато словото се отклони от своята божествена природа и предназначение, то се превръща в безделно. То вече укрепва духа на безделието, унинието и любоначалието и животът се превръща в същински ад. Тогава словото действително става власт на греха.

Следователно покаянието е насочено срещу тези четири прояви на греха. Това са препятствия, които трябва да бъдат отстранени. Но само Бог може да стори това. Затова и първата част на тази великопостна молитва е вопъл от дълбината на човешката безпомощност.

След това молитвата преминава към положителните цели на покаянието; те са също четири.

Целомъдрие! Ако не се придава на тази дума, както често правят, само нейното сексуално, странично значение, то тя трябва да се разбира като положителната противоположност спрямо духа на безделието. Безделието преди всичко означава разпиляност, разделение, разпокъсаност на нашите мнения и разбирания, на нашата енергия, невъзможност да се видят нещата такива, каквито те са, в тяхната цялост. Тъкмо целостността е противоположността на безделието. Ако обикновено смятат целомъдрието за добродетел, противоположна на сексуалната извратеност, то това става благодарение на обстоятелството, че разпокъсаността на нашето съществуване никъде другаде не се проявява толкова силно, колкото в сексуалния разврат, в отчуждаването на живота на тялото от живота на духа, от духовния контрол. Христос е възстановил в нас целостността, възстановил е истинската йерархия на ценностите, отвеждайки ни обратно към Бог.

Първият прекрасен плод на тази цялостност или целомъдрието е смирението. Ние вече говорихме за него. То преди всичко е победа на истината в самите нас, унищожаване на цялата тази лъжа, в която обичайно живеем. Единствено смирените са способни да живеят според истината, да виждат и приемат нещата такива, каквито те са, и благодарение на това да съзерцават Божието величие, доброта и любов към всичко. Ето защо е казано, че Бог дарява с благодат смирените и се противи на гордите.

След целомъдрието и смирението, разбира се, следва търпението. Грешният в своята естествена природа човек е нетърпелив, тъй като, без да вижда самия себе си, той прибързано съди и осъжда другите. Неговите понятия за всички неща са непълни, разпокъсани, изкривени, той съди за всичко съобразно собствения си вкус и своята гледна точка. Той е равнодушен към всичко освен към самия себе си и затова желае животът незабавно да стане успешен за самия него.

Търпението е наистина божествена добродетел. Господ е търпелив не защото Той се отнася снизходително към нас, а защото Той наистина съзира самата дълбина на нещата, която ние не виждаме поради слепотата си и която е открита единствено за Него. Колкото повече се приближаваме до Бог, толкова по-търпеливи ставаме, в толкова по-голяма степен отразяваме в себе си свойственото само за Бог грижливо отношение и уважение към всяко отделно същество.

И накрая идва венецът и плодът на всички добродетели, на всички усилия и подвизи - любовта, тази любов, която, както вече казахме, може да бъде дарена единствено от Бог; това е онзи дар, който е целта на цялата духовна подготовка и опит.

Всичко това се събира в едно в последното моление на великопостната молитва, в което ние се молим за това, "да видим своите прегрешения и да не осъждаме своя брат". И в края на краищата пред нас се изправя една опасност - високомерието. Горделивостта е източник на зло и злото е източник на горделивост. Само че съвсем не е достатъчно да виждаш своите прегрешения, защото, дори това да изглежда като добродетел, то може да се превърне в горделивост. Писанията на светите Отци са пълни с предупреждение срещу този род измамно благочестие, което под прикритието на смирението и самоосъждането може да доведе до дяволска горделивост. Но когато ние "виждаме греховете си" и "не осъждаме своя брат", когато, с други думи, целомъдрието, смирението, търпението и любовта се съединяват в съществото ни в едно единно цяло, тогава и само тогава главният враг - горделивостта - се унищожава в нас.

След всяко моление на молитвата ние правим поклон до земята. Поклони до земята се правят не само по време на молитвата на свети Ефрем Сирин; те са отличителна характеристика на цялото великопостно богослужение. Но в тази молитва тяхното значение се разкрива най-добре. В дългия и труден подвиг на духовно възраждане Църквата не отделя душата от тялото. Човекът е отпаднал от Бога целия - и с душата, и с тялото си; и целият трябва да бъде възстановен, за да се върне при Бог. Греховното падение се състои именно в победата на плътта - на животинската, ирационална похот в нас - над духовната, божествена природа. Но тялото е прекрасно, тялото е свято, така свято, че Сам Бог "е станал плът". Значи спасението и покаянието не са презрение към тялото или пренебрегване на тялото - а възстановяване на тялото в неговото истинско служене, като израз на живота и духа, като храм на безценната човешка душа. Християнският аскетизъм не е борба срещу тялото, а борба за него. Ето защо целият човек - и с душата, и с тялото си - се кае. Тялото участва в молитвата на душата така, както и душата се моли не извън, а вътре в своето тяло. По този начин поклоните до земята, този психо-телесен знак на покаяние и смирение, на поклонение и послушание, са отличителна черта на великопостното богослужение.

Прот. Александър Шмеман

© Фондация "Покров Богородичен"

Виж също:

• Православен молитвослов - Orthodox Prayer Book
• Православната читалня: Нашата надежда: За крайната цел на подвижничеството. За духовното ръководство. За молитвата, покаянието и поста

    www.Pravoslavieto.com