За да предприеме човек поклонническо пътуване трябва да го е започнал далеч преди това в душата си. На едни то се дава като награда за дълги години трудове; за други идва в самото начало на пътя им в християнството – за да могат да усетят благостта Божия, да почерпят сили и да видят добър пример; трети го получават като помощ в трудни дни, а за четвърти е като изпитание. Но зад всичко това стои неизменно Божията воля и желанието Му да ни назидава и то само за наше добро.
И тъй, ти човече, решаваш да отидеш на манастир. Не както си го правил преди това – за туризъм и забавление, а да се помолиш на чудни мощи, да побеседваш с някой мъдър монах и да избягаш от суетата на живота. Това значи, че душата ти е усетила необходимостта от докосването до християнските светини, от близостта с хората, посветили се изцяло на Бога, от знанията и опита останали във вековете.
И тръгваш. Сам, с приятели или с група поклонници. Без значение. Всеки един начин ти дава нещо, всеки един път те води до Бога. Когато си сам - можеш в усамотението си по-добре да огледаш скритите ъгли на душата си. Добрият приятел е опора във всичко. А нищо не може да се сравни с Литургията в манастирския храм сред братята монаси и приятелите поклонници.
Ето, вече си в манастира. Забързаният суетен свят остава зад гърба ти. Бавно се потапяш в мира и хармонията, градени и пазени зад манастирските стени с векове. Първата среща с монах - учудващо спокоен, бавно придвижващ се, бавно говорещ, дошъл от някъде другаде, много далеч, много преди. В манастирският двор всяко нещо е на своето място - пчелата, цветето, камъка и е в хармония с всичко останало. Но позагледаш ли се, оставаш удивен, че и тук има контрасти - скромното, цялото черно облачение на монаха контрастира с красотата на добре оформените и подържани цветни градинки, с подредбата на манастирския бит и накрая с пищността на параклисите и храмовете. И усещаш колко нищожен е човек, колко светла е вярата му и колко величествен е Бог.
Но самото посещение в манастира не те прави поклонник. Необходимо е да станеш част от манастирския живот: да поживееш малко в това свято място; да влезеш в храма; да споделиш хляба на манастирската трапеза; да поемеш от бремето на монашеския делник, като дариш част от труда си за обителта; да пречупиш волята си, като се научиш на послушание; да станеш рано, когато сънищата са най-сладки и прославиш Бога; да побеседваш с братята; да изповядаш греховете си, тежащи на душата ти, да получиш напътствия от мъдрия старец и вземеш св. Причастие. И да отнесеш в сърцето си въгленчето, взето от манастирското огнище, което да разпалва огъня в теб, дълго след като си се върнал в света; и биенето на клепалото, което да те буди, унесеш ли се в съня на забравата, упоен от измамното питие на лекия и благополучен живот; и да си оставил в обителта твърдото решение пак да се върнеш тук - за кратко. Или завинаги?
Георги Карев
Виж също:
www.Pravoslavieto.com
