Християнско поклонничество
Пътеписи от поклоннически пътувания

:: Поклонничество в Париж Румяна Бошнакова

Светилници на вяра и благочестие

† Траянополски епископ Иларион

Светилници незагасващи през вековете са манастирите край гр. Драгоман. По течението на р. Нишава, източно от Калотина, на планинските възвишения се откриват двата старовековни манастира Чепърленският "Св. Петка" и на няколко километра източно от него Разбоишкият манастир.

Църквата на Чепърленския манастир е възстановена през 1998 г. с благословението на Негово Светейшество патриарх Максим и обновена от Негово Високопреподобие архимандрит Николай, протосингел на Софийската св. Митрополия. Камбанарията е обвита в зеленина. Камбаната й оглася околните възвишения. В църквата кандилата горяха. Изпяхме тропара на св. Петка и други песнопения. Нека по молитвите на св. Петка духовният живот в светата обител скоро да се възроди за доброто на целия български народ.

Продължихме към Разбоишкия манастир по горския път, придвижвайки се по билото на хълма, и отново навлязохме в гората. Изведнъж пред нас се откриха манастирските сгради. Варосаната в бяло църква се открояваше отвъд реката високо. Посрещнаха ни двете сестри на манастира: преподобната монахиня Зиновия, дошла в манастира през 1947 г., жизнена, приветлива, и нейната сподвижница, послушницата Трепка, овдовяла преди три години презвитера от гр. Бяла, Пазарджишко. Те ни разказаха преданието за строежа на храма в скалите.

Определено било място за църквата долу при другите постройки. Струпали строителните материали и основните греди за строежа. В деня, когато трябвало да издигнат дървената конструкция, гредите изчезнали. А нощта била тиха и нямало външни хора. Намерили гредите струпани на кръст горе при скалите. Свалили ги, но на следната нощ пак изчезнали и отново ги открили на същото място в същото положение. Разбрали, че става чудо. Св. Богородица, в чест на която се строи храмът, сама пожелала той да бъде високо горе на скалите, отвъд реката. Така приели нейната воля и построили църквата на това място.

Игуменията нареди на манастирския чирак да ни заведе до храма. Минахме по дървен мост над бистрите бързи води на реката и поехме по една зигзагообразна пътека, после право нагоре по каменна стълба и задъхани се намерихме на открита площадка пред входа на църквата. Притворът е нов, от 1944 г., осветен от бившия Неврокопски митрополит Пимен, тогава викариен на Софийска митрополия. В храма кандилата пламтяха и цветя красяха иконите. Стенописите обаче бяха заличени от недоброжелателна ръка през атеистичния период. Само на две места издраскани полета напомняха за някогашната живопис от времето на цар Иван-Александър. Запалихме свещи и изпяхме няколко песнопения към Господа Иисуса Христа и св. Богородица.

В манастира ни поканиха в игуменарницата, украсена с много икони. На стената бе окачен и портретът на отец Матей Преображенски Миткалото. Известно време бил в манастира и окуражавал въстаниците с мъдри, благочестиви и родолюбиви наставления.

На връщане продължихме източно от магистралата, водеща към границата, и влязохме в Дервента, за да посетим някогашния скит-манастир "Рождество Богородично" от XIV в. През годините на робството бил изгорен, а днес е обновен от Емил Добрев, нашия водач, и от Лидия и Любомир Найденови и бай Бори от Драгоман, работил безплатно на строежа. Осветен е от Негово Светейшество патриарх Максим през 1977 г. на храмовия празник.

Новата летопис разказва, че през 1977 г. благочестиви люде възстановили храма при побития оброчен кръст, свидетелстващ за някогашния манастир. Възстановили църквата, вероятно в изпълнение на синодалното постановление да се издирват всички разрушени през турското робство скитове, църкви и манастири в цялата страна. Общинската власт от Драгоман обаче издействала войници от военното поделение да го разрушат, а мястото в падината под храма, което се знаело, че е манастирско, обявила за продан. Народът от околността убеждавал купувача да се откаже, да не заграбва църковна земя. Той не се вслушал, взел мястото и си построил вила. През двора на вилата минавала пътеката, която по традиция народът използвал, за да отиде до разрушения храм и да пали свещ и да отправя молитви към Бога и св. Богородица. Новият собственик се сърдел и забранявал. Това не спряло хората, но и новият собственик останал непреклонен. За урок бил сполетян от ред нещастия. С покайно съзнание и за опрощение на греховете неговите наследници даром върнали мястото заедно с построената вила на Църквата.

По новопрокарания път ние отидохме до храма. Запалихме свещи, а окачената високо на един бор голяма камбана мелодично огласи цялата околност. Почувствахме благодатната сила на това свято място и си спомнихме народната мъдрост: "Не се гаси туй, що не гасне!" Вечна и блажена да бъде паметта на подвижниците черноризци, подвизавали се на това свято място...

Петропавловският манастир, наричан още "Петров кръст", е на връх Чепън на големия каменист хълм източно от магистралата срещу Драгоман. Храмът бил построен на най-високата му част. Предполага се, че тук имало езическо капище от II в. пр. Р. Хр. Това бе повод да си припомним чудесата със събарянето и изпотрошаването на езическите капища на Атонския бряг, когато св. Богородица стъпила там. Оттогава Атон станал Света Гора света планина, благодатно осенявана от Небесната царица със силата на св. Кръст.

Трябва човек да се изкачи на хълма, за да почувства в свещен трепет благодатната сила, излъчваща се от някогашния храм, сега в развалини.

Манастирът датира от времето на цар Иван Асен II. С благословение на Софийската св. Митрополия Емил Добрев, Лидия и Любомир Найденови и благочестивите жители на града са поели грижата за възстановяване на храма и манастира на старото му място.

Това лято със специален булдозер от Кремиковци по следите на стар коларски път са трасирали нов до самия връх. С джип стигнахме до върха. Чудна панорама се откри пред погледа София и планините на север и на юг.

Сред развалините на храма се очертава абсидата с голям каменен кръст, надписът на който не може да се разчете. Отделни букви ни напомниха възхвалата на св. Кръст "Слава, Господи, кресту Тоему честному!" Подобен кръст, но още по-голям, е забит встрани от развалините на храма. И на него се разчитат ясно инициалите ИС ХС НИ КА Иисус Христос побеждава. Личат очертанията на каменните зидове на някогашни постройки. На северния склон има затрупано аязмо.

Преди двайсетина години при определяне мястото за телевизионна кула като най-подходящ е избран самият връх на хълма. Но за голяма изненада на специалистите нямало никакъв сигнал и се наложило да поставят телевизионната кула на запад, далеч от града. Това още повече засилило убеждението, че това място е свято и от него може да се разглася само Христовото благовестие.

Далеч над западните хълмове слънцето в грамадно пурпурночервено кълбо залязваше. Спомних си думите на вечерния Давидов псалом: "Благославяй, душо моя, Господа! Господи, Боже мой, Ти си дивно велик; със слава и величие си облечен; Ти се обличаш със светлина като с дреха, простираш небесата като шатра" (Пс. 103:1-2).

Да пожелаем молитвено в скоро време някогашният Петропавловски манастир над Драгоман да се облече в прежното си величие. Да се издигне храмът като бял гълъб на връх Чепън. Св. кръст да засияе на висока камбанария, а мелодичният глас на камбаните да отеква далеч и да призовава благочестивите българи на молитва за слава Божия.

Брой 23 за 2002 година

Поклонническа екскурзия на "втората младост" по българските монастири и църкви

Пътепис от Д-р Радко Радев

Участвуват: 43 души с младежки сърца и ентусиазъм, с жаден и неуморим дух, решили да преодолеят всички препятствия по пътя (то пък времето беше повече от чудесно!), начело с отец Любомир Попов и отец Илия Диков, както и двете презвитери, мълчалив, но затова пък акуратен и стриктен шофьор – Вальо.

Време: 20–22 октомври 2004 година, топло, като "по поръчка".

Маршрут: Из Североизточна България, общо около 800 километра.

Медицинско обслужване: Един смахнат доктор, който поради това че бездействува през цялото време в професионален аспект, поне послужи за майтап с нескопосаните си каламбури.

Хранителни запаси: Много, ама и те свършиха...

Първи ден

Тръгваме в 8, 15 ч. от ул. "Антим І" в посока гр. Добрич. Попътно, за да не губим време, отец Любомир Попов ни запознава с тридневния "таен план", а "Доктора" минава и събира всички gsm-и. Така "отрязани" от света, не ни остава нищо друго, освен да пеем песни и да слушаме зевзеклъците под наслов "микрофонът на автобуса е Ваш".

Към 9:30 ч. сме в гр. Добрич, където разглеждаме центъра и мемориалния комплекс "Йордан Йовков". Под угрозата на предстоящия терор от отеца и доктора всички решават да си купят гевреци, някой се облизват за бяло сладко, а най-смелият – г-н Пенчо Димов даже си купува шлака.

Продължаваме с пълни стомаси към монастира "св. Възнесение Господне", където сестра Серафима ни запознава с историята на храма. Построената му църква от 1906 година представялава масивна сграда, обслужваща село от около 300 къщи, в които засега са останали едва 30-40 старци. Иначе селцето и храмът създават наистина онази спокойна атмосфера, която те кара да се откъснеш от ритъма на бесния галоп на големия град. Изпяваме "Богородице Дево" и с мъка се откъсваме от това патриархално кътче в посока гр. Силистра.

Движим се близо до границата с Румъния, но бдителните отци и "Докторът" не допускат някой да прекрачи браздата (май по-точно телената мрежа). Пристигаме в 12:00 ч. в катедралния храм "Св. св. Петър и Павел". Всъщност това е единственият храм в този иначе 57 хил. град. Млад, но ерудиран мъж, Йордан, учещ богословие, ни запознава с историята на храма. При посещението на папа Йоан Павел ІІ през миналата година, в знак на уважение тук са донесени свети мощи на св. Дазий, римски войник, който отказал да се поклони на идолите и обожествения император, поради което през 303 г. бил обезглавен тук, в Дръстър. Св. мощи (Хумерус, т. е. , надлакътната кост) са поставени в красиво сандъче. Покланяме им се, пеейки "Господи, помилуй", след което автобусът потегли към с. Айдемир, където пристигаме в 13 ч.

В монастира, с храм "св. Покров Богородичен" ни посреща сестра Йоанна. Радушна, усмихната, бих казал сърцата жена, загубила последователно син, съпруг и син, но открила пътя към Бога, тя ни посреща далече пред монастирските порти с целувка, и ни въвежда в храма – сравнително ниска постройка, отлично поддържана, с вградени от двете страни на олтара "гърнета" за чудесна акустика. Не пропускаме да я проверим с "Богородице Дево" (любима песен на Златко, а той нали е любим на толкова хора!) и с голям интерес слушаме разказа на монахинята за трите стъкленици – нейна лична, българска – от 1918-1933 година и руска. Всяка стъкленица съдържа елементите на Разпятието, поместени в стъклено шише с тесен отвор. Изработката на всяко трае около 15! години усърден труд, всяко си е уникално и ни кара да се замислим и преклоним пред самоотвержеността на изработилия го. Сестра Йоанна не спира дотук с изненадите – пъргаво и сръчно докато обядваме в двора, ни изпържва мекици, така че да нахрани всички.

Тръгваме оттук окрилени от гостоприемството на тази жена, докато има такива майки, България няма да загине, напук на усилията на политици и потънали в мързел висши клирици (извинете за римата!).

Пътуваме към гр. Тутракан (наречен В. Търново на Дунав, заради общия си архитектурен изглед). Вдясно остава резерватът "Сребърна". Отците едва удържат Доктора да извади леката си картечница с цел да намали броя на пернатите, плуващи из малките водоеми. Попътно вземаме отец Георги, който ни отвежда в монастира на с. Сяново, където освен параклиса"Св. Марина" (навес, с наполовина застроени стени) има и аязмо. Пеем тропара на "св. Йоан Рилски", измиваме се с вода от аязмото и продължаваме за град Русе.

В Русе пристигаме привечер и сме посрещнати от отец Минко, енергичен свещеник, председател на църковното настоятелство на катедралния храм "Св. Троица". Освен него, в храма служат още двама свещеници– отец Илиян и отец Георги. Увлекателен разказвач, отец Минко ни разказва историята на храма. Строен през турското робство, основният корпус е вкопан на 4.5 метра под земята, с красив иконостас и царски трон, обновени през 1934 година. Иконата на Св. Троица е между тази на Спасителя и Св. Йоан Кръстител (а не както е обичайно при други храмове до иконата на Божията майка). В храма почиват тленните останки на тримата архиереи на епархията (веднага си помислихте за гроба на дядо Йосиф нали?!).

Без да е наясно с нашите терзания, отецът ни разказва за случай, при който някакъв партиен водач, наредил разрушаването на храм, бил постигнат от голямо нещастие – катастрофа, при която загинал той и трима негови близки. А скоро след погребението му и гробът му бил изпепелен от мълния. Пази Боже, от Твоето справедливо възмездие! Отецът ни осведомява и за другите храмове в град Русе – общо 8 на брой и за 16-те свещеници, след което пазаруваме от църковния магазин, разположен срещу храма – много добре снабден, богат на християнска литература и икони. Сбогуваме се с отеца и се отправяме към туристическия комплекс "Приста"- на 7 км от град Русе. Разпределяме се по стаи, вечеряме и спим като "окъпани" след богатия на впечатления ден.

Втори ден

След закуска, към 8:15 ч. тръгваме към с. Бесарабово. Пътьом минаваме през Метро, където някой пият кафе (по идея на Краси), други пазаруват (даже и палта!). В 9, 30 ч. вече сме в Бесарабовски скален монастир (единственият в България, действуващ скален монастир). Изкачването става по доста високи, макар и не много на брой стъпала, които са преодолени с Божията подкрепа от всички "младежи".

В скалната църква "Св. Дмитрий Бесарбовски" ни очаква отец Емилиян, увлекателен събеседник. Разказва ни подробно за историята на монастира, основан от светията, чието име носи днес. Овчар, св. Дмитрий останал с нетленно тяло след кончината си през 135 година. Дълго време мощите му се покоели в с. Бесарбово, но днес те са в Румъния. Интелигентен свещеник, отецът ни разказва впечатляващи случки от живота на светеца, изобразени на икона с неговия образ и множество житийни сцени около нея. Дай, Боже, повече интелект и усърдие на българските свещеници! Естествено, пеем "Богородице Дево" и пазаруваме от малкото магазинче пред килията за монаха и си тръгваме обогатени от видяното, но и чутото от този свещеник, роден в с. Тръстеник! Пътуваме по поречието на река Русенски Лом към Ивановските скални монастири, с общо име "Св. Архангел Михаил".

Към 10:30 ч. след геройско изкачване сме в една от "най-младите" църкви" Св. Богородица" (1350 г.). Целият комплекс включва 106 елемента, от които 42 черкви, плюс стопански, домакински сгради, килии и т. н. Изграден е през ХІІ-ХІV век. Ктитори са били цар Иван-Александър и жена му Сара-Теодора. Храмът, в който сме, е с оригинални стенописи, разположени по стените и тавана на основното помещение. Височината му отговаря на 16 ет. сграда – 38 метра. Нашият разказвач, Тодор Петров вещо ни води в дербите на миналото. Монасите, обитавали някога монастира, са били и самоуки художници. Техните картини, по естествен път са били "запечатани" от горящите свещи, а днес(след "случайното" откриване на този храм от Карел Шкорпил в началото на ХХ век) са само повторно "запечатани" за 1000 години, като е запазена тяхната самобитност. Целият обект е под егидата на ЮНЕСКО. Най-смелите от групата поглеждат от височината на балкона (гледката е наистина впечатляваща!), а всички вкупом се отпаравяме към скала, откъдето се открива невероятната красота на този каньон – такива красоти може да има само в България и никъде другаде, нали?!

Връщаме се в автобуса (изоставен дори от шофьора Вальо, който не устоя пред възможността да види от птичи поглед каньона) и тръгваме в посока с. Червен. Някога тук се е простирал средновековният град Червен (Х-ХІV век). Бил е един от най-значителните военно-административни, стопански, църковно-културни центрове на Второто българско царство. Състои се от укрепен вътрешен град с две части, разположени върху висок скален рид и неукрепено предградие в подножието. На територията си има разкрит голям замък (с кула, в оригинален вид, въз основа на която е реставрирана Балдуиновата кула край град Велико Търново), улици, 2 подземни водоснабдителни прохода, църкви, обществени, военни, стопански и жилищни сгради, съоръжения за добиване на желязо и др. В миналото е бил почти непревземаем от военна гледна точка. Днес е обявен за археологически резерват.

Немалкото стъпала 235 броя, които изкачваме и слизаме за трети път днес, събуждат апетита ни и когато пристигаме в с. Каран Върбовка, монастира"Св. Марина" не пропускаме да се наобядваме към 14 ч. Трите сестри-Марина (83 г.), Ксения (79 г.) и Неделя (тяхната връстница) ни посрещат радушно и към обяда добавяме вода от аязмото, технизирано с мощни помпени елементи. Разказват ни за монастира, ние им попяваме и си тръгваме с малко тъга за тези три чезнещи сенки. Кой ще обгрижва в бъдеще тези светини на християнството? Към 16 ч. сме отново в автобуса - посока град Русе.

Спираме на брега на река Дунав, правим снимки и се отправяме към католическия храм "Св. Павел от кръста". (Брях, пак сигурно ще ни порицаят!). Великолепна архитектура, с чудесни витражи, скулптури. Посреща ни отец Валтер, италианец, който говори добре български. И се смее заразително! Разказва ни за храма, за католиците (около 1000 души в град Русе, от които 300 редовно са на служба). Тук се намира първият в България орган. (Вторият е в зала "България", град София). И отново късмет (Органистът Димитър Караджов, който свири тук от 1952 г. (52г.) по поръчка идва и след нашите песнопения ни изсвирва православна меса от Д. Бортянский. Величествена музика!

Напускаме този храм и се отправяме към православния храм"Св. Николай Чудотворец". Тук изчакваме едно кръщене, което отец Стефан извършва, но чакането си струва - от 18:30 до 19 ч. отецът ни разказва свойски интересни неща – за храма, построен като гръцка, после руска църква. Споделя и свои виждания за живота. Е, ние сме съгласни, че енорийския свещеник трябва да има позиция в обществото. Иначе е слаб човек и не привлича хората, ама, на, висшият клир решил духовенството да стои далеч от парламента? Е, как кажете ми църквата да не е отделена от държавата?! Прибираме се уморени, но не и унили в нашата си хижа. Тук от 19:30ч. имаме обща вечеря. Домакините са се постарали според силите си, ние им помагаме. След хапването рожденниците за м. октомври черпят. Пеем им песни, поздравяваме ги, характерно заядане мъже-жени завършва след надпяването с победа на едните над другите(!). Имаме си и носител на "Оскар" – "Кавалерът на червената чушка"! Той понеже от сега се кани да спечели приза и догодина, поставя въпроса материалният еквивалент да бъде изразен с 4-5 цифрена сума в банковата му сметка. Това така разсмива отец Диков, че той за малко да изпусне на земята скъпоценния трофей. Към 23 ч. се отправяме към спалните помещения – с уговорка утре в 8 ч. да са тук на закуска.

Трети ден

След закуска 8-8:30 ч. тръгваме за село Свещари (Исперихско). Попътно прекосяваме град Кубрат и в 9:50 ч. сме край Тракийската царска гробница. Всъщност тази край Свещари е една от общо 42-те открити гробници в този район, но е най-запазена. Уредниците са строги – пускат ни на групи по 15 души да разгледаме самата гробница, за да не променим микроклимата вътре (поддържа се температура 18 градуса C и влажност на въздуха 55% с модерни климатици). Така на три групи, като обуваме калцуни на входа, успяваме да проникнем в "обекта" и изслушаме беседата на ескурзоводката.

Гробницата се помества в могила и е изградена 3 века преди Христа. В нея е погребан владетелят, любимата му жена, 3 коня и провизии за "отвъдния живот". Иманяри от онова време обаче са присвоили всичко, което е било по-ценно, а съвременните иманяри не са успели да открият гробницата, защото са копали в центъра на могилата, вместо странично, където се намира тя. Впечатлени най-вече от грижите, които се полагат за този археологически паметник (и доволни, че изпреварихме 5-6 групи, които пристигнаха след нас) в 12 ч. сме в автобуса, този път в посока Демир Баба Теке. Следва спускане по 220 стъпала към текето, като от двете страни наблюдаваме окачени по клоните на дърветата (подобно на обичая за мартениците) безброй конци, парцалчета, части от дрехи и какви ли не още предмети от плат. Явно обичай, ама създава грозна картина...

Самото теке представлява оградена 7-ъгълна сграда, построена според преданието от Демир Баба. Пазачът – уредник ни разказва, че тук отдават почит както мюсюлмни, така и християни, но най-вече цигани казълбаши (от сектата на алианите, с чието учение ни запознава Виолета още докато сме в автобуса). Вътре в сградата наистина горят свещи по християнски обичай, а в двора тече бистра като сълза вода.

Следва изкачване на стъпалата към "базовия лагер", където обядваме до 14 ч. с последните запаси храна. Някои похапват от месцето на овена, който ври в казан на казълбаши. Оказва се, че шофьорът ни не е в състояние да отстрани повредата на автобуса и до 16 ч. очакваме да ни изпратят друга кола от гр. Разград. Естествено, не стоим със скръстени ръце – едни обикалят околността, други се припичат и похъркват на есенното слънце, а най-буйните играят на "отвори, Кальо, порти..." Добре е, мисля си, че макар и доста пораснали, все пак сме запазили нещо детско в душите си... нали на такива ще се открие Царството Божие...

В 17 ч. тръгваме с нов автобус и нов водач за град Варна. Попътно изслушваме отчет за изразходваните средства и кратък разбор за постигнатите цели. И естествено – пеем. Така с песен навлизаме в град Варна. Часът е 19. Настроението – отлично. Равносметката – три дни, изпълнени с полезни, смислени и приятни неща. Който ги е пропуснал – да се готви за догодина!

Виж също: