Захарий Зограф
1810 - 1853
|
Захарий Зограф1810 - 1853 |
Автопортрет на Захарий Христович Зограф от 1840 г.
в притвора на църквата "Св. Николай" в
Бачковския манастир "Успение Богородично".
***
Христос е главният критерий за
познание на всички неща. Ако не прилагаме Неговия критерий,изпадаме в заблуждение и в обръщане на стойностите, както често става в
българскатаистория и култура.
Тази година (2003 г.) се навършиха 150 години от кончината на самоковския иконописец Захарий Зограф. Понастоящем това е най-знаменитият български иконописец на всички времена. За него са писани най-много статии и книги, издадени са най-много научни изследвания и художествени произведения. В енциклопедията на българското изобразително изкуство за него е писано три пъти повече, отколкото за по-големия му брат Димитър Христов или за баща им Христо Димитров; съответно 6-7 пъти повече, отколкото за Димитър Молеров, за папа Витан или Йоаникий.
Въз основа на какъв критерий му е отдадено това явно предимство?
Захарий Христович Димитров е роден през 1810 г. в Самоков. Поради ранната смърт на баща му е поверен на грижите на по-големия си брат Димитър, в чиято иконописна работилница талантливият Захарий израства като обещаващ художник. От 1827 г. е поверен за духовен ученик на Неофит Рилски. А през 1831 г. Димитър Зограф, тогава на 35 г., приема 21-годишния си брат почти на равна нога за съдружник в работата, т. е. за майстор.
За краткия си живот амбициозният и производителен Захарий създава впечатляващо като количество творчество, включително огромни стенописни ансамбли в най-славните български манастири: Бачковския, Рилския, Троянския, Преображенския, а също и във Великата Лавра в Света Гора.
Свети Кирил и Методий.
Стенопис от 1848
г. от Захарий Зограф в Троянския манастир
Страшният съд.
Стенопис от
Захарий Зограф в галерията на църквата в Троянския манастир "Успение Богородично"
В стенописните си творби Захарий е повърхностен. Отличен технолог, той работи бързо, но не - вдъхновено. Големият познавач на православното изкуство епископ Порфирий (Успенски) с основание пише, че стенописите му в лаврата "оскърбяват окото и естетическия вкус".
Стенописи на Захарий Зограф в притвора на католикона
на Великата Лавра "Св. Атанасий Атонски". Снимка © Марин Христов
Значително по-стойностни са иконите, изписани от Захарий. При тях канонът - съборното църковно предание, достигнало до него чрез баща му и брат му - е подействал дисциплиниращо, смиряващо, облагородяващо, одухотворяващо.
Все пак в иконите си Захарий отстъпва на истинските иконописци: баща му, брат му, Димитър Молеров от Банско, тревненците папа Витан, Симеон, Георги, Йоаникий.
Защо тогава за повечето от тях няма нито една книга и имената им са неизвестни на широката публика, а Захарий е част от националната митология. Дори ликът му беше изобразен на столевовите банкноти от предишната емисия.
Всъщност "славата" на Захарий има съвсем друга първопричина: той е основоположникът на светското изкуство у нас. Тъкмо затова той е естественият фаворит на българските изкуствоведи, които мерят художеството именно със светски аршин.
В нашето изкуство има две противоположни стихии. От едната страна е христоцентричното, боговдъхновено и съборно църковно изкуство на иконата. Призванието на истинския иконописец е да бъде ръка на Църквата и проводник на Светия Дух. То е вид богослужение и про-слава Божия.
Противоположната му стихия е егоцентричното, светско изкуство на "индивидуалния" и професионален художник. Неговата цел е себеизявата и прославата на автора. Съответно вдъхновява го не Св. Дух свише, а духове от противоположната посока.
Българското изкуствознание се заражда именно в това второ направление през ХIХ век и се "развива" в лоното на светската стихия през целия ХХ век. Дори нашите изследователи на православното изкуство го мерят с противоположната му мяра - светското.
И резултатите закономерно са обратни. За емблема на българските иконописци е обявен именно Захарий Зограф - човекът, който извършва исторически най-важното христоотстъпничество в българското изкуство, проправяйки пътя към залеза на иконата преди Освобождението и нейната смърт скоро след това.
(По-ранното покушение срещу православната икона от страна на Тома Вишанов Молера от Банско завършва с неуспех. Неговите "икони" не се харесват, а синът му Димитър отстоява традиционния иконописен стил.)
Но убийството на иконата е непредумишлено. Отстъпничеството става до голяма степен несъзнателно, неусетно, някак от само себе си. И Тома Вишанов и Захарий Христович наистина не знаят какво правят. Не са го знаели и повечето от техните съвременници. Не го узнават и потомците, включително най-добросъвестните из-следователи. Андрей Протич, Никола Мавродинов, Асен Василиев, Васил Захариев и пр. - до ден днешен.
Последвалите отстъпничества от вечноживата икона към вечномъртвия академизъм и досега се считат за "прогресивни". По проправената от Захарий пътека вървят и племенникът му Станислав Доспевски, и Николай Павлович и др.
В писмо на Захарий до неговия духовен наставник Неофит Рилски (1838 г.) виждаме диагнозата на този светоглед. 28-годишният зограф пише на Неофит да ходатайства за изпращането му да учи в Петербургската художествена академия: "Истина да им кажеш, колко са майсторе у турско, у Света Гора, у Стамбул, у Румелията и у Ерусалим ни един не може да му тури калема под неговото. Само ако има някой в Европа да се е учил за него не говорим."
Тези думи са невероятни. За знаещите е безспорно, че православната иконопис е несравнимо най-висшето достижение в изобразително изкуство на всички времена и народи. И ето. От една страна, Захарий открито заявява, че е най-добрият по цялата класическа територия на иконата. От друга страна, той, шампионът на зографите, се поставя априори под равнището на някой, който се е учил в Европа. Имайки се за първомайстор-иконописец, той моли да го пратят да чиракува в Петербургската академия.
В тази мегаломания, съчетана с комплекс за провинциална малоценност, се отразява целият неосъзнат трагизъм на българския ХIХ век, който постепенно и неусетно подменя чистото злато на православния христоцентризъм с фалшивата лъскавина на светския егоцентризъм.
В изобразителното изкуство
най-нагледният пример за егоцентризъм е автопортретът. Захарий е първопроходец и най-ярък представител на странната за един
християнин практика - себеизобразяване в храма. Неговите стенописни автопортрети виждаме в Бачковския, Троянския и Преображенския
манастир.
Върховото проявление на тази тенденция е знаменитият кавалетен автопортрет на художника. Това е нещо принципно ново и наистина революционно в българското изобразително изкуство. Стенописните автопортрети в храмовете нямаха статут на самостоятелна творба. Творба там е цялостното изписване на храма и тя е безспорно христоцентрична.
В картината-автопортрет образът на автора е цел, смисъл и съдържание на цялата творба. Вътре в света на картината-автопортрет няма никой друг и нищо друго освен Аз.
Авторът е станал алфата и омегата на цялата творба. Егото се е възцарило. Тази картина е наистина манифест на едно ново време. Захарий Зограф е основателят на егоцентризма в българското изкуство. А там, където е егоцентризмът, там за истинската икона няма място. Този егоцентризъм не е само художествена тема. Той е и житейска тема за честолюбивия и напорист Захарий.
Захарий
Зограф и игумените на Бачковския манастир Ананий и Матей.
Стенопис от източната стена на открития притвор на
Бачковски манастир "Успение Богородично".
През 1851 г. в Самоков пристига писмо от най-големия и най-славен светогорски манастир - Великата Лавра. Лавриотските монаси канят трима многоуважавани художници - Димитър Христов, Иван Образописов и Димитър Молеров - да изпишат външния и вътрешния притвор на главния манастирски храм. Това е най-престижната поръчка за своето време, а може би и най-славната някога предлагана на български художници. Работата е предвидена за "повече от три години" и в Лаврата очакват пълномощник на тримата, който да направи оглед на място и да преговаря за заплащането.
Неизвестно защо за Атон вместо поканените заминава непоканеният Захарий. Той не се връща в Самоков, а остава в Атон 17 месеца, като сам за една година изписва външния притвор на храма в Лаврата. Завръща се в родината през есента на 1852 г. с много жълтици и доста поръчани икони за Атон, които ще рисува през зимата и пролетта на следващата година. Това ще е лебедовата му песен.
Неизвестно защо стенописването на вътрешния притвор на главния храм във Великата Лавра е дадено на други. В писмо до Захарий от април 1853 г. неговият приятел Дионисий Лафотис му пише от Атон, че при тях работят други художници: "...друга работа засега нямаме. Ако Вашата честност беше докарала от началото и брат Ви за да направи той лицата (образите), би добил голямо уважение и много манастири щяха да го повикат, но сега се колебая и грешката стана от твоя страна."
През пролетта на 1853 г. в Самоков пламва епидемия от тиф. Разболява се и умира съпругата на Димитър Зограф - Християния. Захарий се заразява от болната и на свой ред също умира на 14 юни 1853 година.
Захарий Зограф е емблематична фигура за българската култура от епохата на т. нар. "възраждане". Той не бива да бъде осъждан за своите неосъзнати отстъпничества, но и не бива да бъде възхваляван за тях. Досега творчеството му е било измервано със светския аршин. Предстои то да бъде измерено с единствената истинска мяра - Христа.
Георги Тодоров
брой 18 за 2003 година
Св. Кирил и Методий - Българските книжници от
Захарий Зограф, 1848 г., Троянския манастир
Виж също:
www.Pravoslavieto.com