Обозрение на духовната битка

Борбата с духа на гнева (Кн. 8)

83.

При четвъртата битка ни предстои да изтръгнем от корен из дълбочината на душата ни смъртоносната отрова на гнева. Защото, докато той се гнезди в нашите сърца и заслепява окото на ума ни с гибелен мрак, дотогава ние не можем нито да придобием правилното различаване на доброто от злото и остротата на досточестното съзерцание, нито можем да обладаваме зрялост да съветваме, нито да станем причастници на живота, нито да се придържаме неуклонно с правдата, нито дори да получаваме истинската духовна светлина. Защото казано е: "Помрачи се от скръб окото ми" (Пс. 6:8). Не можем също така да станем съобщници на мъдростта дори ако от мнението на всички сме провъзгласени за премъдри, понеже "гневът се гнезди в сърцето на глупави" (Екл. 7:9). Не можем също и да постигнем дълговечен живот дори ако по преценката на хората бъдем смятани за разумни, защото "гневът и разумни погубва" (Прит. 15:1). Не ще можем и винаги добре да държим везните на правдата по указание на сърцето, защото "човешкият гняв не върши Божията правда" (Иак. 1:20). В никой случай не ще можем да притежаваме и важна почтеност, така обичайна дори сред хората на тоя свят, макар и по предимствата на рождението си да сме почитани като знатни и почтени, тъй като "гневният мъж не е благообразен" (Прит. 11:25). Никак не можем да даваме и зрели съвети, макар и да изглежда, че сме спечелили обширни познания, защото "сприхавият може да стори глупост" (Прит. 14:17). Не можем най-после и да бъдем спокойни от тревоги и смущения, дори и съвсем да не ни се причиняват безпокойства от другите, тъй като "гневливият човек подига крамоли, а сприхав много греши" (Прит. 29:22).

84.

Като се стремят да извинят тази пагубна болест на душата, някои се опитват да намалят нейната безпътност чрез най-безпътно тълкуване на Писанията, като казват: "не е беда, ако се гневим на съгрешаващите братя, тъй като и Сам Бог пламва от гняв и ярост против ония, които или не искат да Го знаят, или, познавайки Го, не Го почитат както трябва - например: "и разпали се гневът на Господа против Неговия народ" (Пс. 105:40), или както на друго място Пророкът се моли така: "Господи, в яростта Си не ме изобличавай и в гнева Си не ме наказвай" (Пс. 6:2). Такива хора обаче не разбират, че като дават така на хората свобода да действуват според своите страсти за своя гибел, заедно с това те и нечестиво приписват нечиста плътска страст на безпределния Бог, Който е Източник на всяка чистота.

85.

Ако тези и други подобни места от Писанието се разбират буквално в груб чувствен смисъл, то ще излезе, че Бог спи и се събужда, седи и ходи, обръща се към някого и се отвръща от него, приближава се и се отдалечава, а също тъй има телесни части - глава, очи, ръце, нозе и т. н. - Както обаче не може без крайно светотатство буквално да се разбира всичко това за Онзи, Който според свидетелството на Писанието е невидим, неописуем, вездесъщ; така не може без богохулство да Му се приписва и възмущаване от гняв и ярост. Под названието на телесни части и движения се обозначават Божествените свойства и промислителните Му действия за нас, които ние по-лесно можем да разберем под тези уподобителни названия: очите означават Божието всезнание и всевиждане, ръцете и нозете - Божието творчество и промисъл, мишците - Неговата сила и всемогъщество и т. н. Така и за гнева и яростта Божии при четене трябва да разбираме това не в човекоподобен смисъл, а както подобава на Бога, Който е чужд на всяко възмущение, а именно, че Той е Съдия и праведен Въздаятел за всичко, което несправедливо се извършва в тоя свят, и като се страхуваме при четене на такива изречения от праведното (справедливото) Му наказание, всячески да се пазим да правим нещо противно на волята Божия.

86.

Монахът, който се стреми към съвършенство и желае правилно да се подвизава духовно, трябва да бъде чужд на всякакво страстно движение на гняв и ярост, като слуша какво му заповядва избраният съсъд: "Всяко огорчение и ярост, гняв, вик и хула да бъдат далеч от вас заедно с всяка злоба" (Еф. 4:31); като казва: "Всеки гняв да бъде далеч от вас", той не е изключил от присъдата си никое гневно движение, като уж е необходимо и полезно. Затова и монахът, стараейки се, ако е нужно, да лекува съгрешаващия брат, нека прави това така, че докато се грижи да даде лекарство на някой страдащ от много лека може би треска, да не би сам да се хвърли в много по-тежката от това болест на заслеплението. Защото онзи, който иска да излекува раната на другия, трябва сам да бъде здрав и свободен от всякаква болест, та да не му бъде казано евангелското слово: "Лекарю, изцери се сам" (Лук. 4:23), и също: "Защо гледаш сламката в окото на брат си, пък гредата в своето око не усещаш? Или как ще кажеш на брат си: чакай да извадя сламката от окото ти; а пък на, в твоето око има греда!" (Мат. 7:3-4).

87.

От каквато причина и да се разпалва гневното движение, то заслепява очите на сърцето и слагайки покривало върху остротата на духовното зрение, не му позволява да вижда Слънцето на правдата. Все едно дали златен или оловен или друг някакъв металически лист ще бъде сложен върху очите: ценността на метала не създава разлика в заслепяването. Впрочем от гнева може да получим и твърде полезна услуга, ако се сърдим с досада на сладострастните движения на сърцето си и негодуваме, задето в тайните кътчета на гърдите ни се надига нещо такова, което се срамуваме да вършим, а дори и да говорим за него пред хората, треперейки при това от страх при мисълта за присъствието на Ангелите и на Самия Бог, Който навред и всичко прониква, и за всевиждащото Му Око, от Което не могат да се укрият никакви тайни на нашата съвест. Или пък когато се сърдим на самия гняв, задето се е промъкнал, възбуждайки ни против брата, и гневно отхвърляме пагубните му внушения, като не му позволяваме да се укрива за наше зло в тайните кътчета на гърдите ни.

Така ни учи да се гневим и Пророкът, който толкова решително е отблъсквал от своите чувства тази страст, че дори и на явните си врагове, предадени му в ръцете от Бога, не искал да отмъщава. Така, когато Семей, хвърляйки камъни върху цар Давида, гласно пред всички го злословел, а пък Авесса, Саруев син, за да отмъсти за такова оскърбяване на царя, искал да отсече главата на Семей, блаженият Давид, движен от благочестиво негодувание против това му внушение, запазил непоклатна своята кротост и проявил образец на смирение и твърдо търпение, като казал: "Какво ни е мене и вам, Саруеви синове? Оставете го, нека злослови, защото Господ му е заповядал да злослови Давида. А кой може да каже: защо правиш тъй?... Когато син ми, излязъл из моите чресла, търси душата ми, толкоз повече един син на вениаминец; оставете го, нека злослови, защото Господ му е заповядал; може би Господ ще погледне милостиво на унижението ми, и ще ми въздаде Господ добро за днешното му злословие'' (2 Цар. 16:10-12).

88.

По такъв начин ни се позволява да се гневим, но спасително, т. е. против самите себе си и против прииждащите лоши помисли - да се гневим на тях, но да не съгрешаваме, т. е. да не ги изпълняваме на дело за своя гибел. Същия този смисъл по-ясно изразява и следният стих: "Като се гневите, не съгрешавайте: размислете в сърцето си на леглата си, и утихнете" (Пс. 4:5), т. е. каквото мислите в сърцата си поради вмъкване на внезапни лесно смущаващи внушения, това вие изправяйте и го заглаждайте чрез спасително съкрушение, след като успеете със спокойно разсъждение да усмирите всеки шум и бурност на гнева и легнете сякаш на спокойно легло. И блаженият Павел, използувайки посоченото от този стих, след като казва: "Гневете се, но не грешете", прибавя: "Слънце да не ви залязва гневни; нито давайте място на дявола" (Еф. 4:26-27). Щом е гибелно да се допуска Слънцето на правдата да залязва при нашия гняв и щом ние, като се разгневим, веднага даваме място на дявола в сърцето си, то защо преди това той е заповядал да се гневим, като казва "гневете се, но не грешете" ? Не е ли ясно, че с това той изразява следното: гневете се на своите страсти и на самия си гняв, да не би иначе при вашето нехайство да почне да залязва в помрачените ви от гняв умове Слънцето на правдата - Христос, и с Неговото отдалечаване да не би да дадете място на дявола в сърцето си.

89.

В иносказателен смисъл под слънце може да се разбира разумът, който с право се нарича слънце, понеже осветлява всички помисли и стремежи на нашето сърце. Тогава в запрещението да се гневим може да виждаме заповед да не угасяваме това светило чрез гневна страст, та да не би със залязването му сърцето ни да бъде обхванато цяло от мрака на бурно смущение заедно с неговия причинител - дявола, и ние, обгърнати от гневната тъмнина, да останем като че ли в тъмна нощ, в незнание какво да правим. В такъв смисъл ни е предадено да разбираме това място у Апостола от наставленията на старците, които не ни позволяват да допускаме нито за миг да се промъква в сърцето ни гняв, като всячески се пазим да не попаднем под наказанието, изречено за това в Евангелието: "Всеки, който се гневи на брата си напразно, виновен ще бъде пред съда" (Мат. 5:22). При това, ако беше позволено да се продължава гневът поне до залеза на слънцето, тогава гневната страст, използувайки такова разрешение, винаги щеше да бърза да задоволява своето отмъщение, като че ли до залеза то е законно.

90.

А какво да кажем за ония, чиято неумолимост не се ограничава дори със залеза на слънцето, но които в продължение на много дни хранят злоба против тези, на които са се разсърдили? Дори на думи понякога и да казват, че не се гневят, често пъти делата им разкриват силно негодувание - например, когато не се обръщат с подобаващи думи и не разговарят с обичайната ласкавост. При това си мислят, че не грешат, тъй като не търсят отмъщение за своето раздразнение. Всъщност обаче те само не смеят или не могат да го проявят, а в сърцето си кипят и мълчаливо го изживяват и с това обръщат гневната отрова за своя погибел. Те не прогонват веднага горчивината на досадата чрез душевната си сила, но в течение на много дни я смилат и с течение на времето донякъде я укротяват.

91.

Нима не задоволява вече своето отмъщение и досада онзи, който изпълнява от това, което му внушава гневът, само онова, което му е възможно! Така правят тези, които сдържат гневните си движения не от желание за миролюбие, а поради невъзможност да отмъстят. Като не могат да сторят на ония, на които са сърдити, нищо повече от това да не говорят с тях с обичайната ласкавост, те в това си изливат гнева против тях. Сякаш е достатъчно да сдържиш гнева си да не се прояви на дело, а няма уж нужда да го изтръгнеш от тайните кътчета на сърцето си, та да не би, помрачен от неговата тъмнина, да се лишиш от здравата разсъдителност и от светлината на познанието и да престанеш да бъдеш храм на Светия Дух, докато в теб живее духът на гнева. Защото затаеният в сърцето гняв, макар и да не оскърбява околните люде, прогонва пресветлото сияние на Светия Дух така, както и проявеният открито.

92.

И как може да се мисли, че Бог ни разрешавал уж да държим поне за минута гнева си, когато Той не ни позволява да принасяме жертвите на нашите духовни молитви, ако съзнаваме не само, че се гневим на някого, но дори че другият има нещо против нас. Той ни казва: "И тъй, ако принасяш дара на жертвеника си, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си" (Мат. 5:23-24). Как прочее можем да мислим, че ни се позволява поне малко да се гневим на брат си до залез слънце, щом не ни е позволено да принасяме на Бога молитвите си дори тогава, когато брат ни има нещо против нас? А между това Апостолът ни нарежда: "Непрестанно се молете" (1 Сол. 5:17), и "желая мъжете да се молят на всяко място, като въздигат чисти ръце без гняв и съмнение" (1 Тим. 2:8). И тъй, ако задържаме такава отрова в сърцата си, то остава ни или никога да не се молим и по такъв начин да се провиним пред Евангелската и Апостолската заповед, която ни повелява непрестанно и навсякъде да се молим, или пък, ако някак заблуждавайки сами себе си, дръзнем да излеем молитвата си въпреки запрещението, тогава нека знаем, че в такъв случай ние принасяме на Господа не молитва, а проява на горда непокорност с дух на бунт срещу Него.

93.

Но защо повече да се спираме на Евангелските и Апостолските заповеди, когато и Ветхият закон (завет), който изглежда по-снизходителен към нашите немощи, също ни предпазва от този грях с думите: "В сърцето си не враждувай против брата си" (Лев. 19:17), и още: "Не отмъстявай и не бъди злобен против синовете на твоя народ" (Лев. 19:18)? - Виждаш, че и там недобрата разположеност към братята се отсича не само на дело, но и в тайните помисли, щом се заповядва да бъде изскубната от корен ненавистта от сърцето и за обида не само да не се въздава, но дори и да не се помни.

94.

Понякога, победени от гордостта или нетърпението, когато чувствуваме особено вътрешно принуждение да изправим своя разстроен и неподреден характер, ние се оплакваме в себе си, че ни липсва пустиня, като очакваме, разбира се, че там, нетревожени от никого, веднага бихме придобили добродетелта на търпението, и с това извиняваме очевидно своето нерадение в укротяване на гневните пориви, като причината за възбудата си приписваме не на своето нетърпение, а я стоварваме върху братята. Ако ние обаче стоварваме върху други причините за нашата неизправност, то никога не ще можем да стигнем мярата, необходима за търпението и съвършенството. Делото на изправянето и умирението на сърцето си не поставяй в ръцете на чужда воля, която ни най-малко не подлежи на властта ти, но го съблюдавай в благонастроеността на волята си. Това, да не изпадаме в гняв, трябва да зависи не от съвършенството на другиго, но от нашата добродетел, придобивана не чрез чуждото търпение, а чрез собственото ни великодушие.

95.

Освен това търсенето на пустиня е присъщо единствено на съвършените и очистили се от всяка страст чрез изваряването й в обществото на братята. В пустинята трябва да се отива не поради малодушно бягство, а заради желанието да се достигне висотата на Божественото съзерцание, която и от съвършените не може да бъде придобита иначе освен в усамотение. Защото, ако пренесем неизлекувани страсти в пустинята, винаги ще ги чувствуваме скрити тайно в себе си, но не унищожени. И както за очистените сърца пустинята пази най-чисто съзерцание и в най-близко видение открива знанието на духовните тайни, така обикновено тя не само запазва, но дори усилва страстите у ония, които не са се очистили от тях. В такъв случай някой само дотогава може да се смята търпелив и смирен, докато не се вижда и не влиза във връзка с никой човек; щом обаче какъвто и да е случай го подбуди към движение, той веднага се възвръща към предишния си нрав. У него веднага изникват страстите, които до този момент са се крили, и като необуздани коне, угоени в дълго бездействие, с още по-голям устрем и ярост се изтръгват от своите затвори, за да погубят ездача си. Защото, ако страстите не бъдат отпреди очистени, те стават още по-яростни в нас, когато се пресичат случаите за проявяването и обуздаването им сред хората. И тогава в безгрижната пустиня на нехайството ние загубваме дори самата сянка на търпението, което ни се е струвало, че притежаваме, докато сме живеели сред братята, и което сме проявявали поне от уважение към тях, а и поради срам да се покажем малодушни пред всички.

96.

Така например всички видове отровни змии или зверове са безвредни, докато се крият в пустинята, в своите дупки и леговища. Това обаче не означава, че понеже в тези случаи не вредят, те трябва да бъдат обявени изобщо за такави, понеже това става не поради тяхната доброкачественост, а защото пустинята ги принуждава да бъдат такива. Щом обаче само получат възможност да вредят, те веднага изваждат и проявяват скритите в тях отрова и зверство. Така и за търсещите съвършенство не е достатъчно да не се гневят на хората, когато нямат сношения и сблъсквания с тях, а между това гневът у тях е жив, но само се е притаил и е готов веднага да се нахвърли върху каквото му падне. Спомням си как живеейки в пустинята, аз понякога се разсърдвах на тръстта за писане, ако не ми се харесваше нейната дебелина или тънкост; понякога на ножчето, ако при рязане то се притъпяваше и не режеше бързо; понякога на кремъка, ако не излиташе от него бързо искрата огън, когато бързах да чета. И при това понякога се промъкваше такова негодувание, че неволно от устата ми се изтръгваше проклятие срещу бездушната вещ или пък непременно против дявола, след което смущението се изпаряваше, а душата ми се успокояваше. По такъв начин в делото на усъвършенствуването отсъствието на люде, против които да се възбужда гневът, допринася малко полза, ако предварително не е било придобито търпение и гневната страст упражнява своите сили и върху бездушни неща и дреболии. А докато си остава в сърцето ни, тя не ни дава да постигнем нито спокойно устройство, нито да се освободим от останалите страсти.

97.

Затова, ако желаем да постигнем онова висше Божествено благо, за което е казано: "Блажени са чистите по сърце, защото те ще видят Бога" (Мат. 5:8), ние трябва да изтръгнем тази страст не само от действията си, но да я изскубнем с корена и от дълбочината на душата си. Защото и да потискаме яростта на гнева в думите си, като и да не я проявяваме в действията си, не ще имаме голяма полза, щом Бог, от Когото не остават скрити сърдечните тайни, я вижда в тайните кътчета на сърцето ни. Евангелското слово ни заповядва да изсичаме по-скоро именно корените на страстите, а не толкова плодовете им, които след изтръгване на корените няма повече да се умножават. А и душата ни ще получи възможност постоянно да пребивава в пълно търпение и святост, щом гневът бъде не само отстранен от повърхността на нашата дейност и нашите постъпки, но и бъде изтръгнат от тайните ни помисли. Гневът и ненавистта трябва да се убиват, за да не се изпадне в греха на човекоубийството, до което без тях не може да се стигне. Защото "всеки, който се гневи на брата си напразно, виновен ще бъде пред съда" (Мат. 5:22), и "всеки, който мрази брата си, е човекоубиец" (1 Иоан. 3:15). Тъй като в сърцето си той желае да загине онзи, на когото се сърди, то, макар и хората да не го смятат за пролял кръв със собствената си ръка или меч, но поради гневната си страст, той бива обявен за убиец от Господа, Който не само за извършеното действие, но и за намерението на волята въздава на всекиго или награда, или наказание, както Сам Той казва чрез Пророка: "Аз зная деянията и мислите им; и ето ще дойда да събера всички народи" (Ис. 66:18). И Апостолът казва: "Мислите им една друга се обвиняват, или се оправдават, в деня, когато Бог чрез Иисуса Христа ще съди тайните на човеците" (Рим. 2:15-16).

98.

И тъй, онзи Христов подвижник, който правилно се подвизава, трябва да изскубне от себе си страстта на гнева с корена й. А за пълното излекуване на тази болест трябва следното лечение: преди всичко да повярваме, че не бива да се гневим по никакъв повод - нито по справедливи, нито по несправедливи причини, като знаем, че ако източникът на нашата светлина, светлината на сърцето, бъде помрачен от тъмнината на гнева, ние веднага ще загубим и светлината за различаване на нещата, и твърдостта на благоразумието и благоприличието, и мерилото за правдата. После трябва да бъдем убедени, че щом духът на гнева се задържи в нас, то вследствие на това ще се помъти и чистотата на нашия дух и той не ще може вече да бъде храм на Светия Дух. Най-после, трябва да мислим и за това, че докато оставаме в гневно състояние, ние не ще можем да се молим и да изливаме пред Бога своите просби. А най-вече, като имаме пред очите си неизвестния предел на нашия човешки живот, нека постоянно мислим, че всеки ден може да се преселим отвъд тялото си и че там ни най-малко не ще ни помогнат нито запазването на целомъдрието, нито отричането от всички имущества, нито презирането на богатството, нито трудовете на постите и бденията, щом дори само за гнева и за ненавистта Съдията на вселената ни заплашва с вечни мъки.