Неделя на св. Григорий Палама, втора от Великия пост
Second Sunday of Lent - St. Gregory Palamas
|
|
Неделя на св. Григорий Палама, втора от Великия постSecond Sunday of Lent - St. Gregory Palamas
|
Душо моя, душо моя, стани, защо спиш?
Краят наближава и ще се смутиш.
Но стресни се и ще те пощади Христос Бог,
Който е навсякъде и всичко изпълва.
По-долу:
Виж също:
"След няколко дни Той пак влезе в Капернаум; и се разчу, че е в една къща. Тозчас се събраха мнозина, тъй че
и пред вратата не можеха да се поберат; и Той им проповядваше словото.
И дойдоха при Него с един разслабен, когото носеха четворица, и като не можеха да се приближат до Него поради навалицата, разкриха и пробиха покрива на къщата, дето се намираше Той, и спуснаха одъра, на който лежеше разслабеният. Като видя вярата им, Иисус каза на разслабения: чедо, прощават ти се греховете.
Там седяха някои от книжниците и размишляваха в сърцата си: какво тъй богохулствува Тоя? Кой може да прощава грехове, освен един Бог?
Иисус, веднага като узна с духа Си, че размишляват тъй в себе си, рече им: що размишлявате това в сърцата си? Кое е по-лесно да кажа на разслабения: прощават ти се греховете ли, или да кажа: стани, вземи си одъра и ходи? Но за да знаете, че Син Човеческий има власт на земята да прощава грехове (казва на разслабения): тебе казвам: стани, вземи си одъра и върви у дома си.
Той веднага стана и, като взе одъра си, излезе пред всички, тъй че всички се чудеха и славеха Бога, като казваха: никога такова нещо не сме виждали" (Евангелие според Марк 2:1-12).
Чудесни изцеления в Христовото име стават и днес, и винаги ще стават. Но какво казва Христос на излекувания? Вместо да постави диагноза, вместо да напише епикриза, Той простичко изрича: "Прощават ти се греховете!" А книжниците, макар и враждебни, неволно изповядват: "Кой може да прощава грехове, освен един Бог?"
Причината за болестта бил грехът. Какъв, Свещеното Писание не пояснява. Ала грехът в корените си е един и същ болест на духа. И причините за нея са едни и същи непослушание към Бога, отдалечаване от Неговата благодат, безверие и гордост.
Човешката логика е готова да заключи, че телесните страдания тогава идват като наказание, понякога твърде сурово. Мнозина даже бързат да обвинят Бога в жестокост и несправедливост.
Ала погледнато през вярата, более ли духът и тялото ще заболее. Защото просто такава е човешката същност духовно-телесна.
Нещо повече, за вярващия болестта е напомняне за греха и повик към покаяние. За всеки, който е избрал да бъде християнин, думите "излекуван си" не стигат. Копнежът ни е най-вече да чуем онзи благ глас: "Чедо, прощават ти се греховете!"
Чудесното изцеление от свидетелството на св. евангелист Марк насочва вниманието ни не само към разказаното събитие, но и към изповядването на Христа като един от темелите на православната вяра.
"Син Човеческий има власт на земята да прощава грехове." Сиреч, Синът Божи заради нашето спасение е станал Син Човечески. Или, според учението на св. отци, Божието Слово се въплъти и стана Човек. И оттук изцеление и опрощение, благодат и сродяване с Бога, спасение и вечен живот.
Колкото до чудото не е необходимо винаги да го очакваме, едва ли не да го изискваме от Бога. Понякога то става просто и незабележимо, присъства в ежедневието, съпътства ни в бита. А същината му невидимо се съдържа дълбоко във вярата.
брой 5 от 22 март 1998 година
(1-7) След няколко дни Той пак влезе в Капернаум; и се разчу, че е в една къща. Тозчас се събраха мнозина, тъй че и пред вратата не можеха да се поберат; и Той им проповядваше словото. И дойдоха при Него с един разслабен, когото носеха четворица, и като не можеха да се приближат до Него поради навалицата, разкриха и пробиха покрива на къщата, дето се намираше Той, и спуснаха одъра, на който лежеше разслабеният. Като видя вярата им, Иисус каза на разслабения: чедо, прощават ти се греховете.
Какво означават думите: След няколко дни? Означават: „След като изминали няколко дни". След влизането на Господ в Капернаум, мнозина, като чули, че Той е в една къща, се събрали
с надеждата за лесен достъп до Него. При това вярата на мъжете, донесли разслабения, била толкова голяма, че те разкрили покрива на къщата и го пуснали. Затова и Господ му дава
изцеление, като вижда вярата на тези, които го донесли, или и вярата на самия разслабен. Защото и самият той не би позволил да го вземат, ако не вярваше, че ще бъде изцерен.
Впрочем Господ често изцерявал заради вярата само на донасящия, макар носеният да не бил вярващ, и обратно, често лекувал заради вярата на донесения, макар донеслите го да не
вярвали. Най-напред Той опрощава греховете на болния, а после лекува болестта - защото най-тежките болести в по-голямата си част са породени от грехове, както и в Евангелието от
Йоан Господ обяснява с греховете произхода на болестта на
един разслабен (Йоан. 5:14). Този споменат при Йоан разслабен не е един и същ със споменатия сега: напротив, това са
двама различни човека. Защото споменатият при Йоан нямал човек, който да му помогне, а сегашният има четирима; първият бил в къпалнята при Овчи порти, а този - в къща, онзи бил в
Йерусалим, а този - в Капернаум. Могат да се намерят и други разлики между тях. Но трябва да се каже, че споменатият при Матей (гл. 9) и тук при Марко е един и същ.
(6-12) Там седяха някои от книжниците и размишляваха в сърцата си: какво тъй богохулствува Тоя? Кой може да прощава грехове, освен един Бог? Иисус, веднага като узна с духа Си, че размишляват тъй в себе си, рече им: що размишлявате това в сърцата си? Кое е по-лесно да кажа на разслабения: прощават ти се греховете ли, или да кажа: стани, вземи си одъра и ходи? Но за да знаете, че Син Човеческий има власт на земята да прощава грехове (казва на разслабения): тебе казвам: стани, вземи си одъра и върви у дома си. Той веднага стана и, като взе одъра си, излезе пред всички, тъй че всички се чудеха и славеха Бога, като казваха: никога такова нещо не сме виждали!
Фарисеите обвинявали Господ в богохулство за това, че Той опрощавал грехове, тъй като това принадлежи само на Бога. Но Господ им дал и друго знамение за Своето Божество - познаването на сърцата им: защото само на Бога е известно сърцето на всекиго, както казва и пророкът: Само Ти познаваш сърцата (2 Парал. 6:30; 3 Цар. 8:39). В същото време фарисеите, макар и да им било открито от Господа какво имат в сърцето си, остават безчувствени и не отстъпват на Познаващия сърцата им, че Той може да лекува и грехове. Тогава Господ чрез изцеление на тялото удостоверява, че е изцерил и душата, тоест посредством явното утвърждава тайното и посредством по-лекото по-трудното, макар това да им изглеждало по друг начин. Защото фарисеите считали изцелението на тялото, като видимо действие, за по-трудно, а излекуването на душата, като невидимо, за по-лесно, и сякаш разсъждавали така: „Ето измамник, Който отклонява от Себе Си изцелението на тялото, като очевидно дело, и лекува невидимата душа, казвайки: прощават ти се греховете. Ако Той наистина може да изцерява, то навярно би изцерил тялото, а не би почнал да прибягва към невидимото". Затова Спасителят, показвайки им, че може да направи и едното, и другото, казва: „Кое е по-лесно да бъде излекувано, душата или тялото? Без съмнение, тялото; но на вас ви изглежда, че е обратното. И така, Аз ще изцеля тялото, което в действителност е лесно, а само на вас ви изглежда трудно, и чрез това ще ви уверя в изцелението на душата, което действително е трудно и изглежда лесно само поради това, че е невидимо и недоказуемо". Тогава казва на разслабения: Стани, вземи си одъра и ходи, та по този начин повече да увери в действителността на чудото, че то не било мечтателно, а заедно с това да покаже, че Той не само е изцерил болния, но и му е дал сила. Така постъпва Господ и с душевните немощи: не само ни освобождава от греховете, но и ни дава сила да изпълняваме заповедите. И така и аз, разслабеният, мога да се изцеля. Защото и днес Христос е в Капернаум, в дома на утешението, тоест в Църквата, която е дом на Утешителя. Аз съм разслабен: защото силите на душата ми са бездействени и трудноподвиж-ни към доброто; но когато четиримата Евангелисти ме вземат и ме занесат при Господа, тогава ще чуя Неговото: Чедо! Защото чрез изпълнението на заповедите ставам син Божий и Ще ми се простят греховете. Но как ще ме занесат при Иисуса? - Като пробият покрива. И какъв е този покрив? Умът, като връх на нашето същество. Върху този покрив има много земя и керемиди, тоест земни дела: но когато всичко това бъде свалено, когато силата на ума бъде разчупена и освободена от тежестта, когато после се спусна надолу, тоест смиря се (не бива да се възнасям, вследствие на облекчаването на ума си, но след облекчаването съм длъжен да се спусна надолу, тоест да се смиря), тогава ще се изцеря и ще взема одъра си, тоест тялото, подтиквайки го към изпълняване на заповедите. Защото трябва не само да стана от греха и да позная своя грях, но и да взема одъра, тоест тялото си, за вършене на добро. Тогава можем да достигнем и съзерцание, така че всички помисли в нас да кажат: Такова нещо не сме виждали, тоест никога не сме имали такова разбиране, както сега, изцелявайки се от разслаблението. Който е очистен от грехове, той наистина вижда.
Бог е предвечна и присносъщна светлина, пълна и абсолютна святост. Общението с Него води към духовно озарение, доставя на душата неизказана блажена радост. А богообщението се постига чрез молитва, нравствено усъвършенстване, духовни подвизи и свято безмълвие. По тоя път са достигнали богообщение и святост великите отци-мистици на православния Изток. Един от тях е и днес честваният св. Григорий Палама, архиепископ Солунски - велик поборник за православната вяра и най-изтъкнатият представител на онова духовно-съзерцателно движение през XIV в. в Източната (Православната, бел. ред.) църква, което е известно под името исихазъм, т. е. безмълвничество.
Нека днес накратко да се запознаем с живота и учението на св. Григорий.
Този боголюбец се родил към края на XIII в. от знатни, благочестиви и
духовно просветени родители. Св. Григорий получил добро християнско възпитание и високо за онова време образование. От малък обаче останал без баща. Грижата за издръжката и
възпитанието на своите осиротели деца поела духовно просветената му майка. Още от рано св. Григорий проявил склонност към съзерцателен живот. Макар и още младеж, той водел строго
монашеско житие. Когато станал пълнолетен, решил напълно да се отдаде в служение на Бога.
Заедно с двамата си братя Григорий заминал за Света Гора, която по онова време била цветуща духовна градина и крепост на Православието. Майка му, заедно с деветте си дъщери, също приела монашество.
В Атон младият монах Григорий се поставил под духовното ръководство на старец Никодим. Цели осем години този опитен старец въвеждал и възвеждал Григорий в духовния живот. След смъртта на стареца Никодим Григорий се заселил в лаврата на св. Атанасий Атонски. Тук в продължение на десет години той прекарал в най-строг аскетически живот. Чрез пост и молитва, в безмълвие и съзерцание, той все повече възраствал в духовния живот и достигнал върха на богосъзерцанието.
По това време в Атон дошъл от Калабрия (Южна Италия) един монах на име Варлаам - човек учен и добре запознат с древногръцката философия. Отначало между Варлаам и Григорий се завързала тясна дружба. По-късно обаче Варлаам започнал да упреква Григорий за неговите исихастки разбирания. Постепенно споровете между двамата учени монаси достигнали до остра словесна борба. Оказало се, че Варлаам споделял погрешно учение по въпроса за същината и свойствата на Бога и за възможностите и начините на Богообщението. Оказало се също, че тези двама монаси били ученици на две различни школи: единият - на схоластиката, а другият - на мистиката, и следователно различно мислили и чувствали.
Възгледите на Варлаам внесли смут всред светогорските отци. Споровете между Варлам и Григорий излезли от пределите на Света гора и достигнали до Солун и Цариград, като възбудили и тук духовете. В Цариград бил свикан събор, на който двамата противници изложили своите възгледи по спорните въпроси. Тук борбата взела ожесточен и драматичен характер. В спора взели участие и мнозина видни богослови.
Отначало Варлаам имал успех. На негова страна бил и самият патриарх Йоан Калека. Св. Григорий бил хвърлен в тъмница. Борбата продължила; в края обаче връх взело учението на св. Григорий. Патриарх Калека бил свален, а Варлаам бил осъден като еретик. Сухата и остаряла вече схоластика трябвало да отстъпи мястото си на мистиката. Св. Григорий бил оправдан и наскоро след това (1349 г.) бил избран за Солунски архиепископ. Като архиепископ той проявил плодовита архипастирска и книжовна дейност. Написал много съчинения някои от които не са достигнали до нас или все още не са открити.
Св. Григорий си спечелил името на учен богослов и голям поборник за православната вяра. По нрав той бил кротък, благороден, винаги въздавал добро за стореното му зло, търпеливо понасял бедите. По живот бил добродетелен и свят. Удостоен бил от Бога с дара на чудотворство и пророчество и с дара на постоянния покаен и умилителен плач, от който се повредили очите му. Починал на 14 ноември 1359 г. на 63-годишна възраст. Осем години след смъртта му бил причислен към лика на светците, а малко по-късно било наредено да бъде чествана паметта му на днешния ден - Неделя втора на св. Велики пост. Св. Църква го възпява като светилник на Православието, учител и твърдина на Църквата, украшение на монасите, непобедим поборник на богословите, проповедник на благодатта и свещен орган на премъдростта.
В какво се е състояло учението на св. Григорий Палама? - В основата си то е учението на древните отци-мистици, само че в ново осветление, известно под името исихазъм. Пръв проповедник на исихазма на Балканите бил св. Григорий Синаит, а негов теоретик и апологет бил св. Григорий Палама. Учението на исихастите в най-кратки черти е следното:
Богообщението, както вече се каза, е същина и крайна цел на религиозния живот. То се постига в три последователни степени:
Праксисът, по-специално, е упражняване на волята във въздържание от плътски наслади, в пост, бодърстване, молитва, смирение, сърдечно съкрушение, телесен труд, дейна любов, послушание и търпение. Целта на праксиса е да се превъзмогнат духовните страсти, за да може човек нравствено да се очисти, та по-лесно да може да съзерцава божествените неща.
Теорията се състои в духовно самовглъбяване, в разсъдителна или т. нар. "умна" молитва, провеждана в пълно мълчание, което довежда до безстрастие, богопознание и постигане на божествените тайни, до които човешкият ум иначе не може да се възмогне.
Екстасисът е върховна точка на духовния живот. Той е постигане на благодатно въздействие на Св. Дух, божествено озарение, свързано с особено чувства на блажена радост и благодатен мир, свещен възторг, сърдечен полет към божествените висоти, влизане в общение с Бога, сливане с Него.
Така човек още тук на земята става богоподобен, т. е.
той бива проникнат и осветен от Божеството, и причастник на нетленната и невеществена Таворска светлина. (Виж също:
ПРЕОБРАЖЕНИЕ ГОСПОДНЕ).
Св. Григорий в противовес на Варлаам и на тогавашните богомили учил, че човешкото тяло, ако и да е повредено от греха, то е Божие творение и храм на Св. Дух и следователно - способно на святост.
Победата на св. Григорий над Варлаам имала благоприятни последици. Цялостният църковен и културен живот бил положен под знака на исихазма. Исизахмът бил новата свежа струя, която богато и благодатно оплодила духовния живот.
Св. Григорий Палама и неговото учение намират оправдание в думите на Господ Иисус:
"Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога" (Мат. 5:8) или
"Който Ме люби, ще бъде възлюбен от Отца Ми и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам" (Йоан. 14:21).
То е потвърждение на онова, което някога св. апостол Павел сам бе изпитал като засвидетелства реалността на ония неща от духовния свят, които човек не може с думи да изрече (2Кор. 12:4). Св. Григорий се яви като нов Павел, който можа по пътя на исихията (вътрешна тишина и мир, бел. ред.) да достигне най-висшата степен на богообщението и богоозарението при условията на тукашното ни битие.
Подобно на св. Григорий и други боголюбиви души по пътя на безмълвието и подвизите са достигали състояние на богоозареност и боговидение. Да си спомним само за преп. Теодосий Търновски и преп. Серафим Саровски. Първият бил видян от своя ученик Евтимий във време на молитва да гори като огнен стълб, а вторият, също по време на молитва, озарен от благодатта на Св. Дух, блестял по-ярко от слънцето в неговия обеден блясък.
Като празнуваме днес паметта на св. Григорий Палама, нека изпросим светите му предстателни за нас молитви и да го възпеем с похвалните слова на днешната му светилнична песен:
"Радвай се, похвала на отците, уста на богословите, жилище на безмълвието, дом на премъдростта, връх на учителите, глъбина на словото! Радвай се, органе на деянието, краен предел на боговиждането и изцерител на човешките недъзи! Радвай се, храме на Духа! Радвай се, отче, който, ако и да си умрял, още живееш!"
Амин!
Из "Синаксар - празнични четива от триода и пентикостара", Синодално издателство
Превел и преработил: † Макариополски епископ д-р Николай
Първа публикация в Интернет
С какви похвални песни да възпеем този йерарх - тръба на богословието, огнедишаща уста на благодатта, свещено вместилище на Духа, непоколебим стълб на Църквата, велико украшение на вселената, река на премъдростта, светилник на Светлината, ярка звезда, която просвещава цялото творение?
С какви цветове на песнопения да увенчаем този йерарх, поборник на благочестието и противник на нечестието, горещ защитник на вярата, велик наставник и учител, най-прекрасна лира на Духа, златосияен език, извор, изливащ потоци на изцеления за верните, великия и досточуден Григорий?
С какви усти ние, земните, да възхвалим този йерарх, учител на Църквата, проповедник на божествената светлина, посветен в небесните тайни на Троицата, велико украшение на монашестващите, просиял с дела и съзерцание, солунска похвала, който има за свой съгражданин на небесата божествения и пречуден свети Димитрий Мироточиви?
Слава, глас 6: Преподобний, трижди блажен, светейши отче, добри пастирю и на Архипастира Христа ученик, който положи душата си за овците! Сам сега, отче наш, богоносни Григорие, изпроси от Него чрез твоите молитви да ни дари с велика милост.
Тропар, глас 8: Светилниче на Православието, утвърждение и учителю на Църквата, украшение на монасите, непобедим поборник на богословите, чудотворче Григорие, солунска похвало, проповедниче на благодатта, моли се непрестанно за спасението на нашите души.
Светителю отче Григорие, моли Бога за нас.
Божествени проповедници, избрани богослови и всички вдъхновени от Бога езици, елате и се съберете в едно, за да възпеете достойно божес-твения Григорий, проповедника на Духа.
Светителю отче Григорие, моли Бога за нас.
Нека възпея великия Григорий - стълбът на вярата, защитникът на Църквата, добрият солунски пастир и истинска слава за архиерейския чин.Слава: От детство пожела възвишен живот и от младини възлюби съвършеното богомислие, явявайки се като истинен последовател и единомишленик на твоя съименник, отче Григорие.
И ныне: Бъди ми, Всенепорочна, път на живота, водейки ме към божествените обители; защото се прелъстих и паднах в пропастта на злото; от там ме възведи чрез твоето ходатайство.
Светителю отче Григорие, моли Бога за нас.
Като съхраняваме струите на твоите божествени учения, ние отхвърляме всички козни на злославните еретици и чрез твоите свещени писания обръщаме в бягство техните пълчища, Григорие.
Светителю отче Григорие, моли Бога за нас.
Безумната мъдрост на злославните еретици ти обори, блажени, имай-ки в своето сърце Ипостасната Божия Премъдрост, чрез Която шумно порази упоритата им гордост. Слава: Ти умъртви всяко сладострастие на тленната плът, премъдри, и оживявайки душата си чрез делата на подвижничеството, я направи божествен орган на богословието.
И ныне: Съзнателно и доброволно възлюбих страстно срамния и блуден живот; но чрез твоите молитви, Дево Богоневесто, обгърни с божествена любов моето сърце.
Седален: Прелестта на еретиците ти унищожи, премъдри, и добре изясни вярата на православните, просвещавайки така целия свят. Затова ти прие венците на победата, стана стълб на Църквата и истинен йерарх; моли непрестанно Христа, всички да се спасим.
Светителю отче Григорие, моли Бога за нас.
Ти отвори устата си, премъдри отче, за да проповядваш божествената Премъдрост, от Която винаги се поучаваше в своето сърце, и тъй ти изобличи празнословеца Варлаам като безразсъден и безумен.
Светителю отче Григорие, моли Бога за нас.
Ти залезе като слънце в земята, о пресладки, според природния закон, но в утрото изгряваш с Христа - незалязващото Слънце, съгрявайки и пазейки всички със своите молитви.Слава: Божествената благодат, о блажени, те направи похвалá и велика опора на православните, добър пастир, втори Григорий Богослов и бдителен пазител на своето паство.
И ныне: Отвори душевния ми слух, Майко Божия, родила Оня, Който отвори ушите на глухия и ме сподоби да слушам и изпълнявам божествените слова.
Светителю отче Григорие, моли Бога за нас.
Със сърпа на твоите слова и свещени писания ти изкорени тръните на ересите и плевелите на лъжата и пося семената на православното благочестие, свещеноначални Григорие.
Светителю отче Григорие, моли Бога за нас.
Твоите слова и честните ти писания са за тия, които ги четат, чиста небесна роса, мед от скалата, ангелски хляб, питие, храна, сладост и наслада и извор на жива вода, о премъдри Григорие.
Слава: Земята и морето те признават за свой учител, като свещен стълб на Православието, славна ризница на божествените догмати, свещен и премъдър богослов, съжител и единонравен събеседник на апостолите.
И ныне: Отмий сквернотата на моето сърце, непорочна Дево, със стру-ите на умилението и ми дай начин на покаяние чрез твоите свети молитви към милостивия Бог, Когото неизказано роди.
Светителю отче Григорие, моли Бога за нас.
Разбита бе суетната гордост и безумния език на Варлаам от словата, поученията и проницателния ум на премъдрия цар и на великия Григорий.
Светителю отче Григорие, моли Бога за нас.
Божествената лира на Духа, тръбата, проповядваща ясно божествените тайни, солунския предстоятел и богословския език елате с песни да възпеем.
Слава: Предвождайки народа като огнен стълб, ти изгори враговете на вярата и просвети събранията на верните, богомъдри отче Григорие.
И ныне: Бъди ми, Всечиста Владичице, тишина и прибежище на утешение, като укротиш моите страсти и ме приведеш в спасителното божествено пристанище.
Кондак, глас 8: Като свещен и божествен орган на Премъдростта и радостна тръба на богословието ние единодушно те възпяваме, богословесни Григорие, но като ум, близък на Първоначалния Ум, приведи и нашите умове към Него, та да ти викаме: „Радвай се, проповедниче на благодатта!”.
Икос: Като ангел ти се яви на земята, възвестявайки на човеците тайните Божии, защото, макар да притежаваше човешки ум и плът, ти ни удиви със слова прилични за безплътните, боговдъхновений, и ни научи да ти викаме така: „Радвай се, защото чрез тебе бе прогонена тъмата; радвай се, защото чрез тебе се върна светлината. Радвай се, вестителю на нетварното Божество; радвай се, истинни изобличителю на безумното учение за тварна благодат. Радвай се, непостижима висота, свидетелстваща за божественото естество; радвай се, неизмерима дълбино, говореща за Неговото действие. Радвай се, защото ти прекрасно възвести за славата Божия; радвай се, защото ти отхвърли мненията на зломислещите. Радвай се, светилниче, който ни показваш Слънцето; радвай се, чашо, напояваща с божествено питие. Радвай се, защото чрез теб сияе истината; радвай се, защото чрез теб помръкна лъжата. Радвай се, проповедниче на благодатта!”.
Светителю отче Григорие, моли Бога за нас.
Всички, които изучават твоите слова и писания, Григорие, се просвещават с богопознание и се изпълват духовна премъдрост, богословствайки за нетварната благодат и божествената енергия.
Светителю отче Григорие, моли Бога за нас.
Меча и стрелите на злославните ти напълно съкруши, Варлаамовата гордост и цялата сила на еретиците разкъса, както камък разкъсва паяжина, светителю.
Слава: Запечатана с твоите слова и догмати е вярата на благочестивите, Григорие, и унизи се еретическата дързост; прекрати се разрушението на Православието и се сломи силата на еретиците.
И ныне: Повехнали от болестите на страстите, ние наистина намерих-ме в теб извор, от който да черпим спасение и божествени струи; затова ти викаме: „Всечиста, благословен е плодът на твоята утроба!”.
Светителю отче Григорие, моли Бога за нас.
Ти сега предстоиш пред престола на Всещедрия Бог като един от великите богослови, защото бе тям единонравен, премъдри Григорие, солунски предстоятелю, архиерейска красота; сияйно украсен със славата на свещеноначалието, ти и сега служиш на Бога.
Светителю отче Григорие, моли Бога за нас.
Още преди зачеването ти в утробата, Бог знаеше чистотата на твоя разум и Той откри ясно на боголюбивия цар, че си непобедим защитник на Църквата; затова по неизменните канони ти бе запечатан с мирото на архиерейството.
Слава: Вредното Акиндиново събрание бе победено и претърпя беди от твоите мъдри слова, преславни Григорие, солунски предстоятелю; както димът изчезва, така изчезна и тяхното гнусно безумие от твоя гръмогласен и богословесен език.
И ныне: В тебе, Дево, Божественото слово преобрази човешкото естество, затънало в страстите, чрез безкрайната си благост и цялото го обнови и освети; затова, спасени чрез тебе, те възпяваме във всички векове.
Светителю отче Григорие, моли Бога за нас.
Ти стана божествено огледало, Григорие, защото непорочно съхрани създаденото по Божи образ естество, мъжествено поставяйки ума си за господар над страстите, което по подобие от Бога възприе. Затова и стана светла обител на Светата Троица.
Светителю отче Григорие, моли Бога за нас.
Като крилат ангел в помощ на благочестивия цар, ти бе изпълнен с Дух Свети и сражавайки се с празнословеца Варлаам, който похули в своето безумие славата Божия, справедливо ти го победи.
Слава: Целият изпълнен с небесна мъдрост, ти просвети света със светлина, преславни, изяснявайки догматите на Православието. И бидейки привързан към истинското любомъдрие, премъдри, ти зачена в себе си страха Божи и роди словата на Духа.
И ныне: Ние верните в съгласие ти принасяме благодарствена песен, защото ти разруши нашето древно проклятие, Богородителко, и чрез тебе всички получаваме плодовете на Божието благословение: спасение, просвещение, милост и вечната радост.
Източник: Лична страница на свещ. Иван Латковски
"Като видя вярата им, Иисус каза на разслабения: чедо, прощават ти се греховете” (Марк. 2:5).
Братя и сестри,
Ние сме в дните на Великия пост – подвиг за изкупление от греха; дни за искрена молитва и съзнателен пост; време рядко благоприятно за спасение! В този път на благочестие и съвършенство, ние не сме сами: Църквата Христова, като грижлива майка, ни ръководи духом и съпътствува тялом – тя ни въведе във великия пост чрез така наречените четири подготвителни недели. В тях тя ни разкри чрез мъдри размисли и ни посочи в живи примери игото и гибелта на греха, и сладостта от спасението. След това тя ни предложи и ние приехме: очистителен пост, покайна молитва и духовно примирие с ближния и Бога – така се приготвихме и приобщихме с пречистите Тяло и Кръв на Господа Иисуса за нравствен покой, душевно спасение и благодатно укрепване в делото на спасението.
Ето и днес Втората неделя от времето на поста, светата Църква пак е на духовна стража – тя продължава да укрепва духовно верните си чеда в благочестието и нравствено да подсеща жалките зрители на този дивен подвиг: тази двойна роля ясно се рзкрива в днешното евангелско четиво – верни човеци и чисти души силом носят сковано тяло и грешна душа на близък човек за изцеряване от Христа Господа. Пример чуден за нас – и заповед ясна: верните с такава ревност трябва да доведат в Църквата болните духом и телом при Лечителя. Нека спрем внимание върху това чудотворно дело на Иисуса – и усвоим нужната поука.
Спасителят, след като направил няколко чудеса край Генисаретското езеро и в Капернаум – отдалечил се на самотно място за молитва и отдих (Лук. 5:16). И тук обаче не останал самотен и неоткрит, защото "голямо множество народ се стичаше да Го слуша и да се цери от болестите си при Него” (Лук. 5:15). Това го заставило да се прибере пак в любимия Му галилейски град Капернаум – "и се разчу, че е в една къща; тоз час се събраха мнозина, тъй че и пред вратата не можеха да се поберат и Той им проповядваше словото” (Марк.2:1-2). Навсякъде е бил търсен и от всички желан – от онези, които търсели истината, жадували за правда, чакали утеха, бленували за спасение: такива не се били малцина като днес, а цели тълпи от села и градове, които неуморно са Го съпътствували и в Иудея, и в Галилея!
Когато Христос проповядвал в къщата, и цялото множество народ, което препълвало къща, двор и улица, слушали дивното слово на Пророка – тогава:
"дойдоха при Него с един разслабен, когото носеха четворица, и като не можеха да се приближат до Него поради навалицата, разкриха и пробиха покрива на къщата, дето се намираше Той, и спуснаха одъра, на който лежеше разслабения” (Марк. 2:3-4).
Пророкът е силно изненадан, народът е в пълно недоумение, а разслабеният и приятелите му – в трепет и надежда! Трогателното съчуствие и любов на четворицата роднини към нещастника заставят Проповедника да спре словото си и спре вниманието си върху болника;
"Като видя Иисус вярата им, каза на разслабения - дерзай чадо, прощават ти се греховете” (Мат. 9:2).
И всички се удивили и възторжено прославили Бога, за гдето ги удостоил да видят неща, каквито никой до тогава не е виждал!
В това удивление и радост, благодарност и прослава, правели мрачно изключение няколко фанатизирани умове и озлобени души – намиращи се там книжници и фарисеи. Те лукаво размишлявали в сърцата си и изумително се питали:
"Какво тъй богохулствува Този? Кой може да прощава грехове – освен един Бог?” (Лук. 5:21).
Лукаво тесногръдие, порочна хитрост, жестока ненавист! Сами равините тогава учели, че никой болник не може да бъде изцерен, ако предварително не му бъдат простени всички грехове – защото физическото страдание се считало за неизбежно следствие от някакъв грях. Христос спря страданието, прости греховете на паралитика. Книжниците и фарисеите не отричат спирането на болестта, дори не ги интересува това; лукаво, обаче, недоумяват за властта да се прощават грехове. Ако обаче, според самите книжници, физическото оздравяване е несъмнен резултат на опростен напълно грях – какво друго остава за тях, освен да отстъпят от злобата и неверието си, и да кажат, че виновник за това е Бог, и станалото пред тях е чудо?!
Но действието се свършва победно за Христа: удивително за народа и изобличително за фарисеите, Иисус властно заявява пред всички, че носи сила да прави чудеса и има власт да прощава грехове, за това и казва на разслабения: "Стани, вземи одъра си и върви у дома си” (Марк.2:11). И пралазираният стана и отиде у дома си съвършено здрав физически и очистен духовно: за радост на ближните си; за сила на вярващите сърца; и посрама на завистливите книжници!
Защо през Втората неделя на великия пост Църквата Христова ни предлага Евангелието за разслабения?
Чуйте! Древният човек бе отчаян духом, разслабен волево, лишен от надежда, скован от грях; той беше парализиран труп и дух, за когото само отделни изключителни личности, както от иудейството, така и от езичеството, обръщаха жалък поглед към небето и ходатайствено просеха милост и лек над загиващия свят.
Бог не остана безучастен към този вопъл на земята – милостта влезе в ролята си и изпрати Лекар за болните души: стъпките Му осветиха земята; словото Му просвети умовете; чудесата Му утешиха сърцата; кръвта Му обнови света – блудният Адам стана, взе одъра си здрав, и смирено се завърна в дома на Отца си! Настана ново небе и нова земя, в която заживя нова твар, изкупена от Христа и осветена от Духа Святаго.
Но злото макар и да беше сразено на Голгота, следи от него, по закона за наследствеността, останаха в душата на човека. Поради тая унаследеност, отново се прояви на сцената разслабеноста на духа и тялото, но вече при друга обстановка, вид и следствие; има пак разслабеност – лична и обществена, но има вяра, цари надежда, чака любов, бди Лекар!
Този трябва да е смисълът на литургийното Евангелие през Втората неделя на Великия пост – и днес има парализирани души, замръзнали сърца, разстроени умове, опорочени воли, сковани тела, разслабеност физическа и духовна гнети човеци, разстройва семейства, отрича институти, скарва общества, погубва народи, помрачава човечеството! Изкуплението е дадено и благодатта изобилствува - съзнанието ни обаче е слабо, и вярата ни е мъртва. Но св. Църква ни дава в ръце мощно и спасително средство – пост и молитва. Постът пречиства тялото и молитвата окриля духа, - а чрез това съзнанието се просветлява и вярата възкръсва за добри дела!
Сега е време благоприятно – сега е ден за спасение: да осъзнаем своята разслабеност, да потърсим избава от греховността си. Пред нас е примерът на евангелския разслабен. Да последваме стъпките му! В него и в тях да видим себе си – и в грях, и в добродетел, и в милост, и в спасение!
В заключение нека си припомним мъдрото наставление от днешното апостолско четиво, казано от великия апостол на езичниците:
"за това трябва да бъдем особено внимателни към онова, което сме чули, та да не би някак да отпаднем – защото, ако изреченото чрез Ангели слово излезна вярно, и всяко престъпление и непослушание получи праведна отплата: как ние ще избегнем, ако занемарим такова велико спасение, което бидейки отначало проповядвано от Господа, ни се удостовери от онези, които го бяха чули от Него?” (Евр.2:1-3).
Спасението се предлага; отказът е грях; следствието е смърт; краят – геена. Прочее време благоприятно и благодатно! Амин!
Слово на Доростолски и Червенски Митрополит Софроний в Неделя на св. Григорий Палама
Днешното литургийно свето Евангелие (Марк 2:1-12), братя и сестри, започва така:
"След няколко дни Иисус пак влезе в Капернаум; и се разчу, че е в една къща. Тоз час се събраха мнозина, тъй че и пред вратата, не можеха да се поберат; и Той им проповядваше словото."
Разчуло се, че е в една къща, и "тоз час", - обърнете внимание на израза! – се събрали мнозина, тъй че даже и пред врата не можели да се поберат. За какво говори това? За "религиозна жажда" на човешката душа, която е вродена, насъщна и извънредно голяма. В една атеистическа книга на руски език, от някой си Сухов, прочетох следните редове: "Стига да се назначи диспут по религиозни въпроси, и веднага (сейчас) най-обширното помещение се изпълва с народ".
Религиозна жажда!... Религиозна потребност на душата!... Ето, върху нея ще направим някои размишления!. . .
Човекът има вродени потребности. Те сами се обаждат. Едни от тях са телесни, например потребността от храна и потребността от питие. Други са духовни. Спасителят казва: "Не само с хляб ще живее човек, а със всяко слово, което излиза от Божии уста" (Мат.4:4). Най-великият руски лирически поет Пушкин така започва своето дълбокосъдържателно стихотворение "Пророк": "От духовна жажда измъчван, в пустиня мрачна аз се влачех".
Вродени духовни потребности са например:
Потребността от истина – глад и жажда за истината – интелектуална потребност.
Потребността от хубавото – глад и жажда за хубавото – естетическа потребност.
Потребността от доброто – глад и жажда за доброто – етическа потребност. Нашият поет Яворов казва: "Как чезна за доброто, как му вярвам аз!"
Една от вродените духовни потребности на човека е и религиозната потребност – потребността от Бога, гладът и жаждата за Бога.
Религиозната потребност не е каприз, някаква прищявка на човека, а е нещо насъщно, необходимо за неговото съществуване и неизтребимо, нещо присъщо на човешката природа.
Спри слънцето да не грее, да не свети, да не топли!... Спри поточето да не ромоли!... Славеят да не пее!... Цветето да не издава аромат!... Не можеш!... Ще кажеш: та това така е наредено, така е дадено! – Дадено е на слънцето да грее,да свети, да топли; на поточето да ромоли; на славея да пее; на цветето да благоухае!...
Дадено е, братя и сестри, и на човешката душа да гладува и жадува за Бога, да Го търси, да се стреми към Него.
Човекът тъй е създаден (Бит. 2:7), че да търси Бога (Деян. 17:27). Той по природа е религиозен - по природа търси Бога и жадува за Бога. Потребността от религия се корени в недрата на човешкия дух. – Това, което четем във Псалом 41-ви: "както кошута жадува за водни потоци, тъй душата ми копнее за Тебе", Боже (ст.2), и във Одисеята: "Както младите птиченца отварят устицата си за храна, така човеците ожидат за боговете" (III,48), не е празна приказка!
Именитият френски езиковед, историк, критик и писател Ернест Ренан, в своите "Философски диалози", пише:
"Религията в човечеството е същото, каквото е свиването на гнездата у птиците. Истинктът се пробужда с тайнствена неочакваност у съществото, което никога не е даже подозирало за съществуването на този инстинкт".
Известният борец срещу материализма и безбожието професор доктор Еберхардт Денерт в своята прекрасна книга "Жив е Бог", преведена на български и издадена на времето от Съюза на православните християнски братства, разказва, че един немски учен, желаейки да изследва въпроса за вродеността на религиозната потребност, възпитал своя син в пълно незнание на религията: никой не му разказвал за Бога и взел строги мерки, за да не би момчето да узнае нещо за Него. И ето, момчето само си създало бог – Слънцето: рано сутрин то отивало в градината, за да общува със своето божество. Когато момчето било на десет години, бащата открил това. Една сутрин той влязъл в градината и видял как момчето било издигнало ръце за молитва към своя бог – Слънцето.
Най-великият германски поет и гений на човечеството Гьоте казва: "Човекът не е в състояние да прогони от себе си тъгата по Бога, която не дава покой на душата му".
Затова ние виждаме, че и атеистът търси божественото, жадува за светото и не може да живее без светини!
Както в природата съществува закон за притеглянето – гравитацията, така и в духовния свят има един закон за духовно притегляне между Бога и човека.
Както желязото се стреми към магнита, както реките се насочват към морето, така и душата тегли към Бога – нейният първоизточник.
Ботаниката ни говори, че у растенията има способност да се стремят, да се обръщат към светлината, да се накланят към Слънцето. Тази способност наричат хелиоцентризъм – стремеж към Слънцето.
Религиозната потребност в човешата душа е нещо подобно на хелиотропизма: и душата се стреми към Духовното Слънце – Бога. Този стремеж бихме могли да наречем "теотропизъм" —стремеж към Бога.
Възможно е да се унищожи законът за притеглянето. Възможно е да раздалечаваме желязото и магнита, но не можем да унищожим свойството им да се привличат. Възможно е да отбиваме реката, но не можем да унищожим нуждата от вливане някъде. Възможно е да поставим цветето в мазе – на тъмно, и то да расте вяло, хилаво, но не е възможно да изтребим у него стремежа към светлината, стремежа към Слънцето.
Може да се пречи на душата да намери Бога, но не може да се изкорени из нея стремежът й към Него. Може да се случи човек да сбърка в избора си, може да се измами, може да избере вместо Бога, нещо друго, нещо незначително, нещо даже богопротивно, вместо Твореца – творението, но във всеки случай той има предвид все Бога, Него търси, към Него се стреми.
Когато нашата религиозна потребност е задоволена, ние изпитваме вътрешен покой, духовна радост, блаженство, когато не е задоволена, изпитваме вътрешно безпокойство, тъга, мъка, изоставеност. Блажени Августин възклицава: "Ти, Боже, си ни създал със стремеж към Тебе, и нашето сърце е неспокойно, докато не се успокои в Тебе!"
Живата и чиста религиозност придава на човешката душа сила и красота. Тя я устремява към възвишеното и идеалното. Тя може да обхване всички душевни способности и да им даде общ тон, общ колорит. Там, дето блика истинска религиозност, там кипи дейност, там се създават и особени благоприятни условия за духовно и материално творчество.
Религиозното преживяване се отлива във разни форми, които засягат светогледа, бита, нравът, общественото устройство, изкуството и други прояви на човешкия дух.
Велико благословение и изрядна съзидателна сила за живота на човека и културата е, братя и сестри, редовното и правилно задоволяване и удовлетворяване на религиозната потребност!. . .
Вие дойдохте тук, движени от тъкмо от религиозна потребност: от жаждата и глада за Бога, за Божественото. И дойдохте, за да получите задоволяване и удовлетворяване на тази духовна жажда и на този духовен глад. Вярвам, ще си отидете доволни, със повишено настроение,с душевен мир и духовна радост.
"Благодатта на Господа нашего Иисуса Христа да бъде със всички вас" (Рим 16-24).
Амин!
† Доростолски и Червенски Митрополит Софроний (1897-1995, митрополит 1962-1994)
Из Сборник проповеди в три тома, Синодално издателство, 1980 година
2011 година
Ако разкажете на полицай, следовател или криминален репортер за това как затворници със свещи в ръце, склонили поглед, смирено се молят в затворническия параклис, ще срещнете скептицизъм и насмешка. Ще ви обяснят, че това са преструвки. Дължат се на променения им манталитет в условия на изолация и на стремежа им да се покажат такива, каквито не са. Целта е ясна облекчение на присъдата и някои други дребни ползи.
Винаги ли е справедлива тази "духовна присъда"? Пък и само православните богослужения ли са възможните поводи за преструвки и пазене на поведение? Решително не.
Затворът е по своему доста оживено място. Поради особеностите си, той често се превръща в пространство за най-разнообразни изяви извън веригата престъплениe наказание. Там например, освен че може да се работи, се изнасят концерти и спектакли. Прожектират се филми, може да се чете. А през последните години зад решетките проникват разнообразни религиозни доктрини и практики, които предлагат свобода на религиозното ориентиране и самоопределение.
Въпреки че православното присъствие в българските затвори също вече е факт, то има много алтернативи в лицето на католици, евангелисти, различни християнски секти, а също и мюсюлмани. Инославните често пъти имат по-улеснен достъп от православните свещеници. И ако в Централния софийски затвор например, след много борби, жертви и усилия е устроен и изографисан прекрасен православен храм, то на протестантските "мисионери" пък се предоставя киносалонът, побиращ далеч повече публика...
Ако в този контекст отново се върнем на затворниците, богомолци, молитвено присъстващи на св. Литургия, нещата приемат по-различен облик.
Защото със сигурност невинаги е случайност изборът именно на православието и невинаги молитвената съсредоточеност е преструвка (през време на забавните и шумни протестантски посещения например никой не изисква молитвен вид, така че те са по-удобни за преструване!).
Православието, както с духовните си послания, така и с външния им израз, носи в себе си истинското Христово учение такова, каквото Спасителят го е предал чрез Своите апостоли. Нещо повече, Православието е жива и действителна среща с Христа, участие в Христовото тяло, предвкусване на вечния живот чрез благодатта на тайноводството. Окован или свободно забързан по градските улици, всеки човек е престъпник пред Бога заради греховете си.
Дали зад решетки, или просто зад грубата плът на този свят, всеки е затворник по отношение на онова, което "око не е виждало и ухо не е чувало" Небесното Царство. И всеки дълбоко в душата си, осъзнато или не, копнее за съвършената свобода на "невечерния ден" на всеобщото възкресение. Нима е изключено този неудържим порив на душата да споходи и излежаващи тежка присъда, та били те и закоравели престъпници? Нима охрана и аларми биха попречили на осъдения да извика към Христа: "Помени ме, Господи, в Твоето Царство".
Разбира се, има и лицемери като навсякъде. Но би било крайно несправедливо с това клеймо да се дамгосват всички, излежаващи присъда, и то да представлява основният аргумент, че православните параклиси и свещеници в затворите са безполезни. А все още и това се чува...
Свидетелството на Църквата ни оставя свободни. Но за онези, които се вслушват в него, то налага и някои спасителни окови онова "леко Христово бреме", без което вечният живот мъчно се постига.
Това бреме е свързано с някои малки жертви, с някои лишения, с редица неудобства, които понякога трябва свободно да изберем, за да се сдобием с духовни блага и да привлечем Божията милост. На всеки е дадено да носи различен кръст според призванието и според тайното определение на Сърцеведеца Бог.
За някои такъв кръст е духовното служение в затворите. Той е от особено тежките, защото изисква повече лишения и носи повече изпитания от обикновеното. Стига само честото преминаване на пропуски, въоръжената охрана наоколо, враждебните погледи на мнозина отстрани, наказателната атмосфера. Самите пасоми също са по-трудни, по-обременени хора, които често създават и по-особени проблеми.
Но православната християнска мисия трябва да проникне и сред тези хора. Словата на спасението трябва да достигнат и до техните сърца, дори ако само някои се възползват от това. Защото по Божия воля Евангелието трябва да бъде проповядвано навсякъде.
Затова всеки, без дори да се отклонява от собственото си служение, може да даде своята подкрепа на събратята, на които се е паднал този жребий. Защото думите: "в тъмница бях, и Ме споходихте" (Мат. 25:36), достигат до всички нас.
Ангел Величков
брой 5 от 22 март 1998 година
В днешната неделя на Великия пост, посветена на св. Григорий Палама, Православната църква ни призовава да се вгледаме дълбоко в собствената си душа и живот и да решим какво трябва да променим и за какво да се покаем. За съжаление, по думите на Лев Толстой, "всеки мисли как да промени света, а никой не мисли как да промени първо себе си". Тази желана от всички промяна не може да настъпи автоматично, магически, с махване на пръчката на фокусника, а само с решението на нашата воля и с помощта на божествената благодат. Прекрасни примери за това какво може да извърши благодатта с хората дават житията на светците.
Честваният днес светител Григорий Палама живее и действа през преломния за Балканите ХІV век. Той е архиепископ на Солун и благодарение на неговия авторитет мистичното и аскетично учение на исихазма е възприето от Източната църква. Мощите на св. Григорий след смъртта му са останали напълно нетленни и аз имах щастието да се поклоня пред тях. Докато редица други мощи са втвърдени, потъмнели или представляват само кости, неговото тяло е запазено толкова свежо, сякаш той е починал преди минути. Впечатлението е поразяващо.
Исихазмът се основава на Свещеното Писание и Свещеното Предание и учи, че същността на Бога е неизразима и непознаваема. Бог създава и промислява за света чрез Своите благодатни енергии. Благодатта не е някакъв тварен (материален) дар, който Бог споделя с нас, като същевременно Той остава чужд и друг по отношение на този дар. Св. Григорий учи, че благодатта е самият Бог, Който чрез енергиите ни свързва със Своята божествена природа, прави ни богове по приобщение.
Западните богослови смятат, че благодатта е само Божи дар, но не и Самия Бог. По този начин те изкопават пропаст между Бога и човека, между творението и Твореца. Колкото и да са скъпоценни божествените дарове, те остават тварни и хората могат да бъдат съединени с Бога само чрез любов и благодарност. Това мнение обаче е дълбоко погрешно. Опитът на Църквата ни учи, че благодатта е Самият Бог, Който Сам Себе Си отдава на хората.
"Който се съединява с Господа, един дух е с Него" (1Кор. 6:17). Метафизичното единение между Бога и човека, жадуваният от душата теозис не може да се сравни с нищо. Затова Новият Завет си служи с множество примери, за да го илюстрира – дом и обитател, лоза и пръчки, тяло и членове. Рано или късно домът се изпразва, лозата изсъхва, тялото умира. Тези сравнения са непълни и ограничени. На хората, които живеят в Христос и за Христос, Той покрива всяка тяхна потребност и става всичко за тях. По думите на видния представител на исихастката традиция св. Николай Кавасила:
"Господ Иисус Христос обновява спасително душите. Чрез Него те възрастват. Той ги храни. Той е светлината и диханието за тях... Той ги просветлява и накрая се явява пред тях, за да могат да Го съзерцават".
Според разбирането на исихастите целта на християнина не е само победата над съблазните, за да може той да застане чист на Страшния Съд пред всевишния Съдия и да получи за това заслужена отплата. Той не трябва да се стреми само към морално самоусъвършенстване, към нравствено уподобяване на Христос. Те са само степени към висшата цел - преображението, обожението на цялото човешко естество, на душата и плътта. Това трябва да стане не метафорично, а действително; не в задгробния живот, а още на този свят; не по пътя на пантеистично разтваряне в Божеството като йогите и суфиите, а чрез запазването на човешката личност с нейната същност и самостоятелна воля.
"Който изчисти своя ум чрез сълзи - пише преп. Григорий Синаит - и своята душа още тук, на земята, възкреси чрез Духа, и направи плътта си посредством разума сияйно и огнено отражение на Божествената красота, той почти се превръща в съжител на ангелите..., понеже земното тяло става нетленно тяло, без влага и плътност, преобразило се по начин, който не може да се предаде със слова, от душевно тяло в духовно тяло, така че, оставайки материално, то ще бъде заедно с това и небесно, но с богоподобна изящност. По този начин каквото е създадено в началото, такова ще и възкръсне, за да може с цялостното приобщаване на Божеството към него да бъде съобразно на образа на Сина Човешки".
Аскетиката е най-висшето художествено творчество, чийто материал е самият човек. В учението и практиката на исихастите може би за първи път в цялата история на човешката мисъл е преодолян мъчителният разкол между духа и материята. Те разглеждат душата и тялото като един общ психосоматичен организъм. Както се вижда от цитираното по-горе изказване на св. Григорий Синаит, исихастите по най-смел начин поставят въпроса за Божественото преображение не само на душата, но и на тялото.
Характерно е, че аскетичният метод на исихастите не поставя човека в крайни условия. На един ученик, който се обръща към Григорий с въпрос как трябва да се храни, той дава следния отговор: "Ти поиска правило, но то обикновено е тежко, особено за тебе, стария. Дори по-младите не могат винаги да запазят теглото и мярката, а ти как ще ги запазиш? За теб е нужно свободно да подхождаш при приемането на храната". Синаит благославя своя ученик и бъдещ патриарх Исидор да живее по монашески, но да остане в света. Св. Григорий Палама на свой ред осъжда онези, които в стремежа си да се прославят се уединяват и се мъчат да извършат необикновени подвизи. "Би трябвало да се стремим - пише той - към промяна на начина на живот според благодатта Христова, а не към смяна на одеждите". Промяната на начина на живот, за която говори св. Григорий Палама, започва с отказ от злите дела, а след това с нравствен катарзис, с прогонването от ума на греховните мисли и травматичните спомени.
Когато през Великия пост пред нас преминават образите на великите светци от миналото, трябва да помним, че те са не само хора, които са озарени и очистени от Бога, а хора, които са приели Бога в себе си. Те могат да се сравнят с нажеженото желязо в огнището на ковача, което възприема огъня, без да променя същността си. Светците са предобраз на призванието на цялото човечество, на цялата земя, на всички твари, когато по думите на ап. Павел Бог ще стане всичко във всички (1Кор. 15:28). Както Бог, Който е любов, обича всички без разлика, така и сърцата на истинските боголюбци са отворени за вселената.
Св. Григорий Палама е пленен от турци в Мала Азия, води дискусии с техните улеми и се отзовава положително за силната вяра и молитва на иноверците.
Преди да излязат на арените на римските амфитеатри, за да бъдат разкъсани от лъвовете, древните християни се поздравяват с думите: “Дай кръв и приеми дух!" Щом имаме вяра, желание и сили, Бог ще увенчае с успех нашите великопостни дела за Негова слава.
Архимандрит доц. Павел Стефанов, 2007 година
Кое е по-лесно да кажа на разслабения: прощават ти се греховете ли, или да кажа: стани вземи си одъра и ходи? (Марк 2:9).
Братя и сестри,
Въпросът е отправен не само към непосредствените очевидци и свидетели на чудесното изцеряване на Капернаумския разслабен, но и към всички нас… Ако да беше тъй, нямаше защо св. Църква днес, след толкова изминали столетия, да ни припомня това събитие, което е сух исторически факт, без всякакво отношение към нашето съвремие. A ето днес, и не само днес, но и вчера и утре и всякога през вековете св. Църква ще продължава да ни раказва за чудото в Капернаум. Св. Евангелие не е историческа хроника, в която сухо и без връзка са отбелязани историческите факти на далечното минало. То не е пособие, подпомагащо паметта ни, а източник на вяра и надежда, защото е Дух и Живот! И този Божествен източник е открит за всички епохи, благодатен за всички култури, достъпен и спасителен за всички човеци. И много векове ще преминат, нови поколения ще дойдат, но и те, както и ние, с трепет ще прелистват Свещените Книги, и в техните пожълтели страници ще дирят отговор на много въпроси, утеха в нещастие и радост в скърбите.
Ето, днес ние сме в Капернаум. С нас са и лицемерните фарисеи
и лукавите книжници,
които, както е известно, винаги са по стъпките на Спасителя. Учителят, поканен в едно семейство, започва своята чудна проповед. Жителите на Капернаум откриват следите му и всички
помещения на къщата са заети че и целият двор. Всички са увлечени от нечувана до тогава проповед. Никой не поглежда назад, - а там четирима души са понесли на носилка един "жив
труп", с последни сили се мъчат да се доберат до Спасителя. Те познаваха този нещастник, който дълги години не можеше да се вдигне от леглото си, който беше цял парализиран, осъден
на жестоки страдания, и искаха да му помогнат. Вдигнаха го на носилка, и ето ги сега, само на няколко крачки до Источника на исцелението. Но как да се доближат? Никой не отстъпва,
всеки иска да чуе, да види, да се увери, че е Той, Месия, предсказаният от Пророците. Но вярата е сила, която върши чудеса. Те са убедени, че Той може да спаси нещастника, те
вярват в Божествената Му сила, те са на няколко крачки от Него и стават пословично смели. Възползувани от всеобщия унес, те незабелязано се качват на покрива, разкриват част от
него, спускат разслабения в нозете на Спасителя…
Сцената е трогателна, подвигът на четиримата е удивителен, вярата и надеждата са сбъднати, разслабеният е излекуван и затова радостта би била всеобща, ако да не бе завистта на книжниците и злобата на фарисеите, които, за да омаловажат чудото, питат: "Защо богохулствува Този? Кой може да прощава грехове, освен един Бог?"
Смущението е всеобщо. Само Христос стои спокоен и укорно им казва:
"Кое е по-лесно да кажа на разслабения: прощават ти се греховете ли, или да кажа: стани, вземи си одъра и ходи?" (Марк.2:7-9).
Сърцеведецът знае, че болестите на тялото, в повечето случаи, са резултат и отражение на болестите на душата, причинени от греха. Забележете, в повечето случаи! Не винаги, защото едно подобно обобщение може да е голяма съблазън за вярващите. Има болести, причинени отвън, независимо от участието на човека. Има болести, изпратени за изпитване твърдостта на вярата ни! Често явление, са обаче болести причинени изключително от греха. За такива случаи могат да свидетелствуват и лекаря и изповедника.
Грехът, колкото догматично и сухо да звучи, не е пусто слово, не е отвлечено понятие и не е резултат на "субективна оценка". Грехът е, преди всичко, душевна склонност на човека, присъща на всекиго от нас.
Когато срещне по пътя си отказ и запрещение, когато се сблъска с ония строги принципи, които поддържат духовните и морални основи на личния и обществен живот, грехът гледа да се промъкне през тези прегради, да приспи съвестта и правосъзнанието, да отслаби силата на срама и отвращението, като приеме благовиден образ, и ако е възможно да разруши и разложи тия живи основи, тези съзиждани форми на духа, на които се крепи духовното възпитание на човека. Унищожаването на този духовен склад и превземането на тая духовна крепост ще бъде и край на личността, превръщането и в арена на разгорещени страсти и лоши наклонности, - едно състояние, при което душевните възможности са неизчислими. Да доведе човека до това състояние – ето задачата на греха. Вгнезди ли се той в сърдцето, там започва да разширява своята власт и своето господство. За страстите започва да няма предел и граници, и някакви тъмни вълни заливат човека и грехът не среща вече никакви пречки.
Ако искате да почувствувате силата на греха, вижте жертвите, задръстили неговия път: разбито щастие, разорено семейство, мизерно съществуване, разклатено здраве, болни нерви и пр. и пр..
Отричате ли греха? Нима не виждате и не срещате на всяка крачка подобни нам същества, загубили човешкия си образ, с помътнени очи, с угаснал поглед, помрачено съзнание да буйствуват, бечовечно да се отнасят към съпруга и невинни дечица? Надникнете в затворите – не чувате ли сатанинския смях на греха? По пътя на греха са болниците, със специални отделения за заразни болести. Тук са жертвите на "любовта", на "изкуството", на "поезията", на "модата", на лукса, на суетата. Грехът в пресата с едри букви приканва към престъпления и самозабрава. Грехът раздира епохата ни от жестоки противоречия. Да, той изправи света и пред морална катастрофа! Да! Въпреки материални постижения и истински чудеса на техниката с което обича да се хвали нашето съвремие, грехът разкри фалша на вяра и култура и ни повали разслабени и физически и духовно на болнична постеля.
Тогава какво да правим? Към кого да се обърнем?
Когато постройката се руши, когато са прогнили подпорите, когато основите са отслабени, не е достатъчно набързо да пребоядисаме стените – нужен е основен ремонт, иначе катастофата е неименуема! Сиреч – когато тялото ни, а заедно с него и цялата обществена постройка се руши, атакувана от греха, вгнезден в душата, необходима е борба с греха, борба жестока, борба на живот и смърт, защото той, грехът е причинител на всички злини – лични и обществени.
Разслабеният бе повален от греха. Христос лекува корена на страданието и справедливо бе, преди да се справи с физическата немощ, да освободи нещастника от жилото на греха, с думите: прощават ти се греховете!
Възлюбени чеда,
Мъдро и спасително св. Църква днес ни спомня чудото в Капернаум. В дни на Великия пост сме – време, през което насочваме вниманието си от тялото към душата, от земята към небето, от временното към вечното.
Нека със съкрушено сърдце, с открита душа, в пълно примирение с всички, със сълзи на очи, да паднем в нозете на Спасителя, пред Неговия кръст и Евангелие, в присъствието на Неговия посредник – духовника, и без срам и стеснение, без извинение да изповадаме всичките си грехове с решителното и твърдо решение да обикнем Христа и Неговата истна и да заживеем в Неговата светлина.
Амин.
"Там седяха някои от книжниците и
размишляваха в сърцата си:
какво тъй богохулствува Тоя?" (Марк. 2:6-7)
Ние, грешните люде, трябва да бъдем търпеливи, като виждаме, че Сам безгрешният Син Божий бива осъден. От галилейските предели Иисус Христос, божественият Целител на душите и телата, се върнал в Капернаум. В днешното Евангелие се казва, че в деня на Своето идване Той извършил три велики благодеяния: първото - предложил на тамошните жители проповед, в която изложил Своето божествено учение с такава сила и сладост, че привлякъл към Себе Си почти целия град; домът, гдето проповядвал Той, бил препълнен отвътре, а отвън - обкръжен от гъста тълпа. "Разчу се - казва се в Евангелието, - че е в една къща. Тозчас се събраха мнозина, тъй че и пред вратата не можеха да се поберат; и Той им проповядваше словото" (Марк. 2:1-2). Второто - Той изцелил с едно Свое всесилно слово нещастия разслабен, когото внесли четирима души: "Стани, вземи си одъра и върви" (Марк. 2:11). Третото - заедно с телесното здраве Той му дарувал и душевно здраве, като с божествената Си власт го освободил от греховете му: "чедо, прощават ти се греховете" (ст. 5). И с какво Му се отблагодарили за всичко това капернаумските жители? Простият народ се удивява, хвали и слави Бога: "всички се чудеха и славеха Бога, катоказваха: никога такова нещо не сме виждали" (ст. 12). А книжниците, блюстителите на закона, свещеният чин на синагогата, осъждат Иисуса като богохулник: "Там седяха някои от книжниците и размишляваха в сърцата си: какво тъй богохулствува Тоя?" (ст. 6) Напротив, вие, книжници лицемери и клеветници, вие богохулствувате! А порицаваният от вас Христос като Бог има власт да прощава грехове, тъй като Той има сила, като Бог, да изцели разслабения от болестта му. И тъй, нима Той богохулствува, защото учи? Изрича ли богохулства, затуй че прощава и изцелява? Това ли ви съблазнява? Това ли трови вашите сърца? Това ли изостря езиците ви за осъждане? Умолявам ви, братя, размислете: каква причина подбужда книжниците с такава страст да говорят против чудодействуващия Владика? Христос учи, Христос върши чудеса; книжниците виждат, че се събира безчислена тълпа да слуша внимателно Неговите поучения; виждат те, че целият народ е изумен от Неговите чудеса, че едни вярват в Него, като във велик пророк, други пък - даже като в истинен Бог; и те се съблазняват, осъждат Го и открито говорят, че Той богохулствува. Какво е това нещо? Единствено завистта. Това е завистта, която воюва против всичко добро, която укорява словата и чудесата на въплътилия се Бог като зли хули.
Ползувайки се от този повод, искам да ви убедя да избягвате, доколкото е възможно тази човеконенавистна и богоненавистна
страст; искам да ви представя, на първо място, какво нещо е завистта, и на второ - до какво довежда тя.
Завистта е изначалното семе на всяко зло, първото порождение на всеки грях, първата отровна сквернота, разтляла небето и земята, първият тлетворен пламък, запалил огън за вечна мъка. Първият съгрешил на небето с гордост бил Денница; първият съгрешил в рая с непослушание бил Адам; първият съгрешил след изгонването със завист бил Каин. Но първата причина за всички тези грехове - на Денница, на Адама и на Каина, - била отново завистта.
От завист се омрачил първият велик началник на Ангелите, предводителят на Серафимите, "краснейшият Денница, възсияващ в утрото". Когато той за пръв път видял неизречимата красота и слава на Трисияйния Бог, той Му завидял и се опечалил; после духът му се превъзнесъл от гордост и той възмечтал да бъде равен Богу. "В сърце си думаше: ще възляза на небето и ще бъда подобен на Всевишния" (Ис. 14:13-14). Според св. Григорий Богослов, завистта омрачила Денница, който паднал поради гордост; бидейки божествен, той не могъл да изтърпи, че не почитат и него като Бог (Слово 27-мо на Св. Григорий Богослов). Прекрасният Ангел на светлината станал страшен демон на мрака; сменил височайшата чест на вечна мъка и, като се лишил от светлата и богоизтъкана одежда на дарованията, в която го облякъл Бог, той останал гол, запазвайки само основните качества на съществото си - твърдо, упорито и неизменно в злото, по думите на св. Григорий Богослов. Като разпалил в себе си още по-силна омраза и вражда против Бога, богоборният отстъпник не може да престане от тая борба. Когато той се убедил в своето пълно безсилие пред Бога, тогава насочил оръжието си и взел да се бори против човека. Както страшният звяр, леопардът, тъй мрази човека, че ако на самия него не може да му навреди и случайно види неговото изображение, нахвърля му се и върху него утолява гнева си, тъй и врагът на всяко добро, дяволът, бидейки безсилен пред Бога, щом видял живия Божий образ, човека, нахвърлил се върху него под вида и с бързината на отровна змия. Видял човека увенчан от слава и чест в рая на сладостта, видял го цар над всички видими твари, и завистникът бил наранен от ревнивост. Взел той да нашепва, да прелъстява, да скланя нашите праотци към непослушание; твърде се зарадвал, щом видял, че те са прокудени от рая и особено когато чул, че са осъдени на смърт: "от смърт ще умрете". Той явно станал богоборец, враждувал против Бога и извратил човека, защото пред Бога бил безсилен. Но когато видял, че решението не е изпълнено тозчас, че осъдените от Бога на смърт Адам и Ева не умрели веднага, той не поискал да дочака срока, но употребил всички усилия по-скоро да внесе в живота смърт - напоил с отровата на завистта Каиновото сърце и въоръжил ръката му за убийство на брата си Авеля. Тъй от него време земята почнала да се осквернява от човешка кръв.
Във втората книга "Премъдрост Соломонова" се казва: "Бог е създал човека за нетление и го е направил образ на Своето вечно битие; ала по завист от дявола влезе в тоя свят смъртта, и я изпитват ония, които са от неговия дял" (2:23-24). Светият Златоуст пояснява това така: когато чул, че човекът ще се върне в земята, дяволът зажадувал да види това решение изпълнено, поискал даже повече - да види края на сина преди тоя на бащата, убийството на брат от брата, смърт безвременна и насилствена. Дяволът чул, че човекът е осъден на смърт и на завръщане пак в земята, и не могъл да дочака времето за изпълнение на тая присъда. Нещо повече. Поне да беше дочакал отначало да умре бащата Адам, а сетне и синът. Не, на него му се приискало да види края на сина преди тоя на бащата. Поне да беше умрял от естествена смърт. Не - от насилствена. Добре, нека тъй да е, но поне нека го убие друг някой, а не собственият му брат. Не - тъкмо той, родният му брат. Убийство на брат от брата! Виждаш ли колко зло дошло само от едно зло? Виждаш ли какво е способна да стори завистта! Виждаш ли как дяволът задоволил ненаситното си желание? Виждаш ли как много му помогнала завистта? Как тя задоволила неутолимата дяволова жажда? От завист в небесата пламнали война и отстъпничество; смутен бил блаженият мир и покой на Ангелите; Денница се сринал в бездната и - като дракон, - с опашката си завлякъл заедно със себе си една трета част от духовните звезди; от завист в недрата на земята запламтял неугасимият огън на вечна мъка. От завист прародителите нарушили заповедта и били изгонени от рая на сладостта посред тръните и бодлите, Адам - да се поминува с пот на чело, а Ева - да ражда в мъки рожбите си; от безсмъртни те станали смъртни; а с тях и ние, техните нещастни потомци, сме наследили от своите прародители греха заедно с Божието осъждане и проклятие. От завист братът неправедно намразил брата си и нечовешки го убил; от невинна кръв се осквернила чистата земя и се отворила страшната врата на проклятието, през която в света влязла смъртта. Всичко това станало от завист - тя била начало на богоборството, учителка на непослушанието, майка на братоубийството, причина за смъртта, в нея се корени всяко зло. Завистта е душевна печал, произлизаща от благополучието на ближния. В съгласие с мнението на всички древни философи-моралисти, св. Василий Велики я определя тъй: "Завистта е печал поради благополучието на ближния".
Отровната хидра, според описанието на поетите-митолози, имала седем глави: от всички тях тя изпущала смъртоносна отрова. Грехът също има седем глави: първата му глава е гордостта; втората - сребролюбието; третата - лакомията, четвъртата - унинието, преяждането, безгрижието; петата - блудодеянието; шестата - гневът; седмата - завистта. И макар от всичките седем да се изхвърля смъртоносна отрова, умъртвяваща душата, все пак отровата на завистта е най-пагубна. Всички останали смъртни грехове има за цел някаква лична изгода; горделивецът, например, иска да се прослави; сребролюбецът дири богатства; лакомникът иска да се насити; безгрижният - да се успокои; блудникът се стреми към сладострастие; яростният - към отмъщение. Само завистта дири не добро за себе си, а зло за ближния. Завистникът би искал да види славния в позор, богатия - беден, щастливия - нещастен. Ето целта на завистта - да види как онзи, комуто завижда, изпада в беда. От друга страна, всички други смъртни грехове доставят някаква наслада, някаква радост на тоя, който ги върши; гордият, например, се радва на славата си, сребролюбецът - на богатството си; лакомникът се радва от вида на вкусните ястия; на ленивеца му се нрави празноделието; блудникът се увлича от похотливост; злобният се удовлетворява при отмъщаване на врага си. А завистта не само не доставя на тоя, когото е обзела, никаква наслада, никаква радост, напротив, тя го изпълня с непреодолима печал. Така "завистта е печал поради благополучието на ближния". Затуй, че Иаков получава благословията на своя баща Исаака и правото на старшинство - Исав изпада в печал и дири сгода да умъртви Иакова. Затуй, че Лия, Иакововата жена, е многоплодна, се опечалява другата, бездетната Рахил, скарва се с мъжа си и от печал желае да умре. "дай ми деца, ако ли не, умирам" (Бит. 30:1). Затуй, че Иосиф, предузнавайки своята слава, предопределена му от Бога в Египет, тълкува пред братята си тайнствените сънища - братята му се опечаляват. Отначало искат да го убият, после отменят това си решение и го захвърлят в яма; а после, като го измъкват оттам, продават го, за да го прокудят от очите си. Затуй, че Давид е убил Голиата, победил е чуждородците и е въздигнал Израилевата слава, - неблагодарният и завистлив цар Саул започва да тъжи и всячески се опитва да го лиши от живот, ту неведнъж мята по него копие, ту го гони и преследва. И навярно щеше да го убие и да угаси беснуването на своята завист, ако Давид не бе чудесно запазен от Божия покров.
Затуй, че Богочовекът Иисус проповядва истината, изцелява болните, прощава на грешниците, - огорчават се христомразците, книжниците иудейски, и Го корят като богохулник: "какво тъй богохулствува Тоя?"
Един съботен ден Иисус видял, че насрещу Му иде жена, която особено жестоко мъчел дух на недъг осемнайсет години, тъй че, привита òдве от тежката си болест, тя вече не можела да вдигне глава и с труд удържала диханието си в уста. Като я видял, Иисус се смилил над нея и я изцелил: "жено, освобождаваш се от недъга си" (Лука 13:12). И понеже целият народ се възрадвал с чувство на благодарност за чудесата Христови - "а целият народ се радваше за всички славни дела, вършени от Него" (Лука 13:17), то началникът на синагогата взел да негодува, да се гневи, да забранява, почнал да сее плевели сред народа, за да унищожи благоговението и вярата му в Спасителя: "шест дена има, през които трябва да се работи; в тях дохождайте и се лекувайте, а не в съботен ден" (ст. 14). Та нима за съботния ден е имало някаква заповед, щото в него да не стават чудеса? Нима законът забранявал в тоя ден на болните да се лекуват? Не. Началникът на синагогата говори не от ревност към закона, а от завист към Христа. Той кори силата, действието на чудото, тъй като завижда на славата на Чудотвореца. Сатаната преминал от жената в душата на началника на синагогата. Блажени Теофилакт казва: "сатаната, който отначало бил свързал жената, после свързва началника на синагогата чрез завистта и с неговите уста кори Божието чудо".
Нима щастието на Иосифа не беше общо благополучие и за неговите братя, както и времето по-късно доказа? Славата, достигната от Давид, не беше ли и слава на Саула, чието царуване той утвърждаваше, побеждавайки враговете му? Чудесата Иисус Христови не бяха ли благодеяние към всички иудеи? То се знае. Но завистливият не обръща внимание на своето благо, защото "завистта не умее да предпочита полезното", а вижда доброто на ближния и завистливо се опечалява; "завистта е печал заради благополучието на ближния", тя се старае да преобърне това благополучие в злополучие и в това намира утеха за своята печал. Цел на омразата е да види как онзи, комуто завижда, изпада от щастие в беда.
В пламъка на неугасимия огън горял немилосърдният и безчовечен богаташ, за когото повествува Евангелист Лука (16:23-24). И когато той вдигнал очи към небето и видял бедния Лазар на лоното Авраамово, викнал с жалък глас: "отче Аврааме, смили се над мене, и прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в тоя пламък". Братя, тая молба на богаташа ми се вижда странна. Този горял в такава разпалена пещ, бил отвън обгърнат от пламъци и дишал пламъци, той цял и с тяло и с душа бил пламък - нима на такъв човек като него не му е било ясно, че намокреният във вода пръст на Лазаря не може да му принесе никаква полза? Всички води на изворите, реките и моретата не биха стигнали, за да го разхладят поне малко. В такъв силен пламък е той, а моли за толкоз малко вода! Явно е, че той желае нещо друго и това обяснява светият Златоуст. "Вижда богаташът бедния някога Лазар в състояние на велико блаженство и слава; преди той го е виждал гол и покрит от рани, сега пък го вижда облечен в боготкана украса от божествена светлина, в наслада от вечния живот. Тогова, който някога гладуваше и искаше да се насити от трохите, падащи от масата на богаташа, сега го вижда наситен от божествена слава, всичко туй богаташът вижда и гори от завистта повече, нежели от всичкия геенски пламък. Ето защо той иска Лазар да дойде при него, макар и за малко, - да раздели с него мъките и Лазар, и той да се отдалечи от лоното Авраамово. И ако това му се бе удало, навярно богаташът щеше да почувствува някаква отрада. За да се уверите в това, обърнете внимание на следното: когато богаташът чул от Авраама, че не може Лазар да иде в ада, понеже помежду им лежи велика пропаст, тогава той казва: "моля ти се тогава, отче, прати го в бащината ми къща". С тия думи той сякаш говори тъй: ако не може да го пратиш тук, за да стане участник в моите мъки, то прати го поне в моя дом, т. е. в света, в предишния живот, в предишното нещастие, само го отпрати от блаженството на твоето лоно. Да, повтарям ви, той горял повече от завист, нежели от огън геенски. Струва ми се, че богатият трябвало да моли по-скоро да бъде сам приет на лоното Авраамово, а не Лазаря да иска да дойде в мъката. Но завистникът не дири своето благо, не се стреми от мъка към блаженство. "Завистта не умее да предпочита полезното". Тя дири злото другиму, иска блажения да види в мъки. "Цел на завистта е да види как онзи, комуто завижда, изпада от щастие в нещастие". Богаташът иска да види Лазаря в ада повече, отколкото себе си - в рая. Защо? Защото "завистта е печал заради благополучието на ближния". Богословите доказват, че най-голямата мъка на държаните в ада ще е завистта - те ще виждат блаженството и славата Божия, ще съзнават, че навеки са загубили това по своя вина, а пък светците вечно ще им се наслаждават; оттук именно ще се родят плачът и скърцането със зъби, тъкмо в това ще намерят те своята най-голяма мъка, мъката на всички мъки.
Ето такава е страстта на завистника, страст, която от всички останали грехове е най-печална и безотрадна, тъй като тя е едновременно и вина, и наказание за оня, който я притежава. Затова справедливо казва Богословът: "завистта е от всички страсти най-несправедлива и едновременно справедлива. Несправедлива е, защото преследва всички добри неща, справедлива е, защото гори притежаващите я. Нито ръждата не яде желязото, на което се намира, тъй силно, нито ехидната, кога се ражда, не къса тъй силно с нокти майчината си утроба, както сърцето на завистливия се яде от завистта, както душата му се мъчи и терзае и в тоя, и в бъдещия живот". Затова твърдя, че не е нужно да се желае на завистника нито изправление в тоя живот, нито наказание в бъдещия. Сама завистта му е за него достатъчно наказание - тук той се мъчи, виждайки достойнството и щастието на ближния; там пък страда, гледайки блаженството на праведните, както богатият - славата на Лазаря на лоното Авраамово. Дотук тази страст е справедлива, понеже мъчи обладателите си. Но когато завистта започне да вреди на ближния, тогава тя причинява на хората велики беди. Примери за това има много. Ще привлека вниманието ви, слушатели, към един от тях. В славния град Атина живеел философ на име Леонтий. Той бил от знатен род, езичник по вяра, занимавал се с астрология и живеел напълно добропорядъчен живот. Преди смъртта си той завещал на сина си всичките си имоти, а на дъщеря си - нищо. И когато го запитали защо се отнесъл по такъв презрителен сякаш начин към слабото същество и не ù оставил нищо за зестра, Леонтий отвърнал: "стига ù нейното щастие". Може би той дал такъв отговор като езичник и астролог, основавайки се странните и характерни за неговото време разбирания за звездата, под която се родила дъщеря му. Но, както ще видите, нейното бъдещо щастие било плод на старателното ù възпитание, на добродетелите ù, на необикновените ù дарования - тя наистина достигнала блестящо положение, когато за това се явили благоприятни обстоятелства. Но все пак Атинаида - тъй се зовяла тая дъщеря на философа, - не се удовлетворила от бащиното завещание, но след смъртта на баща си почнала да се съди с брат си, желаейки да обезсили завещанието и да прибере полагащата ù се част от родителското имане. Тя напуснала Атина и се упътила към Константинопол, за да подири там правосъдие от царя. Тогава царувал Теодосий Младши. Когато Атинаида била на прием у царя, видяла я царската сестра, славната Пулхерия. Тя забелязала нейното прекрасно лице, честният ù поглед, разумността на словата ù; от всичко личало, че е дъщеря на философ и при това сама е философ. Пулхерия я възлюбила, милостиво я приела и я обърнала в християнство, като вместо езическото ù име Атинаида ù дала християнското Евдокия. След като я направила християнка, тя я омъжила за своя брат, Теодосий Младши. И тъй се изпълнили пред всички неоснователните думи на баща ù: "Стига ù собственото ù щастие". От проста атинска езичница тя станала християнка и царица на Константинопол. Лишила се от родителското наследство, а Бог ù дал скиптър и корона.
Не трепка ли сърцето ви, братя, като слушате за неизразимото щастие на тая девойка? Но пригответе се за сълзи, за да оплачете нейното велико нещастие. О, завист, завист, как горчива си ти и колко много нещастия носиш на людете!
Завидели на Евдокия, наклеветили я несправедливо пред царя и нейния мъж, че не ù достига вярност и почит към него, и че уж лелее тайна любов към Павлиниан - човек твърде учен и честен, с когото тя действително често беседвала, тъй като сама обичала науката. Макар и да не повярвал на това царят, но у него се зародило съмнение, и, без да казва нито дума на Евдокия, той търсел сгода сам да се увери. Но чуйте каква случайност станала - случайност печална. Веднъж донесли на царя ябълка с необикновена големина. Царят я изпратил на Евдокия. А тя, без да подозира за каквато и да било клевета срещу себе си, пратила ябълката на Павлиниан, който по това време лежал болен. И когато царят навестил болния Павлиниан и видял там своята ябълка, лицето му се изменило и си излязал оттам гневен и опечален; когато отишъл при царицата, най-напред я попитал къде е ябълката, която ù е изпратил. А тя, дали под дяволско въздействие или по Божие допущение, не му явила истината, но му казала, че сама изяла тая ябълка и потвърдила думите си с клетва, като се заклела дори в царското здраве.
Това било достатъчно; царят повярвал на клеветата и тозчас пратил да отсекат главата на лежащия в постелята Павлиниан, който не
само бил напълно невинен, но даже нищо не подозирал. С Евдокия царят се развел и я пратил на заточение в Иерусалим. И ето тъй
дворецът, гдето по-преди царували мир и радост, бил смутен от печал и тревога. Виждате сами от този пример колко зло може да стори
завистта, примесена с клевета. Поради завист бил убит невинният Павлиниан, а царицата била разделена от мъжа си, поради завист
била поругана добродетелността на вярната жена - разрушена била радостта на мнозина и никой не получил от това и трошица
удоволствие. Може ли след такова нещо завистникът и доставящият на бесовете само зла радост да се нарича и да има право да се
нарича християнин?
Веднъж попитали един мъдрец кои очи виждат най-добре: черните или сивите, мъжките или женските, човешките или животинските? И той отговорил: най-добре виждат очите на завистливите хора. Те виждат всичко - наблизо, и най-малкото; и онова, що е надалеч; едно само не виждат - доброто, а пък ако го видят, наливат се със сълзи и се стараят да не го виждат, сякаш сами се затварят неволно. Колкото и да се криеш: затваряй се, ако щеш, крий се, безмълвствувай в дома си, бягай в уединено място, в пустинята - и там ще те стигнат очите на завистливия и ще съзрат какво вършиш. Завистливецът има сякаш някакви увеличителни прибори [бинокли], с които вижда много надалече. Къде може да се намери такъв човек, бил той и най-добродетелен и свят, който да няма у себе си макар и нищожен порок? Един само Бог е без грях и чист от сквернота. "Укорителят досяга не само мнозина, но и най-добрите, тъй като единствено Бог е съвършено невинен и недостъпен за страстите", казва Богословът [Григорий]. Но очите на завистливия виждат у човеците и най-нищожните пороци, дори такива, каквито те никога не са имали у себе си.
В заключение ще си припомним поучението на св. апостол Павел: "Да не бъдем пустославни, един други да се не дразним, един другиму да си не завиждаме" (Гал. 5:26). Да не бъдем тщеславни; всеки да знае само своето си; да не се осъждаме един другиго, да не ревнуваме един другиго. Ако един други се ядете, пазете се да не би някак всички да погинете. "Ако пък един други се гризете и се ядете, пазете се да се не изтребите един други" (Гал. 5:15). Това пророчество се е изпълнило над нас [проповедникът говори за своето отечество - Гърция, но следващите му думи можем основателно да отнесем и към Второто Българско царство, бел. прев.]. Вие знаете, как е погинало величието на нашия народ и славата на царството, обърнете се към неговата история. Нито силите на персийците, нито агарянският меч не щяха да навредят на това царство, ако не бе взаимната завист у гражданите. Когато в семейството, в обществото, в града или в държавата се вмъкне завистта и людете почнат едни на други злобно да си пречат, тогава не са нужни никакви външни врагове, за да им нанесат поражение. "Когато почнем да си завиждаме и да се въоръжаваме едни срещу други, тогава и дяволът не е нужен за нашата погибел", казва Златоуст.
Заради Бога, в Когото вярваме и Който е Бог на мира и Отец на щедростите, заради Евангелието, което е завет на любовта, заради Църквата, която трябва да бъде място на съгласие и единение, ние трябва да не допускаме в себе си и най-нищожната проява на завист! Да не даваме на враговете повод за злорадство. Филистимците победиха Израилтяните, но в същия ден умря и Саул с челядта си. Израилтяните никога не бяха претърпявали по-страшен крах. Като чу за това нещастие на своя народ, Давид се обърна към свитата си и рече: "Не разказвайте в Гет, не разгласяйте по улиците на Аскалон" (II Царств. 1:20), да не чуят враговете ни за злата ни беда и да се не възрадват. "Да не тържествуват дъщерите на необрязаните!" Братя и събратя християни! Да не оголваме нещастията, страданията, виновността и греховете на другите за свое осъждане, "един други да се не дразним, един другиму да си не завиждаме", да се не радват чуждородците, нашите видими и невидими врагове. Мълчание, състрадание, чувство на дружелюбие!
Но завистта, що порицава, завистта, що раздразня, завистта, що осъжда ближния - тя трябва да бъде прогонена отсред християните! Който има такава страст, той не е достоен дори човек да се именува: колко повече такъв няма право да се зове християнин.
Препечатано от © "Православна беседа"
Митрополит Антоний Сурожки
 |
|
Св.Григорий Палама |
Втората неделя на Великия пост празнуваме деня на св. Григорий Палама. Той завършил своя живот като Тесалоникийски архиепископ, но преди това бил ученик на монашеската традиция на Атон. Неговото богословие е дълбоко вкоренено и черпи своето основание в опита на подвижниците и светиите.
В сърцевината си учението на св. Григорий Палама е събрало опита на цялата Православна църква, който свидетелства, че Бог не е затворен в Самия Себе Си, не е пленник на Своята Божествена природа, че бидейки любов, т.е. тържество и пълнота на живота, Той и в Себе Си живее и сякаш преливайки извън собственото Си битие, достига и до нас, приобщавайки ни и в тайнствата, и чрез молитвата, и чрез непосредственото, непостижимо Свое действие към Самия Себе Си, към това, което наричаме животворяща благодат. Ние сме живи чрез тази благодат, но този живот не се заключава в земното ни съществуване, а ни прави съпричастни на бъдещия век. Св. Григорий ни учи, че благодатта се дава не заради подвига ни, а в отговор на човешкия вик, на човешката молба, на човешката тъга по Бога. Божията благодат прониква в дълбините на нашите души и ги прави богоприемни, способни да приемат Бога като желан гост, като цар, като живот.
Не е достатъчна тъгата по Бога, за да се открие душата ни за Него. Христос казва: "Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога..." Сърдечната чистота се постига чрез подвиг. И макар че не заради подвига ни се дава благодатта, без труд и подвиг сме неспособни да я приемем. Бог дава без мяра Своя Дух; но ние Го приемаме според мярата на нашата откритост към Него. Ние трябва да се борим строго, трезво, без пощада към себе си с всичко, което ни държи в своя плен и ни отдалечава от Самия Бог. И това изисква най-напред решимост да вместим в своя живот отначало послушание към Бога, после да се приобщим към Него в мисълта, в сърцето си, и след това - чудото на Боговселението, когато Бог се съединява с нас така, както огънят пронизва желязото. Но огънят не обхваща дървото изведнъж и не стига до сърцевината на желязото изведнъж; това става постепенно. И ние трябва да съдействаме - чрез все по-пълно и цялостно себеотдаване на Бога, като покоряваме самите себе си на Божествената благодат и Божественото присъствие.
В едно от своите съчинения св. Григорий говори за това, че сме призвани да станем съвършено прозрачни - като кристал, през който да се лее свободно Божествената нетварна светлина. И, уви - казва той, - ние сме непрозрачни, ние сме затъмнени, има в нас плътност, непроницаемост. И затова благодатната светлина, Божественият огън се докосва до повърхността ни; понякога ни обгаря, понякога ни сгрява; със Своята светлина прави очевидни дефектите, недостатъците, повредата; но същата тази светлина явява и късчетата злато, сребро и скъпоценни камъни, които почвата на нашата личност, душа и тяло, съдържа в себе си.
Затова подвигът на целия живот се състои в това, да станем прозрачни, та светлината Божия да се лее през нас, да ни пронизва до самата сърцевина, от край до край, и да се излива върху всички твари Божии. Да отговорим на Неговия призив към подвиг, да разберем в какво се заключава задачата на нашата жизнена борба: да станем чисти по сърце и ум, та като през кристал да се лее светлината, да ни пронизва топлината. Да се вдъхновим и от това, че Бог ни зове към такова дълбоко общение със Самия Себе Си, че сме призвани, чрез приобщеността към благодатта, да станем участници на самата Божествена природа (2 Петр. 1:4). Нима не си струва да се живее заради това? Нима това не е призвание, заради което си струва да отложим всяка земна грижа, за да стане земята небе, а ние да станем граждани на вечното Царство? Но не роби, не слуги, а деца на живия Бог, братя Христови, деца на Отца. Амин.
Митрополит Антоний Сурожки
CATECHESIS 59. On our accomplishing the days of the fast gently and readily in the hope of life without end.
There is no indication of date for this Instruction, but since it comes between the ones for Friday of the 2nd Week of Lent and Wednesday of the 3rd, it is reasonable to allocate it to the 2nd Sunday.
Brethren and fathers, fasting is good if it possesses its own special characteristics, which are to be peaceable, meek, well-established, obedient, humble, sympathetic and all the other forms of virtue. But the devil hurries to suggest the opposite to fasters and to make them insolent, angry, bad-tempered, puffed up, so as to produce hurt more than gain. But let us not be ignorant of his plans, but continue our path peaceably, gently, meekly and steadfastly bearing with one another in love, knowing that this is what is acceptable to God; for though you bend your neck double like a hoop and smother yourself with sackcloth and ashes, if these qualities are lacking to you, you would not be well-pleasing to him. Because while fasting batters and wastes the body, it clears the soul and makes it flourish. For as much as our outer nature is perishing, it says, by so much the inner is being renewed day by day. And Our light affliction, which is but for a moment, is working for us a far more exceeding weight of glory. So that looking at the recompense, let us bear the toils of virtue with long-suffering, giving thanks to the God and Father who has qualified us to be partakers of the inheritance of the saints in the light. He has delivered us from the power of darkness and translated us into the kingdom of the Son of his love. Do we not communicate each day of his immaculate body and blood? [This suggests that daily Communion was the norm for St Theodore’s monks. This would imply that during Lent the Liturgy of the Presanctified was celebrated every weekday, not just on Wednesdays and Fridays.]
What could be sweeter and more filled with enjoyment than this, since those who partake with a pure conscience will obtain eternal life? Do we not converse each day with the godly David and the other holy fathers through taking in the readings? What could bring greater consolation to the soul? Have we not broken off contact with the world and with our relatives according to the flesh? Again is anything more blessed or higher than this? For our citizenship is in heaven, from which we also eagerly wait for the Saviour, the Lord Jesus Christ, who will transform our lowly body that it may be conformed to his glorious body, according to the working by which he is able even to subdue all things to himself. And so, my brothers, let us rejoice and be glad as we repudiate every pleasure. All flesh is grass, and all human glory like the flower of the grass. The grass withered and the flower faded, but the work of virtue endures for ever. Is anyone among you suffering? as the brother of God says, Let him pray. Is anyone sad? Let him sing psalms. Is anyone tempted by evil passion? — since the tempter is always at work — let him endure patiently as he listens to the one who says, Blessed is the one who endures temptation; for when he has been proved, he will receive the crown of life which the Lord has promised to those who love him. If you know these things, blessed are you if you do them, said the Lord, to whom be glory and might, with the Father and the Holy Spirit, now and for ever and to the ages of ages. Amen.
Translation © Archimandrite Ephrem
web.ukonline.co.uk/ephrem
Виж също:
www.Pravoslavieto.com