Забрадени жени. Един от най-ранните запазени стенописи от германоезични области, от VII-VIII в., в църквата "Св. Прокол" в Натурно, Северна Италия (The Church of Saint Proculus in Naturno/Naturns), ©earlymedievalart.com.
Православие и феминизъм Жените в Православната църква
Забрадени жени. Един от най-ранните запазени стенописи от германоезични области, от VII-VIII в., в църквата "Св. Прокол" в Натурно, Северна Италия (The Church of Saint Proculus in
Naturno/Naturns), ©earlymedievalart.com.
- Свещенството и женският пол са несъвместими свещ. Стефан М. Стефанов
- Жени свещеници? Николаос П. Василиадис
- "The Place of the Woman in the Orthodox Church and the Question of the Ordination of Women" Inter-orthodox Theological Consultation in Rhodos, 1988
- Елизабет Бер Сижел и Диоклийският епископ Калистос (Уеър) относно ролята на Жените в Православната църква
"Честит е мъжът на добра жена, и броят на дните му е двоен. Добродетелна жена радва мъжа си и ще изпълни с мир годините му, добра жена е честит дял: тя се дава дял на ония, които се боят от Господа; с нея у богат и у сиромах е доволно сърцето, и лицето във всяко време е весело" (Иисус син Сир. 26:1).
"Унило сърце, тъжно лице и сърдечна рана е лошата жена. Отпуснати ръце и разслабени колена е жена, която не ощастливи своя мъж" (Иисус син Сир. 25:25).
"Жената не е господарка на тялото си, а мъжът; също и мъжът не е господар на тялото си, а жената. Недейте се лишава един от други - освен по съгласие за някое време, за да пребъдвате в пост и молитва; след това бъдете си пак заедно, за да ви не изкушава сатаната, поради вашето невъздържане. Това обаче казвам като съвет, а не като заповед. Защото желая, всички човеци да са като мене; ала всеки си има своя дарба от Бога, един - тъй, други - инак. А на неженените и вдовиците казвам: добре им е, ако си останат като мене. Но, ако не се въздържат, нека се женят; защото по-добре е да се женят, отколкото да се разпалват. А на женените заповядвам - не аз, а Господ - жена да се не раздели от мъж, - ако пък се и раздели, да остане неомъжена, или да се примири с мъжа си, - и мъж да не оставя жена си." (1Кор. 7:1-11).
"Вие мъжете обичайте жените си, както и Христос обикна Църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я очисти с водната баня чрез словото" (1Кор. 25-26).
"Вие, жените, покорявайте се на мъжете си, като на Господа, защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата, и Той е спасител на тялото" (Eфес. 5:22-23).
"На жена не позволявам да господарува над мъж, но заповядвам да бъде в безмълвие. Тя ще се спаси чрез раждане на деца, ако пребъде във вяра, любов и в светост с целомъдрие." (1Тим. 2:12)
"Няма мъжки пол ни женски, защото всички вие сте едно в Христа Иисуса" (Гал. 3:28).
"Вие не приехте духа на робството, та пак да бъдете в страх, а приехте Духа на осиновение, чрез Когото викаме: Авва, Отче!" (Рим. 8-15)
Жени-дякониси е имало още в апостолско време. В
посланието си до Римляни (16:1) св. ап. Павел споменава за Фива, която била "дякониса при църквата в Кенхрея".
В следапостолските времена за дяконисите често споменават съборите (Първият в 19-то праволо; Четвъртият в 15-то праволо; Шестият в 14-то правило), а също и отците и учителите на църквата и императорите в своите закони (Юстиниан. новел. 3, 6 и 123).
За дякониси в началото се избирали предимно девици, а от вдовиците само "верни и благоговейни, които са били омъжени само веднъж" (Апостолски постановления кн. VI, 18).
По време на царуването на св. император Юстиниан Велики (527-565 г.) било позволено да се избират и от едните, и от другите, и при това по-млади от 40 години, въпреки че истинското служение им се възлагало след достигане на тази възраст (IV Вселенски събор 15-то правило; Юстиниан. нов. 123); само жени, отличаващи се с благочестив живот, били назначавани за дякониси без предварително изпитване.
Длъжностите на дяконисите се състояли в следното:
1) подготвяли жените за кръщение;
2) помагали на църковнослужителите при самото кръщаване на жените;
3) изпълнявали различни поръчения на епископа относно жените - посещавали болните и изпадналите в беда;
4) следели за благочинието в храма сред жените и децата.
Из "Жития на светиите" от св. Димитрий Ростовски, бележка към житието на св. Олимпиада (25 юли)
Виж също: Каква е била хиротонията на дяконисите (по-долу)
Новият Завет и Житията на светиите съдържат много разкази за жени-дякониси. Ето някои от тях:
Девици. Девственици
В древната Църква още преди появата на женските монастири и в първоначалното време на тяхното съществуване е имало особен чин девици, които
посвещавали себе си изцяло да служат на Бога и давали обет да живеят в девство. Те се наричали девственици и се ползвали с изключително уважение в Църквата, считани за нейно
духовно украшение. Събирали се за да се подвизават в безмълвие, богомислие и молитви, под ръководството на опитни в духовния живот старици - наставници. Твърде често Църквата ги е
поверявала на ръководството на най-уважаваните сред дяконисите.
Из "Жития на светиите" от св. Димитрий Ростовски, бележка към житието на св. Поплия (9 октомври)
Архиеп. Костантин (Горянов) (р. 1951 г.) е професор по догматическо богословие в Санкт-Петербургската духовна академия, член на Синодалната богословска комисия и председател на църковния съвет по биомедицинска етика. Заема и много научни и обществени постове: академик на Руската академия по естествени науки, член на Международната академия по науките екология, безопасност на природата и човека, член на Санкт-Петербургската академия по история на науката и техниката.
Жената има свой начин на съществуване. Тя притежава присъщи само на нея интуиция, начин на мислене, свят на идеи, начин на съзидание, отношение към себе си и другите. Психологически и социологически жената многократно е дефинирана от света, но тя също така се определя и от тайната на собственото си съществуване - познатото "покривало", по думите на св. ап. Павел в Посланието до Коринтяните: "Всяка жена, която се моли или пророкува гологлава, засрамя главата си... Затова жената трябва да има на главата си знак на мъжова власт над нея - заради Ангелите" (1Кор. 11:5,10).
Ако гледаме на жената само като на съучастница в половия живот на мъжа, само като на майка на децата му и на помощница, това разбира се не обяснява всичко. Не обяснява защо жените са основна част от енориашите на православните и не само на православните храмове. Именно в религиозните предпоставки и корени трябва да се търсят изворите на женската тайна.
Човекът е космическо същество: космосът не му е чужд. Човекът е част от Творението. Но човекът не е просто един от биологичните видове - той е и богословско понятие. Има човек, един човек и две начала в него - мъжко и женско. "Когато Бог сътвори човека, създаде го по подобие Божие, мъж и жена ги сътвори и ги благослови, и им даде име "човек" в деня на тяхното сътворение (Бит. 5:1-2). Бог-Троица сътворява "човека по Свой образ" (Бит.1:27), и ето образа, по който е бил създаден човекът - това е Синът Божи, Словото, Което "беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана" (Ин.1:2-3). Този първообраз - Христос - е образ на Единия Бог в Неговата цялостност. Вие не може да ми покажете просто човек, можете да ми покажете мъж или жена. "Човек" това е мистично, метафизично понятие.
Но ние, християните, знаем също така, че Бог е не само Един, но и Троичен, Триединен. Отец-Монархос, се разкрива като източник на Ипостасите и Той им дава различието. Нека проследим различията на Ипостасите, проектирайки ги условно върху човека.
В настоящото изложение само ще се докоснем до богословието на образа Божи в човека. Иисус Христос - въплътилото се Слово в Своето човечество е мъж, който бил обрязан и това събитие се отбелязва в Църквата като празник. Тогава женското начало в човека се намира в особената връзка със Светия Дух, Който "живее" в Църквата. Както двуединството на Сина и Духа изразява Отца, така и двуединството на мъжа и жената изразява единството на човека.
Преп. Исаак Сирин пише, че Бог сътворил ангелите в мълчание. Сътворяването на човека обаче не прилича на сътворяването на ангелите и дори на целия свят. Поставен на границата между духовното и вещественото, човекът съединява в себе си всички страни на живота, всички страни на света и поради това представлява хармония, съставена от различни звуци. В своя пролог към човешката история Библията веднага представя тайната на човешкото същество като неразделно цяло - преди всичко като тайна на обърнатите едно към друго лица. Библията разказва за създаването на човека по следния начин: "Рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие; и да господарува над морските риби" (Бит. 1:26). И по-натам: "И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божи образ го сътвори, мъж и жена ги сътвори" (Бит.1:27).
Библията ни дава и друго повествование - защо и как е била създадена първата съпружеска двойка.
"И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа... И каза Господ Бог: не е добро за човека да бъде сам; да му сътворим помощник, нему подобен... И даде Господ Бог на човека дълбок сън; и когато заспа той, взе едно от ребрата му и запълни онова място с плът. И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека. И рече човекът: ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарича жена, защото е взета от мъжа (си)" (Бит. 2:7,18,21-23).
И така, първите думи, които мъжът казва на своята жена, са: "кост от костите ми и плът от плътта ми" - колко много приличат те на думите, с които майката се обръща към своето дете. Тяхното поетическо вдъхновение е насочено към това да подчертае, че сътворяването на Ева по същество не е сътворяване, а детераждане. Ева се отделя от човека-Адам. Св. отци в тълкуванията си сближават изхождането на Св. Дух с това, което те наричат "изхождане" на Ева - различна от Адам, но имаща една и съща природа с него. Това означава, че когато творческият акт на Бога призовава Адам към живот, Адам вече е съдържал в себе си своята съставна част, своята половина - Ева. Сътворяването на Адам - а Адам в древноеврейския, библейски език е събирателен термин за човек - е сътворяване на първоначалната човешка клетка, човекът като мъже-жени, мъжките и женските елементи в тяхната първоначална слитност преди диференцирането им. Бог е разделил половете, затова и хермафродитството предизвиква у нас интуитивно отвращение.
В гл. 5 на Посланието към Ефесяни са знаменитите думи на св. ап. Павел, касаещи отношенията между мъжете и жените: "Мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата... ние сме членове на тялото Му - от плътта Му и от костите Му. "Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си, и ще бъдат двамата една плът".Тази тайна е велика" (Еф. 5: 23, 30-32).
Взаимоотношенията между мъжа и жената според Божия замисъл - това са преди всичко отношенията между Христос и Неговата Църква. Ето истинския религиозен смисъл на съществуването на мъжете и жените - Христос и Неговата Църква. Тези отношения са вътрешното основание за сътворяването на света. Ето защо отношенията между Яхве и Израил се описват като брак, чийто образ с такова величие е представен в "Песен на песните". Следователно именно в образа на Божествения трябва да търсим единственото правилно разрешение на човешките отношения.
При думата "Бог" в ума ни веднага изниква идеята за Същество, притежаващо всички видове власт, и на първо място е Неговото всемогъщество. И Символът на вярата започва с думите: "Вярвам в Един Бог Отец Вседържител". Божественото всемогъщество се нарича "Отческо". За всичко и всички Бог е Отец: от Него предвечно се ражда Синът и изхожда Св. Дух. И едва след това Той е Творец на човека. По своята структура човекът е създаден по Божи образ. Но най-странното откритие, което ни предстои да направим е това, че мъжът не притежава бащински инстинкт в такава степен, в каквато жената притежава майчински. Бащинският инстинкт при хората е много по-слабо изразен, отколкото майчинския. Мъжът е воин (първото убийство е направено от мъж, а не от жена), строител, търсач на приключения. В мъжката природа няма нищо, което непосредствено да отговаря на религиозната категория за бащинство. Това означава, че религиозният принцип в човека се изразява от жената, че тя е надарена с особена чувствителност към чистото, духовното, че женската душа е много по-близо до изворите на битието.
Това е толкова вярно, че дори духовното бащинство използва образите на майчинството. Св. ап. Павел в Посланието си до Галатяни пише: "Чеда мои, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос" (Гал. 4:19).
Между религиозността и женската духовност съществува дълбоко съответствие. Ето защо противниците на християнството, като съвременника на Ориген Целз през III в. или немският философ Ницше през ХIХ в., обвиняват християнството, че придава на цивилизацията женствен характер. Мъжествеността на техния хуманизъм не понася женската чувствителност, която се преплита с ценностите на вярата. Колкото повече в една цивилизация присъстват елементи на секуларизация, толкова повече мъжественост има в нея. Съвременната цивилизация се обезбожествява и се секуларизира, и като резултат от това се ражда феминизмът с многочислените образи на мъжеподобни жени, с които постоянно се сблъскваме. Това също е проява на липса на религиозност, на липса на духовност в нашето общество и цивилизация. Колкото повече в една цивилизация присъства мъжкото начало, толкова повече отчаяние има там, толкова повече тя е отделена от истински религиозното женско начало.
Ако Христос спасява света, то точно св. Богородица го пази и въвежда умилителното внимание към благодатта в безчовечността на отношенията в света. "Всичкото си упование на тебе възлагам, Майко Божия, запази ме под твоя покров!" На мариологията е присъща космическа и земна радост. Много молитви наричат Пресветата Дева "Радост за всяка твар" и чрез нея женската духовност се представя като свързана със Св. Дух. "Дух Светий ще слезе върху ти" (Лука 1:35). Противоположността на това е атеизмът от всякакъв род. Можем да говорим за атеизма от времената на Великата френска революция, на марксизма, или за атеизма от времето на Хитлер, когато се подчертава силното, мъжественото, войнственото начало, а всички женски черти - състрадание, милосърдие - се обявяват за презрени и недостойни. На чекистите се давал орден "За безпощадност". Всеки атеизъм съдържа в себе си най-дълбока горест и се обявява за мъжествен, но в същността си това е атрофия на религиозното чувство на зависимост от Отца. А източникът на морала се намира именно в майчинското начало - това са чистотата, саможертвата, грижата за слабите, милосърдието.
В Библията "Ева" не е само име, а означава преди всичко "живот" (Бит. 3:20). За "Втора Ева" е провъзгласена св. Богородица на Третия вселенски събор. Тази, която ражда Предвечния Бог, тази, която дава живот на Живеещия в човешкото начало, и самата тя постига безсмъртие. Сега вече става ясно защо именно жената получава обещанието за спасението, към жена е насочена вестта на Благовещение, първо на жена се явява Възкръсналият Христос. "Жена, облечена в слънце" - този израз от Апокалипсиса (12:1) е образ на Новия Йерусалим. Библията издига жената в религиозно начало на човешката природа. Жената произнася смирените думи: "Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата Ти". И това "да бъде" тя произнася от името на цялото човечество в отговор на творческото "да бъде" на Небесния Отец. На Божественото Отчество, Което ражда Сина и от Което изхожда Св. Дух, пряко отговаря женското майчинство, като религиозна специфична особеност на човешката природа. Редом с Мария стои чисто пасивната и безмълвна фигура на Йосиф.
В религиозната сфера именно жената е силният пол. Някои тълкуватели обясняват библейското повествование за грехопадението с това, че сатаната се обърнал към Ева като към "слабия пол", към най-уязвимата част на човека като цяло. Други считат, че е точно обратното: Ева е подложена на изкушението, тъй като тя е религиозното начало на човешката природа. Именно в това начало преди всичко е трябвало да бъде уязвен човекът и да бъде повреден. Когато най-възприемчивият, най-чувствителният орган за общение с Бога бъде разстроен, останалото става от само себе си. Адам не проявява никаква съпротива и пасивно следва Ева. В Ева той вече е извън Бога и в силата на божествената заповед "И ще бъдат двамата една плът" (Бит. 2:24).
Нашият свят е преди всичко мъжки, в който женската харизма, най-тънката, най-възвишената религиозна харизма вече не играе никаква роля. Този свят става все по-безбожен, защото в него няма Майка и затова Бог в това мъжко общество не може да се роди. Показателен е фактът, че в тази атмосфера открито се утвърждава хомосексуализмът. Прекалено жестокият, мъжкият свят недооценява своя вечен произход: прозрачният извор на девствената чистота и майчината утроба, която приема Словото и Го ражда, за да направи от хората Негови служители.
Светът започва в Адам - мъжа и завършва в Новата Ева - Пресвета Богородица и в нашата земна Църква - съпругата на Агнеца.
Жената е надарена с интуитивно разбиране за ценността на Св. Дух, тя притежава естествено религиозно чувство и знаменитите думи на Тертулиан - "душата по природа е християнка" - се отнасят преди всичко за жените. Марксистите добре разбраха това. Еманципацията на жените и равенството на половете беше една от първите им грижи. Възпитаването в жената на мъжеподобни черти имаше за цел да промени нейния антропологичен тип, да направят нейната вътрешна същност, нейната природа малко или много идентична с тази на мъжете. Но когато жената заема мястото на мъжа, тя не привнася нищо особено, напротив тя губи чувството за своята женственост и за своето призвание.
Архиепископ Костантин (Горянов)* (със съкращения)
Превод Полина Спирова
Брой 15 за 2003 година
Архиепископ Константин ( в мире Олег Горянов) е роден на 23 март 1951 г. в Джамбулска област в Южен Казахстан. През 1974 г. завършва Виницкия медицински институт. Занимава се с научна работа, работи като практикуващ лекар, асистент и старши преподавател. През 1981 г. защитава кандидатска дисертация по медицина.
С благословението на митрополита на Минск и Белорусия Филарет постъпва в Московската духовна семинария. Завършва я през 1985 г. и се записва в Духовната академия. През 1986 приема монашески постриг с името Константин. През същата година е ръкоположен за йеродякон и йеромонах. По време на следването си продължава лекарската си практика.
След завършването на Духовната академия през 1989 г. преподава Свещено Писание на Стария Завет и защитава кандидатска дисертация на тема: "Руската религиозно-философска антропология на границата на ХIХ-ХХ в.: Соловьов и Несмелов".
През 1990 г. е възведен в сан игумен, получава награда "Кръст с украшение" и е назначен за ректор на възродената Минска духовна семинария (със статут на ВУЗ). Същата година е възведен в архимандритски сан. През 1991 г. е извършена епископската му хиротония с участието на Руския патриарх Алексий II. Епископ Константин оглавява възстановената в Белорусия Новогрудска епархия. С негови усилия всички затворени храмове в Белорусия са върнати на Руската православна църква. Започва строителство на нови храмове. За заслуги по възраждането на Минската духовна семинария и Новогрудската епархия е награден от патриарх Алексий II с ордена на преп. княз Даниил Московски - II степен.
С постановление на патриарх Алексий II и Св. Синод на РПЦ от 17 юли 1996 г. е назначен за ректор на Санкт-Петербургската духовна академия и семинария и за викарий на Санкт-Петербургска епархия. Епископ Константин извършва големи ремонтни работи в академията. С негови усилия към нея са открити църковно-археологически музей, иконописна школа, оборудвано е книгохранилище за 80 000 книги.
Извършва реформа в организацията на учебния процес с цел по-голяма отвореност на академията и активизиране на научната работа. Сключва договори за сътрудничество със Санкт-Петербургския държавен университет и Ермитажа, привлечени са редица университетски професори за преподаватели в академията.
Епископ Константин е професор в катедрата по догматическо богословие на Санкт-Петербургската духовна академия, член е на Синодалната богословска комисия, на редколегията на сборника "Богословски трудове", на научния съвет на "Православна енциклопедия", академик на Руската академия по естествени науки, член е на Международната академия по науките екология, безопасност на природата и човека, член е на Санкт-Петербургската академия по история на науката и техниката, председател е на църковния съвет по биомедицинска етика. През 2001 г. е награден от патриарх Алексий II с ордена на преп. Сергий Радонежки - II степен.
С указ на Руския патриарх от 25 февруари 2003 г. Тихвинският епископ Константин е възведен в сан архиепископ.
The Role of Women in the Church Metropolitan Seraphim of Johannesburg and Pretoria
"Каква е ролята на жената днес, в нашата Православна църква"
Първото и най-важно нещо е жените да приемат Христа като свой Господ и Спасител. Жените, които приемат Христа чрез кръщението, приемат заповедта за Христовата любов. Жената участва в литургийния живот на църквата. Чрез светото Причастие нашият Господ влиза в душата на жената и тя става част от Него. Тя е наставлявана да слуша Светото Писание и да прилага ученията му в ежедневието си.
Тя трябва да се превърне в светлина на света, просветлявайки онези, които са й поверени, чрез добър пример в християнския начин на живот. Водена от любов, тя посвещава себе си в служба на Христа във всички аспекти на личния, семейния и обществения живот. Преди всичко, тя проявява любовта си към Христа чрез мъжа до себе си и привежда към Бога всички свои домашни. Най-важният й приоритет е Божията благодат да изпълни нейното семейство, съпруг, деца. А това на свой ред се пренася към голямото семейство: съседи, енория и след това към целия свят. Жената- християнка в днешното общество, независимо дали работи извън дома си или не, е от основно значение за отглеждането на децата. Дори все още да не е омъжена или да не е избрала своя житейски път, една жена често служи на обществото, помагайки на другите като учител, медицинска сестра, лекар, съпруга, майка. Като съпруга, тя се грижи за съпруга и децата си. Тя донася реалността на църквата в дома си и довежда дома си в църквата. В сърцето си тя разбира значението на това.
"Семейство, което се моли заедно, устоява"
Чрез вярата, една православна християнка намира сили за това, за което я е избрал Господ. Тя използва тайнствения живот на Църквата, за да укрепи вярата на семейството си във възкръсналия Господ и да изпълнява заповедите Му. Тя разбира необходимостта Христос да присъства в живота й, в живота на семейството й и изобщо, в цялата църковна община – голяма и малка. Животът в Православната църква не се изчерпва само в това да посещаваш неделната служба и православната жена не е просто някой, който да приготви кафе на енориашите след служба. Православието не е носене на голям кръст, нито пък елегантно да се прекръстиш. Православието не е събиране на пари за някаква цел в живота. Всички тези неща могат да бъдат индикатор за нещо, акт на любов и благочестие, но без Христовата любов и учение, те остават безплодни. По времето, когато Църквата е била преследвана, жените са се доказали като истински герои на християнската вяра. Те били тихи и тайни защитници на Църквата. Те гръмко провъзгласили истинската вяра в Бога, като изповядвали собствената си вяра в Бога, пред императори, царе, управници и съдии. Жените били тези, които пазели църквите и светите мощи на нашата вяра. Рискувайки живота си, те пренасяли светините на безопасно място, когато били в опасност. Учели децата си на християнската вяра, дори когато било опасно да го правят. Тази особена сила, която имат жените, е дар от Господа, нашият Бог. Тя е особена благодат, дадена им от Светия Дух, за да могат да запазят вярата.
Мои възлюбени деца, като ваш духовен отец, ви призовавам да бъдете силни във вашата православна вяра. Изучавайте задълбочено Православието, за да го познавате, предавате и защитавате по всяко време. Изпълнете се с познание за православната ни вяра, основаваща се на Свещеното Писание и Свещеното Предание. Запознайте се с традициите на Православието, така че да можете да го запазите чисто и неопетнено, така както много свети жени в миналото са го запазили за онези, които ще ни наследят. Изпълнете се с Божията мъдрост и прилагайте на дело Христовото учение. Обичайте Го и показвайте състрадание към ближния си. Вие имате важна роля в Църквата – да предадете тази православна вяра на следващите поколения.
Дарът на вярата, която имате, е различен от този на другите. На православната жена се пада честта да се грижи и съхранява един специален скъпоценен камък: нашата православна вяра. Нейната роля не е само да мете пода или да мие прозорците, да пече просфори, но да пази живи в семейството си, а и в обществото, православния начин на мислене и идеи. Дори и когато е налице липса на интерес към Православието, жените поддържат на висота православната духовност. Нека Бог да благослови всички жени и да продължава да ги укрепва във вярата и живота им, нека Света Богородица да ги пази и направлява да следват примера Й в живота. И нека Дева Мария бъде закрилница на нашата православна вяра.
В последно време има много дискусии по отношение ролята и мястото на жената в обществото и в Църквата. В действителност, някои течения на феминисткото движение отправят сериозни критики срещу християните, твърдейки, че християнството потиска, а не освобождава жените. Същите тези гласове обвиняват християнството, че е фактор на гнет и поробване, а не на освобождение и уважение към жените. От историческа гледна точка, обаче е точно обратното. Нека накратко разгледаме как християнството действа като импулс за освобождение, признание и равенство на жените. Да хвърлим поглед върху ситуацията и условията в света преди идването на християнството и след това да осъзнаем колко революционно е било историческото влияние на християнството върху ролята и статуса на жените. Само когато бъде разгледано в правилния исторически контекст, човек може да оцени и разбере колко важно е било то за издигането статуса на жените. Ще изброя няколко примера от предхристиянската история. Дохристиянското общество, общо взето, смятало жената за непълноценен човек. В известен смисъл, тя била подходяща за човека. Смятало се, че поради самото си естество, жените не притежават морална смелост и издръжливост – две от най-уважаваните добродетели в древното общество. Жените били приемани като страхливи по природа. В действителност, повечето течения във философията отишли още по-далеч и смятали, че жените не притежават способността да мислят логически; че по природа били ирационални, неразумни и нелогични. С една дума – твърде емоционални! Ето защо жените, с малки изключения, не са получавали привилегията да се образоват и не били приемани във философските кръгове. Определено нямали и политическа власт. Римското общество, което почитало смелостта, смятало, че жените не притежават тази добродетел. Следователно, една жена не можела да бъде носител на военна сила. Съвсем логично, както и на други места в древния свят, на жените гледали като на низши хора.
Ранното еврейско общество приписвало на жените лековерна и лукава природа. По този начин било формулирано обвинението, че жената е виновна за падането на мъжа. Следователно, тя била смятана за лъжец по природа и проводник на дявола. По тази причина, жената нямала правото да свидетелства в съда, понеже не можело да се вярва на думата й. В този исторически контекст, появата на християнството се оказало революционно за възприемането на жените като интелигентни, смели и добродетелни – в действителност християнството дало безпрецедентни права на жените. По страниците на Евангелието, жените- последователки на Иисуса често са описвани като смели, докато мъжете са изобразени като страхливци. Докато, например, св. Петър се отрекъл от Христа, докато всички други ученици, с изключение на св. Йоан, се разбягали от страх, по време на разпятието няколко смели жени стоели в подножието на кръста. По същия начин, когато мъжете били заключени в стаята, поради страх от юдеите, жените излезли навън, за да помажат тялото Иисусово.
“При кръста Иисусов стояха майка Му и сестрата на майка Му, Мария Клеопова, и Мария Магдалина" (Йоан. 19:25). "А вечерта в тоя ден, първи на седмицата, когато вратата на къщата, дето се бяха събрали учениците Му, стояха заключени, поради страх от юдеите, дойде Иисус и застана посред тях..." (Йоан 20:19). Също по страниците на Евангелието, жените са описани като честни. Надеждни и сигурни, достоверни свидетели. Всъщност, първите хора, които получили вестта за Иисусовото възкресение, и на които било възложено съобщаването на най-важното послание в историята, били жени (Марк., гл. 16). "А той им каза: не се плашете. Вие търсите Иисуса Назарееца, разпнатия; Той възкръсна, няма Го тук. Ето мястото, дето бе положен. Но идете, обадете на учениците му и на Петра, че Той ви преваря в Галилея; там ще Го видите, както ви бе казал" (Марко, 16:6-7). В Евангелието жените са описани още като интелигентни и притежаващи задълбочено интелектуално любопитство. Когато архангелът съобщава на Пресвета Богородица за бъдещото раждане на Месия, според разказа на Лука, тя инстинктивно подхваща разговор и иска да разбере точното естество на тази вест.
Когато обаче, апостол Павел заявява в посланието си до Галатяните, че няма мъжки пол, ни женски, а всички са равни в изкупителното дело на Христа, от историческа гледна точка това представлява най-радикалното твърдение в историята на световната мисъл до момента по отношение статуса на жените. Християнството носи вестта, че както мъжете, така и жените имат права и че са спасени и осветени по еднакъв начин от Христа. В крайна сметка, християнството учи, че както мъжете, така и жените получават по равно благодатта и даровете на Светия Дух. Полът не прави християнина негоден за благодатта на нашия Господ Иисус Христос. В днешно време жените имат огромен и важен принос за човешкото общество. Тяхната роля в семейството като майки, съпруги и дъщери оказва стабилизиращо влияние върху структурата на цялото семейство. Също така, много важен е и приносът им за социалните дейности. Сега жените са обичаен и необходим аспект на работната сила. Всъщност, като християни, жените оказват незаменима помощ на Църквата.
Митрополит Серафим Йоханесбургски и Преторийски (р. 1961, от 2010 г. митрополит на Зимбабве и Ангола)
Превод от www.orthodoxresearchinstitute.org и първа публикация на български език
Всеки, който е чел вдъхновените думи на светите отци на Православната Църква, неизбежно остава поразен от няколко силни впечатления. Първо, от думите им струи някакъв здрав разум, който интуитивно ни представя написаното като истина – сякаш някаква вътрешна струна в нас е докосната и хармонично резонира с мелодията на отеческите писания. Второ, колкото повече четем Отците, толкова по-силно чувстваме, въпреки разликите в техните стилове на писане, начини на изразяване и теми, които ги вълнуват, че всички те говорят в единомислие и сякаш казват едно и също; макар понякога съдържанието на техните послания да не е напълно разбираемо и повече да стопля сърцата ни, отколкото да стимулира интелекта ни. И на последно място, макар понякога да се натъкваме на някои преувеличения (получаваме такова впечатление, тъй като сме твърде често хладни по отношение на свещената ревност), и макар че в Отците не бихме открили липса на отдаденост или откъснатост от абсолютните морални дадености (които днес така погрешно наричаме “обективни”), те ни разкриват едно усещане за умереност и предават, заедно със загрижеността си за чистата истина и неопетнената правдивост, знание, което не стои нито “вдясно”, нито “вляво” и което е съвършено балансирано от онова тайнствено вселенско равновесие, което е самата Истина.
Именно тези особености на светоотеческите писания определят неуловимия фундамент на православния живот: духовността. Пренесени от писаното слово към личния живот, те описват светеца. Изведени от образа към опита, те определят вътрешния живот на всеки християнин. Отците са участвали, във всяко едно отношение, в пълнотата на православния живот и именно тази пълнота пронизва техните писания. Те намират изражение на опита, към когото всеки от нас е призован, и вътрешно ние чувстваме това, ако сме внимателни и умерени в собствените си възгледи. Именно тази духовност, уви, днес отсъства от дебатите за ролята на жените в Православната Църква. Дискусията по този въпрос стана крайна (неумерена), светска и материалистична – откъсната от вътрешния живот и духовния опит. Появиха се спорещи и противостоящи страни, диаметрално противоположни възгледи, воюващи фракции и невъздържани антагонисти; тия последните се опитват да изразят дълбоки духовни проблеми със средствата на анти-духовните емоции и нагласи.
Нека разгледаме общата реакция от страна на православните мислители спрямо съвременния дебат за ролята на жените в Църквата. От една страна, имаме силно “традиционния” възглед, който изразява консервативно отношение към социалната роля на жената изобщо. Често ми се налага да чета и да чувам за този образ на жената, който е в пълно съзвучие с немския израз “Kinder und Kuche” (децата и кухнята) – че жените са предназначени за раждане на деца и готвене. В гръцкия език имаме идеята за oikokyrosyne, жената-домакиня. От тази гледна точка се твърди, че жените имат някаква същностна «природа», която ги прикрепя към дома. Всичко, свързано с дома е някак съответно на женския пол. Можем да усетим, че по-крайните привърженици на този възглед смятат, че социалните роли на жените са догматично предопределени и че жените, по силата на Божието предопределение, са прикрепени към дома и грижите около него.
От друга страна, откриваме множество доказателства, във всички медии в нашето (американско) общество, че жените са склонни да пожертват всяка идея за своята отделна и неповторима идентичност, за да прекъснат връзките на (според тях) произведените от мъжете социални роли, които ги ограничават в действито и поведението им. Не е необичайно за жените дори да отричат своите физиологични разлики с мъжете и да защитават най-крайни форми на «полово равенство». В трескавия си отказ, те парадоксално настояват за правото да имат същите насилнически характеристики, които мъжете уж са демонстрирали в рамките на властта си над жените, в резултат от предразсъдъците си. И често, в психологически план, невъздържаността на тези жени ги води към криза на половата идентичност, която стига до поведение от толкова отблъскващ тип, че трудно се поддава на коментар.
По време на лекциите си в различни православни енории, понякога бях шокиран (и разбира се, натъжен) от растящата популярност на крайни феминистични възгледи сред православните жени. Дори на едно място св. Павел, с оглед на думите си за ролята на жените в Църквата, беше цитиран по начин, по който нито една православна жена – обикновена, още по-малко благочествива – не би си позволила преди. Бях попитан доста грубо от тези същите жени как може аз да се чувствам достоен за свещенството, и в същото време да имам безочието да поддържам възгледа, че жените са недостойни. Не е ли това, попитаха ме, надменност, несъвместима със смирението на свещенството? На друго място една жена заяви, че като човешко същество и като християнка, тя има пълното право да бъде свещеник. Тя цитира светите отци на Църквата (в чиято група влизат, противно на нейната объркана мисъл, и светите майки на Православието) като банда «мъжки шовинисти», които са се опитвали да запазят властта, свързана с техния чин, чрез непрекъснато очерняне на жените! (Ако обиждам читателя с привеждането на тези примери, това е необходимо зло. Истинският християнски апологет трябва да е запознат, колкото и болезнено да е това, със съдържанието и с тежестта на аргументите, които оспорва).
И наистина, и двата вида спорове за жените са погрешно поставени. На първо място, няма нищо истински «традиционно» в това да припишеш определена «природа» на жените. Истината е, че много от великите отци-пустинници предупреждават монасите за «Евината хитрост» в женския характер, но в противовес на това е пречупването на мъжката (адамова) страна в грешните монаси. В същото време, не можем по никакъв начин да говорим за някаква «мъжка природа», която сама по себе си да определя социалните роли на мъжете. Всъщност, всички тези образи са предназначени за монашестващите мъже и жени и представляват не обвинения за грехове срещу единия или другия от половете, а практически съвети за достигането на ангелоподобен живот, който е отвъд човешката «природа». Освен това, когато ние православните говорим за паднали мъже и жени, ние говорим в относителни понятия, за разлика от западните инославни. От св. Максим Изповедник до св. Серафим Саровски, отците на Църквата подчертават, че макар да сме поразени от първородния грях, ние никога не сме загубили Божия образ. Ако не беше така, казва св. Серафим, какво да кажем за великите и божествени пророци? Откъде идва тяхната святост? Христос ни възстановява (потенциално) в нашата пълна и истинна природа. Той изпълва това, което е оцеляло в нас, и което озарява всеки човек, идващ на този свят. Що се отнася до падналата «природа», тя не е окончателна и универсална характеристика на човека. Тя е типична за падналото му състояние.
Така че самото послание на Православието е, че мъжете и жените са призовани да преодолеят погрешните си «природи», отвъд труда и болката, към обожване, към единение с Бога, чрез благодатта на Христос. Задачата на Църквата в света е да съхрани това разбиране за спасението и да запази съсъда, в който се намира този велик и свят потенциал. И ако Църквата прославя жената като майка, то е за да издигне природата й, да подчертае неповторимата й социална роля. Но ако жената избере да отговори на призива за високата «природа» на светостта, Църквата я прославя още повече. В отговор на този висок призив жената ражда Христа, по подобие на Преблагословената Богородица, която е носела asomatos (безтелесно), както пише св. Максим Изповедник, Бога в себе си. И този потенциал не принадлежи само на жените, но и на мъжете. Духовното детеродство на човека е и мъжка, и женска роля.
Затова и трябва смело да говорим за жените в обществото. Ако Kinder und Kuche са нашите лозунги, ние дискредитираме онези свети жени, които са преодолели човешката природа. Ние петним паметта на светите майки и жени-светици на Църквата. Налагаме на жените роля, която не бива никога да бъде преувеличавана или поставяна над високото духовно призвание на жената и мъжа. Нещо повече, в определен смисъл ние се проваляме в разбирането, че земната роля на жените в Православната Църква, както свидетелстват канонизираните като светици византийски императрици, не може да бъде догматизирана и определена веднъж завинаги. Както винаги, и тук имаме изключения, парадокси и неповторими обстоятелства, които един скован мироглед никога няма да усети. И наистина, свободата да изберем ролята, към която Бог ни зове, не бива да бъде жертвана в името на онези роли, които сме запазили като здравословни за нормалното функциониране на обществото.
Целите ни, на мъжете и жените в Православието, е да превърнем обществото, доколкото е възможно, в образ на Божественото. За да постигнем това, семейството трябва да е неприкосновено и родителите да изпълняват ролите, които са необходими за запазването на обществения порядък. Но това означава, че мъжете и жените трябва заедно да се грижат за дома си и да бъдат това, което са, защото ги зове една по-велика роля от тази да изпълняват социални роли и «природи». Това не е оклеветяване на мъжа или жената, а призоваване и към двамата да следват най-вече духовни цели. И ако тези роли се пренебрегнат, а духовното благосъстояние на семейството се пожертва, започваме да говорим за задължения и дълг. (И затова св. ап. Павел порицава жените в Църквата, когато от тях произлиза безпорядък. Така той казва на жените да се подчиняват на съпрузите си, ако нарушат духовното благосъстояние на семейството. Но това порицаване се отнасят с пълна сила и към мъжете, които нарушават тези правила. Въпросът се свежда до житейски практицизъм, а не до «природи» и т. н.). Но това е по-нисшия живот; в по-висшия вече няма нито мъже, нито жени, нито подчинение или неподчинение – там се ражда хармонията.
Ако останем закостенели във възгледите си за социалния порядък, рискуваме да пренебрегнем вътрешната реализация, която съставлява същината на майчинството и бащинството. Нещата, които правим, за да изпълним закона, са мъртви; онези, направени в духа, са оживотворяващи. Не трябва да строим Православие на предписания и забрани, а Православие, в което Бог изразява чрез нас Царството Небесно и в което онова, което е земно, достига своя небесен образ. Всеки от нас е порицан от известната Амма в пустинята, която побързала да уведоми един монах (който преминал на отсрещната страна на пътя, когато срещнал нея и учениците й), че ако той бил съвършен монах, нямаше да знае, че среща жени. Ако живеем както трябва нашето Православие, не бихме имали нужда да поставяме строги дефиниции върху отношенията между мъжете и жените. Бихме живели в онзи съвършен мир, в който всеки знае ролята си, не като резултат от налагането на волята на един човек над другия, но поради смирение пред Бога. И в това смирение, кой мъж би помислил, че стои над някоя жена или мъж, както свещеникът не би могъл да си помисли, че той самият стои над царственото свещенство на хората, на които служи?
Що се отнася до т. нар. «феминистка» позиция (за която слушаме толкова много днес), има определени положения, които православният християнин (а и всеки мислещ човек) не може да приеме. Ние приемаме и утвърждаваме, че в сътворения свят има порядък, смисъл и функционална обособеност. Нашата вяра ни учи, че жената е надарена от Бога с определени свойства и тенденции, които са различни от тези на мъжа. (И това, не само че не отнема от нея, а по-скоро я въздига като част от Божествения план. По никакъв начин това учение не намеква или толерира принизяването на жената до някакъв нисш статус). Нещо повече, нашият интелект и нашите сетива ни казват, че мъжете и жените са различни. Бихме пристъпили границите на разумното (нещо станало обичайно в тези странни времена), ако отречем биологическите роли на мъжете и жените във възпроизводството на човешкия вид. Тези роли са предопределени от външните, физическите белези на пола. И дори най-радикалните психологически описания на мъжете и жените с готовност отбелязват фундаменталните разлики между половете по отношение на познавателните модели и функционирането на интелекта. (Парадоксално е, но съществена част от идеологията на самото феминистко движение почива на твърдението, че психологическите профили и категоризации, типични за мъжете, не са приложими при изучаването на женското поведение).
И отново, тези първични положения не могат да бъдат преувеличавани. Те «характеризират» ролята, но не я догматизират. Те имат отношение към изкупения човек и не би следвало да се отнасят към човека в падналото му състояние. И именно тук двете крайности в образа на жената се отклоняват от истината. От една страна, падналата «природа» на жената й се приписва от набедените традиционалисти като характерна за цялото й същество, напълно пренебрегвайки Божия образ в жената. От друга страна, феминистичната позиция пре-експонира този Божи образ, желаейки по този начин да освободи своите протагонисти от необходимостта да преодоляват човешката «природа» – задача, която, както многократно отбелязахме, стои и пред мъжа, и пред жената. При това положение, оставяйки настрана богохулството на крайната реторика, е неразумно изобщо да говорим за възгледите на св. ап. Павел за жените. Той говори от позициите на практическия опит от женската слабост – съответните аналози на която могат да бъдат открити и в мъжете (представете си реакцията на критяните, мъже и жени, на изказванията на блажения апостол за този народ). Той говори също така за духовната природа на жената. И ако не правим разлика между духовната и падналата природа на жената, просто не бихме разбрали св. Павел по интелигентен начин; стигаме само до крайни възгледи.
Сега трябва да кажа нещо за начина, по който би трябвало да се учим да разбираме думите на св. Павел. Трябва да подхождаме към тях в духовна трезвост, молейки се силата в думите (en to logo) да разкрие пределната истина. В противен случай се превръщаме в изучаващи Библията, присъединявайки се към онези неразумни православни, които буйно се втурват да анализират и следователно да изкривяват смисъла на Писанията, като приспособяват самите думи към възможностите на собствения си разум. Ако имаме правилно разбиране за библейското тълкование в Църквата, бихме разбирали, че съвременното «изучаване на Библията» е, чисто и просто, «неправославно». За нас да събираме оттук-оттам идеи и схващания за жените от библейски текстове, е безплодно занимание и нещо, което стои извън църковното Предание. Ако живеем пълноценен православен живот (с неговите пости, определени молитви, служби и стремеж към смирение), иконата на библейското слово ще ни бъде разкрита и нейната благодат ще изпълни умовете ни. Ще знаем, и с разума си, и мистично, какво точно е написал св. Павел и какво е имал предвид, защото неговите думи ще са станали наши думи, съединени в един общ източник – Христос.
Тук не можем да не подчертаем абсолютната необходимост за правилно разбиране и четене на библейския текст – защото неподходящият прочит на св. Павел е довел до грешки и «вляво», и «вдясно» по отношение на мястото на жените в Църквата. Покойният протойерей Георги Флоровски ни е оставил някои изключителни прозрения относно природата на Писанието в Църквата. В много отношения той се връща към разбирането на св. Ириней за Писанието. Св. Ириней, в известната си полемика с една еретическа секта, сравнява човека, който използва разума си, за да разбере Писанието с художник, който използва камъни, за да създаде мозайка с изображение на куче, при положение, че частите на мозайката са много по-подходящи да изобразят портрет на цар. Накратко, окончателното произведение ще зависи от визията на художника, който го е започнал. Ако той знае, че ще изобразява цар, го прави. Ако не знае, той прилежно напасва камъните и създава отблъскващ образ. И така, този, който се опитва да разбере Писанието, без да бъде преди това озарен от неговото съдържание и дух (приемайки това Писание като съвършената икона на благодатта на богословстването), най-вероятно би изкривил до неузнаваемост смисъла на Писанието.
В един по-конкретен смисъл св. Павел развива аргументацията си за правилното структуриране на Църквата в изказванията си за жените. И, макар че често не забелязваме това, той прави разлика между функция и природа. Всеки що-годе запознат с тънката парадоксалност на духовния живот би разпознал този пласт у св. Павел. Да не го забележиш води до преувеличения, които изковават или неправославен възглед за духовния потенциал на жените, или до изцяло светска реакция срещу духовността, която обрича човека на вечна разруха.
Обръщайки се към проблема с женското свещенство, отново трябва да отбележим, че крайните позиции вече са изкривили порядъчно въпроса. Нека се върнем към умереността на светоотеческото учение. Никой, казва ни св. Иоан Златоуст (под «никой» той разбира и мъже, и жени), не е достоен за свещенството. Свещенството съществува, за да функционира Църквата. Следователно, то не е «право», което принадлежи на някои, а бреме, което някои поемат върху себе си с голям страх и трепет – като архийерейството въплъщава този дълбок страх на човешката душа. Някъде в междата между съзнанието за собственото недостойнство и трепета пред факта на свещеническата реалност, се разполага свещеникът. Ако той се отклони от това деликатно балансирано разбиране, душата му е в опасност. Това слага точка на всеки опит на мъж или жена да предендира «права» за свещеническо служение. Това е духовно безразсъдство и тотално неразбиране на видимите прояви на Христовата Църква. Това е глупост, която си проси вечна погибел.
Оттук бихме могли да разберем защо в ранната Църква свещенството е трябвало да бъде ограничавано по всеки възможен начин. Факт е, че сме възприели някои традиции от юдеите и че юдейското свещенство е мъжко. Църквата е реална, съществува реално и изразява живота на реални хора. Затова не е странно, че виждаме свещенството ограничено до мъжете. В същото време Църквата проявява своята над-историчност. Жените, в рамките на голямото внимание на Църквата по отношение на свещенството, също са споделяли свещеническата благодат. Навярно сме забравили, че дяконството е било достъпно и за жените, и че социалният порядък, църковното право и дори човешката природа понякога са отстъпвали пред духовното. Забравили сме. Така сме формализирали свещенството, така сме «озападнили» разбирането си за него, че сме свели благодатта и достойнството на дяконското служение до второстепенна поддържаща роля. Започнали сме да мислим дяконите и дяконисите като «полу-свещеници», сякаш ръкоположението може да бъде измерено в понятията на «количеството» благодат, която е била предадена. Кой би посмял да припише повече благодат на св. Иоан Златоуст (патриарх), отколкото на св. архидякон и мъченик Стефан? Къде откриваме трезво светоотеческо слово в тази посока? Горко ни на нас православните, ако забравим, че дори в самото свещенство, по един тънък начин, духовните роли на мъжа и на жената се съединяват в тържеството на Христа.
В крайна сметка, отричаме ли ние православните, служението на жените? Не! Нито пък го гарантираме на мъжете. Нито го дефинираме в подробности, като под изследователски микроскоп. Нито съсипваме красотата му, свеждайки го до длъжност или роля. То е нещо много повече – и в това си измерение нито един мъж не може да претендира за него по достойнство, и никоя жена – по право. То принадлежи на Божията милост и е огън всеизгарящ за недостойния служител, който е «опасан с благодатта на свещенството». Тази «икономия», тази милост, се разпростира над мъжете и жените, в буквалния смисъл – и да говорим за мъжкия или женския характер на свещенството би означавало да се провалим в разбирането на това разпростиране и да изкривим и променим природата на свещенството. Всеки истински слуга – архиепископ, презвитер, дякон или дякониса – стои на мястото си именно защото не е там в качеството си нито на мъж, нито на жена и именно защото Бог му/й е дал благодатта да сложи настрана своята грешна природа именно в този момент. В това разбиране природата на свещенството стои отвъд социалните роли. Просто е погрешно да се говори за него в такъв контекст. Свещенството, служението на хората и служението в Църквата не принадлежат към областта на половите различия, декларациите за различни природи, или човешкото бърборене. Техният център е вечен, духовен и ноуменален. Те са пазителите на едно измерение, в което няма крайности; където всяка истина е засвидетелствана по царствен начин, в мистичната истина, обградена само от умереност.
Умереността в мислите и нагласите ни се разкрива в плът и кръв, така че в трезвите православни мъже и жени виждаме чудесно как се проваляме в сегашното си несдържано мислене за жените и мъжете и «ролите» им, продиктувани от техните «природи». Къде ще открием подобно мислене например в предизвикващата сладки сълзи среща между Стареца Зосима и нашата чудна майка, св. Мария Египетска? Можем ли да си представим как светият старец си казва: «Понеже съм свещеник, аз ще благословя тази светица, защото по природа съм достоен за това, за което тя – по природа – е недостойна»? Боже, опази! Светецът е паднал ничком пред нашата възлюбена майка и поискал тя да го благослови. И можем ли да си представим тази пречудна жена сред Божиите светии да си каже: «Аз ще благословя този човек, защото той би трябвало да разбере, че имам право да бъда свещеник»? Не, разбира се. Кой от нас може да сдържи сълзите си при мисълта за това, което реално се е случило там? Падайки ничком пред светия старец, св. Мария молила за неговата прошка – и така двамата останали известно време в поклон един пред друг, и всеки казвал: «Eulogeite» (благослови)! Знаем, че св. Мария, отстъпвайки пред свещенството на отец Зосима, пожелала неговата благословия. И какъв урок за нас: тя извикала: «Благословен Бог наш, Който се грижи за спасението душите и народите!», а светият старец отвърнал: «Амин!».
Нека се засрами всеки, който прогласява по-голямо достойнство на жената или на мъжа, или пък се преструва, че знае истинската природа и роля на всеки от тях. Това е високомерие, невъздържаност, интелектуална надутост и узурпация на съждения, които единствено Бог може да прави. В истинската духовност разликите – формални и неформални – изчезват. Това не означава, че нашите социални отговорности трябва да бъдат пренебрегнати в името на илюзорната земна човешка свобода. Наистина, не бива да заставаме близо до движения, които застрашават социалния и духовния порядък. Но в същото време не бива да решаваме, че съществуват ясни длъжности и чинове в живота, хаотично съчетани в едно неправилно разбиране за духовния свят, биха циментирали ролята и предназначението на всеки човек – господар или слуга, свободен или роб, мъж или жена. Живеем между два антипода на нашето бъдещо съществуване – отделяне от Бога, плодът на смъртния ни път, и единение с Бога, плодът на духовния ни път – между ада и рая. Трябва правилно да поставим себе си в това междинно положение, което дава отражение и върху нашите представи за мъжа и жената. Ако сме прекалено крайни в смъртното отношение, принизяваме Божия образ в човека. Ако сме прекалено крайни в духовното – страдаме от заблудата на прелестта, без да преобразим падналите си личности.
В някои отношения навярно съм бил невъздържан в съжденията си за жените в Православната Църква. Сигурно е така, защото по-добре от читателя осъзнавам, че прозирната красота на умерените слова на Отците не може да се отрази в това, което пиша. Но ако съм сгрешил, било е грешка в начина, по който съм изложил мнението си, а не в мнението само по себе си. И ако мога да бъда основателно обвинен в пристрастие, то е от собствената ми невъздържаност и неумереност. И искам прошка за това от читателя.
Архиепископ Хризостом
Превод от английски Пламен Сивов от Orthodox Life Magazine, Vol. 31, 1981 за списание Мирна, бр. 23: Женското
покривало
За разлика от повечето протестантски и сектантски църкви, възникнали след Реформацията през XVI век, Православната и Католическата църкви не ръкополагат жени за клирици (свещеници и епископи). Под влияние на секуларизма и феминистическите идеи от XIX в. това все повече се представя като проблем.
Под натиска на Световния съвет на църквите (ССЦ) и на някои европейски законодателства, в полемиката вече се включват и някои православни - предимно жени миряни и теолози, преминали в Православието от нехристиянски и протестантски вероизповедания (виж по-долу).
Православното богословие е единно в своя отказ да се ръкополагат жени и дискусиите в Църквата винаги са подчертавали категорично този факт. През 1988 г. те бяха изложени и обобщени на авторитетния симпозиум в Родос (виж заключителният текст на български и на английски език по-долу).
Pravoslavieto.com
Ставрофорен иконом Стефан М. Стефанов
Бог сътвори човека в два пола "мъж и жена ги сътвори" (Бит. 1:27).И всички, които са кръстени в Христа, са равни в Христа – "няма мъжки пол , ни женски" (Гал. 3, 28).
И мъжете и жените в Църквата са призвани еднакво: "съграждайте от себе си духовен дом, свето свещенство" (1Петр. 2:5). И мъжете и жените Агнецът "ни направи пред нашия Бог царе и свещеници" (Откр. 5:10).
Защо църковният клир е само от мъжки пол?
Има ли основание да се счита, че това е пренебрежение и дискриминация спрямо жените?
Могат ли да се реализират в Църквата
феминистките идеи за жени свещеници?
В много протестантски деноминации това вече е факт. Жени са обявени не само за свещеници, но и за епископи. Това не трябва да ни очудва, като се има предвид, че деноминациите, възникнали на основата на Реформацията не само, че нямат апостолско приемство, нито пък го считат за необходимо, но и не признават Свещенството за свето Тайнство.
Тази идея е непозната в хилядолетната традиция както на старозаветната, така и на новозаветната Църква. Има прецеденти само в някои отхвърлени и осъдени от нея еретически практики, повлияни от идолопоклонически култове. Такива били антидикомарианитите, които отричали девството на Св. Богородица и колиридианките, които пък почитали Св. Дева Мария като бог. Несъстоятелността на тези еретически учения сама по себе си се явява доказателство за несъстоятелността на идеята жени да бъдат свещеници.
Какви са основанията Православната църква да не допуска жени да бъдат ръкополагани в свещен сан?
В Свещеното Писание понятията "епископ", "презвитер", "свещеник" дори нямат форми в женски род!
В старозаветните времена свещеник можел да бъде само този, когото Бог е избрал, осветил и приближил до Себе Си, както Аарон и неговото потомство (вж. Изх. 28:1). Старозаветната иерархия се състояла от три степени – първосвещеници, свещеници и левити.
Тристепенна е свещениеската иерархия – епископи, презвитери и дякони и в новозаветната Църква. В нея единствен първосвещеник "навеки по чина Мелхиседеков" (Пс. 109:4,
Евр. 5:6; 7:17) е Богочовекът Иисус Христос. Тази уникална свещеническа власт и достоинство нашият Господ предаде на своите ученици, като ги направи апостоли. Чрез Него те получиха
благодатта
на Светия Дух и властта и правото да я предават на своите наследници и последователи. Те ръкоположиха
свои приемници, на които дадоха право и власт да избират и ръкополагат други достойни продължители на свещеническото служение.
Именно в това се изразява светото тайнство Свещенство – неприкосновеното, непрекъснато, ненакърнимо, вечно и ненарушимо свещеническото достоинство, което произлиза единствено от Господ Иисус Христос, да се предаде на апостолите и от тях на епископите и свещениците. Епископът и свещеникът, които служат св. Литургия представляват непосредствено Христа и затова се молят към Него така:
"удостой мене, грешния и недостоен Твой раб, да Ти принеса тия дарове, защото Ти си, Който принасяш и си принасян, Който приемаш и си раздаван".
И така, както носителят на вечното първосвещенство е мъж, така и свещениците, служещи от Негово име са мъже, за да се запази съответствието. Защото освен всичко, в Божието домостроителство Христос е "последният Адам... Господ от небето" (Кор. 15:45, 47) за да може да стане наш Спасител.
Протопрезвитер Мадзунеас обръща внимание и на друго съответствие като пише:
"Отеческата роля на свещеника в Църквата отразява ролята на Бог Отец в Светата Троица. Тази роля не е възможно да бъде сменена с майчинска такава (на женска личност), нито в християнското семейство, нито в християнското общество. И двете роли, както мъжката, така и женската са важни в Църквата, но не са взаимозаменяеми."
В Апостолските постановления (IV в.) за ръкоположението на жени се казва, че това е дело на "елинското (т.е. езическо) безбожие", а не "на Христова наредба". По-нататък продължава:
"Ако трябваше и кръщението да се извършва от жени, тогава Господ щеше да бъде кръстен от собствената Си майка, а не от Иоан Предтеча. И когато ни (апостолите) изпращаше да кръщаваме, щеше да изпрати и жени със същата задача. Никъде обаче Той не е заръчал, нито писмено е предал такова нещо, тъй като много добре познава природата ни и това, кое е прилично за самата практика, доколкото е създател и законодател на тази природа."
Това е така, въпреки, че жените Мироносици бяха тези, които първи видяха Христа веднага след Възкресението и приеха заповед да го благовестят на учениците Му и така да станат апостоли на Апостолите. Много жени следваха след Христа и преди Неговата кръстна смърт и след Възкресението, но всяко служение в Църквата има своите норми, граници, смисъл и предназначение. "Епископът трябва да е непорочен, мъж на една жена..." (1Тим. 3:2). Презвитерите са поставени наравно с апостолите (вж. Деян. 15:6; 16:4 и др.). За дяконите също е казано: "Всеки от дяконите трябва да бъде мъж на една жена..." (1Тим. 3:12).
От контекста на посочените текстове става достатъчтно ясно защо и за трите иерархически степени се избират и ръкополагат мъже.
В древната Църква са служили дякониси, за които IV (Халкидонски) вселенски събор (451 г.) постановява: "За дякониса да се не ръкополага жена ненавършила четиридесетгодишна възраст..." (Правило 15).
Някои неправилни практики пък са били изрично отхвърляни на събори, както е станало на на Лаодикийския (363 или 364 г.): "Не трябва да се поставят в Църквата така наричаните пресвитериди (старици) или председателки" (Правило 11).
Днес освен ръкоположение (хиротония), Православната църква практикува и ръковъзложение (хиротесия), чрез което се посвещават свещоносци, четци, певци и иподякони. Някои от тях могат да бъдат жени.
Днес в Православната църква се водят дискусии и се провеждат конференции на тема ръкоположението на жени, като тази на о. Родос през 1988 г., които са актуалният съборен глас на Православието. Той идва от вековете. Пресветата Дева заема най-почетно място в Църквата. Тя се удостои с толкова много на земята, както никой друг в човешката история. Нито един мъж не получи такава слава като нея – пречистата и преблагословена, и въпреки това, тя не прие свещеническо служение. Нейният Син не й даде тази благодат, която предостави на апостолите и на техните приемници.
Ставрофорен иконом Стефан М. Стефанов
Храм "Св. Николай Мирликийски - Чудотворец" в гр. Русе
А сега да се насочим към друг щекотлив въпрос - този за ръкоположението на жени. Мнозина питат: “Защо Правословната църква не приема ръкоположението на жени?" Тук се налага да припомня, както ни учи Новият Завет, че единствен Господ Иисус Христос остава вечно Първосвещеник и единствен извършител на тайнствата.
В посланието до евреите се говори ясно и подробно за светостта на единствения и вечен Първосвещеник и Богочовек - нашият Господ. Иисус именно е онзи, който принесе кръстната жертва “веднъж" (Ерв. 9: 28), един единствен път във времето и завинаги остава едниствен посредник между Бога и човеците. Той се моли за хората, дава заповеди, подтиква ги да живеят живот свят.
Свещеникът в църквата не е някакъв "друг" свещеник и жертвата, която принася, не е някаква "друга" жертва - единствено и завинаги е свещенството и жертвата на Христа.
Същото подчертава и молитвата на херувимската песен на божествената Литургия, която изброява:
"Защото Ти си, Който принася, и Който бива принасян;
Който приема и Който бива приеман, Христе Боже наш…"
Това означава: Ти си Този, Който невидимо принасяш, бидейки Първосвещеник и като безценна жертва биваш принасян и бидейки Бог приемаш и като небесен хляб биваш разделян, Христе Боже наш…
Тази уникална свещеническа власт, това първосвещеническо достойнство, Богочовекът - нашият Господ, предаде на светите апостоли. Тях Той изпрати в света да проповядват евангелската истина и да продължават Неговото спасително дело. На тях Той даде властта да извършват светите тайнства, които Сам установи, и да предават на вярващите божествена благодат, която ги освещава. Но след като делото и пратеничеството на апостолите е делото и пратеничеството на Христа Спасителя, на великия и единствен Първосвещеник във вековете за всички хора “чрез Църквата", затова и свещенството Му не можеше да бъде ограничено по часове и дни (т. е. по време). То трябваше да пребивава в Църквата и след смъртта на апостолите. Затова те ръкоположиха свои наследници, разглеждайки ги като продължители на своето дело в Христовата Църква. На тях дадоха завета да избират и други достойни наследници за продължение на свещеническото служение.
Така че от единствения и вечен Първосвещеник, Господ Иисус Христос, Който има неприкосновено, непрекъснато, ненакърнимо, вечно и ненарушимо свещенство (Евр. 7: 24-25), се предаде свещеническото достойнство на апостолите, и от тях на архиереите и свещениците посредством тайнството свещенство.
Следователно уникалното и тайнствено свещенство е непосредствено свързано с личността на Христа Спасителя, Който я отдаде на Своите наследници. Поради това още от самото начало съзнанието на Църквата е изключило участието на жени в това тайнство “въз основа примера на Господа", Който бе мъж, и “въз основа на апостолското предание и практика", и особено след като св. ап. Павел изясни новата действителност на връзката между мъжа и жената в Христа (Гал. 3: 27-29) (Вж. "Мястото на жената в Православната църква и относно ръкоположенито на жени": Заключения от междуправославния богословски събор (Родос, 30 октомври - 7 ноември 1988). Бюлетин "Епискепсис", бр. 42, 1 февруари 1989, стр. 7, 8).
Нашата църква, подчертава протопрезвитер Евнгелиос Мадзунеас, учи ясно, че “свещеникът представлява непосредстевно Христа, но най-вече епископът е видима глава на нашата Църква", както пише богоносният Игнатий (Св. Игнатий Богоносец, Послание до магнецийци 3, 2). Така че, тъй като Христос, носителят, образът на това единствено по рода си свещенство е мъж, а не жена, всякога както Самият Първосвещеник, свещениците трябва “да бъдат мъже, за да се запази символическото съответствие между свещенослужителя и Христа".
Протпрезвитер Мадзунеас пише също много характерно следното относно нашата тема. Прилагам текста с известни съкращения, защото прекрасното му съчинение е съставено с научна цел. Той пише:
"От богословска гледна точка отеческата роля на свещеника в Църквата отразява ролята на Бога Отца в Света Троица. Тази роля не е възможно да бъде сменена с майчинска такава (на женска личност), колкото в християнското семейство, толкова и в християнското общество.
И двете роли, както мъжката, така и женската, са важни в Църквата, но не са взаимозаменяеми. От една страна една женска личност е по-близо от всички твари до всевишния Бог - това е личността на Богородица. Женска, а не мъжка личност роди Христа и се удостои да държи в утробата си в продължение на девет месеца Словото Божие. От друга страна идването на земята на Бога като мъж не е просто случайност. Бог, обръщайки се към дявола след грехопадението на първосъздадените хора, казва: Този - Иисус Христос - Който ще се роди от Дева, ще те стъпче и ще ти строши главата, и ти - дяволът - ще Му ухапеш само петата, т.е. само ще Го нараниш (Бит. 3:15).
Така че идването на Спасителя като мъж има символическо значение, което е познато посредством християнското Предание както на Изток, така и на Запад" (Протопр. Ев. К. Мадзунеас, "Църковно право", т. 1 (обща част), Атина 1979, стр. 100-101).
Следователно свещенството е непосредствено свързано с богочовешката личност на Христа Спасителя, Който е единственият и вечен Първосвещеник. Нашият Господ е "вторият" Адам, "човек… от небето" (1Кор. 15:47). Той стана човек подобен на нас във всичко "освен в греха" (Евр. 4:15) и принесе един път завинаги (Евр. 5:28) кръстната Си жертва като Първосвещеник, за да ни изкупи от греха.
Основавайки Своята Църква, за да продължи изкупителното Си дело след светлоносното Си Възнесение, установи ведно с това и тайнство свещенство. Това уникално свещеническо служение и пастирско достойнство Той даде единствено на мъже - на светите апостоли.
Документът "Апостолски постановления" - съчинение от края на IV век - засягайки въпроса дали жени могат да кръщават, свидетелства, че това "противоречи на закона и е нечестиво". А ръкоположението на жени, според "Апостолски постановления", е дело "на елинското (т. е. езическото) безбожие", а не "на Христова наредба":
"Но ако трябваше и кръщението да се извършва от жени, тогава Господ щеше да бъде кръстен от собствената Си майка, а не от Йоан Предтеча. И когато ни (нас апостолите) изпращаше да кръщаваме, щеше да изпрати и жени със същата задача.
Никъде обаче Той не е заръчал, нито писмено е предал такова нещо, тъй като много добре познава природата ни и това, кое е прилично за самата практика, доколкото е създател на тази природа и законодател". (Апостолски постановления 3, 9).
Така че достойнството на свещенството и по последование, и по позволение за извършване на светите тайнства Господ ги даде единствено на светите апостоли и посредством тях - на епископите, и на презвитерите в Църквата.
Достойно за внимание е и това, че Господ на Тайната вечеря, на която установи тайнство Евхаристия, и на която присъстваха единствено дванадесетте Негови ученици, поръча само на тях: "Това правете за Мой спомен" (Лук 22:19), т. е. това да правите и вие, за да носите в паметта си и паметта на тези, които идват след това Моята кръстна жертва, която принесох за вас, така и Изкуплението и Спасението, които получихте с тази жертва.
Когато обаче Юда стана предател и неговото празно място сред апостолите трябваше да се запълни, те, следвайки вярно Господа - своя учител, не повикаха жена да поеме апостолското достойнство, въпреки че жени бяха тези, които първи видяха Христа веднага след Възкресението и въпреки че жени приеха първи заповед от Господа да благовестят Неговото възкресение на учениците, и да станат така апостоли на апостолите.
Богочовекът - нашият Господ и боговдъхновените апостоли са имали в своето отговорно и трудно свещеноапостолско дело много на брой и твърде способни сътруднички и достойни помощници жени. И докато апостолите ръкополагаха чрез тайнство свещенство епископи, сред тях нямаше ни една от иначе достойните във всичко ученички на Господа. А това сториха, както вече казах, по примера на Господа. Но така е не защото Господ и апостолите подценяваха или презираха женския пол, който е особено ценен в спасителното дело на Господа, апостолите и изобщо в Църквата. Те не правеха и някакво разделение, нито пък желаеха да съхранят някаква уж престижна обществена неравнопоставеност, както твърдят някои врагове на Църквата.
Дякониса Фива и други жени, за които споменава св.ап. Павел в 16 глава на Послание до римляни, не са принадлежали към първото ниво на свещенството; за тях важи онова, което пише апостолът за Фива: Тя стана "помощница на мнозина" християни и на мене (Рим. 16:1-2). Жените дякониси от апостолските времена "се заемали" с делото на дяконското служение с благословия и ръковъзлагане (хиротесия) на епископите (Апостолски постановления 5, 8). Те служели в делата на любовта сред християнските общности и най-вече помагали на беднитe (Кармирис, Йо. Н. Място и дяконско служение на жените в Православната Църква. Атина 1978, с. 48).
Именно тази линия, зададена то Господа и апостолите, следва вече две хиляди години цялата Христова Църква, която въпреки всички схизми и ереси остана единна по този въпрос.
Древната Църква се е сблъсквала с темата за женското свещенство единствено, когато е била поставена пред проблеми с ереси, които са допускали жени до свещеническо достойнство. Тези еретици, повлияни от идолопоклонически религиозни вярвания, които в своите храмове са имали жени-свещеници, въвели в своите общности освен еретическото си учение и жени - свещеници.
Такива бяха гностикът Марк и еретиците квинтилиани, които имаха за водачи две жени - Квинтила и Присцила. Също антидикомарианитите и колирибианите, чиито членове били само жени, които мвесто да служат Богу, служели… на Пресвета Богородица. Те разбира се извършвали това служение с помощта на “жени свещеници" (Вж. протопр. Д. Вакарос, Свещенството в Църковната книжнина през първите пет века (докторска дисертация). Солун 1986, сс. 144-146). Освен това в еретическата общност на проповедника Марк жени произнасяли молитвите по време на тайнство евхаристия и подавали потира с виното на вярващите. В ереста на Маркион жени заклевали и кръщавали члановете на сектата, а в ереста на Монтан т. нар. “пророчици" Присцила и Максимила стояли в йерархията до самия Монтан (Вж. Д. Баланос, Мястото на жените в религиите и в частност в християнството. Атина 1910, с. 45).
Тези еретически практики са в пълно противоречие с онова, което е учил единственият и вечен Първосвещеник - Господ Иисус Христос, с онова, което са учили апостолите. Затова и Църквата немедлено и без колебание се е противопоставяла на тези ереси.
Големите писатели и свети отци на Църквата като св. Ириней Лионски, Тертулиан, св. Киприан Картагенски, св. Епифаний Кипърски, св. Григорий (Назиански) Богослов осъдиха като “противозаконни и нечестиви" и дори “демонични" (Вж. протопр. Д. Вакарос, Цит. съч., сс. 144-149).
Трябва специално да се отбележи, че в нашите дни претенции да се ръкополагат жени повдигаха постоянно и настойчиво, и за съжаление успеха в претенциите си, еретиците протестанти, които обаче са в непрекъснати достигащи до крайности противоречия помежду и вътре в самите им еретически общности.
Свещеникът трябва да е мъж, за да се запази с това и символическото съответсгвие между служещия и великия Първосвещеник Христос. И затова именно свещенството е благодат “на отобразяващия представителството на Христа, на Жениха с невестата", т. е. на Църквата, а “не на невестата жена с Невестата-Църква" (Протопр. Ев. К. Мадзунеас, "Ръкоположение" на жени. Атина 1982, с. 14).
Ще прибавя и следното към тези думи: свещенството е лична благодат, лично призвание от Бога, което е отправено към мъжете. При все това то не е привилегия за всички мъже. Затова не биват призовавани всички мъже към свещенство, а само малцина.
Всеизвестно е мястото и почитта на Богородица в Църквата ни и е нужно да се спирам подробно на това. Само ще отбележа, че ни един мъж не получи такава слава, която получи Пресветата Дева - без Богородица, новата Ева, Христос нямаше да се роди като човек. Нужно бе да се намери една пресвета жена, неопетнена, пречиста, благословена, която да предостави доброволно цялото си същество, своята воля на Бога, за да се въплъти Синът на Бога; нея Светият Дух освети и направи “убежище на Бог Слово", дворец и престол на царстващия Христос.
Въпреки това самата Богородица, майката на Господа, която даде под наем пречистата си плът на Сина и Словото на Бога, когато трябваше Той да се въплати и да се извърши тайнството на нашето спасение. Пресветата Дева, която заемаше особено място в апостолската Църква; тя, която се удостои толкова много още на земята, колкото никоя друга в историята на човечеството. Нея именно възпяваме като “по-честита от херувимите и несравнимо по-славна от серафимите" и въпреки това тя не прие свещеническо служение. Христос, нейният Син, не й даде тази благодат, която предостави единствено на апосталите. Фактът обаче, че тя бе лишена от свещенството изобщо не я умали, изобщо не я умали в очите на светите апостоли и на Църквата.
На лице са и две други събития от живота на Пресвета Богородица, които подкрепят мнението на Църквата да не се ръкополагат жени:
а) На Тайната Вечеря, в “горницата", където Господ установи тайнството на божествената Евхаристия и заръча на апостолите да го извършват, не присъстваше Пресветата Дева. Присъстващите бяха само дванадесетте ученици, апостолите на Господа (вж. Марк 12:15; Лука 22:11 сл.).
б) На Петдесетница, при слизането на Дух Свети в “горницата" (на горния етаж на къщата) бях събрани в едно сърце всички вярващи, като по този начин бяха причастни и благочестивите жени, които следваха Господа от Галилея и с Мария, майката на Иисус (Деян 1:13-14). Следователно и те са причастни на благодатта, и самата Пресвета Богородица, над която изобилно се изля благодатта на Светия Дух; причастни бяха и всички мъже, които присъстваха (Деян 2:1-4).
Така че личната благодат да извършват светите Тайнства получиха само дванедесетте ученици, докато благодатта и даровете на Светия Дух получиха всички вярващи - мъже и жени.
Следователно, за да обобщя тук “невъзможността за ръкоположение на жени в личното свещенство, като положено в основата на църковното Предание, е изяснено “в следващите църковнополагащи тези":
а) Примерът на нашия Господ Иисус Христос, Който не избра нито една жена “като една от апостолите".
б) “Примерът на Богородица, която не упражняваше свещеническо служение" в Църквата, въпреки, че се удостои да стане майка на “въплътеното Слово Божие".
в) “Апостолското предание", съгласно с което апостолите, следвайки примера на Господа, “никога не ръкоположиха жени за лично свещенство в Църквата".
г) “Някои тези в учението на ап. Павел относно мясното на жените в Църквата" и
д) “По критерия на аналога", по който беше редно, ако се позволеше свещеническо служение на жени, тогава трябваше “първоначално такова служение да е било предоставено на самата Богородица"
(Вж. "Мястото на жената в Православната Църква и въпросът за ръкоположението на жените" - Бюлетин "Епискепсис", бр. 412, 1 февруари 1989, сс. 9-11).
И точно тук обаче се проявява любовта, почитта и уважението към жената: въпреки че не й се дава благодатта на свещенството, Църкавата използвала жените в служението на “дяконисите" или “вдовиците" - служения, които обаче нямат сакраментален характер. Дяконисите, както пише незабравимият академик и преподавател в Богословския Факултет на Атинския Университет Йоан Н. Кармирис, не са били “ръкоположени членове на клира", които са принадлежали към първата степен на свещенството (т. е., дяконството), макар и “в някои исторически моменти и географски места изглежда злоупотребително те са упражнявали и литургическо служение без да бъдат ръкоположени със сответното тайнство". Жените, продължава Кармирис, в древната Църква не са упражнявали “в конкретния смисъл и чисто свещенно-дяконско служение", а само служение “на дяконисите и монахините", тъй като “са били лишени от тайнство свещенство". Затова, заключва професорЙоан Кармирис, не трябва да се смесва чисто спомагателната функция и дейност в Църквата “най-вече тази на дяконисите с това на дяконите - първата степен в свещеническото служение" (Йоан Н. Кармирис, Мястото и служението на жените в Православната Църква. Атина 1978, с. 47).
Професорът в Богословския Факултет Евангелос Д. Теодору, който подробно и в долбочина изследваше мястото на “дяконисите" в Църквата (неговата книга “Хиротония или хиротесия на дяконисите" е класическа и изчерпва темата напълно), пише:
“Диакониса" не е била степен, която се дава, за да се премине от друти по-ниски йерархически степени на женски клир (има се предвид иподяконското служение)". Степента на “диаконисата" не дава право на изпълняващите я да възходят към чина на презвитера или епископа. Чинът на “дяконисите", създаден за да изпълнява свещеноапостолските нужди на Църквата главно сред жените, е “бил несъмнено по-нисш от този на дяконите-мъже".
“Дяконисите", продължава същият професор, не могли да претендират за чисто свещенически права и участвали само в някои аспекти на дяконското служение, но им било забранено да “участват в служението на дякона при светия олтар". Относно това документът “Апостолски постановления" свидетелства следното:
“Дяконисата не благославя, нито извършва нещо от онова, което извършват презвитерите или дяконите. Тя единствено пази портите на храма и помага на презвитерите при кръщение на жени (заради приличието) (Апостолски постановления. Кн. VIII. 28, 6).
Този раннохристиянски документ свидетелства, че “дяконисите" не са имали никаква връзка с извършване на тайнствата. Просто са помагали на свещениците при кръщение на жените и в религиозното образование по къщите, за да не бъдат клеветени свещениците (Пак там. Кн. III. 16).
Професор Евангелос Д. Теодору изяснява също, че чинът на "дяконисите" винаги е бил подчинен на йерархически предшестващите и стоящите по-горе дякони. Той е бил "като приложение и допълване на чина на дяконите", най-вече за служение сред жените. Затова, съгласно със "свидетелството на изворите", чинът на дяконисите, който е имал особен характер и е съставлявал "междина на по-долния и по-горния клир" (Евангелос Д. Теодору, "Хиротония" или "хиротесия" на дяконисите. Докторска дисертация. Атина 1954, с. 93, 94. За ръкоположението на жени виж и йеромонах Агапий и монах Никодим, Пидалион… Изд. "Астир" 1970, с. 149-150: Бележка 19 правило на Първия вселенски събор.).
Следователно, за да резюмирам всичко остносно “дяконисите" в древната Църква и хиротонията им, освен литургическите прилики с хиротонията на дякона, е имала и особен свой собствен характер. Затова тази хиротония не означава повишаване на тази, която бива ръкополагана, нито й е давало права за възкачване към нивата на презвитера или епископа.
Освен литургическите прилики с хиротонията на дякона, е имала и особен свой собствен характер. Затова тази хиротония не означава повишаване на тази, която бива ръкополагана, нито й е давало права за възкачване към нивата на презвитера или епископа. Или, нека видим по-добре какво казва професор Евангелос Д. Теодору с неговите собствени думи:
“Хиротонията на дяконисите е бил единственият вид хиротония на жени в Църквата, с която се е създала уникална степен на женския клир и единственият му чин, т. е. степента на дяконисите. В изворите няма съмнение, че хиротонията на дяконисите не представлява извеждане от каквото и да е по-ниско ниво (т. е. това на иподякона) или че е давала на ръкополаганата властта и правото за възхождане към презвитер и епсикоп. Хиротонисана дяконисата, без да е противоположена на мъжкото свещенство, е била ангел в делата на милостта, просветлена катехизаторка и съработница на епископа и на йереите в пастирската и социалната им работа, както и в кръщението на жените" (Евангелос Д. Теодору, Християнство и феминизъм. Списание "Ефимериос", бр. 7, 1/ 15 май 1989, с. 131).
От всичко това става ясно, че в съзнанието на Църквата жените не са претендирали за свещеническо достойнство, а “дяконисата" не е имала никаква връзка с дяконското служение на олтара и “не се позволяваше на дяконисата да се занимава със светата утвар" (Протопр. Евангелос К. Мадзунеас, Цит. съч., с. 12). …
С течение на времето женското служение в Църквата се е изменило в съответствие с многото нужди на Църквата, и с общностните условия на всяка епоха.
Днес някои протестанти на Запад…, бидейки отпаднали от Едната, Света, Вселенска и Апостолска църква Христова, т. е. от Православието, претендират за ръкополажение на жени. Докато едни само ръкоположиха жени, други, в Америка, “ръкоположиха" жена дори за епископ. Жена, която е омъжена и която преди новото си призвони е работила като отговорник за обществените връзки на крупната петролна компания "Sun Oil" (Вж. статията "The bishop is a lady" в Time Magazine ot 26 декември 1988 г., с. 55).
Това плачевно заблуждение и безмислие (изказвам се с най-меки думи) е истински плод на отстъпничеството и помрачението на душата, на неразбирането на Свещеното Писание и презрението към Свещеното Предание, плод на осветскостяването на Църквата. ...
Иначе, както вече казах, Църквата е дала възможност на жената да развие всички благодатни дарове, с които я е надарил Създателят. Много “духовни майки" станаха духовна упора носейки не ленни души. Днес още продължават да се основават женски монашески братства, които упражнявха и упражняват духовен живот, който разцвъфва.
В историята на Църквата ни могат да се приведат примери, където духовната майка, както духовният баща, е привличала много, много хора, които са избягвали в пустинята, за да се посъветват (както например света Ефросина и света Ирина).
През 1210 г. ава Исайя състави книгата “Митерикон", в която е включил мъдри мисли на духовни майки, творение, което съответства на “Патерикона". Също “Житието на света Синклитика" е твърде подобно и близко по характер на “Житието на свети Антоний". А и да не забравяме, че мъдри мисли на духовни майки се намират и в Патерикона. Аскетическите правила на свети Василий Велики не се отнасят само за монасите, но и за монахините. Затова, както пише светият отец, “бори се и женското у Христа, избрано във войската по духовна добродетел", …"И мнозина жени се прославиха" не по-малко от мъжете (Свети Василий Велики, Аскетически препоръки. III). Не случайно Житието на света Синклитика е твърде подобно и близко по характер на житието на свети Антоний Велики.
Приключвайки с тази тема бих искал да приложа части от заключителния протокол, издаден под името “Православният събор за ръкоположението на жени".
Този събор беше свикан на о. Родос през октомври-ноември 1988 г. по инициатива на Вселенския патриарх и под егидата на тогавашния митрополит на Мира, а понастоящем на Ефес, господин Хрисостомос - представител на Вселенската патриаршия. Темата на събора беше: “Мястото на жената в Православната църква и въпросът относно ръкоположението на жени". Дискусиите на събора се водеха в открит дух и пълна свобода на мненията на заседаващите. Те бяха представители и учени от на всички православни поместни църква - клирици и миряни, монаси и монахини, мъже и голямо множество жени. В края на събора, който приключи работата си на 5 ноември 1988, се изгласува заключителен текст със следните заключения:
“В настоящите заключителни решения се изреждат по ред богословските основания, които подчертават особеното положение на жената в Православната църква. Жената се разглежда като неотделимо и равночестно на мъжа същество. Тя, заедно и съответно на мъжа като два пола на единия и същи човешки род, изграждат пълнотата на Църквата. Мъж и жена, сътворени по образ и бодобие на Бога, заедно участват в изправителното дело на Христа, в харизмите и даровете на Светия Дух без да има каквото и де различие между тах.
На антитезата Адам-Христос има и аналогична такава Ева-Богородица. Именно отношението между последните дава действителното предимство на жената в Православната църква. То дава правата и властта на жената да участва в живота на Църквата и да предлага своето служение в различни области, които съборът определи с точност.
Ако тайнството свещенство се даде от Христа на апостолите и техните наследници и днес съществува в Православната църква, както и в другите източни и западни църкви, под формата на познатата ни служение, което се ограничава само до мъжете и което не се предостовя на жени, това не означава, че по този начин се въвежда някакво умаляване достойнството на жената. Напротив от всеправославния събор беше потвърдено, че православната жена може да живее пълноценен църковен живот, и да упражнява подобаващото църковно служение по различни начини вътре и вън от храма, винаги църковна и физически, не и свещенодействено.
В служението на дяконисата - едно древно призвание в Православната църква - но и в други определени длъжности, православната жена е призвата днес да подпомага дейността на Църквата в места като пастирство, литургика, оглашение, учителство, свещеноапостолство, обществено служение, разбира се в съответствие със наличието и посвещението на женско монашеско служение.
По този начин съборът призна равенството на половете, значението на женския фактор за тайнствения живот на Църквата и я натовари с всеки вид възможен принос и служение за пълнотата на Църквата.
Съборът не забрави да удостои и да даде обоснован православен отговор и в определени по-крайни претенции в съвременното феменестическо двежение, което се развива главно на Запад и има разнообразни вторични отклонения.
Този текст със заключенията от събора ще бъде изпратен, по съответния ред, от Вселенския патриарх до всички поместни православни църкви, като текст, който богословски обосновава учението на Православната църква и непозволяването на ръкоположението на жени, и за съответната употреба в полето на богословските диалози."
о. Родос. 5 декември 1988
(Вж. Списание "Епискепсис", бр. 409, 15 ноември 1988, с. 2-4)
Приключвайки с темата “за ръкоположението на жените" подчертавам, че православните жени, живеещи в пълнотата на праволславната духовнаст и оставащи в скромност и отговорност в границите на собствения си пол и призвание, никога не са имали претенции за навлизане в редиците на свещения клир, защото те не смятат, че живеейки в своето собствено призвание и пратеничество са онеправдавани в достойнството си. Напротив, православните жени, тъй като живеят в светия, духовен и светоотечески живот на нашата Църквата, която запазва ненакърнимо, незамъглено и неизкривено учението на нашия Господ и на апостолите, познават следното: Достойнстовото в очите на Бога, Който познава сърцето на човека, не идва от почестите и правата, а от любовта, светия живот и духа на служение, на борба и жертвеност, които са доказателства за вярващия или вярващата. Следователно ролята на жената в Църквата се ситуира в пространстовото на тайнственото богословие и най-малко в пространството на институциите и на пастирството. Затова православните жени са приемали с радост почетното място, свещеноапостолството и отговорното си служение в Църквата Христова. …
Николаос Петрос Василиадис, из книгата "Православие и феминизъм"
Превод от новогръцки език Светослав Риболов
Брой 23 от 2001 година
Inter-orthodox Theological Consultation on "'The Place of the Woman in the Orthodox Church and the Question of the Ordination of Women", Rhodos, Greece, 30 October - 7 November 1988
The Inter-orthodox Theological Consultation which took place upon the initiative of the Ecumenical Patriarchate was held in Rhodos/Greece under the presidency of H.E. Metropolitan Prof. Dr Chrysostomos of Myra, representing the Ecumenical Patriarchate, completed its work on Sunday, 6 November 1988.
This Consultation followed the decision of the third Pre-Conciliar pan-orthodox Conference (Chambesy/Switzerland, 1986) taken during the discussion on the issue of the theological dialogues of Orthodoxy with certain O1urches and Confessions that are proceeding to ordain women.
The theme of Rhodos Consultation was: "'The Place of the Woman in the Orthodox Church and the Question of the Ordination of Women." The consultation conducted its work with good order and the free and full expression of opinions by its participants consisting of official representatives of all of the Eastern Orthodox Churches and scholars from the different Eastern Orthodox Churches, clergy and laity, monks and nuns, and there were many women in attendance. At the end of the Consultation, a Document of Conclusions was unanimously accepted.
In these Conclusions a series of theological presuppositions were presented providing the foundation for the special place of woman in God's eternal plan for salvation and in the Orthodox Church as an institution. According to this, woman is recognized as a full and equal participant in life. Woman, together with man, as two sexes of the one and undivided human race constitute the "pleroma" (wholeness) of the Church. Both man and woman are created according to the image and the likeness of God, participate in common in the saving energy of Christ and in the gifts (charismata) of the Holy Spirit without any distinction.
To the analogy Adam - Christ there is another analogy Eve - the Virgin Mary, the Theotokos. This latter analogy models the true dimension for woman in the Orthodox Church. This provides the right and the possibility to the Orthodox woman to participate in the life of the Church and to offer her service and diaconia in the various aspects of the Church which the Consultation defined carefully.
The sacramental priesthood was given by Christ to the Apostles who passed it on to their successors~ and there exists in the Orthodox Church as well as in other Churches, both East and West, the priesthood which is limited to men and into which women are not accepted. This does not mean that woman is thereby diminished or demeaned. On the contrary, it was recognized by the Consultation that the Orthodox woman is able to fully live the ecclesiastical life and to exercise her appropriate ecclesiastical service both within and outside the church in different forms, always ecclesiastical and not, of course, sacerdotal.
Today, Orthodox woman in the role of the deaconess - this ancient institution in the Orthodox Church - but also in other capacities of service, such as in the sphere of pastoral care, liturgical life, catechetical instruction, religious education, missionary work and social service along with the presence and analogous offering of female Monasticism, is called to share in the work of the Church.
Thus the Consultation recognized in this fashion the equality of the two sexes, the importance of the feminine element in the sacramental life of the Church and highlighted every possible kind of service and offering of woman for the "pleroma" (wholeness) of the Church.
The Consultation did not fail to evaluate and provide a well founded Orthodox response to several extreme positions of the contemporary feminist movement which is presently developing primarily in the West and has a variety of expressions.
The Ecumenical Patriarch, according to procedure, will send the Document of the Conclusions of the Consultation to all Orthodox Churches as a document which theologically grounds the doctrine of the Orthodox Church on this very contemporary topic of the place of woman in the Orthodox Church and the impossibility to ordain women. This document will be appropriately used in the area of the theological dialogues.
Rhodos, 6 November 1988
(From the Secretariat of the Consultation)
Reprinted from
www.ecupatria.org
http://www.ecupatria.org/women/consultation_rhodos_1988_press.htm
През 1998 г. бе издадена книгата на френската философка и теоложка от Парижката школа Елизабет Бер-Сижел (1907-2005) и Диоклийския епископ Калистос Уеър "Women in the Orthodox Church". На българския читател тя е позната от 2002 г. под името "Жените в Православната църква".
Разглеждайки ролята на жената в Църквата, и стремейки се да разгледат аналитично аргументите "за" и "против" ръкополагането на жени за свещено служение, като най-основни са представени следните три твърдения:
1. Господ Иисус Христос не забранява изрично ръкополагането на жени и в двухилядолетната традиция на Православната църква жени свещеници не е имало. Св. Писание, на което се основава църковното предание, разказва, че мисията да проповядат и да свещенодействат в Бога е поверена единствено на апостолите, сред които няма жени. Служението на дяконисите (виж също по-горе) не е отменено до днес. Разсъждавайки така епископ Уеър заключава, че "никога не е имало жени свещеници, но не ни обяснява защо".
2. Свещенството има "иконична" природа. Следователно, като икона на Христос - Единственият Първосвещеник, свещенослужещият трябва да бъде мъж. Но Св. Евангелие и светите отци не казват изрично, че Христос е бил мъж (!). (Еп. Уеър сякаш игнорира факта, че че за цялата Църква Обрезанието Господне е един от големите Господски празници, както и че светите евангелисти наричат Господа "Христос", т.е. "Помазаник, Месия", което е прилагателно в мъжки род, а не лично име). Игнорирайки тези, и много други ярки свидетелства, еп. Калистос аргументира, че чрез въплъщението Си Бог Слово е станал anthropos (човек), за да спаси както мъжете, така и жените, които са призвани чрез Кръщението си да бъдат едновременно "царствено свещенство" пред Бога.
3. В друг ход на мисли еп. Уеър изтъква, че Бог е създал жената след мъжа и се пита дали ръкополагане на жени за свещеници противоречи на "природния ред" отпреди Грехопадението? Отново спекулативно еп. Калистос търси отговора в съпоставката с Божието триединство, което изключва подчиненост и принизеност между Трите Лица на Бога.
Pravoslavieto.com
www.Pravoslavieto.com