Детето в света на телевизията и компютрите

Свещеник Александър Дубинин

Съдържание (frames)

 

Компютърът "сам по себе си"

Мнозина вярващи хора, особено от по-възрастното поколение, се отнасят към всеки компютър със суеверен ужас. Едни смятат тази "умна машина" за нещо като оръдие на антихриста, други твърдят, че в него "има бяс" и че помещение, в което има компютър, е осквернено.

Дори изключеният компютър им се струва заплашителен. Те са решително против използването му, особено за нуждите на Църквата...

Но компютърът е само една машина, вещ, дело на човешките ръце. И както всяка вещ, той също може да бъде превърнат в идол - в такъв впрочем се е и превърнал за някои програмисти. Така че както и другите рожби на техническия прогрес, той сам по себе си не е лош, нито е хубав. Такъв може да го направи човешката воля - определяйки как може да се използва това сложно изобретение.

Размишлявайки за това, свещеник Сергий Марук, автор на статия за компютрите в списание "Православное слово", справедливо отбелязва, че и с такъв обикновен и полезен инструмент като лопатата може да бъде убит човек.

В днешно време очевидно не може да се мине без използването на компютъра като практически инструмент във всички сфери на обществения живот и никъде не можеш да се скриеш от това. Времето върви напред и днес например библиотеките в цял свят преминават на компютри вместо на каталози - иначе биха потънали в море от хартия. Книгите се издават също с помощта на компютри - в противен случай работата по изданието ще се забави няколко пъти...

И все пак би ни се искало децата да се държат по-настрани от тези "умни машини". Тяхното вредно въздействие върху физическото здраве на човека не подлежи на съмнение. И никакви защитни екрани не предпазват напълно от пагубното облъчване. Неслучайно в целия свят са установени времеви норми за работа на компютрите. Медиците добре знаят, че всички "компютърджии" имат силно понижено количество на левкоцитите в кръвта си - значи повредена е защитната функция на организма, отслабена е съпротивителната сила срещу заболяванията.

Един московски лекар с 25-годишен стаж провел серия експерименти с помощта на лечебно-диагностична система "по метода Фол", за да изясни как влияят обкръжаващите предмети на физическото състояние на човека. Бидейки убеден материалист, той узнал удивителни неща: оказало се, че осветената на молебен вода, светият елей (масло) нормализират показателите на болните органи. Затова пък при продължително "общуване" с компютъра силно се понижавал имунитетът, правейки организма беззащитен - особено пред онкологичните заболявания и пред другите "болести на века". Синът на този лекар, юноша, увлечен по компютърните игри, след като се убедил в резултатите от експеримента, захвърлил "играта със смъртта". Така разказва баща му.

Но освен на телесното здраве компютърът може да нанесе вреда и на човешката душа, особено на детската.

Добре би било, ако детето расте в православно, църковно семейство, ако душата му е защитена от църковната ограда, църковните тайнства, майчината молитва... А ако не е? Както казва старата пословица, "добрият воденичен камък всичко ще смели, лошият сам ще се смели".

Ако за една душа играта с компютъра не принася голяма вреда, за друга тя може да се окаже неголяма, но смъртоносна доза отрова.

 

Компютърните игри

Компютърът не е само помощен инструмент в различните видове човешка дейност - на него може да се играе. Много детски игри: "кръстчета-нулички", "морски бой", "казаци-разбойници" или други подобни - оказва се, е възможно да "се пренесат" в "мозъка" на компютъра и да се играе на тях, без да се скача и бяга, без хартия и молив, а само като се натиска бутона и се следи резултата от играта на екрана. Тук не са нужни другари - твоят приятел - партньор е машината, т.е. компютърът: ти играеш на него, в него и с него. Преди две-три години много московски ученици не се разделяха с малки плоски кутийки - електронни игрички. Влизайки във всеки вагон в метрото, почти сигурно можеше да се види седящо или стоящо сред пътниците дете, потънало в играта и не забелязващо нищо около себе си. Краят на сеанса - печелиш или губиш - не означава, че играчката ще бъде прибрана в чантата. Играта продължава, тъй като играчът безсъмнено е обзет от страст. Казват, че някои деца чрез  непрекъснати тренировки - вкъщи, на училище, по пътя - достигнали до голямо майсторство в тази игра и почти никога не губели.

Игрите на големите персонални компютри са още по-увлекателни. Опитите на родителите да откъснат сина или дъщеря си от играта често завършват със страшни скандали, истерии и припадъци. Такава е силата на хазарта. Да отвлечеш детето от телевизора е по-лесно, защото всеки, дори най-страшният и отвратителен филм има край. А хазартната игра може да продължава безкрайно: ако загубиш, ти се иска да спечелиш, а ако спечелиш - да затвърдиш успеха. За разлика от обикновените джобни игри "истинските" са много разнообразни. При това, както твърдят специалистите, на всеки две години техните програми се обновяват (и могат да се обновяват безкрайно), цената си остава същата, а старите игри силно поевтиняват. Не играй, ако можеш.

Сложните електронни игри, особено направените на принципа на "лова" или "борбата", толкова завладяват играещите, че те забравят за всичко на света.

Известният учен и православен публицист В. Тростников в статията си "Чудовища за малките" сравнява компютърните игри с "детските наркотици". В стара Русия неразумни селянки пъхали в устата на своите бебета парцалчета с мак; детето, насмукало се с наркотик, си лежало тихо и майката можела да се заеме със стопанската работа. Сега медицината със сигурност знае, че това не би могло да не се отрази на бъдещето на детето. "Но още по-лошо е, пише В. Тростников, да му се отразят въвличащите го в своите владения електронни чудовища."

 

Хазартът

Хазартът е такова състояние на душата, при което тя се превръща в истинско обиталище за страстите. Настъпва пълно душевно изтощаване, макар че самият играч (или този, който го наблюдава отстрани) има чувството, че е максимално целеустремен, съсредоточен и спокоен.

Това страшно и опасно състояние може да обземе всеки, който си позволи да се увлече от играта.

В романа на Достоевски "Играчът на рулетка" има удивителен по своята жизнена правдивост портрет на стара, 75-годишна жена, обхваната от хазартната игра, която "освободила" дремещите до този момент в нея страсти - преди всичко гнева и сребролюбието. Московска дворянка, вече започнала да се приготвя за смъртта и прикована към инвалиден стол, пристига в немски курортен град. Показват й "павилиона", където се играе на рулетка. Старицата отначало наблюдава с любопитство играта, а след това прави залагане. Тя залага на zero и губи. Още едно залагане - пак загуба. Отново zero - и топчето отново прескача покрай заветната клетка... Но ето, накрая и zero - печели! Старицата изпада в силно вълнение.

"- Господи, закъсняхме! Сега ще завъртят! Залагай, залагай! - развълнува се баба. - Не се туткай, по-бързо - излезе тя извън себе си, блъскайки ме с все сили.

- На какво да залагам, бабо?

- На zero, на zero! Пак на zero! Залагай, колкото можеш повече! Колко имаме всичко? Седемдесет фридрихсдора? Няма какво да ги жалиш. Слагай по двадесет фридрихсдора наведнъж.

- Опомнете се, бабо! То понякога по двеста пъти не излиза! Уверявам ви, ще пропилеете всичките си пари.

- Лъжеш, лъжеш! Залагай! Ето звънецът звъни! Знам какво правя - дори се разтрепери в изстъпление бабичката.

- Le jeu est fait! (Залаганията приключиха!) - извика крупието. Колелото се завъртя и излезе тринадесет. Изгубихме!

- Още! Още! Още! Слагай още! - крещеше баба. Аз вече не противоречах и свивайки рамене, поставих още дванадесет фридрихсдора. Колелото се въртя дълго. Баба просто трепереше, докато го следеше. "Та нима тя наистина си мисли, че отново ще спечели zero?" - си помислих аз, като я гледах учуден. На лицето й сияеше твърдата увереност на победителя, непременното очакване, че ей сега ще извикат: zero! Топчето скочи в клетката.

- Zero! - извика крупието.

- Е, какво!!! - с буйно тържество се обърна към мене баба."2

Разбира се, това било само началото. Бесът на хазарта, раздразнил жертвата си, се надсмял над нея. Както и трябвало да се очаква, бабичката след крупна печалба продължила да залага, докато не проиграла цялото състояние - парите, на които разчитали нейните сродници.

Това е хазартът. Ако играта е без залагане, той отново присъства. Мястото на една страст - сребролюбието, се заема от друга - гордостта. Тя диктува "воля към победата". Дори ако играеш с машина.

Всяка хазартна игра се отнася със снизхождение към тъмните страни на греховната ни природа.

Така че какво става с детската душа, обхваната от хазартната страст, ако и помъдрелият от живота човек не може да й се противопостави? Когато детето се сражава с екранните чудовища или просто "убива патици", бива обхванато от най-силно вълнение, разтърсващо цялото му същество. В него оживява всичко лошо и състоянието му е близко до лудостта.

Хазартната игра, с нейната страстност, непредсказуемост, власт на случайността представлява по справедливите бележки на В. Тростников типично адско, бесовско занимание. "И така, за какво място подготвят своите деца родителите, които им купуват електронни хазартни игри?" - с този риторичен въпрос той завършва своите разсъждения.

 

Какво става с душата?

Умничко, червенобузо момченце седи пред масата. Прехапало устни, то държи палците си на бутоните на сложна машина, без да сваля напрегнат поглед от екрана, на който присветват рисувани картинки. Момчето е заето с игра.

То е вкъщи, а не на улицата. И на екрана няма нищо страшно или неприлично. Това устройва възрастните. Те могат през пет минути да идват и да наглеждат детето си. Но виждат само външното, само тялото. А какво става през това време с душата?

Тя се намира далече от Бога, от родителите, от настоящия реален живот. Завладяна е от лъжа и страст и живее в един несъществуващ свят - в нищото. Нейното най-силно вълнение е възникнало на пусто място. Става онова, което се случва при гледането на теле- и видеофилми. Но съществува една принципна разлика. Спецификата на компютърните игри прави човека не пасивен зрител, а активно действащо лице. И той вече живее и действа не в нашия, а в друг, илюзорен свят.

Този свят е изграден от примитивни и сурови закони, на които играчът е принуден да се подчини. Той приема решенията, предвидени за него от програмистите. Така по убеждението на отец Сергий Марук, автор на статия за компютрите, в съзнанието на детето се получава програмиране на определени навици и нравствени стереотипи.

Какво точно въвеждат компютърните игри в неговото съзнание? Безбожен светоглед.

Първо, това е положителното (едва ли не фамилиарно) отношение към света на демоните - населен с "извънземни" чудовища, вампири, роботи - убийци и бесове. По този начин постепенно се разрушава бариерата, установена от Бога между човека и падналите духове. Някои игри (например "Звездни войни" и др.) носят подчертано демоничен характер.

Второ, игрите учат да се живее по законите на този бесовски свят, където "побеждава" най-силният, най-храбрият, най-хитрият, най-безпощадният. В този свят човешката личност престава да означава нещо; тя се възприема не като ближен, не като образ Божий, а като "условен противник" или "строителен материал".

Някои "умни" игри (например "Цивилизация") дават възможност на играещия да развива у себе си неограничено властолюбие - да установи (все в този илюзорен свят) нов световен порядък, като по този начин подготвя съзнанието си за пришествието на антихриста.

Авторите на книгата "Битка със звяра" определят компютърните игри като "технотронна магия" - общение със злите духове посредством компютърната техника. Не е чудно, че уж най-безобидните от тях неусетно разрушават психиката, водят до нервни заболявания и дори до бесноватост.

 

"Ако бях вълшебник..."

Това, че компютърните игри развивали интелекта, е отдавна развенчан в медицинската и православната литература мит. Както правилно отбелязва В. Тростников, те въвеждат детето в един силно опростен свят, регулиран от няколко точно формулирани правила, докато в науката и във всяка "жива" човешка дейност се изисква творческа интуиция, а не набор от алгоритми.

Смята се, че компютърните игри развиват въображението. Ето с това е трудно да не се съгласим. Но за добро ли е това?

Богатото въображение се признава за свойство на надарената душа. Възпитателите се стремят да го поощряват и развиват.

Един интелигентен дядо с възмущение разказвал, че на уроците по история неговият малък внук и другите деца били заставяни да играят на първобитни хора - да ги изобразяват, бягайки из клас, размахвайки ръце и издавайки нечленоразделни звуци като животни... Децата, разбира се, били много доволни...

В някои училища са въведени "петминутки" за медитация.

Децата постоянно биват поощрявани да си въобразят, представят или изобразят нещо. И ако медитацията е резултат от всеобщото увлечение през последните години към окултизма, то например известната на всички тема "Ако бях вълшебник" се предлага на различни поколения начални ученици вече тридесет - четиридесет години.

За децата от православните семейства не е лесно да ходят в съвременните училища. Те трябва да бъдат твърди и мъжествени, за да се противопоставят на множество изкушения. Така православно момиченце на 9 години в съчинението си за вълшебника написало следното: "Аз вярвам в Бога. Не съм искала и не искам да бъда вълшебник, защото това е грях..."

Хубаво ли е това - да си въобразиш, че си вълшебник, повелител на света,  на хората и стихиите? А могъщ супермен, възстановяващ справедливостта и наказващ злодеите? А красавица, срещнала своя принц?.. В различните варианти на играта на въображението се оголват и развиват разни страсти - и това е всичко.

Дори не е важно какво ще си въобразиш. Светите отци учат, че не е полезно да си въобразяваш даже възвишени, свети картини. Те решително забраняват всякакво мечтателно разслабване.

А това е толкова приятно за падналата природа на човека! Тя подсъзнателно бива привличана напълно да се отдаде на потока от страсти, да си "почине", "да се забрави", "да помечтае"... И в тази мечта, уви, се промъква грехът.

Не бива де се мисли, че човекът - детето или възрастният - се е научил да преминава от света на трезвото видение и чувството за реалност в света на илюзиите отскоро, с появата на телевизията и компютрите. Не, той е умеел това винаги, и то толкова по-добре, колкото по-далече е стоял от църковните врата.

 

 

Мечтатели

"...Той мислеше колко добре би било да живее човек с някой приятел на брега на някоя река, после над тази река в главата му започна да се гради мост, после грамаден дом с такава висока кула, че оттам да може да се види дори Москва, и там да пият вечер чай, на чист въздух и да разсъждават за някакви приятни неща. После, че заедно с Чичиков са отишли на някакво светско събиране с хубави карети, там омагьосват всички с приятните си обноски и царят, като научава за тази им дружба, ги награждава с генералски чинове..."

Да, това е Манилов от "Мъртви души". Класическият тип на мечтателя. Портрет на болната душа, обхваната от страстите на тщеславието и унинието. Гогол с голямо майсторство показва как едно несдържано въображение си построява мним, илюзорен свят

А ето още един завършен, страстен мечтател, който вече не може да живее в реалността. Това е героят от "Бели нощи" на Достоевски. Ние можем да разберем много от неговия пример.

Мечтата се заражда като "тъмно усещане", "съблазнително желание". Ако реалността не попречи (някакъв шум, някакво посещение) - въображението започва да работи: "Нов сън - ново щастие! Нов прием на изтънчена, сладострастна отрова!" Душата изпада в странно състояние на отмалялост без почивка, подобно на наркотичното опиянение. Тя се превръща в играчка на страстите - все същото тщеславие и сладострастие. Мечтателят на Достоевски си представя, че е увенчан със слава поет, героичен участник в знаменити исторически събития, щастлив любовник, който страстно целува своята красавица. Той бърка въображаемия свят с реалния; в първия живее истински, а във втория само съществува. Но преживяванията му са толкова дълбоки, че именно въображаемият живот му се струва истински, и ето дишането му вече става пресекливо, пулсът се ускорява, "от очите бликат сълзи", "горят... бледите, овлажнени устни..."

Колко е странно това състояние! Колко не прилича на състоянието на трезво внимание, съсредоточеност, спокойствие и душевен мир, което е свойствено за  православните подвижници! 

Препечатано от  © 

    Съдържание  

Към съдържанието на Православната Читалня
Емайл


Pravoslavieto.com - Българският Православен портал в Интернет
    www.Pravoslavieto.com