За тайните недъзи на душата

Архимандрит Лазар Абашидзе

Какво е особено важно в началото на духовния живот

"Всяка загриженост за Небето, ако не е въодушевена от покаяние, е мъртва и неистинска". Свети Игнатий (Брянчанинов)

"Кой ще съгледа своите грешки?
От моите тайни грехове ме очисти". (Пс.18:13)

Който внимателно е чел наставленията на Светите отци на Църквата, безусловно е забелязал, че повече от всичко в тези учения се говори за покаянието, смирението, плача пред Бога заради греховете ни. За това Отците са писали толкова много, че почти във всяка светоотеческа книга и на всяка нейна страница може да се намери подобно наставление. Но колкото и да е странно, в наши дни християните най-много се отклоняват именно от това учение, изопачават и нарушават този най-важен закон на духовния живот. И това не е случайно! С приближаването на края на този век настъпва и времето на всеобщото отстъпление от истината, на пълното прелъстяване на света от дявола и всеобщата прелест - хората все по-дълбоко потъват във всички свои страсти, във всички грехове и заблуждения.

Първата сред болестите на този век - гордостта - надига все по-високо глава. За последните времена това ясно е предсказал апостол Павел: "Защото човеците ще бъдат самолюбци, сребролюбци, самохвалци, горделиви, хулници, към родители непокорни, неблагодарни, нечестиви, недружелюбни, непримирими, клеветници, невъздържани, неукротими, недобролюбци, предатели, безочливи, надути, повече сластолюбци, нежели боголюбци, които наглед имат благочестие, но от силата му са се отрекли" (2 Тим. 3:2-5) и т. н. И сега вече всеки духовник, стараещ се да помогне на идващите при него вярващи да излекуват душевните си недъзи, знае колко трудно дело е това днес, как са се сраснали тези болести с душите на хората, как всички от мало до голямо са дълбоко поразени от безумна гордост, тщеславие, самолюбие, колко са многословни, надменни, колко всички са своеволни, непокорни, непослушни, недоверчиви. А в духовния живот това е най-лошото. Сега вече рядко някой се доверява на своите наставници, повече следва разсъдъка си, а към духовниците се обръща само формално, понеже така е прието, а всъщност във всяко нещо разчита на себе си.

Изобщо картината на духовния живот днес е бедствена и ако някой от древните Отци би  погледнал с очистения си взор, сигурно не би понесъл тази гледка и горчиво би ридал за нашите души. Пахомий Велики, живял още през IV век, е имал от Бога видение за това как ще живеят последните монаси. След видението той дълго е плакал и скърбял, отказвал е да се храни (житие на преподобния Пахомий, 15 май). Но ние вече така сме свикнали с подобно положение, че дори не виждаме бедственото си състояние. Много страсти открито се ширят днес в християнските среди, към тях се отнасят като към най-безобидни и дори забавни черти на характера, никой не се ужасява от тях, не ги пресича, макар че много от тези "лудории" направо убиват душата и сеят духовна смърт около този, който носи тази страст и заразява с нея другите.

Това бедствено състояние - поради изоставянето на правилното учение на Отците на Църквата, поради липсата на верни учители в покаянието, поради липсата на опитен и внимателен пастирски надзор над вярващите - води до гибелно отклонение от спасителния път и, разбира се, то преди всичко се изразява в това, че християните губят (или изобщо не намират) верния дух на покаянието, верния поглед върху своята греховност, върху своето падение. Казано по-просто: не знаем със сигурност кои сме, какво е отношението ни към Бога, какви изглеждаме пред Него и какво е Неговото величие, какво е нашето безобразие.

Православието дава отговор на това! Самата тази свята дума вече казва много неща: право да се слави Бога, т. е. правилно, вярно да се осъзнава величието и славата Божия, достойно на това величие да се въздава хвала, да се славослови Вседържителят, Творецът на небето и земята, на видимото и невидимото. Но това познание е неразривно свързано и с това правилно и вярно да осъзнаваме нашето собствено падение, нищожество, недостойнство и със страх да произнасяме името Божие. Да възвеличаваме непрестанно Бога и да унижаваме непрестанно себе си - ето това е Православието!

Нашата гордост, нашият горд разум - ако не започнем веднага да го душим и потъпкваме, както по иконите Архангел Михаил потъпква змея, сатаната (според израза на свети Теофан Затворник) - непременно ще посегне да изопачи този правилен възглед върху себе си и да ни представи нашето падение съвсем не толкова страшно, а нашите добри свойства - много по-прекрасни и надеждни, отколкото са те всъщност. Оттук произтича и безобразното изкривяване на духовното зрение, окото ни става тъмно, а в душата се настанява непрогледен мрак. Колко беди идват оттук!

Вглеждайки се внимателно в учението на всеки еретик и разколник, ние можем да видим, че най-голямото им отклонение е в покаянието, в разбирането за това как Бог гледа в сърцата ни, доколко е взискателен към нас и колко е снизходителен. Така католиците мислят, че могат да се спасят единствено с външни дела, и като че ли купуват спасението си, без да очистят дълбините на сърцето. Протестантите, обратно, смятат, че е достатъчна само вярата, а делата на покаянието не са важни, че вече всичките ни грехове са изкупени от Иисус Христос на Кръста: само вярвай и изповядвай вярата си със слово - и това е достатъчно. В същата посока се умножават все повече и повече отклоненията от истинското разбиране за това кои сме ние, как да живеем, за да придобием милост от Бога, какво е необходимо за спасението ни.

Пътят на духовния живот е изключително сложен: както например не е лесно да се научи човек на живопис и музика. Колко труд е необходим, колко познания, навици, различни упражнения и при това много от навиците в изкуствата се развиват някак интуитивно, те дори не могат да бъдат изразени и постигнати от ума. Освен това много неща зависят от учителя, от школата.

Но духовният живот не е ли по-сложен, не е ли по-тайнствен? Тук всичко е велика тайна, тук почти всичко е невидимо. Та това е наука на науките, изкуството на изкуствата! Как тогава може да се заема човек с духовния живот необмислено, самонадеяно, поради някакъв смътен зов на душата да се отдава във властта на неизвестни чувства, да съди за вътрешните движения и настроения само по вкуса, който ни дават те вътрешно. В духовния живот и опасностите са много по-ужасни, тук можем да изгубим не името и състоянието си, както в занятията с изкуството - можем да изгубим вечността, живота. Тук се сблъскваме и с най-силните противодействия на злите сили - и вътре в нас, и навън; тук поелият по този път среща коварството на враговете, хитрост след хитрост, капан след капан.

И ето печалната картина  - огромно множество от прелъстени християни. Някои от тях губят разсъдъка си, извършват страшни постъпки, учат, проповядват безсмислици. Понеже истинското, светоотеческо, православно, смирено учение започва да се изопачава и забравя, цялата тази прелест сега се приема като нормално явление, дори всевъзможните прояви на възторженост, разгорещеност, фанатизъм, основани на самоизмамата, се приемат за действия на благодатта, като "възраждане на вярата", начало на "нова ера".

Къде и как да се научим на светото покаяние

Можем да се научим на правилно покайно настроение на душата, така да се каже, от първа ръка, тоест като намерим такъв смирен наставник, който сам да носи в себе си този съкрушен и покаен дух и от когото направо да възприемем онези дълбоки, спасителни и оживотворяващи въздишки за бедната и паднала наша душа, а наред с това и радостното упование на неизразимото Божие милосърдие.

Ако пък не срещнем такъв учител, може, но вече е по-сложно, да се научим на този дух, като внимателно четем Отците на Църквата и се стараем да възприемем от тях тази наука за смирено самосъзерцание, за крайно недоверие към себе си във всичко и внимателно отношение към всички движения на душата ни и към всички наши чувства, на постоянно окайване на самите себе си, на вътрешен плач за себе си, на чувство за недостойнство, на съзнание за отдалечеността ни от Бога и странничество на тази земя.

Затова е полезно да се четат древните Отци. Особено поучителни са примерите из живота на монасите пустинници, които са преуспявали в постигането на покаен плач за себе си и на смиреномъдрие. В наставленията на преподобния Иоан Лествичник, игумен Синайски, много се говори за това как под формата на добродетели често се скриват тайни страсти. Правилно направление в покаянието дават поученията на авва Доротей, на светите Варсонуфий Велики и Иоан Пророк. Много важни съвети срещаме и при Отците от по-късните времена, особено полезна е книгата "Невидимата бран" на Никодим Светогорец, достъпни са и прекрасните писма на епископ Теофан Затворник, с покаен дух се отличават поученията, писмата, начинът на живот на Отците от по-късно време, на монасите, живели в края на миналия век и през първата половина на нашия и понесли небивали скърби и гонения. Но особено съответства на потребностите на духовния живот на нашето последно, тежко време по дух, по достъпност, красота и сила подробното, основно учение за покаянието, за лукавството на злите духове и за прелестта и коварството на страстите в книгите на светия епископ Игнатий (Брянчанинов). То сякаш е концентрирало учението на всички Отци на Църквата, разяснено и удобно приложимо към проблемите на последните времена.

Тук ще приведем някои откъси от книгите на този отец, които засягат нашата тема, а именно: как да открием спасителния път, как да отличим истинското състояние на усещане за Бога от лъжливото, от прелестта, как да се опазим от изкусителната лъст на врага?

На тези въпроси при владиката Игнатий намираме ясен и определен отговор.

"Чуй, възлюбени брате, чуй по какво се различава действието на прелестта от Божественото действие! Когато пристъпва към човека, прелестта с мисъл или с мечтание, или с тънко мнение, или с някакво явление, които съзират чувствените очи, или с глас от поднебесната, чуван с чувствените уши, пристъпва винаги не като абсолютна владетелка, а като изкусителка, която търси съгласието на човека, със съгласието му получава власт над него. Действието й, било то вътре или извън човека, винаги идва отвън и човек може да го отхвърли. Прелестта винаги се посреща с известно съмнение в сърцето. Не се съмняват в нея онези, които тя решително е завладяла. Прелестта никога не съединява разсечения от греха човек, не спира движението на кръвта, не наставлява подвижника към покаяние, не го умалява в неговите собствени очи; напротив, тя възбужда в него мечтателност, вълнува кръвта му, донася му някаква безвкусна, отровна наслада, тънко го лъсти, внушава му самомнение, въдворява в душата му идола "аз".

Божественото действие е невеществено: не се вижда, не се чува, не се очаква, не може да бъде представено, необяснимо е с никакво сравнение, заимствано от този век; идва и действа тайнствено. Отначало то открива пред човека греха му, уголемява греха в неговите очи и довежда душата му до самоосъждане, явява й нашето падение, тази ужасна, тъмна, дълбока пропаст на гибелта, в която със съгрешението на нашия праотец е паднал човешкият род, а после - лека-полека" (9, т. 2, с. 319). (Списъкът с цитираната литература е посочен на края на книгата.)

"Светата истина се известява на сърцето с тишина, спокойствие, ясност, мир, предразположеност към покаяние, към навлизане в себе си, към неупование на себе си, към утешителна надежда в Бога. Лъжата, макар и облечена в маската на добро, се познава по смущението, мрака, неопределеността, изменчивостта, отвличането, мечтателността, които предизвиква; или пък тя само прелъстява сърцето - лъстиво му донася удоволствие, доволство от себе си, някакво неясно, смътно наслаждение. И това наслаждение на прелъстеното сърце прилича на измамната тишина, която покрива повърхността на дълбок, тъмен вир - обиталище на чудовища...

Човешкият ум не е в състояние да различи доброто от злото и затова маскираното зло почти винаги го мами лесно. И това е много естествено: човешкият ум е млад, а онези, които го борят със зли помисли, имат повече от седем хиляди години опит в борбата, в лукавството, в лова на човешки души. Да различава доброто от злото, е призвано сърцето - това е негово дело. Но пак е нужно време, нужно е утвърждаване в евангелските заповеди, за да придобие сърцето тънък вкус да различава истинското вино от фалшивото... Докато сърцето не навикне да различава доброто от злото, много полезен е съветът на някой ближен - възпитаник на Източната Църква, единствено святата, единствено истинната - търсещ и намиращ в подчинението си на нея блажената свобода... Извън неотклонното послушание на Църквата няма нито истинско смирение, нито истински духовен разум; там е обширната област, тъмното царство на лъжата и придобиваното чрез нея самопрелъстяване"... (9, т. 4, писмо 11).

"Водолазът се спуска в дълбокото море, за да намери скъпоценната перла: и Светите отци са се оттегляли дълбоко в пустините, там са се вглеждали дълбоко в себе си, намирали са различни безценни, духовни перли: христоподражателно смирение, младенческа простота и незлобливост, ангелоподобно безстрастие, духовно разсъждение и мъдрост - с една дума, намирали са Евангелието... Един инок казал на Сисой Велики: "Непрекъснато помня Бога." Преподобният Сисой му отвърнал: "Това не е голямо дело; голямо ще е тогава, когато се видиш по-лош от всякоя твар."

Високо дело е непрестанното помнене на Бога! Но тази висота е много опасна, ако стълбата към нея не се крепи  върху здравия камък на смирението.

Вижте как Писанието подкрепя Отците! Писанието казва: "Към всесъжения не благоволиш. Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш" (Пс. 50:18-19). Жертвите и самите всесъжения на човека трябва да се основават на чувството на духовна нищета, на чувството на покаяние. Без него Бог ги отхвърля.

Никой, струва ми се, не е вникнал в Евангелието толкова, колкото светите пустинници; те са се стараели да осъществяват Евангелието в самия живот, чрез самите си помисли и чувства. Тяхна отличителна черта е било най-дълбокото смирение; падението на човека е било постоянен обекта на размишленията им; а тяхно постоянно дело - плачът за своите грехове.

Друга посока са поели подвижниците и писателите на Западната Църква в подвижничеството след отделянето й от Източната и отпадането й в гибелния мрак на ереста... Те веднага политат и увличат читателите си към висоти, недостъпни за новоначалния, и се възнасят ли, възнасят. Разгорещената, често неудържима мечтателност заменя при тях всичко духовно, за което те нямат никакво понятие. Тази мечтателност е призната от тях за благодат...

Светите отци на Източната Църква довеждат своя читател не в обятията на любовта, не до висотата на виденията - довеждат го до виждането на своя грях, на своето падение, до изповядването пред Изкупителя, до плача за себе си пред милосърдието на Създателя. Те ни научават първо да обуздаваме нечистите стремежи на нашето тяло, да го правим леко, способно за духовна дейност; след това се обръщат  към ума, поправят начина му на мислене, разумността му, очиствайки го от мислите, които сме усвоили при нашето падение, като ги заменят с мислите на обновеното човешко естество, живо изобразено в Евангелието. Заедно с изправлението на ума Светите отци се грижат за изправлението на сърцето, за промяната на навиците и усещанията му. Да се очисти сърцето, е по-трудно, отколкото да се очисти умът: като се убеди в правдивостта на новата мисъл, умът лесно отхвърля старата; но да се замени един навик с друг, едно свойство с друго, едно чувство с друго, противоположно - това е труд, това е усилна, продължителна работа, неимоверна борба. Люта е тази борба и за нея Отците казват така: "Дай кръв и приеми дух." Това значи, че трябва да умъртвим всички греховни пожелания на плътта и кръвта, всички движения на ума и сърцето, които зависят от плътта и кръвта ни. Трябва да подчиним и тялото, и ума, и сърцето на управлението на духа. Кръвта и нервите се задвижват от много страсти: и гняв, и сребролюбие, и сластолюбие, и тщеславие. Последните две извънредно много разгорещяват кръвта на незаконно подвизаващите се подвижници, като ги превръщат във фанатици. Тщеславието се стреми преждевременно към духовни състояния, на които човек още не е способен поради нечистотата си, и понеже не достига истината, той си съчинява мечти. А сладострастието, присъединявайки се към действието на тщеславието, дава на сърцето ни прелъстителни, лъжливи утешения, наслаждения и упоения. Това състояние е състояние на самопрелъстяване. Всички, които се подвизават незаконно, се намират в него...

В Светите отци на Източната Църква съвсем не се забелязва разгорещяване на кръвта. Те никога не изпадат в ентусиазъм, който, бидейки породен от кръв, често на Запад е търсил и проливане на кръв. От техните съчинения лъха истинска самоотверженост, диша благоуханието на Светия Дух, което умъртвява страстите..." (9, т. 4., писмо 44).

Владиката Игнатий свидетелства, че от прелестта и самомнението са възникнали пагубни ереси, разколи, безбожие, богохулство. Най-нещастната видима последица на прелестта е неправилната, зловредната за нас и за ближните деятелност - злото, което въпреки яснотата и обширността му малко се забелязва и малко се разбира. С такива прелъстени хора се случват и нещастия, очевидни за всички, доста трагични.

"На Валаамския остров - разказва владиката, - в една отдалечена пустинна колиба живял схимонахът Порфирий [Схимонах (гр. schima - външност, външен вид, облекло, и monahos - сам) - монах без свещенически сан, дал обет да води особено строг и уединен начин на монашески живот и носещ определена по-особена дреха (схима). Висша форма на Източното монашество. (Бел. ред.)]. Той се подвизавал в молитвата. Какво точно е представлявал този подвиг, не зная със сигурност. Можем да се досещаме за неговата неправилност по любимото четиво на схимонаха: той високо ценял книгата на западния писател Тома Кемпийски "За подражанието на Иисуса Христа" и се ръководел от нея. Тази книга е написана като "мнение". Една есенна вечер Порфирий посетил старците от скита, който бил близо до неговата колиба. На сбогуване те взели да го предупреждават и му казали така: "Да не вземеш да минеш по леда, той замръзна скоро и е много тънък." Колибата на Порфирий била отделена от скита от дълбокия залив на Ладожкото езеро, което той трябвало да заобиколи. Схимонахът отговорил с тих глас и привидна скромност: "Вече съм станал много лек." Тръгнал си. След известно време се чул отчаян вик. Скитските старци се разтревожили, излезли навън. Било вече тъмно, не намерили веднага мястото, където се случило нещастието; не намерили бързо и начин да извадят удавения: извадили тяло, което душата вече била оставила" (9, т. 1, стр. 253-254).

"Блажена е душата, която е видяла загнездилия се в нея грях! Блажена е душата, която е видяла в себе си падението на праотците, ветхостта на ветхия Адам! Това виждане на своя грях е духовно виждане, виждане на ума, изцелен от слепотата си с Божествената благодат. С пост и коленопреклонение ни учи Светата Източна Църква да измолваме от Бога способност да виждаме своя грях.

Блажена е душата, която се е осъзнала напълно като недостойна за Бога, която се е осъдила като окаяна и грешна! Тя е застанала на пътя на спасението. В нея няма самопрелъстяване.

Напротив, онзи, който се смята за готов да приеме благодатта, който се смята за достоен за Бога, чака и моли Неговото тайнствено пришествие и казва, че е готов да приеме, чуе и види Господа, той лъже себе си, прелъстява се и е достигнал високата скала на гордостта, от която следва падение в мрачната пропаст на гибелта...

Чувството на плач и покаяние е най-важното за душата, пристъпила към Господа с намерение да получи от Него прощение за своите грехове. Това е добрата част! Ако си избрал нея, нека тя да не ти се отнема! Не заменяй това съкровище с празни, лъжливи, насилствени, лъжеблагодатни чувства, не се погубвай с лъст към самия себе си.

"Ако някои от Отците - казва преподобният Исаак Сирин - са написали за това какво е чистота на душата, какво е нейното здраве, какво е безстрастието, какво е видението, те са го написали не за да ги търсим ние преждевременно и с очакване... Онези, в които живее очакването, са придобили гордост и падение... Търсенето с очакване на високите Божии дарове е отхвърлено от Църквата Божия. Това не е признак на любов към Бога, това е недъг на душата."

Всички светци са признавали себе си за недостойни за Бога: с това те са проявили достойнството си, което се състои в смирението.

Всички самопрелъстени са се смятали достойни за Бога: с това те са проявили гордостта и бесовската прелест, обхванала душите им. Някои от тях са приели бесовете, които са им се представили като ангели, и са ги последвали; на други бесовете са се явявали в истинския си вид и са им се представили като победени от тяхната молитва и така са ги довеждали до високоумие; други възбуждали въображението си, разгорещявали са кръвта си, създавали са нервни движения в себе си, приемали са това за благодатно наслаждение и са изпадали в самопрелъстяване, в пълно помрачение, причислили са се по духа си към падналите духове.

Ако имаш нужда да беседваш сам със себе си, довеждай в себе си не лъст, а самоукоряване. Горчивите лекове са полезни за нашето паднало състояние. Онези, които лъстят сами на себе си, вече са получили тук на земята своята дан - своето самопрелъстяване, похвалата и любовта на враждебния на Бога свят: те няма какво да очакват във вечността освен осъждане...

Когато Светите отци на Източната Църква, особено пустинножителите, са постигали висота в духовните упражнения, тогава всички тези упражнения са се сливали в тях в едното покаяние. Покаянието е обхващало целия им живот, цялата им дейност: то е било последица от съзирането на своя грях.

Запитали един велик отец в какво трябва да се състои делото на уединения инок? Той отговорил: Умъртвената ти душа лежи пред очите ти и ти питаш какво трябва да бъде делото ти? Плачът е същественото дело на истинския подвижник Христов; плачът - от започването на подвига до извършването му.

Виждането на своя грях и покаянието, което се ражда от това, са дела, които нямат край на земята: с виждането на греха се възбужда покаянието; с покаянието се постига очищение; постепенно очистваното око на ума започва да вижда такива недостатъци и повредености в цялото човешко същество, които преди това в помрачението си съвсем не е забелязвало" (9, т. 2, с. 122-127).

"Колкото повече човек се вглежда в греха си, колкото повече плач за себе си има, толкова по-приятен, по-достъпен става той за Духа Свети, Който като лекар пристъпва само към онези, които се осъзнават като болни, и напротив, отвръща се от тия, които се тщеславят със суетното си самомнение. Гледай и се взирай в своя грях! Не откъсвай очите си от него! Отречи сам себе си, не се доверявай на душата си! Целият се съсредоточи във виждането на своя грях, в плача за него! Тогава в свое време ще видиш възсъздаването си чрез непостижимото, необяснимото действие на Светия Дух. той ще дойде при тебе, когато не Го очакваш, ще въздейства в тебе, когато се признаеш за напълно недостоен за Него!

Но ако в тебе се крие очакване на благодатта, пази се - ти си в опасно положение! Това очакване свидетелства за скрито самомнение, в което е гордостта. След гордостта следва и се прилепя прелестта. Прелестта е отклоняване от Истината и съдействащия на Истината Свети Дух, отклоняване към лъжата и съдействащите на лъжата паднали духове. Прелест има още в самомнението, в мисълта, че си достоен, в самото очакване на благодатта" (9, т. 2, с. 320-321).

"В молитвите си се потапяй целия в покаяние. Има обновено състояние - това го знаеш, а твоето състояние е ветхо! И затова пребивавай в непрестанна жалба, в спасителна печал. Отхвърли сам себе си! Не удостоявай душата си по примера на Светия апостол. Оценявай се само чрез осъждането на самия себе си. Бъди безкористен пред Бога. Не си позволявай да очакваш благодат: това е състоянието и учението на онези, които са в самопрелъстяване, на отпадналите от Истината. Стреми се да видиш греха си и да заридаеш за него: това е твоето дело. А Бог ще свърши Своето дело, защото Той е верен, дал е обет и ще го изпълни. Благодатта е от Него! Да я даде е Негово дело. Не смятай ризите си за чисти, достойни за духовния брачен чертог, колкото и да ги умиваш: твой съдия е Бог" (10, писмо 87).

"Дивете се и се поклонете на Истината, която врачува непрестанната човешка изменчивост със заповедта за непрестанно покаяние. Лягайки на одъра, се кайте и като ставате, се кайте: както във веригата едно звено се държи за друго, така и в живота ви въздишката да се следва от въздишка. Прекарвайте така дни, месеци и години. Размишлявайте за вашите немощи. В чувството на сърцето ви бъдете подобна на хвърлена до живот в тъмница и на изгонен от стана прокажен. Страданията ще свършат, когато свърши животът: последното стенание ще изпуснем заедно  с последната с въздишка" (10, писмо 12).

Към тези извадки от книгите на епископ Игнатий (Брянчанинов) е уместно да добавим няколко думи, извлечени от творенията на неговия съвременник, новопрославения Свети отец епископ Теофан Затворник, за това защо ние често така упорито не виждаме греховете си? Кое ни заслепява?

Изобразявайки нашите вътрешни страсти като греховно дърво с три ствола, което по-нагоре се разклонява на множество клони и клонки, проникващи цялата ни дейност, свети Теофан казва, че това дърво често не се забелязва от самия грешник. "Къде е причината, поради която ние често си мислим или без да се срамуваме, казваме: Какво толкова съм направил? Или - с какво съм по-лош? - пита Светият отец и отговаря: Тя е много естествена - новото покълване на живеещия в нас грях. Не я забелязваме, защото не можем. Не ни го позволява грехът: той е много хитър и предвидлив. Голото дърво на злото, което представляваме ние, от първия път би могло да се открие пред взора на ума и да отблъсне от себе си всеки, затова грехът бърза да го облече с листа, да прикрие безобразието му и го прикрива така, че не само корена и стволовете, но дори и клоните му не може да различи душата, в която расте това дърво. Тези дрехи от листа са разсеяността и угрижеността. Разсеяният не обича да живее в себе си, угриженият няма нито свободна минута. Единият не може, а другият няма време да забележи какво става вътре в него. Още с пробуждането от сън душата им веднага напуска себе си - при първия тя отива в света на мечтанията, а при другия се потапя в морето от уж нужни дела. Настоящето за тях не съществува. Единият с по-голямо желание живее в създаден от него свят и се докосва до действителността само частично, непреднамерено, повърхностно; другият и с мисълта, и със сърцето си е цял устремен напред. Всяко дело той бърза да завърши колкото се може по-скоро, за да започне друго; започва друго - и бърза към трето; изобщо с настоящето са заети само ръцете, краката, езикът му и прочее, а цялата му мисъл е устремена в бъдещето. Как тогава при такъв ход на вътрешните движения да забележат какво се крие в сърцето им?

Но грехът не се задоволява само се тази листна завивка: през нея все още може някак да се проникне, могат да се разтворят листата от вятъра на скърбите и вътрешните потресения на съвестта и да се открие криещото се под тях безобразие на греха. Затова грехът сам от себе си създава и едно непроницаемо покривало, подобно на застояла мътна вода, където потапя дървото и неговата корона. Това покривало се образува от невежеството, безчувствието и безгрижието. Не познаваме опасността за себе си и затова не я усещаме; не я усещаме и затова сме безгрижни. И каквото и да предприемате за вразумяването на такъв грешник, всичко е напразно. Той е дълбоко потопен в греха като в някакво море. Издавайте колкото си искате силни звуци над водата - онзи, който е потопен в нея, нищо няма да чуе. Поразявайте нерадивия грешник с каквото щете, той няма да се смути изобщо. Обрисувайте пред него неговото собствено състояние, той ще каже: Това не съм аз. Посочвайте му голямата опасност, която го дебне, той ще ви уверява, че това не го засяга; пробуждайте го от съня, той няма да се засрами да заяви: Аз действам. Толкова е здрава преградата, която закрива греха от взора на оня, който е завладян от него!" (Съботна проповед в 1-вата седмица на Великия пост).

В писмата на свети Теофан намираме такива мисли:

"Трябва да се обърнем към сърцето си и да навикнем да забелязваме пораждащите се в него мисли и чувства. Тогава именно ще видите какво смрадно нещо е доброто ни уж сърце. И тогава ще дойде ежеминутното покаяние и изповедта пред Вездесъщия и Всевиждащ Бог...

Ето само какво ни е нужно: да не мерим себе си, т. е. на колко аршина сме се издигнали от земята, по-добре е съвсем да забравим за тази мяра. Нека имаме само една: "За нищо негоден съм"...

Мярата за нас е такава: когато чувстваме, че отвред сме нечисти и че спасението ни е само от великата милост Божия, това е добре. Ако пък започнем да си присвояваме дори и малка частица праведност, това е лошо. Тогава по-скоро трябва да подигаме гневна бран против себе си...

Това, че не виждате успехи, не е лошо, това е добре. Беда е, ако ги видите. Само ако не виждате успехи, прилагайте ревност и молитва за успех, а на безгрижие не се отдавайте...

Беда е, когато в сърцето си човек е сит и доволен, а когато е гладен и нищ, е много по-добре. Нищият и в лют студ бяга под прозорците и проси... Същото е и със сърцето! Когато го докосне чувството за беда, нищета и глад - не дава покой нито на тялото, нито на душата... А гладът и бедата (т. е. чувството за бедствено състояние) Господ праща на молещия се и на просещия. Това е признак за здраве. Болният няма апетит; той е сит... Трябва да разпалим беда наоколо...

Вие питате какво значи да разпалим беда около себе си? - Това е дълбоко усещане за опасността на своето положение и опасност крайна, от която няма друго спасение освен в Господа Иисуса Христа. Именно това чувство ще ви подтиква към Господа и ще ви накара непрестанно да викате: Помогни, защити! Имали са го светците и то никога не ги е оставяло. Противоположното му чувство на доволство от своето положение успокоява човека и угасява в него всякаква грижа за спасението. Сит съм - какво още? Имах предвид не само спомена за греховете, а изобщо чувството, че няма къде да се денем освен при Господа...

Вопълът на неразкаялите се низвежда Господа на съд като Содом, а вопълът на каещите се грешници - на милост като Ниневия. Че какви праведници сме ние? Беда е, когато мисълта ни изпада в самоправедност. Колко е зла тази мисъл! Как убива душата! Сякаш зловредна роса, паднала върху нежно цвете или страшно студен вятър, който вледенява всичко. Друго е каещият се грешник. За него са отворени Отчите обятия. "Хвърли се на шията му и го обцелува", "сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш". Нека да правим така. Когато вкусим сладостта на покаянието, друга не ще поискаме" (14, писма 14, 3, 4, 25).

Ще приведем тук и още няколко поучения от книгата  "Невидимата бран" на Никодим Светогорец, които ясно определят правилното, душеспасително вътрешно дело и целта на външните добродетели и подвизи.

Този отец започва книгата си от пояснението в какво се състои християнското съвършенство, защото: "Ако не узнаеш това - казва той, - можеш да се отклониш от истинския път и като мислиш, че вървиш към съвършенство, да се насочиш в съвсем друга посока... Най-съвършеното и велико дело, което може да желае и да постигне човек, е сближаването с Бога и пребиваването в единение с Него." По-нататък старецът казва, че не всички правилно разбират това, но мнозина смятат, че в изпълнението на самите добродетели или в някакви особени подвизи - такива като постът, бденията, коленопреклоненията, различните телесни строгости, стоенето на църковните служби, умна молитва, уединение или мълчание и т.н., се състои съвършенството на християнския живот. Но тези добродетели сами по себе си не представляват търсеното християнско съвършенство, а са само средства и начини за постигането му. Правилно и душеспасително е да се преминават тези добродетели с цел да получим по този начин сила и мощ против своята греховност и повреденост и да почерпим от тях мъжество, за да противостоим на изкушенията и прелестите на трите ни главни врагове: плътта, света и дявола. Всяка добродетел може да даде своето духовно средство, най-необходимо за Божия раб в неговата духовна борба.

"Но от друга страна - продължава старецът Никодим, - същите тези добродетели могат да причинят по-голяма вреда на онези, които ги правят основа на целия си живот и своето упование, отколкото явното им пропускане, не сами по себе си - защото са благочестиви и свети - а по вина на онези, които не ги използват както трябва; а именно когато те, съсредоточавайки се само на тези добродетели, извършвани външно, оставят сърцето си потънало в собствените си вълнения и във вълненията на дявола, който, виждайки, че те са отстъпили от правия път, не им пречи не само с радост да се подвизават в тези телесни подвизи, но и да ги разширяват и умножават поради суетния им помисъл. Изпитвайки при това някакви духовни движения и утешения, такива подвижници започват да си мислят, че са се извисили вече до състоянието на ангелските чинове и чувстват в себе си присъствието на Самия Бог; понякога пък, вглъбени в съзерцаването на някакви отвлечени, неземни неща, си представят, че съвсем са напуснали този свят и са въздигнати на третото небе...

Обикновено те желаят да бъдат предпочетени пред други при всички случаи; те обичат да живеят по своя воля и винаги са упорити в решенията си; те са слепи във всичко, което се отнася до тях самите, но са доста бдителни и старателни в преценката на делата и думите на другите; ако някой заслужи почит от другите, която, както си мислят, принадлежи на тях, те не могат да го понесат и стават явно непримирими към него; ако някой им попречи в благочестивите им занимания и подвижнически дела, особено в присъствието на други хора - пази Боже!, - те веднага се възмущават, кипват от гняв и стават съвсем други, не приличат на себе си... каквото и нещастие да им се случи, те не искат да склонят глава под игото на Божията воля... Понеже вътрешното им око, тоест умът им, е помрачено, така гледат те и на самите себе си и се виждат в невярна светлина. Смятайки, че външните им дела на благочестието са добри, те мислят, че вече се постигнали съвършенство, и възгордявайки се от това, започват да осъждат другите. След това вече някой от хората не може да настави по правия път такива освен особеното Божие въздействие. По-лесно е да се обърне към добро явният, отколкото скритият грешник, покрит с покрова на видимите добродетели...

Ако въодушевен от ревност, победиш и умъртвиш безредните си страсти, желанията и вълненията си, повече ще благоугодиш на Бога и по-добре ще поработиш за Него, отколкото ако бичуваш себе си до кръв и се изтощаваш с пост повече от древните пустинници. Дори и това - да изкупиш стотици роби християни от робство и им дадеш свобода, не ще те спаси, ако при това сам ти с в робството на страстите. И каквото и дело, дори най-великото, да предприемеш ти и с какъвто и труд и жертви да го извършиш, то не ще доведе до онази цел, която си си поставил, ако при това не обръщаш внимание на страстите си, като им даваш свобода да живеят и да действат в тебе...

От времето на престъплението на нашия прародител ние, независимо от разслабването на нашите духовно-нравствени сили, обикновено имаме много високо мнение за себе си. Макар че всекидневният опит впечатляващо доказва пред нас лъжливостта на такова мнение за себе си, ние в непонятно самопрелъстяване не преставаме да вярваме, че ние сме нещо, и то нещо немаловажно. Обаче това е нашата духовна немощ, при това забелязвана и осъзнавана много трудно, най-вече тя е противна на Бога в нас, като първо изчадие на нашата самонадеяност и самолюбие и източник, корен и причина на всички наши страсти и на всички наши падения и непригодност. Тя затваря онази врата в ума или в духа, през която обикновено влиза в нас Божията благодат, като не позволява на тази благодат да влезе вътре и да обитава в човека. Затова благодатта отстъпва от него. Защото как може благодатта за просвещение и помощ да влезе в такъв човек, който мисли за себе си, че е нещо велико, че сам всичко знае и не се нуждае от ничия помощ? - Господ да ни избави от такава луциферовска болест и страст!...

Ненавиждайки злото самомнение в нас, Бог, напротив, нищо не обича толкова и не желае толкова да види в нас като искреното съзнание за нашата нищожност и пълната убеденост и чувство, че всяко добро в нас, в нашето естество и нашия живот идва от Него Единия като от източник на всяко благо и че от нас не може да дойде нищо истински добро, нито добър помисъл, нито добро дело...

Познай своето нищожество и постоянно дръж в мисълта си, че ти сам по себе си не можеш да сториш никакво добро, за което да си достоен за Царството Небесно. Чуй какво казват богомъдрите отци: Петър Дамаскин уверява, че "няма нищо по-добро от това да се опознае собствената немощ и неведение и няма нищо толкова лошо, както ако не се знае това". Свети Максим Изповедник учи, че "основата на всяка добродетел е познанието за човешката немощ". Свети Златоуст утвърждава, че "само онзи, който мисли, че е нищо, познава себе си най-добре".

... Така дълбоко се е вкоренило и така здраво се е сраснало с нас това самомнение - че представляваме нещо и че сме нещо голямо, че то винаги живее скрито в сърцето ни като някакво тънко и незабележимо движение дори и тогава, когато сме уверени, че съвсем не се уповаваме на себе си, а напротив, изпълнени сме с упование само на Единия Бог. За да избегнеш, доколкото можеш, подобно сърдечно самомнение и да действаш без всякакво упование на себе си, а само с упование на Бога, всеки път се настройвай така, че съзнанието и чувството за собствената ти немощ да предшестват съзерцаването на Божието всемогъщество, а едното и другото да предшестват всяко твое дело" (7, с.12-15, 17, 18, 20, 25).

И така тези откъси от учението на Светите отци, близки до нас във времето, които с точен и достъпен нам език предават учението на всички древни Отци на Църквата, ясно показват главните черти на вътрешния християнски живот, това, че "в покаянието е цялата тайна на спасението" (10, писмо 86).

Онзи, който иска по-задълбочено да се запознае с това учение, може да го намери в почти всички творения на Светите отци. Особено красноречиво, с най-поетични оттенъци е изразен този дух на покайно самонаблюдение и умилен молитвен плач пред Бога в богослужебните текстове на Църквата, особено в песните на Великопостния триод, които се пеят в храмовете в дните на Великия пост. Всички наши молитвеници са обилно пропити от този свят дух на покаянието и са предназначени именно  да ни научат да ходим пред Бога православно, да викаме към Него от дълбините на смирението. И всички тези молитви са съставени от светците не за други, те са ги записали от своето вътрешно духовно преживяване, самите те именно така са възприемали себе си - като грешни и окаяни, както са го изразили в думите на молитвите, а Църквата е запазила тези молитвословия като най-добри образци на нашето молитвено предстояние пред Бога и ги е съхранила за нас, за да се учим от тези молитви на смирено и покайно съмовъзрение. Дълбоко се заблуждава онзи, който мисли, че Отците само са изобразявали за нас начина на покаен плач за себе си, но сами не са се смятали за чак толкова грешни. Не! На тях им е било чуждо притворството и именно в това е истинското Православие - винаги в светлината на Божествената Истина да се виждаме нечисти и недостойни за Бога, колкото и да се очистваме от греховете си.

Бързо ли се изцелява душата

И така, очевидно е, че цялото дело на спасението протича през осъзнаването на своето падение, през смирението и признаването, че сме недостойни за каквито и да било духовни дарования, през търпеливото понасяне на покайните трудове и недопускането на прибързаност при очакването на признаците на изцелението. Последното е много важно - да не прибързваме! Мнозина се препъват в това: ние всички много бързаме, желаем да видим скоро плодовете на своите трудове. За малкото покаяние веднага очакваме голяма милост и като поплачем веднъж за себе си, чакаме появата на ангели и знаци на особеното Божествено благоволение към нас като вече достойни за много дарове на Духа. Оттук произтичат честите прелъстявания. Но съвсем не на това ни учат православните подвижници. Добре се вижда от сборниците, съдържащи опита им, колко сложен, продължителен и труден е пътят на очистване на прокажената душа - и дори в най-подходящите за изцеление условия на манастирите и пустините. Нима дивите планини, безлюдните клисури, гъстите гори, в които са се подвизавали много от Отците, отсъствието на всякаква връзка със света, а често дори и с хората, най-строгият пост, непрестанната молитва при голямо и пълно упование на Бога, постоянният плач за себе си и другите най-високи подвизи на светите подвижници - нима това не са най-силните средства срещу всички дълбоки корени на греха? На пръв поглед човек, възприел такъв начин на живот, би трябвало в най-кратки срокове да се очисти напълно от всичките си страсти, дори съвсем да забрави за съществуването на греха. Но не е така всъщност. Много и много години, десетилетия прекарвали светците в напрегната борба със загнездилите се в сърцата им страстни змии, преди да се освободят от тези страсти, преди да ги умъртвят и да постигнат мир за душата си.

"До самата кончина на човека страстите запазват способността си да се надигат в него и не му е известно кога и каква страст ще въстане; по тази причина, докато диша, той не трябва да престава бдително да наблюдава сърцето си; трябва непрестанно да вика към Бога, като Го моли за помощ и помилване" - казвал авва Исаия (11, с. 128, ст. 58).

Мария Египетска, която се оттеглила в Иорданската пустиня за покаяние, четиридесет и седем години живяла там, без да среща никакви хора, без храна и дрехи, хранела се само с корени. Седемнадесет години се борила като със свирепи зверове с помислите си. Когато ядяла оскъдната си храна, веднага идвал помисъл за месо и риба, искало й се вино, ту пък се появявало в нея желание да пее любодейни песни, те й се причували, смущавали сърцето и слуха й. Тя плачела, скръбно викала към Небето, просила помощ от Бога. Страстният огън се разгарял вътре в сърцето и я изгарял цялата, възбуждайки пареща похот. Тя падала на земята и така лежала ден и нощ, докато не се извършвало покаянието и милостта Божия не прогонвала злото смущение. Мрак след мрак, беда след беда я нападали в продължение на седемнадесет години. И чак след това й се явила Пресветата Богородица като Помощница и започнала да я ръководи, прогонвайки всяко греховно смущение от душата на Мария (житие на преподобната Мария Египетска, 1 април).

Преподобният Иоан Многострадални се подвизавал в Киево-Печорската лавра и много страдал поради блудна похот. Нищо не било в състояние да го избави - ни жажда, ни студ, нито тежките вериги. Тогава той се затворил в пещера, където се сражавал със страстта в ожесточена борба. Стигало се дотам, че светецът се заравял до раменете в земята, но жарът на похотта не го оставял. От време на време дяволът във вид на огромен змей нападал подвижника, страшно го мъчел и терзаел. Накрая Господ избавил Своя раб - след тридесет години, които старецът прекарал затворен в пещерата, след толкова много скърби. И чак тогава страстта отстъпила от Иоан и Божествената светлина озарила подвижника (житие на преподобния Иоан Многострадални, 18 юли).

Авва Амон казвал: "Прекарах четиринадесет години в скита, като ден и нощ молех Бога да ми дарува да победя гнева" (11, с. 50, ст.6).

Един брат, който живеел в пустинята и бил силно смущаван от блудното въжделение, отишъл за наставление и молитва при старците. И като намерил там най-великия и изкусен в разсъжденията и подвизите авва Памво, му разказал за своята бран. Той го утешил и го наставил. Също казал и за себе си: "Виждаш колко съм стар, седемдесет години живея в тая килия в грижа за своето спасение. Въпреки старостта си и до днес понасям изкушения и напасти. Повярвай, чадо, че в течение на дванадесет години не ме оставяше блудният бяс ни ден, ни нощ, като непрестанно ме нападаше със скверни помисли и мечтания." И старецът разказал каква тежка и упорита бран водил с блудния бяс, как много пъти е изпадал във велика скръб и отчаяние и как след много време Господ го освободил, като го научил да познава своята немощ и да се уповава на Божията помощ, а не на своите сили (11).

"Няма нищо по-лошо от греховния навик. Заразеният с греховен навик се нуждае от много време и труд, за да се освободи от него", казвал един египетски старец (11, с. 346, ст. 20).

И така, виждаме, че страстите не се изкореняват бързо. Но важно е да забележим и това, че най-често за нас не е и полезно да получим скорошно избавление от тях. Разбира се, Господ може в един миг да ни очисти от всички наши немощи, но Нему е по-угодно нашето смирение, нашето покайно молитвено състояние, а бързото освобождаване от недъзите би предизвикало у нас гордо, самодоволно, бездейно душевно настроение. Светите отци ясно са виждали това. Така амма Сара била нападана от беса на блуда в течение на тридесет години и никога не се помолила тази бран да отстъпи от нея, но молила Бога само да й дарува мъжество и търпение в тази бран (11, с. 328, ст.1).

Иоан Колов измолил от Бога да му бъдат отнети страстните му въжделения. Той усетил ненарушимо спокойствие. Тогава отишъл при един отец и му казал: "Виждам се спокоен без никаква битка." Старецът му казал: "Иди и изпроси от Бога да ти се върнат битките и онова съкрушение на сърцето и смирението, които си имал преди това: чрез битките душата постига преуспяване." Иоан измолил от Бога връщане на битките и когато те дошли, вече не се молил да бъде освободен от тях, а казвал: "Господи! Дарувай ми търпение в борбата!" (11, с. 262, ст. 11).

Ето православното учение! - Не покой да търсим, не бързо освобождаване от всичко скръбно и тягостно, дори не да желаем скорошно очистване от всичките си страсти, а само онова съкрушено и смирено сърце, което Бог "не ще презре" (Пс. 50:19) и което единствено е угодно на нашия Бог, пред Чиято святост всичко наше "чисто" е като кал и скверна, самото небе пред Него е нечисто.

В какво противоречие с този дух се намират много съвременни религиозни учения и настроения, колко е разпространено днес търсенето на духовни утешения, на някакво сладостно, безгрижно, безпечално състояние, като че "райско" блаженство, само че тук на земята, без да се измине пътят на очищението, умиването от нашите греховни язви. Такива религиозни учения се стараят духовните болести да не се изпречват през взора на човека, да му създадат илюзия за здраве, подканят го да се радва и наслаждава на измамно здраве и измислени човешки съвършенства, да пребивава в коварно спокойствие за своята бъдеща съдба, да се замайва от илюзията за щастие и хармония, а всъщност да носи в себе си семето на най-голяма скръб, зародиша на ужасна мъка, която ще се открие тогава, когато заедно с този живот бъде отнета от такъв прелъстен човек и завесата на лъжата, с която се прикрива истинското състояние на нещата.

И колко е трезва, колко е утешителна нашата православна вяра! - Да скърбим. Да скърбим тук на земята: от бесовете, от хората, от своите телесни и душевни немощи, да плачем и да стенем - до края на този земен тленен живот, а всичко сладостно, утешително нека бъде там, във вечността! Та нали във временния, изменчив живот не е надеждно да имаме нищо ценно.

Не така гледат на духовните болести прелъстените хора; онези, които не са приели начина на покаяние от нашата Света Църква, от Светите отци, онези, които не се доверяват на православното учение - те смело решават всички трудности, при тях всичко е много просто. Случи ми се да чуя разговор на един петдесятник с православни християни. Той укоряваше православните в студенина, липса на любов към Бога и фарисейство. Тяхното признаване на своята духовна немощ, на това, че са изпълнени със страсти, той обясняваше с безгрижието им и с тяхното нежелание изцяло да се предадат на действието на "благодатта" - причината била в тях самите, ако бяха поискали, за един миг биха могли да се освободят от всичките си страсти, за това трябвало само решителност и едно силно покайно движение на душата - и цялата греховност веднага се изпарявала като от огън, "благодатта" веднага напълно щяла да освободи покаялия се дори от склонността му към греха, такова покаяние щяло веднага да изгори всякакъв грях от душата и щяло да настъпи прозрение и просветление. Така че цялата работа била само в избора, в решителността и т. н. Самият той лично веднага, при първия горещ "покаен" акт усетил това освобождение и получил "благодатта на Духа", оттогава изцяло променил живота си, постоянно чувства необикновена любов към всички, решимост да жертва себе си заради Бога, озарен е от "светлина" и е необикновено щастлив. Той разказа за дивни чудеса, които оттогава непрекъснато ставали с него и с членовете на семейството му (те също чудесно се преобразили след "кръщението" при петдесетниците).

Всички възражения на православните, желанието им да го предпазят от такива чудеса, няколкото им опита да предадат учението за недоверието към себе си и за дълбоката повреденост на човешката душа за този прелъстен бяха само ново доказателство за неговата правота и още веднъж го убедиха, че поради своето нерадение, маловерие и плахост, поради придържането към безжизнени канони, поради "фарисейството си православните са изгубили всякакво общение с Бога - и си остана на това мнение.

Трябва да отбележим, че, погледнато отвън, бодростта, оживлението, разгорещеността, която изглежда свята, ревността, самоотричането, готовността да се извърши всякакъв подвиг и други видими черти на такива хора, външно им създават  запленяващ образ, за мнозина много по-привлекателен от образа на тежко въздишащия за себе си, нищо добро не виждащия, а поради това и сдържания, понякога сякаш изглеждащия потиснат, смирен православен християнин.

Какви са особеностите на нашето време

А светът все повече и повече е склонен да симпатизира на такова лъжливо, истерично християнство. Но ние не трябва да обръщаме внимание на неговите вкусове - колкото повече пазим духа на вярата си, толкова по-чужди ще сме на този свят, толкова повече ненавиждани, презирани, нелепи ще изглеждаме за него, немощни, дори безблагодатни. Ако днес светът отчасти е привлечен от православните и проявява любопитство към тяхната вяра, това не е повод да изобразяваме в угода на света някаква тайнствена помпозност, лъжлива духовност. Бедната правда е по-добра от натруфената лъжа. Сега сме бедни откъм духовност както никога. На нас повече, отколкото на християните от предишните времена прилягат думите на псалома: "Спаси ме, Господи, защото не остана праведен, защото няма верни между синовете човешки" (Пс. 11:1). Ние сме нищи духом и да видим това ясно, да го осъзнаем, в смирение и покаяние да го понесем - това сигурно е единственото достъпно и спасително дело за нас днес. Ясното съзнание за духа на времето, за нашето духовно състояние, за мярата на нашите възможности ще ни предпази от неправилни търсения, от напразното пропиляване на онези жалки сили, които имаме, от банкрута на делата ни, от неосъществимите мечтателни начинания и несъответстващи на нашето състояние подвизи.

На нашето време вече не е присъщо изобилието от духовни ястия, онова великолепие и благоухание, с които е бил изпълнен животът на християните преди нас. На нас са се паднали повече немощи и скърби, затова и най-спасителни за нас ще са именно: постоянната смирена молитва и въздихание за нашето нищожество, най-скромното и унизено възрение на нашите трудове и дела, най-снизходителното и милосърдно отношение към близките, безропотното, благодарно приемане на всичко, което се случва с нас, всецялото упование на милостта Божия и в никакъв случай да не се надяваме на себе си за своите добри дела, да не очакваме нещо високо в себе си.

Ярък живописен образ за всичко това намира свети епископ Игнатий: изобилието на духовни блага сред древните християни той сравнява с разкошен обяд, даден от богатия Домовладика на многобройните Му приятели и познати. На тази духовна трапеза имало безкрайно много духовни ястия, след края на трапезата гостите били щедро дарени с духовни дарове. Когато всички се разотишли, Домовладиката видял тълпа от гладни просяци, заповядал на слугите да не раздигат масата, а предложил всичко останало на убогите. Плахо и в недоумение пристъпили те в обширната зала и взели да поглъщат всичко, което оставало на масата и под нея - падналите трохи, и никой не опитал цяло ястие, не видял как отмерено служела прислугата, нито скъпоценните съдове и утвар, не чул хора на певците и музиката, тъй че никой дори не могъл да си създаде ясна и точна представа за завършилия обяд. Като наситили глада си, те само приблизително можели да се досещат какво великолепие е царяло тук, преди да дойдат. Но въпреки това те паднали пред Домовладиката, като Му благодарели за храната, която дотогава не били яли и не били виждали. Той им казал: "Братя! Когато се разпореждах за обяда, не ви взех предвид, затова не ви дадох обяд в нужния вид и не ви давам подаръци..." Бедните възкликнали като един: "Владико! До подаръци ли ни е на нас! До пищен обяд ли! Неизказано благодарим за това, че не се погнуси от нас, изтерзаните от всякакви недостатъци, пусна ни в Твоя чертог, спаси ни от гладна смърт!" Бедните се разотишли, продължавайки да благодарят на милосърдния Домовладика. Тогава Той казал на слугите си: "Сега раздигнете масата и заключете чертога Ми. Повече гости няма да има - и каквото можеше да се даде за храна, дадено е. Всичко свърши!" (9, т. 5, с. 384-385).

Бедните и убогите изобразяват нашето състояние; трохите и празните чинии - духовния глад на нашето време, смиреното благодарение и признанието, че сме недостойни за никакви разкошни ястия и дарове - пример за правилното предразположение на душата ни.

Нужно е внимателно да се вслушваме в онези предчувствия и предсказания на Светите отци, които се отнасят до нашето време, съдейки по всичко - време последно. Това осъзнаване на духа на нашето време, от една страна, ще ни изведе от състоянието на самопрелъстяване, ще ни даде верен поглед върху нашите сили и възможности, ще направи изискванията ни към себе си и към другите по-скромни, а от друга страна, ще ни накара да се ободрим, да бъдем бдителни и внимателни, да не униваме, но и да не се възнасяме в мечтания, откъсвайки се от реалността.

Да се вслушаме в тези скръбни, но полезни слова:

"Залязващото слънце живо символизира състоянието на християнството в наше време. Свети същото слънце на Истината - Христос, той изпуща същите лъчи, но те вече не излъчват същото сияние, нито същата топлина както във времената преди нас. Това става така, защото лъчите не падат право върху нас, а ни докосват косвено, плъзват се покрай нас. Лъчите на Слънцето на Истината, на Христа - Духа Свети: "Светлина и подател на Светлина за човеците, с Него Отец се познава и Син се прославя и от всички се познава" (стихира /Стихира - богослужебно песнопение в чест на празник или светец, което при изпълнение се предшества от псаломен стих. (Бел. ред.)/ на вечернята на Петдесетница)...

"Днес, когато се умножиха богатите с наука, изкуства, с всичко веществено, днес "не остана праведен" (Пс. 11:1). Свети Дух, взирайки се в синовете человечески, търсейки достоен съсъд в този сонм от именуващи себе си образовани, просветени, православни, произнася горестната присъда: "Няма кой да разбира; няма кой да търси Бога, всички се отклониха от пътя, вкупом станаха негодни; няма кой да прави добро, няма нито един. Гърлото им - отворен гроб; с езиците си лъстят; под устните им - аспидна отрова; устата им пълни с клетва и горчилка. Нозете им бързи за проливане на кръв; пустош и неволя по техните пътища; те не познаха пътя на мира. Страх Божий няма пред очите им" (Рим. 3:11-18).

Ето защо Дух Божи страни от нас, а Той е истинското достояние на истинските християни, придобито за всички нови израилтяни от техния всесвети Родоначалник" (9, т. 1. с. 406-407).

"Свещеното Писание свидетелства, че християните подобно на иудеите ще започнат постепенно да охладняват към откровеното учение Божие: ще започнат да оставят без внимание обновяването на човешкото естество от Богочовека, ще забравят за вечността, цялото си внимание ще насочат към земния живот; в това настроение и с такава насоченост ще се захванат с развиването на своето положение на земята, което сякаш е вечно, и с развиването на падналото си естество за удовлетворяване на всички повредени и извратени изисквания и пожелания на душата и тялото. Разбира се, Изкупителят, изкупил човека за блажената вечност, е чужд на такава насоченост. На такава насоченост е свойствено отстъплението от християнството" (9, т. 1, с. 457-458).

"Насред рая се е явило злото, предрешено като добро, за да прелъстява по-удобно: то се явява в недрата на Светата Църква прикрито и украсено, с примамливо разнообразие от съблазни, които нарича невинни развлечения и увеселения, като нарича развитието на плътския живот и унижаването на Светаго Духа преуспяване и развитие на човечеството. Човеците ще бъдат с извратен ум, понеже са обикнали неправдата (2 Сол. 2:12), понеже са невежи във вярата, наглед имат благочестие, но от силата му са се отрекли (2 Тим. 3:8, 5). Получилите тази сила и своеволно отхвърлили я, трудно ще я върнат (Евр. 10:26), защото губят самото благо произволение поради преднамереното пренебрегване на дара Божий. Външното благочестие може някак си да се изхитрим да спазим: но възстановяването на силата на благочестието принадлежи на Този, Който облича човеците в сила отгоре (Лука 24:49) (9, т. 1, с. 495-496).

"Днес за много неща хората дръзнаха да въведат свои установления в установленията на Светия Дух. По тази причина небесните установления станаха земни, духовните - плътски, светите - грешни, мъдрите - нелепи... Има християни, но е изгубено общото еднакво познаване на Истината, чрез което всичко да се съединява с едно духовно тяло, с един начин на мислене, в един дух, под обща глава - Христа. Днес всеки има повече или по-малко свой начин на мислене, своя религия, свой път, възприети произволно или случайно, признавани за правилни или само оправдавани. Това безбройно стадо, изгубило връзката и единството си в Истината и Духа, пред духовния наблюдател изглежда като огромен хаос: всяка овца върви на своя страна, без да знае накъде; никой не я спира, никой не се грижи за нея; хората повече не чуват - толкоз е загрубял слухът им - спасителният глас на истинския Пастир, разнасящ се от Неговата Света Църква, който все още високо разобличава неправдата им, вещае им правия път, посочва им го. Оглушил ги е шумът на земните, страшни грижи, шумът на чувствените увеселения, шумът на земното преуспяване. "Привърза се към земята душата им" и не е способна да възприема духовни впечатления" (9, т. 4, писмо 58).

"Мрежите на дявола са станали много повече, отколкото по времето на първата Христова Църква, умножили са се до безкрайност. Умножили са се книгите, съдържащи лъжеучение; умножили са се умовете, които имат в себе си и предават на другите лъжеучение; намалели са до крайност последователите на Светата Истина; усилило се е уважението към естествените добродетели, достъпни на иудеи и езичници, противни на самото естество, което гледа на тях като на зло; умалило се е понятието за християнски добродетели, да не казвам колко се е умалило, почти е изчезнало извършването им на дело; развил се е вещественият живот; изчезва духовният живот; наслажденията и грижите за тялото поглъщат цялото време; няма кога дори да си спомним за Бог. И всичко това се превръща в задължение, в закон" (9, т. 1, с. 397).

Понастоящем сме достигнали такъв период от живота на човечеството, когато спасението се постига изключително само чрез безропотното понасяне на скърбите, с вярата в Бога и надеждата на Неговото милосърдие. Да се спасява по друг начин вече не умее никой. За нашето време остана само един-единствен път: понасянето на скърбите..."

"Без смирение човек не може без вреда за себе си да получи каквито и да е Божии дарования. Ето защо е предсказано, че в последното време поради усилилата се гордост хората ще се спасяват само с понасяне на скърбите и болестите, а подвизите ще им бъдат отнети" (16, с. 70, 116).

"Скърбите са особена участ на нашето време, на което не са дадени нито подвигът на мъченичеството, нито подвигът на монашеството.  На нас, християните от последното време, е даден делът на скърбите, очевидно дребни, нищожни. Везните са у Бога!" (9, т. 4, с. 462).

"Трябва да разбираме духа на времето и да не се увличаме от предишни понятия и впечатления, които понастоящем е невъзможно да се осъществят...

Трябва да се каем, да се молим и да се пазим от прелест, защото в наше време по-голямата част от желаещите да живеят благочестиво и въобразяващи за себе си, че благочестиво живеят, са разпалени от вещественото и се намират в по-голямо или по-малко самопрелъстяване" (12, писмо 188).

А ето мислите на един съвременен на нас отец - иеромонах Серафим Роуз, живял в Америка († 1982):

"Тъй като преводите на православни книги за духовния живот стават все по-достъпни, а православната терминология за духовната борба все повече витае около нас, все повече и повече  хора приказват за исихазъм, за Иисусовата молитва, за аскетичен живот, за възвишени молитвени състояния и за най-извисените от Светите отци, като светите Симеон Нови Богослов, Григорий Палама или Григорий Синаит. Много е добре да се познава тази наистина възвишена страна на православния духовен живот и да се почитат великите светци, които наистина са живеели такъв живот; но ако нямаме много реалистично и много смирено съзнание колко всички ние сме далеч от живота на исихастите и колко малко сме подготвени дори да се приближим към него, интересът ни към него ще бъде само още един израз на нашия егоистичен пластмасов свят...

Трябва наистина да разберем в какви времена живеем, колко малко всъщност познаваме и чувстваме нашето православие, колко далеч сме не само от светците на древността, но дори и от обикновените православни християни, живели преди сто години или дори само едно поколение преди нас, и колко силно трябва да се стремим днес просто да оцелеем като православни християни... " (19, с. 61).

И така, Отците на последното време често са казвали, че нашето време е особено лукаво и трудно за спасение, че се е разпространило много лицемерието, че истинското благочестие е почти изгубено, че повечето християни живеят само външно добродетелен живот, а сърцата им са отделени от Бога, поробени от земята, от този тленен свят, че преструването е станало повсеместно, че никой вече не търси Божието, а всеки търси угодното на него самия. Сега пред всеки вярващ стои нелеката задача да търси и открива в този хаос на лъжливи човешки дела и слова, в тази смесица от лъжа и истина онази Истина, която единствена може да спасява и изцелява - тази Истина е близо, тя никога не ще привърши, но множество лъжеистини се стараят да я засенчат, да ни внушат, че именно те са Истината, която ни е необходима. И вън, и вътре в нас постоянно се върши вражеска работа, врагът се мъчи да подмени православната вяра, духа й, с фин и изящен фалшификат, да ни принуди да направим поне малка крачка встрани от тесния път, а оттам да ни завлече на пътя на отстъпничеството.

Особено важно е сега да се научим правилно да разбираме и прилагаме в живота си писанията на Светите отци, да усвоим за себе си техния дух, понеже той е дух евангелски. С живота, делото, словото, чувството си Отците са изпълнили евангелското учение, те ясно са го усвоили и подробно са го обяснили в книгите си. Да разберем, а още повече да изпълним евангелските заповеди без опита на Отците за нас е невъзможно, ние непременно ще се изгубим  още в самото начало на пътя. И самото светоотеческо слово вече много трудно достига до нас, ние престанахме да разбираме Светите отци. Техните подвизи в много отношения са непосилни за нас; онази непоколебимост на вярата, която им е давала сила да извършват чудеса, сега вече не се среща; тяхната простота, чистота на ума и сърцето за нас изглеждат непостижими; тяхното отричане от света, тяхната безпопечителност, пренебрежението към телесното и устремеността им към небесното за нас са вече почти невъзможни. Но въпреки това духът на Светите отци, вътрешното им дело, главната насоченост и цел на трудовете им остават необходими и за нас. Ние не можем да вървим също тъй бодро, както са вървели те, да понасяме същите тегоби, да покоряваме същите висоти, но ние можем и сме длъжни да имаме същата посока на пътя, да имаме същите цели, да определяме ценността и полезността на всяко нещо с мерките на Отците, да смятаме за вредно и неполезно онова, от което са се пазели и те.

Боят ли се от ада ревностните християни

Ако избере неверен път на вътрешния живот, основан не на истинското покаяние, а на някаква тайна гордост и заедно с нея и на други страсти, християнинът далеч невинаги може да забележи това сам. Всички признаци на тази болест могат да бъдат толкова дълбоко скрити, че само опитен духовник ще съумее да я открие. Трябва да отбележим, че в такъв случай околните винаги отбелязват в действията на прелъстения човек нещо нездраво по-рано, отколкото той самият; така че когато ни изобличават, винаги трябва да се замислим и много пъти да преценим, да потърсим причините за това изобличение в себе си - напълно възможно е то да не е случайно.

Колко често в духовната борба врагът се опитва да ни излъже! Светите отци казват, че злите духове прилагат и такъв похват: прибират оръдията, с които са разпалвали нашите страсти, и като че се отстраняват от човека. Така битката стихва и душевните недъзи изобщо не се забелязват. Но когато човек се отпусне и сметне, че е в безопасност, именно тогава врагът забива отровната си стрела в някоя най-уязвима част на душата, запалва в нея най-изгарящата стаена страст, натрупала нови сили и жадуваща да бъде наситена. И тогава нещастният човек не издържа внезапното въставане на такава тъмна сила в себе си и лесно пада.

Но и друго коварство знаят злите духове: те могат да ни напуснат задълго, дори да оставят след себе си наглед най-спасителни и благодатни настроения на душата; дори сякаш ревност за добри дела, за свети подвизи, гореща ревност към молитвата, поста и бдението; трепетно желание да се вършат делата на милосърдието, да се обичат всички хора, да се помага на бедните и да се спасяват нещастните; сила на търпението, за да се понасят понякога хулите и оплюванията, желание да се говори за себе си унизено и да се извършват някои трудове на покаянието и др. Всичко това не само действа в човека без противодействието на бесовете, но те дори незабележимо разгарят и поощряват такива движения и настроения на душата - само че при това злите духове тънко се докосват до нашето тщеславие и в дълбините на сърцето продължават да кадят тамяна си пред идола на нашата гордост. Демоните сякаш са се оттеглили, но те внимателно следят да не загасне това горделиво огънче в нашата душа. И ето че човек външно живее прекрасно - той е ревностен, скромен, правдив, милосърден, нестяжателен, като че ли е изпълнителен във всичко; той дори понякога скърби за прегрешенията си, понякога много болезнено преживява някоя своя малка грешка, жадува чистота и съвършенство, понася оскърбление, придобива много наглед напълно достойни добродетели, но при това тамянът за другия бог - за идола "аз" - не престава да кади в дълбините на сърцето, с всеки подвиг все повече се сгъстява, с всяко "добро" дело все повече подхранва нашата гордост.

Как да се избегне това зло? Под всяко неразумно, макар и добро на вид наше начинание демонът на гордостта се старае да постави своята кадилница; неопитният християнин невинаги умее добре да прецени на какво се опира в самото начало на своето дело, от какъв източник смучат сокове корените на дървото на неговото подвижничество, кой всъщност поощрява и си присвоява тези негови трудове. Работата е там, че истинското добро в нас трябва да се основава само на евангелските заповеди, да се извършва поради страх или послушание или пък поради любов към Бога (в зависимост от духовната извисеност на нашия живот), но в никакъв случай поради нещо друго: не заради самото подвижничество, или "духовността", или отделено от Евангелието "добро" или "нравственост", или "святост", или дори "съвършенство" и други гръмки добродетели, разбирани отвлечено; а трябва да се стремим да вършим делата си така, че да изпълним волята Божия, като имаме една цел - да угодим на Бога. Каквото и добро да върши човек, той не може да се надява на нищо вследствие на това, трябва винаги да казва: "Аз съм слуга негоден, защото извърших, що бях длъжен да извърша (Лука 17:10), и то слабо и нерадиво." Заповедите Божии са така безкрайно дълбоки, че да ги изпълни изцяло не може никой от нас. Дори колкото повече се старае някой да ги изпълни, толкова по-ясно ще вижда своята немощ, своето несъвършенство, греховната повреденост и отдалеченост от Бога: като съзнава това, ще му остане само безкрайно да се смирява, да укорява себе си, докато не каже подобно на апостол Павел: "Из грешниците пръв съм аз" (1 Тим. 1:15), остава му само да се уповава на милостта Божия, като не вижда никакви достойнства в себе си.

Но не така става, когато човек за мяра на делата си има не безкрайното, а ограниченото, земното; тогава и на делата си той определя цена, измерва тежестта и значението им. Именно тогава се поражда болезнената ревност, неутешимата скръб дори за малките ни попълзновения - от страх да не изгубим нещо от богатството си. При такова упование на своите трудове човек в собствените си очи става богаташ, прилежно трупащ и умножаващ доброто; всеки свой подвиг, дори и най-малкото добро дело, той веднага претегля и внася в хранилището си, наместо заповяданата ни нищета (за да се признаваме напълно нищи духовно)!

Такива самодоволни дела, разбира се, нямат онази дълбочина, която се изисква от делата, наистина посветени на Бога; те са като че посадени в плитка почва, нямат корени в дълбочината на истинската вяра, а корените им се простират по повърхността, пият нечистите сокове на различни страсти. И така, за да разберем върху какво се основава такова подвижничество, трябва да разглеждаме не външните му подвизи, а вътрешното самонаблюдение: смята ли човек себе си наистина за грешен, немощен, недостоен - не само на думи, дори не в ума си и не на повърхността на чувството, а в дълбочината на сърцето си, въздиша ли там за себе си, окайва ли себе си, или там ликува тържеството на победителя и радостното признаване на своята значимост и богоугодност? От това добре се вижда дали такъв човек смята себе си за загиващ, напълно достоен за ада и застрашен от реална опасност да бъде осъден на вечни мъки, че той само по Божията милост може да бъде спасен, а не с някакви свои добродетели; че има нужда от молитвите на мнозина, а собствените му дела и молитви съвсем не са достатъчни за спасението му. Ако пък такъв "ревностен" християнин, наричайки себе си грешник, все пак твърдо е убеден, че не може да попадне в тъмниците на ада, понеже има толкова много добри дела, такова разположение на сърцето е беда! Съвсем друг пример ни дават Светите отци, които и на земята вече са достигали ангелското състояние, можели са да извършват дивни чудеса и са притежавали дара на прозрението, имали са видения и откровения от Бога, а когато умирали, неутешимо са ридаели за себе си и искрено са смятали, че са осъдени на ада.

Когато наближила кончината на свети авва Агатон, братята, като забелязали на лицето му страх, казали: "Отче! Нима и ти се боиш?" Той отговорил: "Макар че се стараех с всички сили да изпълнявам заповедите Божии, ала аз съм човек и не зная угодни ли са делата ми Богу." Братята казали: "Нима не си уверен, бе делата ти са благоугодни на Бога?" Старецът рекъл: "Невъзможно ми е да се уверя в това, преди да застана пред Бога: защото един е съдът Божи, а друг - съдът човешки" (11, с. 49, ст. 25).

Когато настанало време за кончината на авва Арсений, братята, които били при него, видели, че той плаче. Казали му: "Отче! Нима и ти се страхуваш?" Той отвърнал: "Страхувам се! Страхът, който изпитвам в този час, пребиваваше в мене откакто съм станал монах" (11, с. 42, ст. 16).

Пимен Велики казвал на братята си: "Уверявам ви: дето хвърлят сатаната, там ще хвърлят и мене" (11, с. 302, ст. 21).

Много години старецът Силуан посветил на високи подвижнически трудове, претърпял много мъчителни борби с бесовете. Така една нощ по време на молитвата на стареца злите духове усилено го притеснявали и не му давали чисто да се моли. В скръб и болка в сърцето той викнал към Господа, просейки да го научи как да се моли и какво да стори, за да не му пречат бесовете. И чул в душата си отговор: "Гордите винаги така страдат от бесовете." - "Господи - казал старецът, - научи ме какво да правя, за да се смири душата ми?" И отново в сърцето чул отговор от Бога: "Дръж ума си в ада и не се отчайвай." След това старецът Силуан разбрал, че целият подвиг трябва да бъде насочен към придобиване на смирение. От този ден негова "любима песен", както сам казвал, станали думите: "Скоро ще умра и окаяната ми душа ще слезе в тесния черен ад, и там самотен ще се измъчвам в мрачния пламък и ще плача за Господа: "Къде Си, Светлина на душата ми? Защо Си ме оставил? Не мога да живея без Теб" (Архимандрит Софроний (Сахаров). Старец Силуан, Жизнь и поучения. М. - Минск, 1991, с. 40-41).

Иоан Лествичник разказва, че един монах подвижник често поради помислите си за смъртта изпадал в изстъпление - сякаш припадал или бивал поразен от епилепсия, и намиращите се при него братя го изнасяли почти безжизнен (4, сл. 6, 17).

За утвърждаване в мисълта, че трябва винаги да се намираме в покаяние и съкрушение, същият отец разказва такава страшна повест: в онези места живял някой си Стефан, който обичал пустинния и безмълвен живот и много години прекарал в монашески подвизи и просиял с различни добродетели, особено бил украсен с пост и сълзи. Този отец се оттеглял в местата на отшелниците за най-строг подвиг и покаяние, там живял няколко години в безлюдната пустиня. Преди кончината си се върнал в килията си. Тук ден преди да умре, изпаднал в изстъпление, с отворени очи се озъртал ту наляво, ту надясно около постелята си и като че изтезаван от някого  на глас пред всички присъстващи говорел от време на време така: "Да, наистина, това е така; но аз постех заради това преди еди-колко си години", а понякога: "Не, не съм правил това, вие лъжете"; после пак казвал: "Вярно, наистина е така, но аз плаках и служех на братята"; понякога възразявал: "Не, вие ме клеветите." На друго пък отвръщал: "Така е, наистина е така и не зная що да кажа за това; но Бог има милост." Наистина страшна и трепетна гледка било това невидимо и безмилостно изтезание, казва св. Иоан и най-ужасното било, че го обвинявали за неща, които не е сторил. Уви! Безмълвникът и отшелникът казвал за някои свои прегрешения: "Не зная дори какво да кажа за това", макар че около четиридесет години живял в монашество и имал дара на сълзите. Уви! Къде бе тогава словото Иезекилево, за да каже на изтезателите: "Според твоите пътища и според твоите дела ще те съдя, казва Господ Бог." Нищо такова той не можел да каже. Защо? Слава на Единия Знаещ. Някои пък казвали, че той и леопард хранел от ръцете си в пустинята. Докато траело това изтезание, душата му се разделила с тялото: и неизвестно е какво е било решението и краят на този съд и каква е била присъдата (4, сл. 7, ст. 50).

Отците разказват и следната повест: един прозорлив отец отишъл в някакъв град, когато там умирал някой си почитан от всички монах. Всички жители на града го почитали като свят старец и много го прославяли, ридаели за смъртта му, смятали я за голяма загуба за себе си, чрез молитвите му мнозина се надявали да се избавят от всякакви изкушения. Пътешестващият прозорлив монах присъствал при това събитие и му се открило ужасно видение: видял как се явили страшни етиопци с тризъбци, раздал се глас отвисоко: "Не му давайте покой, защото и той не Ми даде покой ни за час." Етиопците пронизали душата на умиращия с тризъбците си, извлекли я и я отмъкнали със себе си. Петър Дамаскин, свети отец от осми век, така обяснява този случай: причина за това било превъзнасянето на монаха, понеже ако имал други грехове, не би могъл да ги скрива от хората, още повече пък да ги върши ежечасно. Но само високомъдрието може поради самоугодие да се скрие почти от всички и дори от онзи, който го притежава, ако не бъде допуснато да изпадне в изкушения, чрез които душата се изобличава и познава своята немощ и неразумие. Духът Свети не е имал и час покой в жалката душа, понеже тя винаги имала този помисъл и се радвала за него като за някакво добро дело и затова се е помрачила тя като демоните. Като не се виждал съгрешаващ, може би този човек е имал в себе си една страст наместо други, и само тя била достатъчна на демоните като заместваща напълно другите пороци (Творения ... Петра Дамаскина. М., 1874. Кн. 2, Сл. 24).

Също така свети Петър Дамаскин казва: "Никой не ще получи полза от другите добродетели, дори и да живее на небето, ако има гордост, от която са паднали дяволът, Адам и много други. Затова никой не бива да отхвърля страха, докато не достигне пристанището на съвършената любов и не бъде извън света и тялото си" (пак там).

Когато авва Макарий Велики дошъл в скита на Нитрийската планина, около него се събрало безчислено братство. Старците го молили да каже назидателни думи на братята. Той се просълзил и казал: "Братя! Очите ви да изпускат сълзи преди да идете там, дето сълзите ни ще горят нашите тела". Всички заплакали и като паднали на земята, казали: "Отче, моли се за нас" (11, с. 284, ст. 6).

"Днес, във времето на земния живот, често слизай с ума си в ада, за да не слезеш там во веки с душата и тялото си" - поучавал Тихон Задонски.

Само този път: на самоосъждане и недоверие към себе си, на считане себе си за най-лош от грешниците и достоен за всякакви мъки Светите отци признавали за спасителен и безопасен. Когато изберем правилния път на духовния живот, не е възможно да не преминем по пътеката на страха и трепета за душата си - всички, които са се спасявали, са вървели по нея.

Как може самоунижението да се съчетава с вътрешния мир

Като чуят това, мнозина могат да се смутят и да кажат: "Ако човек мисли така за себе си, ако винаги се осъжда така, ако отхвърля винаги всякаква увереност в себе си и изобщо не се надява на добрите си дела, тогава със сигурност ще изпадне в отчаяние, ще загуби стимул и нищо не ще иска да върши." Но не! Не е така! Как тогава Светите отци, които толкова са унижавали себе си в собствените си очи и за друго не са искали да мислят освен за своето недостойнство - как тогава те не са изпадали в отчаяние, а са поемали труд след труд, без да оставят и за минутка грижата за душата си и никога не са губили бодростта си, решимостта да се борят докрай? Как въпреки това те се имали и вътрешен духовен мир, и духовна радост?

Макар Светите отци в творенията си понякога и да разясняват този въпрос, но все пак това е непостижимо за ума, а тайнственото явление на мир в душата и на сладост при покаянието и самоосъждането се познава единствено чрез самия деятелен покаен живот. Също тъй трудно обяснимо е и самото това признаване на своята греховност, почитането на себе си за негоден и недостоен грешник, както са правели това Отците, водили най-висок подвижнически живот, постоянно вслушвали се в сърцето си и стараели се във всичко да изпълняват волята Божия. Авва Доротей разказва следното. Един старец на име Зосима, водещ изключително духовен живот, беседвал с някой си философ за греховете. Софистът запитал: "Кажи ми как така се смяташ за грешен, нима не знаеш, че си свят? Нима не знаеш, че притежаваш добродетели? Ти виждаш как изпълняваш заповедите: как тогава, като постъпваш така, се смяташ за грешен?" Старецът не могъл да отговори, а само казвал: "Не зная какво да ти кажа, но смятам, че съм грешен." Софистът продължавал да пита, старецът пък недоумявал как да отговаря и тогава авва Доротей се намесил в беседата и казал на философа: "Не става ли същото и в изкуството на лекаря и софиста? Когато добре усвоят изкуството и се занимават с него, според опитността си лекарят или софистът придобиват някакви навици, а не могат да кажат и не умеят да обяснят как са станали опитни в делото си: душата е придобила навик постепенно и без да усеща. Така е и в смирението: от изпълняването на заповедите се придобива някакъв навик за смирение и това не може да се изрази с думи." Като чул това обяснение, авва Зосима много се зарадвал и потвърдил истинността на казаното. Софистът също останал доволен от това обяснение (5, с. 46).

Това се отнася и за казаното по-горе: онова, което трудно се постига с ума и сякаш не е съвместимо с другото, на практика тайнствено се съвместява, дивно се съчетава и действа душеспасително. На това учи самият опит; всеки християнин, който е вкусил поне малко от горчивината на покаянието и самоунижението, изпитал е чувство на печал за своята греховност, сигурно е забелязал, че с него по чуден начин е съединена дълбоката вътрешна, мирна, тиха радост, надеждата; забелязал е как душата след такива приливи на самоукоряване, смирена, преклонена пред Бога, милостиво е утешена от Него; как самоосъждането, признаването на себе си за най-окаян престъпник, достоен за адските мъки, по непостижим начин в дълбочините на сърцето укрепва упованието на Божията милост. Когато самите ние се осъждаме искрено, от дъното на душата си, когато се окайваме, Сам Господ ни оправдава и ни прощава, когато скърбим, тежко въздишаме за греховете си, тогава Той Сам вселява в сърцата ни радостта от помилването.

"Тъгата по Бога не хвърля човека в отчаяние, напротив - утешава го и внушава: "Не се бой, отново потърси Бога; Той е благ и милосърден; Той знае, че човек е немощен и му помага." Тъгата по Бога донася радост и утвърждава човека във волята Божия", казва авва Исаия.

"Укорявайте себе си, укорявайте своето немощно произволение... В самообвинението ще намерите утешение. Обвинете себе си и се осъдете, а Бог ще ви оправдае и помилва..."

"Пригответе се за скърби, и скърбите ще се облекчат: откажете се от утешение, и то ще дойде при оногова, който се смята недостоен за него..." - наставлява светецът (10, писма 12, 18).

Но се случва и противоположното: както човекът, смятащ себе си за грешник, чужд на всичко добро, с това самоукоряване и смирение се приближава до Бога, така и обратното - онзи, който се смята за ревностен и благочестив християнин, способен на много добри дела и подвизи, всъщност е далеч от Бога и от истинското добро и често става посмешище на демоните.

Как демоните, предлагайки наглед добро, могат да ни улавят в мрежите си

Макар че най-добрите дела могат и да не донасят на душата никаква полза и дори да й вредят, но и без външни дела, без самопринуждаване към душеполезни подвизи и трудове не може, и вътрешният живот без такива дела е невъзможен. Трябва да се долови, да се намери онази свещена и тайнствена връзка между външното и вътрешното, когато едното и другото взаимно се допълват и подкрепят и това също се постига чрез опит, чрез молитва, дава се на търсещия и просещия благодатта Божия. За да достигнат делата ни главната цел, т. е. да изправят, да изцеляват нашия вътрешен човек, да не бъдат безсмислено биене на въздух (1 Кор. 9:26), необходимо е внимателно да следим всяко движение на сърцето, да се стараем винаги да забелязваме какъв помисъл и чувство са възникнали в душата и са ни склонили към една или друга постъпка, слово или желание и оттам да съдим за това кое е полезно и кое - вредно. Ако така се вслушваме в себе си, ще открием, че не всяко поведение, похвално наглед, е наистина добро и че понякога невзрачният, прост, непривлекателен на вид живот е всъщност душеполезен.

Под маската на полезни дела и добри намерения често се крие нещо много опасно и вредно. Цар Соломон казва в притчите: "Има пътища, които се струват човеку прави, но краят им е път към смъртта" (Притчи 16:25), и цар Давид е казвал в псалмите: "На пътя, по който ходих, те скришно примки ми поставиха" (Пс. 141:3). "Те" са бесовете, които най-често се опитват да ни уловят, предлагайки нещо на вид много полезно, светло и героично. И много по-често християните падат прелъстени от лъжливи добродетели, отколкото съблазнени от явни грехове, освен това да се излезе от такова прелъстяване, е много по-трудно, тъй като тук невинаги се вижда и самата му вреда.

Колко много такива примери има - различни най-изтънчени дяволски хитрости и злодейства намираме в разказите на Светите отци и в житията. Колко често, почти ежедневно и ежечасно такива лукави съвети и дяволски нашепвания се опитват да отвлекат настрани християнина, да го насочат по неверния път. Демоните лесно започват беседа с нашия ум, като при това крият себе си, а съветите си представят като най-обикновена наша собствена мисъл, затова ние често сме изложени на опасността да приемем някоя такава ярка и украсена мисъл, порив на душата, разгаряне на чувството за нещо истинско, за спасително и благодатно озарение. Бесовете обикновено се опитват да ни излъжат с лукави помисли и лъжливи чувства, а подвижниците, отшелниците и онези миряни, които се наемат с извършването на особени подвизи, така също и онези, които без подвизи обаче имат високо мнение за себе си, демоните често прелъстяват с лъжливи видения и откровения, като им се явяват като светли ангели или като хора. Но като цяло и едните, и другите примки са еднакви по характер и се прилепят към душата на човека чрез неговата тайна, дълбока увереност в собствената си праведност, чрез чувството му за собствено достойнство.

За да придобием особено внимание и трезвост към различни "светли" и ярки явления вътре и вън от нас, ще приведем тук някои доста поучителни повести от писанията на Отците, които разкриват многообразието, хитроумието и коварството на бесовските прелъстявания.

Свети Игнатий (Брянчанинов) казва, че "демоните се стремят да въвлекат човека в общение със себе си и да го подчинят на себе си невинаги чрез явно греховни помисли; първо те внушават действия, които наглед нямат в себе си нищо осъдително, често са видимо добри, а след това, като добият влияние и власт над човека, го тласкат към беззакония, които по такъв начин се превръщат в последствия на първоначалното внушение на демоните. Това показва колко тесен и прискърбен е мисленият път и с какво трезвение трябва да вървим по него" (11, с. 472, ст. 117).

Някой си старец разказвал такава случка: един младеж, като измолил от баща си разрешение, постъпил в манастир, където започнал усилено да се подвизава, дори учудвал игумена със строгия си живот. Скоро започнал да моли да го пуснат в пустинята, за да заживее като отшелник. Като получил разрешение, отишъл в пустинята и се заселил на едно място, което Господ му посочил по чуден начин. Заселил се там и започнал да се подвизава и така живял в отшелничество шест години, без да вижда никого. И ето че веднъж дошъл при него дяволът, приел вида на старец, авва - лицето му било страшно. Като го видял, братът се уплашил, паднал по очи на земята и започнал да се моли, след това се изправил. Дяволът казал: "Брате, да се помолим още." Те се помолили и когато свършили молитвата, дяволът го запитал: "От колко време живееш тук?" Онзи отговорил: шест години. Дяволът рекъл: "Ти си ми съсед! Аз едва преди четири дни разбрах, че живееш тук. Моята килия е недалеч оттук; единадесет години не съм излизал от нея, излязох чак днес, като разбрах, че живееш наблизо. Като научих това, помислих си: ще ида при този човек Божи и ще побеседвам с него за полза на душите ни. Ще му кажа и това, че отшелничеството ни не ни донася никаква полза, тъй като не се причастяваме със светите Тяло и кръв Христови; че се страхувам да не станем чужди на Христа, ако страним от това тайнство. Нека ти е известно, брате, че на три мили оттук има манастир, който има презвитер: да идем там в неделния ден, да се причастим с Тялото и Кръвта Христови и да се върнем в килиите си." Този съвет се харесал на брата. В неделния ден дяволът дошъл пак и те тръгнали заедно в манастира, влезли в църквата и застанали на молитва. След края на молитвата братът не намерил онзи, който го довел, и започнал да разпитва братята къде е аввата, с когото влязъл в църквата? Те отговорили: "Не сме видели никой друг освен тебе." Тогава братът разбрал, че това бил демон, и си казал: "Виж с каква хитрост дяволът ме измъкна от килията ми! Но какво от това, аз дойдох за добро дело; ще се причастя с Тялото и Кръвта Христови и след това ще се върна в килията си." Братът се причастил, след това бил принуден да раздели трапезата с братята от манастира и накрая се върнал в килията си.

Минало време и пак дошъл при него дяволът, сега вече като светски млад човек, започнал да го оглежда от главата до петите и казал: "Той е!" След това пак взел да го оглежда. Братът попитал: "Защо ме гледаш?" Онзи отговорил: "Мисля, че не ме можеш да ме познаеш. Впрочем как ще ме познаеш след толкова време! Аз съм съсед на баща ти, син на еди-кой си. Ами да! Баща ти не се ли нарича така и така? А името на майка ти не е ли такова? Сестра ти се нарича еди-как си, а твоето предишно име бе такова. Майка ти и сестра ти умряха преди три години, а баща ти умря скоро и те направи свой наследник, като каза: "Няма на кого да оставя имуществото си освен на сина ми, мъж свят, който остави света и живее като отшелник заради Бога. На него предоставям всичките си блага." След това ни помоли да те намерим и известим, за да дойдеш и да приемеш имуществото и да го раздадеш на нищите за своята и неговата душа. Мнозина те търсиха и не те намериха, а аз, като дойдох тук по своя работа, научих за тебе. Не се бави! Иди продай всичко и изпълни волята на баща си." Братът отговорил: "Не бива да се връщам в света." Дяволът казал: "Ако не идеш, имуществото ще пропадне, а ти ще дадеш отговор пред Бога. Какво лошо има в това, което ти казвам: иди и раздай имота на нищи и сиротни като благ разпоредител, за да не могат блудници и развратни люде да разхищават оставеното за бедните?... - И като прелъстил с такива слова брата, дяволът го върнал в света; изпратил го до града и веднага го оставил. Монахът искал да влезе в дома на уж умрелия си баща, а ето че самият той излязъл да го посрещне. Като го видял, баща му не го познал и строго го запитал: "Кой си ти?" Монахът се смутил и не можал да отговори нищо. Баща му започнал да го разпитва, тогава монахът смутено рекъл: "Аз съм твоят син." Бащата отговорил на това: "Поради каква причина си се завърнал тук?" Монахът се засрамил да обясни истинската причина за завръщането си, а казал: "Обичта ми към теб ме накара да се върна, понеже много тъгувах за тебе." Той останал в бащиния дом; след някое време паднал в любодеяние и бил строго наказан от баща си. Нещастникът! Не се обърнал към покаянието, а останал в света (11, с. 453-456, ст. 9).

Коментирайки тази повест, свети Игнатий посочва, че главната причина за падението на монаха било преждевременното и самоволно негово отшелничество, за което още не бил узрял. Така също отбелязва, че дяволът често действа явно на отшелниците, а на онези, които живеят в общежитие - обикновено с помисли, ала тези действия всъщност са едни и същи. За да погуби човека, дяволът използва често най-благовидни предлози, описва живо обилно добро и полза, а всъщност тласка към тежки грехове и гибел.

Колко лукав и предвидлив е врагът! Първото излизане на отшелника от килията сякаш не водело до нищо бедствено, дори на пръв поглед завършило с обилна полза. Но вредата била в това, че на душата й било отнето спасителното внимание, показано й било, че излизането не е опасно. Така, често  извеждайки жертвата си на гибелния път, дяволът дълго може да я подготвя, като скрива от нея всякаква вреда, и да й рисува много достойнства на този път, докато накрая не улучи време вече непоправимо да навреди на изгубилия предпазливостта си християнин.

Епископ Игнатий напомня за изкушението, постигнало преподобния Петър Атонски. И този старец бил хитро изкушаван от зъл демон, който се представил като негов роднина и красноречиво го уговарял де остави безмълвието и да иде в родната си страна, за да спасява загиващите си съотечественици. Свети Петър отхвърлил тази лъст и посрамил дявола. Свети Игнатий казва: "Светците можели да отразяват нападенията на врага единствено по милостта Божия, чрез съдействието на Божията благодат, която живее в светците и ги просветлява: как да издържим тези нападения при сляпата самонадеяност, при решителното скудоумие, при самомнението, което винаги ни ласкае и ни лъже? Как да издържим тези нападения, когато вътрешният ни човек се намира в духовен мрак, в плен и робство на дявола? Трябва да отбележим, че истината на плътското мъдруване, проповядвана от духовете, е тъждествена с истината, проповядвана от враждебния на Бога свят, противоположна е на евангелската истина" (1, с. 458).

Пак той разказва и за друг случай на демонско изкушение: демоните, приемайки вид на ангели, се явявали на един брат, будили го, показвали му светлина и го зовели на Божествена служба. /Какво лукавство! Мнозина сега и за миг не биха се усъмнили, че наистина се явяват ангели на светлината, събуждат за молитва посред нощ и зоват за Божествена служба?! Сега, без да се замислят, мнозина биха откликнали на това призоваване./ Но той, като помолил за съвет стареца си, посрамил бесовете и не ги послушал, макар и на пръв поглед те да му предлагали благо. Тогава бесовете започнали да клеветят пред него стареца, който му разкрил техните интригите. Те казвали на брата: "Твоят старец е лицемер, той имаше пари и не даде на заем на един брат, като му каза, че няма". На следната сутрин братът и това разказал на стареца. Старецът казал: "Че имах пари, е вярно, а на брата, който ме молеше да му дам на заем, не дадох, понеже знаех, че ако му ги дам, ще причиня вреда на душата му. Реших, че е по-добре да наруша една заповед, за да не наруша и  десетте. От това малкото можеше да се получи голямо смущение, причина за което щяха да са тези пари. А ти не слушай демоните, които искат да те прелъстят..."

"Не бива да се увличаме от добродетелите, които ни предлагат демоните - коментира този разказ владиката Игнатий, - колкото и възвишени и блестящи дасе те. Трябва да отхвърляме всичко без изключение от това, което ни предлагат демоните. Произволното подчиняване на демоните, макар и да стане по тяхна покана и настояване, подчинява човека на тях, лишава го от духовна свобода, прави го тяхно оръдие. Голямо бедствие е да бъдем поробени от демоните и да станем тяхно оръдие! Бедствие, което обхваща света и не се разбира от света" (11, с. 466-467, ст. 110).

Интересни и много поучителни случаи описва един светогорски монах, живял на Атон през деветнадесети век, посещавал много забележителни места в Света гора и описал впечатленията си в писма до приятелите си в Русия.

Веднъж авторът на тези писма отивал заедно с друг светогорски монах в килията му. Те минали покрай грамадна скала, извисяваща се над пропастта, и онзи му разказал историята на това място. До последната турска война тук се спасявал един грък, който бил от знатен род, но като се отказал от всичките си права за слава и почести в света, той избрал пустинническия живот. Сигурно е бил много силен в подвизите, иначе не би подразнил беса. Понеже всички опити за мислена бран с пустинника се оказали неуспешни, бесът открил слабата му страна и неговото собствено сърце и разум направил оръдия за дивното му падение. Бесът завъртял главата на пустинника с мисли за висотата на подвизите му, убедил разума му, като му представил разнообразието, строгостта и множеството им и така малко по малко довел нещастника до такова заблуждение, че той започнал да желае тайнствени видения и очевидни опити на явяване на духовния свят. Когато гордостта и самомнението се вкоренили така дълбоко в него, демонът започнал да действа решително! Той започнал да се явява на пустинника като ангел и да беседва с него. Нещастникът толкова вярвал на ангелските думи и на собствената си мисъл, че пожелал да служи на Църквата в архиерейски сан, за който по думите на ангела бил достоен отдавна и бил определен от Самия Господ. Значението на роднините му в света прекалено много занимавало въображението му и славата на името им гъделичкал мисълта на самозабравилия се подвижник. Не достигал само случай, който би могъл да го изведе от пустинята в света... Но за беса това е дребна работа. Веднъж, когато пустинникът бил прекалено зает от помислите за своето високо предназначение в бъдеще, обмисляйки средства за постигането на целта си и потънал в дълбок размисъл, някой чукнал с халката на прага му. Пустинникът трепнал, прекръстил се и нашепвайки молитва, отишъл към вратата:

- Кой е там? - попитал той.

- Ние сме еди-кои си - отговорили отвън. - Идем от родината ти и носим поклон от близките ти и още нещо. Идваме при теб с важно поръчение, позволи ни да влезем и да поговорим с тебе, свети отче.

Пустинникът отворил вратата и двама непознати почтително го приветствали.

- Заповядайте - скромно рекъл пустинникът, отваряйки вратата.

Непознатите влезли. Стопанинът сложил гостите си да седнат на дивана от рогозки и сам седнал срещу тях. Накрая пустинникът запитал за целта на посещението им, а непознатите заговорили:

- Ето какво имаме да ти кажем, свети отче: ти знаеш колко страдаме под гнета на Портата, колко угнетени сме ние, нашите семейства, нашата вяра и самата ни Църква... Ти, разбира се, и сам знаеш това...

- Да, така е - с чувство промълвил пустинникът, - и какво от това?

Ти сигурно знаеш и това - продължавал същият непознат, - че войната на турците с Русия завърши с мир, извънредно изгоден за нас, сега ни е дадена възможност и свобода да живеем по християнски... Но бедата е там, че при нас, в твоята родина, няма епископ. А без епископ може ли да има Църква, по силите ли ни е сами да се управляваме? Кой ще ни опази от хищничеството на турците? А ние познаваме близките ти, познаваме и теб и затова прости ни че без твоето съгласие, измолихме ти да ни станеш епископ. Ето и турския ферман за това, а към него е приложена и патриаршеската грамота. - Непознатите извадили бумагите и ги предали на пустинника.

- Помилуйте! - възразил пустинникът, смирено навел очи, а вътрешно готов да скача от радост. - Аз ли да поема жезъла на пастирското управление, когато над самия себе си нямам сила да властвам? Аз ли да поема бремето на апостолското служение, когато чувствам собствената си немощ и множеството си грехове? Не, чеда, отричам се от това, което е пряко моите сили! Освен това моята пустиня е рай за мен, аз съм дал обет пред Бога тук да умра...

- Каквото искаш мисли за себе си, свети отче - отвърнали непознатите, - но глас народен - глас Божи: волята на правителството е воля Божия! Ти знаеш, че обществената полза е по-важна от личната. За какво е ферманът? Не, отче, не  отказвай!... Църквата те зове. Ако нищо не може да те трогне - нито бедствията на народа, нито семейните ни горести, нима и нуждата на Църквата не значи за теб нищо?

- Щом е така - отговорил най-сетне пустинникът след размисъл, - съгласен съм.

- И така, отче, побързай! - казали гостите. - Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-добре: недалеч оттук ни чакат мулета и водачи.

Докато пустинникът се стягал, слагал някои неща в торбата си, непознатите не спирали до го подканят. Накрая те тръгнали по тази пътечка към върха на скалата: тежка тъга и смътно предчувствие стягали гърдите на подвижника; той тъгувал за разлъката със своята пустиня. Когато се изкачили там, на най-високото място на скалата, нещастникът не искал да си тръгне, без да погледне надолу към красотите на своята строга пустиня; и тримата стояли на горе, а под краката им зеела пропастта...

Пустинникът бил така невнимателен, че при разговора с непознатите се приближил заедно с тях към самия край на скалата. И тогава силен удар в гърба го хвърлил като от вихър откъснато есенно листо в бездната, от скалата се чуло свистене и сатанински смях се разнесъл над пустинята. Впрочем нещастникът не се пребил до смърт - Бог му дал време за покаяние, като нарочно му пратил един инок от съседна килия. Низвергнатият бил цял изпотрошен, със счупен череп, кръвта му струяла от раните, но той имал достатъчно време и сили да разкаже подробности от своя живот и изкушенията си, молел познаващите го отшелници да го поменуват и да се молят за него и в ръцете на плачещия инок предал Богу дух. Той живял не повече от три часа след ужасното си изкушение.

Светогорецът, като чул за този страшен случай, стоейки на онази същата скала, най-вече се учудвал на това, че онзи нещастен монах останал жив, след като паднал оттам. "Вероятно той имал някакви добродетели, заради които Господ не го оставил да умре без покаяние", завършва авторът на писмата своя разказ (8, ч. 2, писмо 11).

И пак: от писмата на светогореца се вижда, че демоните далеч невинаги се страхуват и от нашите молитви, но дори могат да поощряват много наши неправилни молитвени старания.

"Демонът не е толкова силен, колкото хитър и многостранен в изкушенията си", казва атонецът и разказва следната история. В техният манастир живеел един руски старец. Той имал сърдечно влечение към молитвата, но не разбирал достойнствата и важността на послушанието и ето че започнал да се отклонява от общите манастирски послушания и да се оттегля в гората за молитва. Помисълът все по-често и по-често му повтарял, че молитвата е свойство на ангелския дух и храна за душата, а работата е житейска потребност, светска и суетна; така той все повече се скланял към самочиние, докато не започнали у него да се пораждат мисли за висотата на неговия подвиг и на живота му. Накрая започнал да му се явява светъл ангел и да благославя неговия молитвен подвиг. С най-убедителни доводи той превъзнасял молитвата и принизявал братското послушание. Не е ясно как би завършило всичко, но на поведението на брата обърнал внимание един старец грък. Той подробно разпитал брата и се уплашил за него, като чул за виденията му. Тогава строго го наставил и казал такива думи: "Ще те погуби демон, ще те докара до полуда заради твоите самоволни молитвени подвизи, твоята молитва е твой грях и тя дава на демона свободен достъп до тебе. Явява ти се сатаната, а не ангел. Изпитай това, ако искаш: не ходи в гората, работи с братята, изпълнявай килийния канон в своята килия, а когато този "ангел" се появи пред тебе, не му обръщай никакво внимание и строго се придържай към молитвата си..." - и още много други неща в този дух казал старецът, така че онзи руски монах сериозно се уплашил и го послушал. Така и направил - като поработил с братята, отишъл да се моли в килията си. И наистина "ангелът" се явил пак, но старецът не му обърнал никакво внимание, дори не го погледнал. И "светлият ангел" побеснял - наместо прекрасния и светозарен юноша изведнъж се показал гнусен етиопец със горящи като огън очи и взел да подскача пред молещия се брат. Напразно братът се кръстил и умножавал поклоните си, надявайки се да прогони демона - онзи не си отивал и не му позволявал да извърши канона. Накрая братът в негодуванието си с всички сили ударил демона с броеницата, а онзи с лапата си ударил брата по ухото и изчезнал като дим. Оттогава нещастният брат оглушал и до днес, разказва светогорецът, с това ухо не чува нищо.

След този разказ авторът на писмата забелязва, че изкушенията на монасите в пустинята са още по-опасни и поради това на Атон е прието като правило всеки, който се оттегля в безмълвие в пустинята, изобщо да не приема никакви видения и със смирено съзнание за своето недостойнство и греховност да отхвърлят каквито и да било явления от духовния свят. По-нататък той привежда такива случаи.

Някой си пустинник с висок живот и подвизи една вечер тихо нашепвал молитвата си в своята килия. Изведнъж пред него се разляла ослепителна светлина и юноша с ангелска красота се появил пред него. Понеже бил възприел правилото да страни от чувствени явления от какъвто и да е род, пустинникът спокойно оставал на мястото си и не обръщал внимание на привидението. Но юношата не изчезвал. Това учудило пустинника, понеже явилият се не се боял нито от кръст, нито от молитва.

- Кой си ти? - строго го запитал накрая пустинникът.

- Аз съм твоят ангел пазител - кротко отговорил явилият се.

- Защо си тук? - запитал пустинникът.

- Заповядано ми е от Господа Бога - рекъл онзи, - да те посетя в моя истински вид: и аз дойдох при тебе.

- Аз нямам нужда от това - казал пустинникът, станал и започнал да се моли.

Ангелът не изчезвал и сякаш сам се молел заедно със стареца. Пустинникът не разбирал какво е това странно явление. Ако е демон, разсъждавал той, кръстът и молитвата със сигурност биха съкрушили и унищожили призрака.

- С какво ще ме убедиш - попитал след размисъл пустинникът явилия се, - че ти наистина си ангел Божий?

- С каквото искаш - отговорил той. - Ти знаеш - продължил ангелът, - че демоните се боят от кръстната сила и знамението на кръста: а аз не се боя. Аз се покланям Богу, покланям се, както виждаш, и на кръста... - Ангелът се прекръстил и в умилно благоговение паднал пред изображението на Христовия кръст. Пустинникът се поколебал.

- Какво още искаш от мене? - запитал го ангелът, като станал от земята. - Виждаш, че не само не се боя от кръста, но дори му се покланям: значи, аз съм твоят ангел пазител.

- Може би - спокойно казал пустинникът, - но все пак ти не си ми нужен в твоя чувствен вид: при нас ангелите пазители са невидими!

- Значи ти още не ми вярваш? - отново попитал ангелът пустинника.

- Никога няма да ти повярвам - решително отговорил старецът. - С Бога иди си от мене, който и да си, дори и да си архангел; нямам нужда от видимото ти присъствие. Ти ме отвличаш от молитвата, а дори само това доказва, че ти не си ангел.

- Напразно! - възразил онзи. - Аз не ще си ида, защото ми е заповядано да оставам при тебе.

- Твоя воля - хладнокръвно заявил пустинникът, - без да питам и да получа заповед от духовника, не искам да те виждам - иди си от мен! Не си ми нужен в тоя вид. - И пустинникът застанал на молитва, а ангелът станал невидим, като обещал на следващата нощ пак да му се яви.

Когато съмнало, пустинникът отишъл при своя духовник и му разказал за видението. Духовникът се замислил: да се покланя на кръста, да се кръсти и да не се бои от молитвата - това не е свойство на демонските действия. Впрочем духовникът забранил на пустинника да говори и да се занимава с видението, ако то се повтори, а само да твори молитва и да не обръща внимание на проявите на духовния свят. Пустинникът така и направил.

Междувременно за разрешаване на недоуменията си относно видението на пустинника духовникът се обърнал към един от старците, известен в Атон с опита си в съзерцателния живот, с дара за разсъждение и строгата бдителност за примките на демона, и го помолил за съвет какво да прави пустинникът при подобни явления.

- Нищо - отговорил онзи, - нека да знае само себе си и Бога.

- Какво мислиш за поклонението пред кръста на явилия се юноша: - Наистина ли той е ангел? - попитал духовникът стареца.

- Може би - отговорил той, - но най-вероятно е демон...

- А кръстното знамение, от което юношата не се бои? А целуванието на кръста? - възразил духовникът. - Какво ще кажеш за това?

- Същото, каквото и за видението - отговорил старецът. След кратък размисъл той продължил:

- Ти знаеш и, разбира се, си съгласен, че колкото е по-висок пътят ни към Бога, толкова по-опасна и многостранна е нашата бран със сатаната; за да покаже в нас силата Си и да изобличи наред с това немощта на сатаната, Бог понякога го допуска да действа и ратува с нас така, както само той, лукавият, иска и може. Вследствие на такова допущение Божие за беса и самият кръст може да не страшен, не е страшно и всичко това, което в други случаи може да бъде страшно и убийствено като Божия гняв. /Но и в наши дни се забелязва умножаване на явленията на духове във вид на ангели или тайнствени същества от космоса, които понякога се явяват с кръстове, "Молят" се или поучават за нещо добродетелно и християнско, извършват чудеса или явно демонични фантастични фокуси, против които се оказват безсилни молитвите или дори извършваните от свещеника молебени и освещения: не е ли подобно това на описаното по-горе допущение Божие сатаната да действа "както той само иска и може", така че за него вече "не е страшно всичко това, което в други случаи е страшно и убийствено" - само че това е допуснато вече не поради висотата на нашия живот, а поради дълбокото вътрешно отстъпление от Бога, от Евангелието, от Православието. Онази свобода, с която демоните сега лъжат, омайват хората, напомня словото от Светото Писание за пришествието на антихриста, че "по действие на сатаната, е с всяка сила и с поличби и лъжливи чудеса, и с всяко неправедно прелъстяване ония, които загиват, задето не са приели любовта на истината за свое спасение. И за това Бог ще им прати действие на заблуда, за да повярват на лъжата... " (2 Сол. 2:9-11). /

- Какво да прави пустинникът, ако видението се повтаря? - попитал духовникът стареца. - Може би наистина му е явява ангел?

- Дори и вида на Самия Христос да приеме явилият се - казал старецът, - какво от това? След възнесението на Господа за нас е по-полезна вярата в Него, отколкото виденията. Тук трябва едно: да не се обръща внимание на явлението, а да се върши своята работа, тоест молитвата. Нека да се явява и ангел: какво от това? Ние си имаме работа и молитвени отношения с Бога, с нашия Владика и Господ, а ангелът не е нищо повече от негов раб и служител... Разсъди добре: бива ли да прекъснем беседата с Господа и да се заемем с Неговия слуга? Ако наистина на твоя пустинник се явява ангел Божи - да не го приема!... Ангелът никога не ще се оскърби от нашето невнимание към него по време на молитва, защото знае Божествената важност на нашите молитвени отношения с Бога и не само че никога не ще ни отвлича от тях, но, напротив, трябва още повече да ни възбужда към точно и постоянно тяхно изпълнение. А ако ангелът се огорчава от нашето хладнокръвие към присъствието му и възпрепятства нашите молитвени беседи с Бога, такъв ангел дори и цял да е в кръстове, а не само да целува кръста - не го приемай, той е враг!... И така, моят съвет е все същият: не само да не приема, но дори и не трябва да желае чувствени прояви на духовния свят: защото нямаме нито нужда, нито полза от тях, а опасностите са безкрай. В нашата мислена бран ние най-добре виждаме действията на силите, противоположни една на друга: ние знаем какъв е сатаната в нея в своето безсрамие и скверни помисли и ясно виждаме колко светли, чисти и непорочни са ангелите в появата на мирни и спокойни мисли, които те пращат на нашето сърце, докато сатаната ни завлича с всевъзможните нечистотии на горделивите, користни и блудни мечтания, с яростта на гнева и прочее. Какво повече? Защо ни е чувственото явление на ангела или сатаната, когато и без това ние добре ги познаваме?

За да те убедя в справедливостта на думите си - продължил старецът, - тоест че не бива да приемаме явленията, защото са опасни, чуй какво ще ти разкажа за моя съсед пустинник. През нощта, щом само заставал на молитва, му се струвало, че кръстът, закачен в предния ъгъл на килията, изведнъж се озарява от ослепителна светлина, по-ярко от слънце. Сиянието на тази слава на кръста така действало на сърцето на молещия се, че той бил не на себе си от радост. Когато съседът ми довери това, аз веднага определих това явление като демонска игра; впрочем искаше ми се да изпитам от опит това явление. Затова отидох през нощта при моя съсед. Когато се стъмни, седнахме в различни ъгли на килията. "Чуй, брате - казах на стопанина, - поради моето недостойнство, мисля, че за мен ще е невидима тази светлина която изпуща твоят кръст, затова, когато забележиш, както обикновено това чудо, кажи ми." Стопанинът рече: "Добре", и ние мълчешком започнахме да прехвърляме броениците в дълбоката тъма на пустинната вечер. Не мина и час и моят домакин с тържествуващ глас възкликна: "Отче! Светлина струи от кръста; аз не мога дори да погледна към него... радостта на сърцето ми е неизмерима... Аз не съм на себе си от възхищение на духа от това видение, от топлината на Божествената светлина!" - "Прекръсти се" - прошепнах аз. "Не мога, отче - извика той, - радостта толкова ме обезсили, че нямам сила да подигна ръката си!" - " Нещастни човече!" - горчиво казах аз и като се хвърлих към него, го прекръстих. "Нещастнико - повторих пак, - до какво си стигнал с твоето безразсъдство, с твоята гордост! Продължава ли светлината, или вече я няма?" - попитах после съседа. "Нищо няма - отговори той, - сега е тъмно както преди." Виждаш ли какво става с нашего брата, казал старецът на духовника...

Когато духовникът ми преразказваше беседата му със стареца, казва авторът на писмата, приех думите на стареца с пълна убеденост, като си припомних свети Никита, киевския затворник. И този отшелник предупреждавали за изкушенията на сатаната: значи, може да се предполага, че сигурно и свети Никита е искал от явилия се ангел да сътвори кръстно знамение, и самата молитва, при това непрестанна, която вършел бесът пред затворника, е трябвало по необходимост да бъде съпроводена на някои места от кръстно знамение и поклонение пред иконата, без която св. Никита, разбира се, не можел. Ако в молитвата на ангела нямало тези признаци, затворникът можел веднага да се досети и да познае под светлото видение действието на ангела на мрака. Значи има изкушения от такъв род, където Бог допуска сатаната да действа така, че нито молитвата, нито кръстът да го плашат и объркват. Разбира се, това вече са непроницаемите съдби на нашия Бог. Само едно можем да заключим от това: всичко, каквото и да прави с нас Господ, каквото и да допуска на сатаната - всичко е за това, за да можем ние, преминавайки различните степени на изкушението, чрез самия си опит да оправдаем справедливостта на думите Му: "Силата Ми се в немощ напълно проявява" (2 Кор. 12:9) (8, ч. 2, писмо 3).

Със стареца Иларион Грузинец станал следният случай (този отец се подвизавал на Атон през XIX век). Когато живял в пълно затворничество в една кула, никого не приемал и никъде не излизал, бесовете водели срещу него силна бран. Веднъж през прозореца на стареца се опитали да влязат някакви богомолци, за да получат от него благословение, но старецът се скрил от тях. Демоните се възползвали от случилото се за своите цели и повели обсадата си. Веднъж в образа на поклонници те се вмъкнали през прозореца и се хвърлили към стареца, взели да говорят, че били принудени да прибягнат към такава мярка, защото той никого не пуска, а те много искат да го видят, понеже е техен съотечественик. Уж заради него били дошли от толкова далечна страна, да се посъветват по разни дела. Като ги взел за истински богомолци, той повел разговор с тях, а демоните само това и чакали. Те започнали дълга беседа за бедственото положение на техния народ и Църквата, а накрая се погаврили със стареца, като го набили толкова силно, че два месеца той пролежал безгласен (15, с. 56).

На такива силни изкушения, които често продължават дълго и имат тежки последици, се подлагат не само монасите и отшелниците, които водят уединен живот, но и християните в света, когато неразумно поемат високи подвизи. С тези свои усилия те раздразват демоните, но понеже подвизите им са неправилни, не довеждат до главното, т. е. смирявайки тялото, не смиряват душата, а незабележимо насаждат в нея най-силна гордост и самомнение, благодатта Божия не пази такива вършители, а допуска за вразумяване да бъдат прелъстявани и осмивани от бесовете, за да се смирят чрез това.

Епископ Игнатий описва случай, станал по негово време: в лаврата Александър Невски при отец Иоаникий за духовни наставления ходел някакъв войник (по това време и самият бъдещ владика се обръщал към този наставник за духовен съвет), наричал се Павел и бил от наскоро обърналите се разколници. Преди това бил наставник при разколниците и бил грамотен. Лицето на Павел сияело от радост. Но поради разгорялото се в него силно усърдие, той се отдал на неумерен и несъобразен с неговия телесен строеж подвиг, защото нямал достатъчно понятие за душевния подвиг.

Една нощ Павел стоял на молитва. Внезапно около иконите се появила светлина във вид на слънце и в средата й - сияещ с белотата си гълъб. От гълъба се чул глас: "Приеми ме, аз съм Светият Дух и съм дошъл да те направя моя обител." Павел радостно се съгласил. Гълъбът влязъл в него през устата и Павел, изтощен от пост и бдение, внезапно усетил в себе си силна блудна страст: той захвърлил молитвата и хукнал към вертепа. Гладната му страст станала ненаситна. Всички вертепи и всички достъпни за него блудници станали негово постоянно свърталище. Накрая той се опомнил. Прелъстяването си от бесовското явление и осквернението с последиците на прелестта изложил в писмо до иеросхимонаха Леонид. В писмото проличавало предишното високо духовно състояние на падналия. Самият епископ Игнатий имал възможност да прочете това писмо.

"Трябва да отбележим - казва владика Игнатий, - че падналият дух, желаещ да завладее Христовия подвижник, не действа властно, но търси да привлече съгласието на човека за предлаганата прелест и като получи съгласието му, овладява съгласилия се... а Светият Дух самовластно, като Бог, идва в това време, когато смирилият се и унизил се човек въобще не очаква Неговото пришествие. Внезапно променя ума, променя сърцето. С действието Си обхваща цялата воля и всички способности на човека, който няма възможност да размишлява за извършващото се в него действие" (9, т. 5, с. 49-50).

А ето и друг случай, който стана неотдавна, разказа ми го един инок. Тази трагична история се случила с родния му брат, с когото двамата неотдавна се обърнали към вярата, започнали да ходят в храма, да обикалят светите места, да посещават манастири. Братята се заловили да четат Светите отци и да извършват Иисусовата молитва. Но очевидно братът на инока в тези упражнения се отклонил от правия път и изпаднал в самомнение, затова се случило следното: веднъж, когато бил сам вкъщи и се молел, пред него се явил отвратителен бяс и започнал да пречи на молитвата, но братът не се уплашил и смело започнал беседа с беса. Взел да го увещава да се покае, започнал да му говори за неизреченото милосърдие Божие, че дори него може да помилва Бог, ако той - бесът - се покае. Бесът слушал уж внимателно, след това сериозно се замислил и накрая приел вид на каещ се, почнал да се моли, да стене, да се покланя пред иконата, изобщо с целия си вид изразявал дълбоко съкрушение, разкаяние в извършеното зло и казвал, че чака скорошно помилване. Братът като омагьосан следял неговите действия (очевидно ликувайки вътрешно). И ето че наистина след известно време върху беса се спуснал някакъв светъл облак, сякаш светлина, благодат и пред очите на тържествуващия юноша той се превърнал в светъл ангел. Ангелът започнал горещо да благодари на брата, да му се покланя доземи, да го нарича свой спасител: благодарение на словото му бил спасен, пак станал свят ангел и накрая казал, че трябва да благодари на брата. Бившият бяс предложил да стане негов постоянен верен пазител, да влезе в него и винаги да го пази и да му помага с възродената си ангелска сила. Братът бил в неописуем възторг, не на себе си от щастие и се съгласил. Ангелът влязъл и... братът започнал да се беснува, да крещи, да ругае със страшни думи, да чупи иконите, да ги хвърля през прозореца, да върши други ужасни неща. Сега той се намира в психиатрична клиника. Понякога живее вкъщи с близките си, но когато болестта се засилва, налага се да се връща в лечебницата, понеже тогава действията му са отвратителни. Но когато му става по-добре, той може по малко да се моли. Брат му, инокът, разпратил по много манастири просба да се молят за нещастния. А ето примери за това как истинското смирение лесно избягва подобни примки.

На някой си брат се явил дяволът, преобразен като ангел на светлината и му казал: "Аз съм архангел Гавриил, изпратен съм при тебе." Монахът отговорил: "Виж, да не си пратен при някой друг? Понеже аз съм недостоен да ми бъдат пращани ангели." Дяволът веднага изчезнал. Старците казвали: "Ако и наистина ти се яви ангел, не го приемай лековерно, но се смири, казвайки: аз, понеже живея в грехове, не съм достоен да виждам ангели" (11, с. 4801 ст. 134).

Разказваха  и за друг старец, който безмълвствал в килията си и претърпявал бесовски изкушения. Очевидно са му се явявали бесове, но той ги презирал. Дяволът, като видял, че е победен от стареца, му се явил и казал: "Аз съм Христос!" - старецът затворил очи. Дяволът повторил: "Аз съм Христос, защо затваряш очите си?" Старецът отговорил: "Аз не желая да виждам Христос тук, а в бъдещия живот." След това дяволът вече не му се явявал (11, с. 481, ст. 135).

Трябва да отбележим, че явяването на наистина свети ангели от Бога се дава само на онези смирени и кротки християни, които вече са вън от опасността да се възгордеят, да изпаднат в самомнение и така да повредят себе си.

Веднъж, когато св. Макарий Велики седял в килията си, пред него се появил ангел, пратен от Бога, и му казал: "Макарий! Не се бой от нападение на невидимите врагове, защото нашият благ Владика не ще отстъпи от тебе и не ще престане да те подкрепя, бъди мъжествен, укрепявай се, храбро побеждавай вражеските начала и власти /Начала и власти - според учението на св. Дионисий Ареопагит за небесната иерархия - безплътни сили от трета иерархия - първи чин, и от втора иерархия - трети чин. В случая се имат предвид падна