За нашето поражение

Дякон Андрей Кураев

 

 

Глава втора.
Християнството в цивилизацията на свободното време

Би било до известна степен утешително да смятаме, че антихристът ще се наложи над хората чрез някаква непреодолима магическа сила. Но особеността на последната историческа трагедия е именно в това, че "народите с всякаква охота ще се съюзят с него" (преп. Ефрем Сирин) (13). А за да може човечеството само да направи такъв избор, в ежедневния му живот трябва да присъства нещо, което да го подтиква към този избор. Антихристът ще може да бъде избран и признан единствено в случай, че неговата ценностна система още до самото му явяване е станала господстваща. В замяна на Евангелието, все още официално зачитано, идва друг идеал – и заедно с него на мястото на човека застава Масата, умъртвена от своя идеал. "Така, за пълна радост на съвременната преса, ще свърши последната фаза на християнството и ще приключи съдбата на световната история. Ще настане хилиазмът, хилядолетното блаженство, когато ще се пишат само либерални статии, ще се произнасят само либерални речи и хидрата на "национализма" ще бъде смазана… Скучно. Ах, канално-скучно ще бъде навсякъде…" (14).

В това царство на антихриста, което описва Апокалипсиса, човекът ще има свобода – да избере този или другия кандидат, да купи тази или другата марка хладилник. Но няма да я има вертикалата. Според вярната мисъл на Г. Померанц, "самото обръщане към Бога вече създава вертикала, създава нова степен на свобода – нагоре. Без йерархия висотата на свободата е непълна, има само тъпчене наляво-надясно, напред и назад" (15). Свят, в който няма вертикала, няма йерархия на ценности, е свят на пошлостта. Всичко е занижено. Всичко е плоско. Всичко е еднакво. За всичко може да се съди и решава по еднакъв начин. Ние и сегашната ни мода сме мерилото на всичко. И човек забравя, че е призван към служение. Забравя, че може да се живее само за онова, за което не е страшно да се умре. И като забрави това той, като начало, загубва и едно друго знание – за това, че "има истини, за които не бива да се живее и да се умира; има вторични истини, за които не трябва, за които нямаме право да живеем и умираме" (16). Загубил небето над главата си, човекобогът си присвоява правото да съде всички и всичко…

На 27 октомври 1998 на моя пресконференция в Иваново стана дума за причините, поради които Църквата се изказа против прожектирането на филма "Последните изкушения на Христа" по НТВ (17). И изведнаж директорът на областната телевизионна компания в Иваново се изказа в защита на своите колеги и на съплеменника си Гусински (собственик на НТВ и председател на Росийския Еврейски Конгрес), като вметна между другото: "Всеки от нас съди Христа по своему". И дори след моето възмущение не се поправи, какво, може би "да съди за Христа". Така че наистина е по-точно: "нашите плуралисти" си присвоиха правото да съдят Христа...

Как да се откъснем от това плоскостно мислене? "Само по пътя на приобщаване към по-голямото човек се освобождава от малкото, от самия себе си такъв, какъвто е сега" (18). И отново, по вярното наблюдение на Г. Померанц (19), "Онзи слой на съзнанието, на който действа инстинкта, идеологията, рекламата и др. под., е основата на неосъзнатото ни робство. Корените на свободата са на най-дълбокото ниво, там, където не остава никакъв избор и сме свободни не ние, а Сам Бог свободно се разпорежда с нас. Свободата в ада е възможността да избереш другото, да се изтръгнеш от ада. Но в рая всичко друго е загуба на рая, и свободата на любящия е отказ от избор. Свободата да намериш преминава в свобода да запазиш намереното; или тя разрушава намереното в името на правото на вечно търсене (съблазънта на Ставрогин). Достоевски довежда историята на Дон Жуан до край, който в легендата се осъзнава много смътно. Ставрогин се проваля в ада на задоволените си до изтощение желания" (20).

Тук става дума за висшата свобода, свободата в Бога. Но дори и малката свобода може да бъде минимализирана, да бъде сведена до свободата да избираш между Бога и тлението. Човекът може да бъде възпитан така, че изобщо да не узнае, че в него има заложена такава свобода, че той има право на такъв избор. Паметта на Христа ще бъде погребана толкова по-успешно, колкото по-привично стане Христовото име. "че какво има да му се мисли, и така всички знаят: имало е такъв моралист в древността. Започнал борба за правата на човека. Е, ами нали сега сме съвсем свободни!". Дори и днес болшинството ученици, запитани в западните супермаркети по време на коледните разпродажби, не знаят чий рожден ден именно празнуват така весело и вкусно.

Бог, истинският Бог, ще бъде забравен. Неговият Лик ще бъде твърде блед на фона на рекламните билбордове и естрадно-политическите "имидж". Идващото общество няма да е в състояние да отговори на главния въпрос: какво означава да бъдеш християнин.

И днес дори отговорът почти не се чува. На Запад "да си християнин" се разбира "да бъдеш порядъчен гражданин, да си плащаш редовно данъците и умерено да се занимаваш с благотворителност". Най-големият протестантски богослов на 20-ти век Пол Тилих, отговаряйки на въпроса дали се моли, казва:"Не, но медитирам" (21).

В православните страни отговорът е и по-лош. "Да си православен означава да си русин (българин, сърбин, румънец, грък)"… Според вярното наблюдение на Г. Федотов, "Прекалено много естети дойдоха в църквата, които жадуват за Византия, а не за Христа" (22).

Нерядко днес виждаме хора, които произнасят фрази от типа на: "Аз съм атеист, но понеже съм руснак, значи съм православен". Или, обратното: "Аз съм православен, но разбира се, съм атеист". Ясно е, че такова свеждане на християнството до етнографията не съответства на Христа, но ще бъде много близко до замислите на антихриста. Нека си спомним с какво изкушава антихристът християните на "осмия Вселенски събор" в "Три разговора" на Владимир Соловьов (29)…

По догадката на Владимир Соловьов мечтата на антихриста е да затвори православието в ритуално-етнографски резерват. В "Повест за антихриста", която увенчава посмъртното произведение на Соловьов "Три разговора", антихристът, провъзгласил се за президент на земното кълбо, надявайки се да купи благоразположението на православните, се обръща към тях със следните думи: "Любезни братя! Знам, че сред вас има такива, за които най-ценното в християнството е неговото свещено предание, старите символи, старите песни и молитви, иконите и чинът на богослужението. И наистина, какво може да бъде по-ценно за религиозната душа? Знайте, възлюбени, че днес подписах устав и отпуснах огромни средства от Световния музей на християнската археология с цел откриването и съхранението на паметниците на църковната древност… Братя православни! На който му е по сърце тази моя воля, който според чувството на сърцето си може да ме назове свой истински вожд и господар, нека дойде тук!"…

Помним, че именно така постъпила юдейската тълпа, искайки осъждането на Царя Юдейски и покланайки се на Пилат, казвайки, че няма друг господар, освен кесаря… И така, при Соловьов в момента, когато "по-голямата част от йерарсите, половината от бившите старообрядци и повече от половината православни свещеници, монаси и миряни с радостни възгласи се качват на трибуната", се изправя старецът Иоан и свидетелства, че "Най-ценното в християнството е Самият Христос".

В крайна сметка, по отношение на православието политиката на соловьовския антихрист вече се реализира: православието успешно се натиква в етнографско-ритуален резерват. Може да се говори и да се пише, но не може  (в пресата или в училищата) да се говори за вярата.

Веднъж, на един монархически конгрес, където от трибуната постоянно звучеше триадата "православие – самодържавие – народност", забелязах че  три доста миловидни и интелигентни жени пред мен оживено четат книжка със заглавие "Руническа магия", при това възприемайки я явно за "учебно пособие". Помолих тези активистки на "руското възраждане" поне тук да не се отдават на сатанински игрички. В отговор ми прошепнаха дълбоко убедено, че "трябва всичко да се знае! с всичко да се запознаеш!". Да, наистина, когато ги попитах дали знаят "Отче наш" или библейските заповеди, получих в отговор мълчание… Постепенно даже християните забравят какво значи "да бъдеш християнин".

През последните столетия християнството старателно беше опустошавано от просветителския рационализъм. Богословите (протестантските и католическите, а след тях и православните) се стараеха рационално да обосноват християнската вяра. Мистиката последователно се изкореняваше. Чудесата се превръщаха в "измислици", "фолклор", или пък просто в обикновени природни явления. Тайнствата бяха превърнати в обряди, а обрядите – в "библия за неграмотни", тоест в изясняване на библейските текстове посредством жестове. Пречистеното от "магизъм" (тоест, от енергийната, благодатна изпълненост с Надсветовното Присъствие) християнство стана твърде рационално. И когато пред европейците се откри дълбочината на аскетиката и мистиката на Изтока, те се прехласнаха по нея, ни най-малко не подозирайки, че собствена, своя аскетика и своя мистика съществува в църковното християнство.

И днес религиозното съзнание на нецърковните хора просто поразява със своята противоречивост. Стане дума за православието -

 в "обредоверие" и "магизъм". Но същият този човек се обръща към света на нехристиянските, езическите и шаманските практики и веднага вече е преизпълнен с решителност да схване  езотерическия смисъл на най-странните обряди и да признае за крайно полезна всяка езическа практика за зареждане на кой да е предмет с каквито и да било "енергии". И дори на мнозина църковни люде все още не им е станало ясно, че протестантизацията на православието води до задънена улица, защото ни обезоръжава пред лицето на възроденото езичество. Бъдещето на църковната мисъл е в развитието на "философията на култа". Стига сме се залъгвали с морализаторство и сме виждали в обрядите само символи, а в богослужението – проповед. Дойде враг, по-страшен от рационализма. Докато доказвахме, че нашите обряди не са магия, дойде истинската магия. И от нея трябва да се защитаваме не с думи, а с благодат.

Християните, останали само със "социалната доктрина за Църквата" и с  разсъжденията за "християнското разбиране на правата на човека"; християните, които се стесняват от светената вода и от буквалното разбиране на думите на Спасителя за превръщането на хляба и виното в Негова плът и кръв, не ще могат да устоят пред настъплението на окултните сили. Именно сили, стихии, а не просто пропаганда.

Подтикват ни към "реформи". И наистина - когато един жив организъм живее, той се развива. Но липсва усещането, че винаги тези призиви идват от хора, желаещи доброто на Църквата, и липсва усещането, че всички предлагани реформи ще бъдат от полза.

Казват ни, че ако Църквата започне реформи, ще изчезнат основанията за критики по неин адрес. Казват ни, че ако Църквата започне реформи, това ще бъде признак за нейната жизнеспособност. Но на практика всичко е наопаки – за да станеш днес привърженик на реформи, е достатъчно просто да си впечатлителен, да се поддаваш лесно на внушения; да си "съвременен". За да плуваш по течението и да получиш хвалби от неверниците; за да приемаш комплименти за своята "търпимост" и "откритост" от новоезичниците, не се изисква особено мъжество (30). Но за да бъдеш самия себе си при всякакви атмосферни условия, ти е нужна повече твърдост. Именно тази вътрешна твърдост се опитва да унищожи и превърне в прах  "духът на времето", като настойчиво влага в ума непретенциозната мисъл, че Църквата трябва да догонва нашето време, че мерило за християнството съвсем не е Евангелието, а постхристиянският свят. Но на езика на днешната преса наричат "мъжествени" отстъпниците, дисидентсващи безопасно под бурните аплодисменти на публиката, а "безволеви конформисти" ("които не се решават да скъсат с догмите на църковната традиция") – онези, които остават верни на Православието (31).

Християнството свеждат до думи, а с думите ни учат да играем. В "игровата" цивилизация на постмодернизма подмяната на понятията става толкова незабележимо, в рамките на битовата посредственост на партийната полемика, че човек дори не забелязва на чия страна изведнъж се е оказал. И ето, например, как един църковен (или вече антицърковен – как да разбереш?) журналист, Яков Кротов, описва инцидент, при който енориашите освободили предадената им църковна сграда от бившия наемател: "Енорията окупира самочинно части от помещението, като при това проявява вандализъм, разбивайки всички тоалетни в техникума" (32). Тоалетните чинии, между другото, били разположени в олтара. Но "вандалски акт" се оказва не поставянето на тоалетни в олтара, а това, че вярващите прекратяват функционирането на тоалетните…

А бившият доцент от Петербургската Духовна академия и игумен Вениамин изведнъж възлага на себе си ново монашеско послушание: "В паузата игумен Вениамин (Новик) заяви на кореспондента на "Метафрасис": "Работата ви сега ще се увеличи много, ние започваме борба срещу главната тоталитарна секта в Русия – Руската Православна Църква"" (33). Монах, който вижда смисъла на живота си в борбата против своята Църква – това е същата тази постмодернистка игрова цивилизация, която прави възможни всякакви сюжети, дори и интронизацията на антихриста… (34)

 

KЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО (frames)

 

Към съдържанието на Православната Читалня
Емайл


Pravoslavieto.com - Българският Православен портал в Интернет
    www.Pravoslavieto.com