За нашето поражение
За нашето поражениеДякон Андрей Кураев
Важно е да разберем, че царството на антихриста няма да сене се установява по външно-свръхестествен начин. То не нахлува в нашия свят от дълбините на преизподнята. То зрее постепенно в човешкото общество.
Съвременното католичество прекалено ласкае днешната цивилизация, като допуска, че тя може да се прероди в "цивилизация на любовта", в Царство Божие на земята преди Второто Пришествие на Христа и дори преди възцаряването на антихриста. Професорът от Женевския университет и един от най-близките сътрудници на папа Иоан-Павел II по изработването на социалната доктрина на католичеството Патрик дьо Лобие е склонен именно към такъв вид пророчества. Както се казва в предговора към неговата книга, "Въпреки трагичната перспектива на протестантския богослов Карл Барт, Патрик дьо Лобие, следвайки Лактанций, Бонавентура и Николай Кузански, счита, че Царството Божие ще се осъществи в рамките на историята, на земята. Това ще бъде цивилизация на любовта, възвестена от Павел VI и постоянно споменавана от Иоан-Павел II" (35). Дьо Лобие също така смята, че неговата позиция съвсем не е маргинална в съвременния католицизъм: "Папите от Пий XII до Иоан-Павел II провъзгласяват възможността за "нов живот на човечеството в състояние на непрекъснат прогрес, порядък и хармония" (Пий XII, Новогодишно послание, 1957 г.), "нова, така дългоочаквана Петдесетница, която ще обогати Църквата с нови сили… Нов скок напред към създаване на Царство Христово в света" (Иоан XXIII, Реч при закриване на първата сесия на Втория Ватикански събор, 1962 г.). Павел VI произнася на 25 декември 1975 г. своята забележителна реч за цивилизацията на любовта: "Цивилизацията на любовта ще възтържествува над кипежа на безпощадните социални битки и ще даде на света така дългоочакваното преображение на човечеството, станало окончателно християнско"" (36).
Но ако наистина се случи "окончателно християнското" преображение на човечеството (не на отделни хора, а на цялото човечество), то откъде ще се вземе след това антихристът и неговото царуване? В такъв случай царството на антихриста би било demon ex machina. Неговата интервенция би била чиста магия, а не апогей на нашата история. Идването му би било лишено от логика, а властта на Христа над историята – лишена от смисъл и милосърдие. Защо Христос ще предава хората, живеещи в "окончателно християнската цивилизация на любовта" на поруганието на сатанинската магия?
Дьо Лобие предполага, че събитията на Второто Пришествие ще повтарят събитията на Страстната седмица – Връбница, Разпети Петък, Пасха. Първо, тържество на Христос-Царя, после поругаването Му, а после – ново тържество. Затова той често говори, че още преди антихриста човечеството ще види Входа Господен в Иерусалим, който ще ознаменува идването на "цивилизацията на любовта". "Тази историческа Осанна трябва да подготви апостолите от последните времена, както някога първите апостоли" (37). "Тази историческа Осанна наричаме цивилизация на любовта" (38).
Дьо Лобие е убеден, че "видимото и временно проявление на славата на Църквата в рамките на историята е свързано с примирението с избрания народ" (39), тоест с Израил. Според него, посещението на Иоан-Павел II в римската синагога през 1986 г. било "пророчески знак, свързващ по някакъв начин настъпването на цивилизацията на любовта с примирението между християни и евреи. Вие сте наши по-големи братя" (40). Оказва се, че евреите ще приемат Христа преди да приемат антихриста. "Цивилизацията на любовта ще стане възможна чрез единството на християните, примирението на Църквата и Синагогата, когато Евангелието ще бъде проповядвано на всички народи. Християните и евреите ще излязат от Иерусалим, за да Го посрещнат и да се върнат заедно с Него" (41).
И така, целият свят ще приеме Христа, при това не в облика на раб, а на Цар, за да се отрече отново от Него? Но как тогава тази "цивилизация на любовта" изведнъж ще стане откровено сатанинска? Нали едно е да не познаеш Христа, дошъл в облика на раб, а съвсем друго – да се бунтуваш срещу Него след очевидната за целия свят нова Петдесетница…
По въпроса за "цивилизацията на любовта" можем да припомним недоумяващите думи на св. Григорий Богослов: "При тях виждаме едно, не знам откъде появило се, ново юдейство – бълнуване за хилядолетието" (42).
Какво е в основата на тези странни предсказания? Само визионерството. На някои католически мистици са се счували гласове, възвестяващи "цивилизацията на любовт".
Дьо Лобие например, цитира видението на Маргарита-Мария Алакок, която приписва на Христа желание за светски почести. "Струва ми се, че Той иска да влезе в домовете на князете и кралете с пищност и великолепие и да получи почести. Ще Му е приятно да види великите люде на този свят паднали и унизени пред Него" (43). Пред нас е пример за остро юдаизиране на католическата мисъл (44). Именно в юдаизма на месията се приписва приемане върху себе си на земна слава и власт (45).
Още по-показателно е видението на Мари Севре (1872-1966), която чула следните думи: "В края на времената Аз ще се пренеса до Началото и края на времето. Искам да изтощя цялата мощ на Създателя! Нека душите узнаят, че изгарям от желание да ги видя – заедно и поотделно – под разнообразното и безкрайно въздействие на моя Дух. Тук е апотеозът, който приготвям за земята преди края на времената. Необходим е период, в който душите да се съберат, даже и сред тълпата, за да може Духът да им въздейства, независимо къде и кога! После ще стане чудно обновление, подобно на чуден вселенски концерт, в който всяка душа ще изпълни онази нота, на която ще я научи Духът на светлината и любовта, Духът на божественото преображение. И така ще се подготви онзи ослепителен мирен период, когато всички на земята ще възхваляват Мене! Аз, Създателя, Аз искам преди края на времето да се насладя, подобно на мълния, на моето прекрасно светоносно творение. Искам да го видя прекрасно, преди да разруша тази земя" (46).
От богословска гледна точка, Бог като безкрайност изобщо не може да "изтощи цялата мощ на Създателя" в никакъв творчески акт. Стилът на самото послание е изцяло спиритически-екзалтиран (което, уви, е често явление в католическата мистика, особено в женската) (47). Но главният проблем е същият: защо Христос, създал прекрасната цивилизация на любовта, хвърля човечеството на произвола на бесовете? Що за капризи, присъщи по-скоро на дете, построило пясъчен замък и после го разрушило?
Православието и по този въпрос, както и по много други, е запазило една по-традиционна позиция, по-близка до Писанието.
Ако образите на царството на антихриста, които ни дава Библията, преведем на езика на политологията, ще видим, че на първо място, това царство е икуменично, в смисъл обемащо целия свят, светът на онази култура, в която живеят или биха могли да живеят християните. Царството на антихриста може да бъде напълно глобално и в същото време да не включва в себе си онези райони на земята, онези народи и страни, където няма християнски църкви. В края на краищата, ако там така и така Синът Божий не е приет или е отхвърлен, неизвестен или забравен, защо да се хабят сили за външно подчиняване на тези региони на западните христоборчески сили.
Контролът на антихристовото царство над нехристиянския свят трябва да бъде такъв, че да изключва възможността от поява на заплаха от страна на други региони. Границите между християнските държави трябва да бъдат изтрити, за да може целият християнски свят да се управлява от единен център на властта и да се управлява така, че християнските ценности да бъдат подложени на постоянен натиск и корозия. "Външният свят" трябва да бъде просто контролиран дотам, че да не заплашва онзи порядък, който се е установил в "икумената".
Второ, доколкото става въпрос за "царство", а не за "република", режимът на антихриста ще бъде доста твърд. Това ще бъде авторитарен режим. По какъв начин днешната демокрация може да мутира в авторитаризъм? За да запазят своята система от ценности, хората ще бъдат готови да подкрепят и най-радикалните и и антихуманни мерки на антихристовото правителство. Ако смисълът на живота за тях ще се състои в комфорта, какво пък, заради него може да се жертват и деца (като се отстранява чрез аборти заплахата за материалното им благополучие), и старци (умъртвявайки чрез евтаназия онези, общуването с които не доставя радост и удоволствие), и просто чуждоземците (оставяйки в нищета и полугладно съществуване цялото това болшинство обитатели на земята, които не се числят към "златния милиард"). И разбира се, ще се поддържат и "превантивните войни", които уважителният към техните сърца и стомаси "нов световен ред" ще води с онези, които не са съгласни с такова устройство на света.
Според вярната мисъл на политолога Александър Неклеса, "На манталитета на хората от Новото време е присъща органичната вяра в ролята на икономическия растеж като гарант на човешката свобода. Развитието на личността, нейния статус пряко се съотнасят към икономическия успех. Затова и заплахата над достигнатия стандарт и просперитет се възприема като покушение над отвоювано пространство, като подкопаване на континента на свободата от заобикалящите го тъмни води на архаиката. Ерго, опасността от крах на съществуващите ценности съществува и тя трябва да бъде предотвратена на всяка цена. От този момент либерализмът започва да претъпява забележителни метаморфози и, пускайки на свобода потенциите си за радикалност, той започва да губи онази толкова уж присъща му толерантност… Възрожденско-просветителската версия на хуманизма си е оставала разцъфнало дръвче, докато се е развивала в определен контекст. И едва сега, на прага на този пределно секуларен постхристиянски свят, неговите (на хуманизма) далечни хоризонти се откриват по най-парадоксален начин: хуманизмът започва да се проявява като антихуманен мироглед" (48).
Ако се създава царство, при това глобално, си струва да погледнем как се формират онези нишки, по които ще се упражнява тази власт и с какви именно средства ще се контролира живота на хората.
Глобалното управление изисква най-високи управленски технологии и предполага съществуването на много добре развит управленски апарат. Именно западната цивилизация е разработила технологията на глобалната и всепроникваща власт. Нито една от бившите "световни" империи не е притежавала апарат за принуда и управление дотолкова мощен, че действително да контролира живота на своите провинции и граждани. В най-добрия случай тези империи са се ограничавали в контрола над живота на местните елити. Но за обикновения човек почти е нямало разлика в коя именно столица отиват неговите данъци.
В съвременното западно общество съществуват такива техники за управление, които позволяват на властите да имат практически пълна информация за всички аспекти от живота на гражданина, както и да привеждат в изпълнение разпореждането на върховната власт в много кратки срокове (нека си припомним, че по времето на Гогол, от Петербург, разположен на границата на Империята, до славните вътрешни градове "три дена да яздиш, няма да стигнеш"). Ако пътищата са лоши, а средствата за комуникация – бавни, столицата не може да контролира живота на провинцията, а още по-малко живота на отделния гражданин, до най-малките подробности. Да не забравяме също, че числеността на чиновническия апарат тогава е била относително ниска.
Днес средствата за контрол и начините за получаване на информация за човешкия живот са много ефикасни и с всяко поколение човекът, неговият дом и даже душата му стават все по-прозрачни.
Нека да погледнем първо материалната страна на човешкия живот. Авторитарният строй се различава от тоталитарния именно по това, че контролира "социалното тяло" на човека, без да претендира за власт над душата му.
Доходите на човека, неговото материално положение, стоките, които той произвежда и употребява – всичко се намира под контрола и влиянието на авторитарното общество. И макар че царството на антихриста ще има и тоталитарни черти, нека сега да се вгледаме в неговите авторитарни характеристики. Още повече, че "обществото на потреблението" хората се отнасят крайно сериозно именно към материалната основа на живота си. Развитието на икономиката през последните сто години доведе до пълна икономическа зависимост на човека от държавата. Първата крачка по този път беше унищожаването на селското "натурално стопанство" и създаването на регионалните пазари. Човекът, който не е включен в активни търговски отношения с града, вече не е в състояние да изхрани семейството си. Следващата крачка е създаването на национални пазари. Градъат или областта, които не участват в общонационалната кооперация, се разоряват и рано или късно губят както икономическата, така и политическата си самостоятелност. И накрая, през 20-ти век се създава системата на световната икономика и сега вече цяла страна, ако откаже да играе по правилата на световния пазар, не би могла да запази своята независимост.
От гледна точка на икономическата ефективност, това е една изключително ефикасна система. Но тя води до едно следствие, което може да се окаже съдбовно за края на историята – човекът губи навиците си за самостоятелен живот. Степента на неговата зависимост от външния свят не е намаляла, а многократно е нараснала. Днес той е зависим не само от времето и стихиите, но и от доставките на бензин и газ, на горива и енергия, а напоследък – и от информационния поток. Спирането на една от артериите, които захранват дома, града, областта или страната, води до измирането на техните обитатели даже и при такива природни условия, които биха обогатили традиционните стопанства.
Изтриването на национално-държавните граници става по един особен начин. Държавите се лишават от своята суверенност. Но кой приема властта от тях? Международните управленски структури, които нямат свое Отечество, но които имат финансови и политически интереси по целия свят. Трудно е да не забележим, че този процес поразително съответства на интересите преди всичко на еврейската диаспора. Народът, разпръснат по целия свят, е заинтересован държавните граници и митници да не го разделят на островчета, които трудно биха общували помежду си. Народът, който не е събран в собствената си страна, за разлика от всички останали, нищо не губи при ликвидирането на самостоятелността на националните правителства. Народът, от векове контролиращ значителна част от световните финансови потоци, е най-склонен да приветства прехода на властта от политическите към финансовите центрове. Народ, който навсякъде е малцинство, не би възразил против мутацията на демократичните структури в криптократични. Нали ако демокрацията е пряка, осъществявана на принципа "един човек – един глас", ако представителството във властта е демократично-пропорционално, евреите нямат шансове за контрол в страната, в която живеят. Но ако в инстанциите, където се вземат решенията, гласуването става по друг принцип, "един долар (една акция) – един глас", ситуацията става крайно благоприятна именно за еврейството.
Тъй като навлязох в чуждата за мен територия на политологията, ще дам думата на специалиста (чиито размишления, между другото, бяха публикувани в радикално демократични издания):
"Съвременната глобална архитектура явно се строи по други мерки, а не според демокрацията. Така и си остана примамлив мираж представата за универсалния парламент на хора, притежаващи еднакво право на глас. Напротив, в момента става определено смаляване и упадък на авторитета и влиянието на широките политически форуми, като паралелно с това се засилват по-тесните елитарни общества. Тежестта на ООН намалява и много от нейните прерогативи преминават към съвещанията на "голямата седморка". А на европейския континент представителната в регионален мащаб и придържащата се към принципа за равноправие на своите членове Организация за безопасност и сътрудничество в Европа явно се изтиква от реалната политика от много по-затворените структури на НАТО. Става преразпределяне на властническите пълномощия от политически структури към икономически силови центрове (като МВФ и Световната банка). Тук корозията на демократичните институции се проявява вече много по-отчетливо. Демокрацията като власт на народа отстъпва място на нова форма на управление – неодемокрацията като власт на парите, чието проявление виждаме в обичайния за тези организации начин за вземане на решения на принципа "един долар – един глас".
На тази основа в света, под прикритието на демократичната фразеология се очертава контура на международния олигархичен режим, който предпочита да действа от позиция на силата. "Родилните петна" на този световен ред личат в североцентричната структура на социалния космос и йерархичността на неговата конструкция, в очевидната разлика между възможностите на Севера и Юга да защитят своите собствени възгледи за реалността, своето разбиране за същността на стоящите пред тях проблеми. Става въпрос именно за неравноправно влияние върху обществената перспектива и върху решенията, които взема международната общност" (49).
И така, финансовите центрове поставят себе си на мястото на институтите на пряката демокрация. Интересно е обаче, че при цялата глобалност на тази политика, творците на бъдещата цивилизация могат да мислят напълно конкретно. При целия геополитически размах на своята дейност, новият световен ред не изпуска от своето полезрение живота на най-обикновените поданици. В съвременното общество се създават механизми, които ще позволят животът на човека да стане по-прозрачен от всякога. Става въпрос за "електронните пари" и "електронната търговия".
Днес християните често виждат опасности и "знаци на антихриста" в бар-кода на стоките или в кредитните карти. Да се вярва, че някакви си кодове и знаци могат да действат върху съвестта на човека означава непростимо голямо значение да отдаваме на магиите и идолите ("ние знаем, че идолът в света е нищо" – 1 Кор. 8:4).
Но все пак заиграването с бар-кодовете крие своите опасности. При електронната търговия и най-малката покупка може лесно да бъде контролирана. В обществото на потреблението покупката и продажбата са най-важната част от човешкия живот. И електронните пари ще направят този живот напълно прозрачен.
В съветските времена партията сякаш следеше всички ни много зорко. Но имаше и малък отдушник. Жена отива на гости на приятелката си: "Танечка, откъде си купи тази рокличка?" "От познати я намерих, ама няма да ти кажа откъде. И не ме моли. Имам им телефона, но обещах на никой да не го давам. Така че, извинявай…"
Но при електронните пари такива тайни вече няма да има, защото в компютърната памет на банката ясно ще се отбелязва къде именно си похарчил парите си, колко, за какво и т. н. Това означава, че ако държавата иска, може, чрез банката, където постъпва информацията за електронните покупки, да узнае къде човек е пътувал, къде е бил, какво е купувал и най-главното, какви книги чете. Защото по вида книги, които чета, не е трудно да се определят моите възгледи. Ами ако отново в държавата се появят ясно изразени идеологически приоритети? Ако държавата отново стане тоталитарна, изискваща гражданско единомислие? Царството на антихриста в понятията на политологията наистина може да наречем не само глобално и дори не само авторитарно, но и тоталитарно – то ще претендира за контрол над убежденията на гражданите. Апокалипсиса изразява това със забележителната фраза за знака, който антихристът ще постави на челото и на дясната ръка на човека (вж. Откр. 13:16,17). Дясната ръка е символ на действието, а челото – символ на мисълта.
И така, нека си представим, че тоталитарната държава на антихриста решава в името на единомислието да използва съвременните средства за контрол над обществения и личния живот на гражданите. Когато държавата стане открито антихристиянска, тя ще може да изчисли броя на християните по информацията от електронните пари. "Как, вие не четете книгите за новата световна религия, вие продължавате да четете православните свети отци? Значи вашата идеология е неправилна, с вас трябва да се разправяме в партийния комитет, да ви изгоним от работа!" Християнството ще се смята за нарушение на политическата коректност.
В един американски колеж, където чете лекции по руска литература, с Татяна Толстая се случи нещо твърде показателно. По време на занятието, посветено на разбор на разказа на Л. Андреев "Юда Искариот" Толстая предложила на учениците да се запознаят с "първоизточника" на тази история, тоест, Евангелието. Реакцията на училищната администрация била незабавна. Татяна Толстая била подведена под отговорност за нарушаване на принципите на политическата коректност и била осъдена за провеждане на "религиозна пропаганда" в светско учебно заведение.
Помня как веднъж сам наруших "политическата коректност". През юли 1994 г. в Орхус (Дания) се проведе семинар с условното наименование "Религията и правата на човека". Наименованието беше условно, защото семинарът беше планиран като среща на европейските сектолози, но за борба със сектите никакви фондации не отпускаха средства. Наложи се организаторите да преименуват срещата в "демократичен" тон и съответно да преправят програмата. Затова разговорите за сектите се водеха предимно след вечеря. Целият официален работен ден бяхме заети с идеологическа работа. Безсъдържателността на изказванията бяха подобни на идеологическата дейност от съветските времена. Преставители на разни изповедания ставаха и изнасяха доклади в общи линии, на една тема: "Католицизмът и демокрацията", "Ислямът и демокрацията", "Лутеранството и демокрация", "Будизмът и демокрацията", "Православието и демокрацията"… Това беше дружният рапорт на всички конфесии и религии: "Другарю Нов Световен Ред! Еди-коя си религия е строена по Ваша заповед и е готова да изпълнява Вашите нареждания!".
Нямаше само доклад на тема "Юдаизмът и демокрацията". Е, ясно, жената на кесаря е извън подозрение. Жалко, между другото, че нямаше такъв доклад – щеше да ми е интересно да чуя демократичното тълкуване на едно такова талмудическо предписание, например: "Някой искал да убие скот, а убил човек – езичник – той не отговаря пред човешкия съд (Талмуд, Санхедрин 9:2), защото "за убийство на езичник еврейският съд не наказва" (50).
В докладите, които чух, под "демокрация" кой знае защо не се разбираше властта на народа, тоест на болшинството, не уважението към неговите интереси и искания, а внимателно отношение към интересите на малцинствата (религиозни, национални и др.). Накрая, презрял предупреждението на сатирика М. Задорнов за това, че със западните другари шега не бива аз, когато дойде ред на моето изказване, го започнах по следния начин: "Знаете ли, след всичко, което чух днес, мога да бъда пророк. Мога да предскажа какъв ще бъде президентът на САЩ през следващия век. Това ще бъде еднокрака негърка, лесбийка и мормонка – малцинство на пета степен!" Съставът на публиката беше нееднороден – имаше доста хора от Източна Европа и от Прибалтика. Имаше и представители на "старите демокрации". И така, в този момент първите дружно се разсмяха. Вторите не си позволиха такава волност; те стояха с каменни лица – пред очите им нарушаваха табуто.
Такава наистина религиозна сериозност стряска. И в Русия вече виждаме към какво води такова разбиране на демокрацията. Лозунгът "демокрацията е спазване правата на малцинствата" се оказа страшно удобен за война с християнските народи – болшинството просто трябва да бъде отстранено, за да не пречи. Ако в класа има едно еврейско момченце, демокрацията изисква тридесет русначета да не смеят да изучават Евангелието…
Ето още един вариант за нарушение на политическата коректност. Помним, че в Съветския съюз бяха разпространени доброволно-принудителните дарения във вид на "държавни заеми", "облигации" и вноски в различни масови "доброволни" общества. Ако някой се отклонеше от лептата си за ДОСААФ , върху отношенията му с държавата падаше някаква сянка. Откажеш да се абонираш "доброволно" за вестник "Правда" и след известно време се оказва, че са го прередили в списъка за жилище "по обективни обстоятелства", профсъюзната му карта за почивка е "изгоряла", годишната премия го е подминала. И изобщо, "Вие не се сработихте с нашия сплотен колектив"…
Но самата съветска тоталитарна действителност е само сянка на бъдещия "нов свят". А сега си представете, че в държавата ;отново се появят ясни идеологически приоритети. И за да ги постигне, тя реши да използва съвременните средства за контрол над обществения и личния живот на гражаните.
И ето че там, в този нов свят, в резултат на стихийно бедствие или терористичен акт, внезапно е разрушен, например, двореца на Далай Лама в Лхаса. Велик паметник на архитектурата, храм, признат за общочовешко наследство и намиращ се под егидата на ЮНЕСКО. Всички средства за масова информация и съответно цялото човечество са в шок. Журналистите са изпълнени с решимост да възстановят великата светиня. Като се съобразява със желанието на гражданите, световното правителство само, или чрез някоя неофициална, но влиятелна фондация, започва да събира средства по целия свят за възстановяването на будистката светиня. Всеки е длъжен да внесе малка сума, не повече от един долар. Може ли християнинът да прави дарения (жертви) за строителството на езически храм?
И ако системата на електронните пари ясно покаже, че не този наш християнин не е превел въпросния долар във фонда за възстановяването на Лхаса, неговата религиозно-политическа благонадеждност веднага ще станат съмнителни. Той се разкрива като човек недостатъчно търпим, недостатъчно открит, и следователно става източник на потенциална агресия (в една от най-влиятелните съвременни секти, сциентолозите, дори има такъв термин, ПИН, "потенциален източник на неприятности"). Да превърнем неговия обществен и частен живот в достатъчно неприятно занимание, това е вече въпрос на управленска техника. Например, ако е учен, винаги можем да му откажем субсидии за научни изследвания за следващата година. И дори заетостта в частния сектор няма да го спаси. Ако човекът в обществото на антихриста не изповядва съответната идеология, просто няма да му дават да работи. Както беше и в съветските времена: не си съгласен с партията и много професии за тебе са затворени (51). Но в онези времена хората можеха да просят милостиня, а при електронните пари няма да е възможно да скъсаме парченце от кредитната карта, например.
Много вероятно е, че такъв строг контрол над живота на гражданите държавата, от своя страна контролирана от антихриста, ще осъществява чрез електронни средства за наблюдение. Електронната памет, пазеща всички данни за живота на гражданина, електронните пари, регистриращи всички покупки на човека, ще позволят на държавата да следи дори онези дреболии от личния човешки живот, които се изплъзваха от контрола дори на съветската материалистическа идеология. Можем ли да сме сигурни, че тези реално съществуващи и все по-силни лостове на властта няма да попаднат в ръцете на недобри хора?
В света на антихриста хората ще живеят с толкова извратена вяра, че ще приравняват Христа с идолите и езическите божества. И само онзи, който гледа на Христа с такъв помътнен поглед; само на такива хора държавната власт ще позволи някаква обществена дейност. Ако човек не потвърди чрез своите дела верността си към антихристовата идеология, няма да му бъде дадена възможност дори да купува и търгува. Такъв човек ще бъде отлъчен от всякакви контакти с обществото. И дори, живеейки в града, той ще се окаже в пустиня.
В средата на 20-ти век хората започнаха да размишляват за нравствената отговорност на учените от естествените науки. Не всяко откритие е така неутрално, че да го приветстваме, без да се замисляме за последствията, ако то се окаже на разположение на властници с притъпено чувство за съвест. Съвременната християнска есхатология все по-настойчиво предупреждава, че човешката история не може да даде никакви гаранции за това, че съвременните все по-ефективни управленски технологии, технологиите на контрол над човешкото поведение и технологиите за формиране на масовото съзнание няма да се обърнат в някакъв момент срещу самия човек.
Да предположим, че съвременните демокрации наистина се управляват от волеизявлението на болшинството. Но това болшинство не изработва само своите възгледи, в това число и религиозните. Убежденията, които то счита за свои собствени, всъщност му се предлагат от средствата за масова информация.
Ето още една черта, която решително отличава обществото на "новия век" от традиционните общества. Информационната цивилизация прави възможно активното формиране на светогледа на хората. Не случайно "културната революция" е една от първите масови акции на всеки тоталитарен режим. Всички трябва да бъдат ограмотени, за да четат правителствените вестници и мозъците им да бъдат промити. "Културпросветата" поставя за своя цел не приобщаването на хората към "класиката на световната култура", а създаване на навици за потребление на агитпропската продукция. Тоест, в крайна сметка, нейната цел е още повече да отдалечи човека именно от тази класика и, откъсвайки го от нормалното течение на живота и традиционната ценностна система, да го потопи в света на червените цитати.
Чрез "културните революции" на 20-ти век (репетициите за тях бяха проведени в Германия и Франция по време на кампаниите по
"културкампф" и "секуларизация") в света дойде нов обществен строй.
Историята до този момент познава авторитарни режими, които контролират външната, икономическо-политическия живот на своите
граждани, но в областта на убежденията изискващи само външни знаци на лоялност. Светът на вестниците и "културпросветата", светът
на радиото и масовите партии даде възможност да се създаде тоталитарно общество от нов тип. Това общество вече изисква реално
единомислие.
Гласът на избирателя зависи от мнението на средствата за масова информация. А от кого зависят самите СМИ? Ръководителите на телевизиите и редакторите на вестниците все пак не се избират от населението. "Телевизионният зрител гласува с бутона на дистанционното управление, с което сменя каналите"? Но той много рядко провежда това "гласуване", воден от политически или нравствени мотиви; като цяло той търси нещо "по-интересно" или "по-жестоко". Така че определено ниво на първоначални инвестиции на пари и професионализъм позволяват да се създаде телевизионен канал с такъв мироглед, който в чистия си вид не би бил приет от болшинството зрители, но те постепенно да могат да бъдат приучени към новото за тях мислене (52).
Почти стихийният процес на секуларизация, който тече в западното общество от столетия насам, активно се ускорява от информационните елити на 20-ти век. Още в пред-телевизионната епоха Честъртън отбелязва, че "никога досега не е било определени хора да означават толкова много, а всички останали да не значат нищо. Вестникът ви казва: "Цялата страна е с Хам", но ние разбираме, че него го подкрепят трима собственици на вестници" (53). А това означава, че механизмите на "демократичното гласуване" по никакъв начин не могат да ни защитят от настъплението към властта на явно антихристиянските групи.
В плана на земната история християнството ще загуби дори само затова, че състезавайки се с телевизията Църквата не може да не загуби (а такъв масиран натиск на антихристиянски сили както сега телевизията не е провеждала нито във времената на Хрушчов, нито на Брежнев). Няма да позволят на атеистичното общество да стане православно. Ще го закотвят някъде в езичеството. За това си има маса причини. Една от тях се състои в това, че постхристиянското общество не търпи неговите членове да приемат толкова близо до сърцето си някакви убеждения, особено пък църковни.
Веднъж, по време на среща с ръководители на американски протестантски мисии в Русия казах, че в Русия нямаме традициите на плурализма, в които от самото начало се е възпитавала Америка. Отговорът беше съвсем неочакван: довериха ми под секрет, че днес в Америка изобщо няма плурализъм. Защото плурализмът предполага уважение към убежденията на другия. А в американските мас-медии изказването на каквото и да е убеждение, по какъвто и да било въпрос, се счита изобщо за проява на лош вкус. Този "плурализъм", който се получава днес в Америка, беше описан от един студент-християнин от Станфорд по следния начин: "Ако се опитам "да наложа своето мнение", ще изляза извън рамките на позволеното. Към християните се проявява търпимост, но в замяна те са длъжни да спазват мълчаливо съгласие" (54). Ако християнинът се опита да осъди хомосексуализма или абортите, бързичко го поставят на място и го осъждат за некоректност. Тези, които днес се придържат към "тесни" християнски възгледи, имат все по-малко шансове да направят кариера в обществото.
Общественото мнение, което вестниците формират, днес лишава християните от право на самозащита. Да се критикува християнството, да се ругае – това може. Това е "свобода на словото" и "изразяването". Но нека се опита християнинът да се възмути срещу някое кощунство, и моментално поведението му се обявява за некоректно.
На пети декември 1998 г. в самия център на Москва се случи странно събитие. В Манежа се откри изложба "Арт манеж ‘98". Най-различни художници представиха своите творби.една от експозициите изглеждаше лишена от всякаква художествена ценност – на нея бяха изложени около двадесет православни икони. Всички те бяха неавторски. Това бяха не икони, изписани от иконописци, а типографски изделия. Обикновени иконки, които днес се тиражират с хиляди. Затова в началото беше непонятно защо са ги донесли в залата, в която мечтаят да попаднат толкова много истински художници?
Но към шест часа вечерта нещата се изясниха. Пред нас стоеше образец на онова направление на съвременния авангард, според което картината не трябва просто пасивно да бъде възприемана, но зрителят трябва да бъде въвлечен в някакво действие. Изпълнители на действията станаха няколко 15-16 годишни младежи. Самото действие се състоеше в това, че пред очите на спокойно наблюдаващата публика те започнаха да чупят и късат иконите. И това не беше непланирана намеса. сколо стенда с иконите на Христа и Божията майка стоеше табела: късане на икона – 100 рубли. Плюене, тъпчене и др. под. – 50 и 20 рубли. И парите не се плащаха на организаторите за правото да покощунстваш, а напротив, можеше да ги получите от тях като поощрение за вашата безсъвестност. Посетителите бяха спокойни. Администрацията на Манежа – също. И само намесата на други художници спря тези кощунства.
Организаторите на това ругателство бяха някаква си галерия "Напред" и Авдий Тер-Оганян. Струва си да напомним, че 5 декември по православния календар е празника Въведение в храма на Божията майка… Истински важно е не това, което се случи в Манежа; ненормални има навсякъде… Много по-важно в случая е друго – реакцията на тези събития в пресата. Светската преса не забеляза и не осъди това събитие. Днес пресата много остро реагира на всички оскърбителни забележки спрямо юдаизма. Само че религиозни чувства и светини има не само при евреите, но и при хора от други религиозни традиции, в това число и от православната. Стане ли дума за оскърбяване на национално-религиозните чувства на евреите, всички изразяват възмущението си от хулиганите. Но когато става въпрос за оскърбление на чувствата на православните, веднага започват оправданията: "свобода на изразяването, авторско право…" Нима не е ясно, че свободата на движение на моя юмрук свършва там, където започва чуждото лице? И тук изобщо не е важно от каква вяра и националност е това оскърбено лице.
Година преди манежните изстъпления такова събитие стана по още по-публичен начин, когато по НТВ показаха филм, направо плюещ в онзи образ на Христа, който е скъп за вярващите. Тогава пресата се вдигна да защитава ония, които се явяваха оскърбители. Този, когото го боли, притежава безспорното право да свидетелства за своята болка. Но нашата странна журналистика обвини в нетърпимост онези, които извикаха от болка и поощри експериментите на тези, в които чувството за благоговение е атрофирало. Мина една година и нищо не се е променило. Болката в пресата както и преди се възприема по партийному – ако неудобство изпитват "нашите", то това е повод за пълномащабна обвинителна кампания, а ако болка изпитват другите, "чуждите", то болката им не е истинска, и, в добавка, напълно заслужена; но във всеки случай не такава, че да предизвика осъждане действията на онези, които са "социално близки" на собствениците на "демократичната преса".
Между другото, в този ден на другия край на Манежния площад стана още едно събитие, което православните възприемат точно по този начин, както и действията в самия Манеж. Думата прие постановление, призиваващо да се постави в центъра на Москва паметник на първопалача Дзержински. Тер-Оганян едва ли е свързан с комунистите от Думата. Но Господ промислително приближи тези две събития, та чрез тяхното съвместяване да се види по-добре смисъла на всяко от тях: "свободата" да се плюе върху иконите веднъж вече се е превръщала в ГУЛАГ.
Именно мълчанието на пресата по повод кощунството в Манежа каза много и за нас, и за тази страна, и за света, в който живеем. Реакцията на пресата се определя от политиката на изданието. Политиката на изданието се определя от неговите собственици. Собствениците са тези, които дават парите. А в кого са парите? Именно анализът на света на вестниците позволява по-добре да разберем кой държи властта. На власт са хора, за които ликовете на Христа и Божията майка не са скъпи, а болката на християните е величина толкова незначителна, че спокойно може да се стъпче.
KЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО (frames)
www.Pravoslavieto.com