За нашето поражение

Дякон Андрей Кураев

Глава пета. Есхатологична етика

Тогава трябва да изпълним уроците на есхатологичната етика на християнството. В онези дни ще трябва да си спомним съвета на мъдрия рицар, който вестоносецът предава на последния крал в последния час на "Последната битка": "Бях с него в последния му час и той ми предаде поръчение към Ваше Величество – да Ви напомня, че цели светове умират, а благородната смърт е съкровище и всеки е достатъчно богат, за да си го купи" (К. С. Луис, Хрониките на Нарния). Есхатологичната етика (която Шарл Пеги нарича "етика на героичния песимизъм") знае, че в перспективата на земната история християнството ще загуби. Но тук става въпрос за защитата на една метаисторическа истина. И затова пазарната ефективност не е окончателен критерий. И количеството на вестникарски батальони и университетски кохорти, мобилизирани от пророците на новата религия на "веротърпимостта" не са окончателен аргумент.

В края на краищата, това вече се е случвало с християните:

Да знаеше Ирод, че колкото той е по-силен,
Толкова по вярно, по-неизбежно е чудото.
Иосиф Бродский, Рождество, 1972

Впрочем, с разсъжденията на апокалиптична тема само се опитвам да изясня своята убеденост, че бъдещето принадлежи на теософията и окултизма (дори с други имена и в други форми). Друг е въпросът, че се придържам към позицията на професора от Санкт-Петербургската Духовна академия архим. Михаил, който в годините на Първата световна война, обръщайки се към материалистите и атеистите в своя публична лекция, казва: "Вие ще победите, но след всички победители ще победи Христос".

Или, както казва за същото Анри дьо Любак: "На нас не ни е поръчано да направим така, че истината да победи. На нас ни е поръчано само да свидетелстваме за нея" (83). Между другото, гръцката дума "martiros", което буквално означава "свидетел", е влязло в руския като "мъченик", защото именно така, "свидетели" наричали в Древната Църква хората, приемащи смърт заради вярата си.

Тук виждаме един много важен аспект на християнската съпротива срещу антихриста. Тук е отговорът на въпроса за това с какви средства можем да се противопоставим на апокалиптичния Звяр.

Тринадесетата глава на Апокалипсиса говори за два звяра, единият излиза от морето, другият – от земята. Прот. Сергий Булгаков предполага, че първият излиза от Римската империя (Средиземноморието), а вторият – от Азия. Съвместявайки тези два символа, можем да кажем, че антихристът съвместява западното, римско умение на административния контрол и организация на обществото, с владеене на източния окултизъм (84). Тази мисъл може да намери потвърждение в онези пророчества на ламаизма, които свързват световното тържество на ламаизма с появата на таши-ламата Панчен Римпоче (Великото Съкровище на Мъдростта). Това Съкровище трябва да се въплъти "в страната на чужденците и, появил се като велик победител, ще разруши с могъщата си ръка всички грешки и цялото невежество на вековете" (85). Така че не само на Булгаков е идвала идеята, че реставраторът на езичеството в Европа ще черпи вдъхновението си от дълбините на Азия. Блаватска даже конкретизира (почти в стила на "Три разговора") последното действие от световната история: "Тогава е възможно да настъпи ново нашествие на Атила от далечния Изток. Тогава милиони люде от Китай и Монголия, езичници и мюсулмани, снабдени с всички най-смъртоносни видове оръжие, изобретени от цивилизацията и подсилени от Небожителите на Изтока, с помощта на инферналния дух на търговията и любовта към печалбата на Запада, и освен това, добре обучени християнски човекоубийци – ще се втурнат и ще превземат разлагащата се Европа като неудържим порой" (86).

Тези панмонолистични "трилъри" са били естествени през 19-ти век, когато е изглеждало, че езичеството може да покори Запада само отвън, със силата на оръжието. Днес е очевидно, че за целите на новата паганизация изобщо не се налага въоръжено нашествие от Изток.

Църквата няма да може да попречи на антихриста, роден на Запад, да използва западното, светско оръдие за господство. Дори католиците вече не са в състояние да влияят сериозно върху политическия климат в западните страни. Протестантите са твърде раздробени. Православните пък никога не са имали афинитет към голямата политика.

Но Църквата може и трябва да се съпротивява на антихристовата окултна власт. Именно защото говорихме толкова много за технологичната, земната, рационалната основа на властта на антихриста, сега си струва да подчертаем, че тази власт ще се опира не само върху тези човешки и поддаващи се на нашето разбиране лостове. Да сведем властта на антихриста до компютърни, рекламни и психоаналитични технологии би означавало да изпаднем в профанация, в същата онази профанация, в която са били изпаднали либерално - рационалистическите критици на Евангелието от миналия век. Те са се опитвали да обясняват чудесата на Христа с помощта на земни причини, а днес дори православните се опитват да обясняват чудесата на антихриста с помощта на точно толкова земни причини. Но той действително ще "сваля огън от небето". Чудесата могат да бъдат и черни. И не всяко антихристово чудо е просто фокус и илюзия.

Именно затова, от една страна, не бива да храним прекалено много страхове пред лицето на новите технологии (в това число и компютърните), а от друга – струва си да помним за онзи тайнствено-благодатен покров, който разстила Църквата над своите верни. Ние можем и сме длъжни да се съпротивяваме срещу онези, които Блаватска нарича "небожители на Изтока". "Защото нашата борба не е против плът и кръв, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата" (Ефес. 6:12). В тази мисъл на Апостола е важно да отбележим, че Църквата води война не със "светоуправниците на тоя век", а срещу "светоуправниците на тъмнината от тоя век". В първия вариант Църквата би се превърнала в банална дисиденстваща структура. Във втория случай тя противостои не на "този век" като такъв, но на онази духовна тъмнина, която насаждат антихристиянските "светоуправници". И затова християните са победили Нерон не чрез референдуми и не чрез създаване на "правозащитни" движения. Те не са писали изообличителни памфлети срещу злоупотребите на римската бюрокрация и за накърняването на правата на народите от периферията; не са бламирали Римския Сенат. Църквата е победила с молитва и с твърдо, мъченическо (а значи и благодатно) изповядване на формулата "Няма друг Господ, освен Христос".

И днес призивите към политическа съпротива са почти безполезни. Враговете на Църквата явно имат по-голям политически опит от нейните йерарси. Освен това, борейки се със злото, много лесно можем да прихванем неговите болести. Например, борейки се с "битовия магизъм", да му противопоставим "православния магизъм" (ако съседката ми се занимава с баене против уроки, аз пък ще я поменавам всеки ден за упокой). Външният активизъм на съпротивата лесно може да доведе до вътрешно ожесточение и даже до гордост ("Аз съм борец за Истината!"). С това, мисля, се мотивират неочакваните и трезви думи на св. Игнатий Брянчанинов: "Не се изкушавай с немощната си ръка да спираш всеобщото отстъпление".

Следователно, не е ли редно християните да чуят в последните дни Божието предупреждение: "Не бойте се и не се страхувайте от това голямо множество, защото войната не е ваша, а Божия" (2 Пар. 20:15). Израил обаче не се вслушал в това предупреждение и сгрешил; изобщо той често отъждествявал Божията победа със своята собствена. И ние повтаряме тази грешка непрекъснато. Няма да победят "нашата вяра", "нашите идеи", "нашата Църква". Ще победи Бог. И дано даде Бог при тази Негова победа да сме до Него (87). Дано даде Бог средоточието на жизнения ни пулс, на нашите упования, на нашата любов и стремежи, да бъдат до Него, да съвпада с онзи свят, който Бог ще създаде тогава. Но това не е наша победа. И трябва да се молим не за идването на нашето, а на Неговото Царство.

През втори век св. Юстин Мъченик специално казва, че не е във властта на християните да прекратят гоненията срещу Църквата: "Гоненията ще продължат, докато дойде Господ и освободи всички" (88). Но възможно ли е изобщо да се издържи в условията, когато ще свърши хилядогодишния плен на сатаната и "сатаната ще бъде пуснат от тъмницата си" (Откр. 20:7)? Ако дори сега, когато, според учението на Църквата, сатаната е окован, духовният живот у нас едва тлее, какво ли ще бъде при неговото освобождаване?

Тук се сблъскваме с един въпрос, който е много важен за разбирането на самата същност на християнството. Работата е в това, че православната традиция, отхвърляйки учението за хилиазма (тоест, идеята за това, че "хилядагодишното царство на Христа" ще се осъществи по видим начин, при това след победата над антихриста и след възкресението на праведниците) казва, че в Царството Христово пребивава всеки, който признава именно Христа за свой Цар. Ако човек е привел в целомъдрие вътрешния си свят и всичките си импулси е подчинил на желанието да бъде с Христа, то Царството Божие вече го е достигнало, то вече е в сърцето му. Този човек може да бъде просяк, гонен, оскърбяван, но въпреки всичко той вече е извън царството на този век. С онази част от своето битие, което той сам оценява като най-важна, той вече е извън света, управляван от конституции, укази и данъчни закони. Царството Божие вече е на земята (макар и не на цялата земя, а само в някои души, при това не във всички мигове на техния живот).

Съществува известна неяснота по въпроса кога именно това Царство започва да се осъществява на земята – от момента на Боговъплъщението, от началото на Христовата проповед, от деня на Неговата жетва, от пасхалната нощ или от деня Петдесетница… По-важно е обаче за човека да изясни за себе си в какви отношения ще бъдат Царството Христово и господството на антихриста. Ще продължи ли Царството Христово на земята до момента на Второто Пришествие на Спасителя и края на историята, или ще бъде прогонено от лицето на земята от възцарилия се враг? Можем ли да смятаме, че и дните на апостасията, дните на антихриста, също са дни от "хилядагодишното Царство Христово"?

Това е въпрос за природата на Христовата власт, за същността на Неговото Царство. Съответно, това е и въпрос за степента на защитеност на християнина от Христа. Блажени Августин (За града Божий, 20:23) пояснява: "хилядолетието" на Царството Христово и "хилядолетието" на затварянето на сатаната не съвпадат; и след освобождаването на сатаната Царството на Христа продължава в душите на верните. Защото ако и сега човек не може да противостои на греха без Божията помощ, то колко по-малко ще може да се бори без такава помощ, когато властта на изкушенията ще се засили (89). Нещо повече – доколкото врагът ще бъде по-силен, то ще нарасне и помощта, която Бог ще оказва на християните. И затова: "какво сме ние в сравнение с онези светии и верни, които ще живеят в онова време? За да ги изпитва, свобода ще получи врагът, с който ние, когато той е вързан, се борим с огромни опасности!" (За града Божий, 20:8). Но веднага след това бл. Августин изказва надежда, че дори мисионерството ще продължи през онези последни три години; в Цъкрквата ще влязат ония, които разпознаят истинския лик на антихриста и правотата на библейските пророчества за него… (90)

Но за това ще е необходима такава решителност, такова умение мигновено и завинаги да се премине от неприемане и съмнения към служение и жертва… В този смисъл са и думите на Спасителя: "Молете се, да не се случи бягството ви зиме или в събота" (Мат. 24:20). Според тълкуванието на св. Ефрем Сирин, тези думи ни призовават към молитва за това последните изкушения да не ни заварят във време на празност (зимата за селянина е време на отдих, а съботата – ден за почивка) и във време на духовно безплодие (91). "Горко на непразните и на кърмачките през ония дни!" (Мат. 24:19). Душата, едва от скоро заченала от вярата и все още не родила добри дела, още не укрепнала в живота в Христа, може да загуби зачатъците на вярата. И ако вярата вече е довела до първите, но малки плодове, опасността от отречение и предателство също е голяма. И това ще бъде двойна скръб, защото едно е езичникът, никога не бил християнин или материалистът, а друго – този, който е почувствал правотата на Евангелието, но не е издържал, отрекъл се е…

От християните в "ерата на Водолея" ще се изисква най-вече просто да издържат. Въпреки всичко да не се отрекат от Христа с думи, дела, помисъл; да не участват в окултните игри. Мъченик не е само този, който отива гилотината. Ако християнинът боледува от рак и лекарите са безсилни, а роднините го уговарят да отиде при "невероятната лечителка", ако той откаже, ще приеме наистина мъченически венец. Ако директорът на завода се увлича от сциентология и задължава подчинените си да медитират всяка сутрин, напускането на работа също ще бъде изповядване на Христа. Когато по всички канали на Евровизиятя ще показват "пришълци", свалящи огън от небето и обясняващи Евангелието от гледна точка на "космическата философия", а християните упорито ще повтарят в сърцето си Символа на вярата, това пак ще е изповядване. Ако кришнарят на улицата с усмивка предлага на християнина да си купи курабийка-"прасад", тоест, предварително принесена в жертва на Кришна и християнинът намери в себе си сили, въпреки възмущението на околните, да откаже идоложертвеното угощение (вж Деян. 15:29), и това ще бъде акт на съпротива срещу "светоуправниците на тъмнината".

Така ще се сбъдне предсказанието на преподобните древни Отци за последните времена: "хората от онези времена нямат да имат нашите трудове, но когато дойде изкушението, тези, които се покажат достойни пред него, ще бъдат по-велики от нас и от нашите бащи" (92). Християните от последните времена няма да могат да подражават на постите и молитвите на първите християнски подвижници. И въпреки всичко тези не-постници, не-молитвеници, не-аскети, според предсказанието на древните, в Небесното Царство ще получат по-големи венци от монасите на другите времена, ако само запазят вярата и не осквернят душите с идоли.

И така, Библията завършва с Апокалипсиса, а Апокалипсисът прозира на границата на човешката история не Царството на Христа (тук, на земята, в живота, политиката, културата, в отношенията между хората), а царството на антихриста. Христос, говорейки за знаците на Своето Второ Пришествие, за знаците на края на историята и края на света, намира само едно утешение за апостолите: да, ще бъде тежко, но се утешавайте, че това е краят. Няма да продължи дълго (93).

Днес християните са придобили навика да се молят за отлагане на края. Но Апокалипсисът и самата Библия завършват с призива: "Да, дойди, Господи Иисусе!" И в идването на Бога главното е, че Той е дошъл, а не това, че всичко се е разрушило с Неговото идване. Защото Христос казва за знаците на края: "А когато почне това да се сбъдва, изправете се тогава и подигнете главите си, защото се приближава избавлението ви" (Лук. 21:28). "Изправете се", тоест, вие, сега притиснати към земята, уморени от привичната богооставеност, изправете се, надигнете се, станете. И преп. Ефрем Сирин смятал, че Христос не съобщил точното време на Своето идване, за да могат християните от всички поколения да Го очакват и да се надяват, че именно техните очи ще видят Бога в плът: "И сега всеки вярващ желае да Го приеме в своето си време" (94). Много ли са днес православните християни, които желаят да доживеят до идването на Христа (а значи, и да преминат през горнилото на антихристовото господство)?

В заключение искам да обърна вниманието на читателя на това, че практически аз не се бях заел с "тълкувание" на Апокалипсиса. Как точно ще се случат тези събития, ние не знаем. Но съм съгласен с Алексей Лосев, който твърди, че за нас е по-важно да разберем смисъла на това, за което говори книгата Откровение, отколкото да се опитваме да намерим тълкувание на всеки неин образ. Говорейки за картините, които разгръща пред нас книгата Откровение, философът пише: "Разбирайки истинският им смисъл, ние не знаем как ще се осъществят, но вярваме, че това, което ще се осъществи, ще има именно този, а не някакъв друг смисъл. С други думи, да съдим за това как трябва да се сбъдне пророчеството, можем само при настъпването на предсказаното събитие. В пълнота за пророчеството можем да съдим едва след неговото изпълнение. Ще ни кажат: защо тогава съществува пророчеството? Пророчеството съществува, за да можем да установим смисъла на предстоящите събития, а не техните факти. Затова и всички тълкувания трябва да се ограничат с установяването на точния смисъл на събитията, а не на фактическото им протичане. Пророчеството е именно това, а не астрономическо изчисление на слънчево затъмнение" (95).

Ще бъде ли финалът на човешката история предшестван и предопределен именно от тези събития и тенденции, които описах, или от съвършено други, аз не зная. Моята задача се състоеше в това, вглеждайки се в нашата съвременност, да я съотнесем с библейските пророчества за края на световната история. Може би, нито една от нишките на нашето столетие, за които пиша, няма да се разтегне до апокалиптичните времена. Но не можем да тълкуваме Апокалипсиса, изхождайки от бъдещ опит (такъв още нямаме). Да го тълкуваме единствено от опита си от миналото (средновековието и античността), също не е достатъчно. Защото хората от Византия или Московската Рус във всеки случай са живели по-отдалечени от времето на антихриста от нас, а това означава, че антихристът трябва да разглеждаме от гледна точка на съвременния свят. Може би след хиляда години тези тълкувания ще изглеждат точно толкова изкуствени и странни, както и онези древни тълкувания, виждащи в "числото на звяра" името на императора Нерон. Какво да се прави – така е не само в богословието. Наивни ни се струват и вестниците от миналите векове. Наивни ни се струват даже учените от отминалите епохи.

Но поне една от моите тези е повече от предположение. В перспективата на темата, за която говорихме дотук, смисълът на Апокалипсиса е напълно ясен: езичеството, възвърнало властта си над лостовете на държавната власт и подчинило информационно-рекламните мрежи, ще обяви последна война на Църквата Христова. Ние ще бъдем разбити. Но не и Христос, "който ще дойде отново в слава, за да съди живи и мъртви, и Царството Му не ще има край". И онзи, който сам не се отрече от Него в полумрака на последните времена, ще види новото небе и новата земя.

KЪМ СЪДЪРЖАНИЕТО (frames)

Виж също:

Нашата вяра: За Последните дни, Божия съд и Божието царство