Вси светии  

 

 

 

Св. мъченик Полиевкт воин, Мелетински

† 295 година

Чества се на 9 януари

 

 

 

Кондак

Спасителят преклони глава в Иордан и съкруши главата на змията:
главата на Полиевкт падна отсечена и съблазнителят бе посрамен.

По- долу:

 

 

Житие на св. мъченик Полиевкт

Дружбата винаги е била извор на ободряващи сили сред скърбите на живота. Способните за това благородно чувство люде всякога са черпили от него достатъчни сили за общо извисяване къв всяка достойна цел. В живота на светиите съществуват много примери на благодатна дружба с благодатно отражение, какъвто бил случаят със св. Василий Велики и св. Григорий Богослов.

Когато избухнало неочакваното и жестоко осмо гонение на християните при император Валериан (253-260 г.), такава прекрасна дружба свързвала двамата римски войници Полиевкт и Неарх. Неарх бил християнин и често изливал пред езичника Полиевкт светлите упования на своята просветена с Христовата вяра душа. Християнските истини не били безразлични на разумния и благороден Полиевкт, но все пак християнският войн твърде много се безпокоял при засилването на гонението след втория едикт на Валериан през юли 258 г., да не би неговият приятел да се отрече от него, когато го предадат на мъчения. И най- вече се боял от една разлъка във вечността, ако Полиевкт трепнал от възможността за една вечна раздяла. В очакване на неизбежното мъченичество на своя вярващ приятел той съзнал колко дълбоко е споделял убежденията на християнина и колко много се е поддал на неговото въздействие. За най- голяма радост на своя приятел той възкликнал:

- Неарх, от какво се опасяваш ти? Нима аз не познавам твоя Христос? Не гореше ли моето сърце, когато ти ми говореше за Него и ми четеше Евангелието? Само името християнин ми е липсвало. Аз се гнуся от идолите и всякога съм изпитвал вяра в Христа, Сина на единия и истински Бог...

- Слава на Божието милосърдие! – възкликнал възторжено Неарх.

- Но ти обичаш ли така силно Бога, че да оставиш заради Него жена, деца и богатство?

- От нищо не се нуждая, освен от истинския Бог! И от този час аз се отричам от света и ще служа само на Него Единия...

При тези думи, обхванат от неудържимо чувство и безпределна решимост, Полиевкт скочил и се затичал към градския площад. Там прочел на всеослушание Валериановия едикт, разкъсал го на парчета и го захвърлил под нозете на минувачите. Като видял да се отнасят към капището идоли, той се втурнал и започнал да ги разрушава. Разбира се, веднага го заловили и предали на изтезания. Напразно съпругата му го умолявала да не погубва себе си и щастието на техния дом. Той отвръщал на нейните жалби само с една молба – всичките да познаят истинския Бог и да се убедят колко нищожни са езическите богове. Като видели неговата непоколебима твърдост при изтезанията, палачите му го осъдили на смърт.

С любов и нескривано тържество св. мъченик Полиевкт оглеждал множеството, струпано около лобното му място. Като съзрял приятеля си Неарх, той отправил към него последните си думи:

- Бъди мъжествен, приятелю! Помни завета на любовта, който е сключен между нас!

Той привел главата си под меча и предал духа си на Бога, кръстен в собствената си кръв. 

Св. Полиевкт бил първият мъченик в арменския град Мелитин при р. Ефрат. След него погинал и Неарх. В посветения на Полиевкт храм се молили родителите на преподобни Евтимий Велики (377-473 г.) и самият той.

Внучката на Валентиниан III (419-455 г.) Юлиания построила в чест на свети Полиевкт великолепен храм в Цариград през времето на император Юстиниан (527-565 г.). Мощите на мъченика се намирали в този град до ХIV- ХV век.

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

 

 

Страдания на свети мъченик Полиевкт

ППо времето на Деций и Валериан в град Мелитин, в арменската земя, живели двама уважавани войници, Неарх и Полиевкт, които така се обичали един друг, както рядко се случва и между едноутробни братя: те били един за друг живот и дихание. Неарх бил християнин, твърд във вярата, верен изпълнител на закона Господен, а Полиевкт - езичник, още непросветен от светлината на истинската вяра. Но живеел според християнските обичаи и се подвизавал в различни добродетели, бил тъй да се каже плодовита маслина. Оставало само да се приобщи към Христовата Църква. Неарх се стараел да го обърне към християнската вяра, често му четял Божествените писания и му говорел за Единия истинен Бог, като в същото време му показвал суетата и мерзостта на идолопоклонството. Но още не бил настъпил часът за обръщането и спасението му, определен от Бога. Един ден по улиците и тържищата започнали да разгласяват безбожна заповед на нечестивите царе, които призовавали всички да се поклонят на мерзките богове и заплашвали с мъки и смъртно наказание ония, които не се подчинят. Неарх, като верен Христов раб, започнал да се готви за смърт, но скърбял за другаря си Полиевкт, когото все се надявал да види като християнин. Скърбял, защото мислел, че от страх пред заплахите на царя той ще си остане невярващ и така ще се лиши от вечно спасение. Скръбта и плачът наложили своя отпечатък върху лицето на Неарх, чийто вид издавал душевно смущение. Като го видял толкова смутен, Полиевкт започнал да го разпитва защо скърби и понеже не му отговарял, и той се натъжил от съчувствие към страданието на приятеля си. Накрая започнал настоятелно да го разпитва:

- Да не съм те обидил с нещо? В какво съм виновен? Какво ужасно нещо направих, че не искаш да простиш на приятеля си?

Тогава Неарх заплакал, въздъхнал дълбоко и казал:

- Щом си помисля, приятелю, че идва краят на нашата обич и дружба, унивам и душата ми се изпълва със скръб.

Като чул това, Полиевкт се огорчил много и казал:

- Как така, приятелю? Защо говориш невъзможни неща? Какво може да прекъсне нашата обич, когато и смъртта не е в състояние да ни раздели?

- Скъпи друже, угнетен съм до дън душа, че нашата раздяла може да стане от нещо по-лошо от естествената смърт.

Полиевкт не разбрал думите му, прегърнал силно приятеля си и още по-настойчиво взел да го моли:

- Кажи, Неарх, обясни ми какво искаш да кажеш за нашата раздяла? Не мога да понасям повече мълчанието ти. Ако продължаваш да мълчиш и не ми кажеш, ей сега ще ме видиш мъртъв.

Тогава Неарх му рекъл:

- Скъпи Полиевкт, ще ни раздели указът на царя, който разгласят навсякъде, защото аз принадлежа на християнската вяра, а ти - на езическата. И когато ме поведат на смърт, ти ще се откажеш от мен и ще ме изоставиш.

Като чул това, благоразумният Полиевкт веднага разбрал какво иска Неарх и понеже бил просветен от Божията благодат, умът му се насочил към божественото. Спомнил си видението, което имал преди няколко дни и казал:

- Не бой се, скъпи друже! Не ще се разделим с теб, защото видях насън Христа, на Когото ти служиш и Който се приближи до мен, сне старата ми дреха и ме облече в друга, нова, прекрасна и драгоценна, със златна украса. Даде ми и крилат кон.

Като чул това, Неарх се зарадвал и му обяснил, че събличането на старата дреха и обличането на новата означава промяна в живота към по-добро.

- Предстои ти да изоставиш езическото безчестие и да се облечеш в Христа чрез истинската вяра. Крилатият кон означава скорошно преминаване на небето.

После промълвил:

- Ето, ти вече позна Христа, Истинския Бог!

Полиевкт отвърнал:

- А кога не съм го познавал? Не гореше ли сърцето ми, когато ми разказваше за Него? Не се ли чудех на словата Му, когато ми четеше Светото Евангелие? Нямах само християнско име, но вътрешно бях вече християнин, защото все мислех как да оставя суетните идоли и да стана раб на Господа Иисуса Христа. Защо се бавим, Неарх? Да докажем на дело нашата преданост към Христа!

Неарх се наслаждавал на думите му и се радвал, но понеже се опасявал да не би приятелят му да започне да съжалява за имот, жена и деца, както и за живота си, започнал да му говори за суетността на този свят и да му описва незримите блага и небесната слава.

- За мен, Полиевкт, нито богатство, ни слава, нито воинска чест, нищо мирско не ми е тъй скъпо и желано, като живота в Иисус Христос: само него желая и всичко друго ми се струва нищожно.

Полиевкт сякаш да го изпита, казал:

- Нима не са ти скъпи почестите на воинското звание?

Неарх отвърнал:

- Ти, Полиевкт, може би още не можеш да си представиш истинската чест, слава и вечното блаженство, които Господ е приготвил за рабите Си.

- Защо смяташ, че нямам понятие за славата, честта и блаженството, които Христос ни е приготвил на небето? Мисля, че съм те изпреварил в това отношение, защото вече получих, както ти казах, във видението царско наметало. Искам обаче да те попитам нещо: може ли човек, който не е приел християнските тайнства, да пристъпи към Христа и да бъде Негов воин?

- Не се съмнявай, верни друже, защото "Бог може от... камъни да въздигне чеда Аврааму" (Мат. 3:9). Той отваря вратите на милосърдието Си пред всеки, който Го търси, и на работниците, дошли в последния час на лозето, плаща толкова, колкото и на ония, които са се трудили цял ден (ср. притчата за работниците на лозето, Еванг. от Матея, 20:1-16, бел.ред.). По същия начин Той отворил рая за разбойника, разпнат на кръста, и след краткото изповедничество на вярата му дал такава награда, за която други е трябвало да се потрудят много.

Като чул това, Полиевкт казал:

- Слава на Христа, Истинския Бог! От този момент напускам мирската суета и изповядвам, че съм раб Христов, на Когото ще служа, както Той ми заповяда. Ще ида да прочета царския указ, издаден против християните и против моя Господ и Бог, Иисус Христос.

С тези думи Полиевкт отишъл на площада и след като прочел царския указ, го заплюл и го накъсал пред народа. После, като видял, че носят в капището идоли, пред които хората се кланяли, отначало взел да се смее на езическото безумие, после като се престорил, че иска да се поклони, започнал да ги чупи в земята като глинени съдове. Разбил на парчета дванадесет езически идола. В това време дошъл тъстът на Полиевкт - Феликс, когото царят натоварил да преследва християните. Като видял отломките от боговете си, той се опечалил много и казал със стон:

- Горко ми! Сега се лиших най-неочаквано от чадата си, защото ни боговете, нито хората ще помилват Полиевкт, който извърши това.

А Полиевкт, като се радвал за съкрушението на бездушните идоли, казал на тъста си:

- Защо се смущаваш, татко? Аз ти показах на дело колко са безсилни вашите богове. Ако имаш и други, нека ги донесат и ще видиш как Христовите раби ще ги съкрушат.

- Нашите всемогъщи царе са заповядали такива като теб да бъдат наказвани веднага и те чака смърт, другояче не може да бъде, защото царската заповед е неотменна. Но ще проявя към теб снизхождение - можеш да си отидеш вкъщи и да се простиш с жена си и с децата.

- Как мога да жаля за жена и деца - възразил светецът, - когато пренебрегнах земното и търся небесното, когато мисля за вечността? Ако дъщеря ти иска да ме последва, ще бъде блажена, ако ли не, ще погине заедно с вашите богове.

Като чул това, Феликс заплакал за зет си и му казал:

- Горко ми, любими мой сине, Полиевкт! И тебе е подмамила омагьосващата сила на Христа.

- Не крия, че Христос ме призова да позная истината. С божествената Си всесилна десница Той ме изведе от мрак на светлина, от смърт към живот, изведе ме от заблудата на правия път и ме удостои да бъда причислен към войнството Му.

Щом казал това, мъчителите го хванали и започнали да го бият през устата, но той не им обръщал внимание. Тогава дошла и жена му и започнала да го оплаква заедно с баща си. А светецът казал на тъста си:

- О, беззаконен служителю на скверните идоли, защо с твоите сълзи и със сълзите на дъщеря си искаш да ме прелъстиш и да отпадна от Христовата вяра? Защо плачеш за Полиевкт, когато би трябвало да плачеш много повече за себе си, защото, като служиш на земните царе, се обричаш на вечен огън.

Жена му, Павлина, му казала, ридаейки:

- Какво е станало с теб, любими мой съпруже? Какво те накара да разбиеш нашите дванадесет бога?

Светецът отвърнал усмихнат:

- Ако аз сам победих и разбих твоите дванадесет бога, тогава към кого ще прибегнеш за помощ - ти вече нямаш богове. Послушай ме, Павлина, и се обърни към Единия истинен Бог, Който живее на небесата. Поклони му се и замени земния живот за вечен.

Като слушали думите на светеца към жена му, мнозина от езичниците, които ги били наобиколили, се услаждали от тях, проумявали истината, душите им се изпълвали с умиление и те се обръщали към Христа. Градските съдии и съветниците се събрали и изправили на съд свети Полиевкт. И с добро, и с лошо се опитвали да го обърнат пак към идолите. Опитите им не успели и го осъдили на смърт чрез посичане.

Той тръгнал на смърт с неизказана радост. Обяснявал на народа, който го съпровождал, че един лъчезарен юноша го наставлява и му говори да забрави всичко земно. Но освен него никой друг не го виждал. Като съзрял сред тълпата блажения Неарх, своя приятел и отец във вярата, той му извикал:

- Прощавай, скъпи друже, и не забравяй нашия съюз на любовта!

Като казал това, склонил святата си глава под меча и се кръстил в собствената си кръв, умирайки за Иисуса Христа (това станало през 295 г., бел. ред.).

Свети Полиевкт бил първият мъченик в арменския град Мелитин и смъртта му спомогнала за умножението на воинствуващата Църква и за попълване на тържествуващата за слава и чест на Христа Бога, Който е Глава и на едната, и на другата, на Когото заедно с Отца и Светия Дух подобава всяка чест и слава във вечни векове. Амин.

© Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски.

 

Виж също:

 

Към съдържанието на Православната Читалня
Емайл


Pravoslavieto.com - Българският Православен портал в Интернет
    www.Pravoslavieto.com