|
|
Св. Йоан (Максимович), Архиепископ Шанхайски и Сан-Франциски чудотворецСвятитель Иоанн (Максимович) Шанхайский и Сан-Францисский чудотворец 4 юни (17 юни ст.ст.) 1896 — 19 юни (2 юли) 1966 Канонизиран от Руската задгранична църква на 19 юни (2 юли) 1994 година |
Попечение твое о пастве в странствии ея,
се прообраз и молитв твоих за весь мир присно возносимых;
тако веруем, познав
любовь твою, святителю и чудотворче Иоанне!
Весь от Бога освящен священнодействием пречистых тайн, ими же присно укрепляем,
поспешал еси ко страждущим, целителю отраднейший.
Поспеши и на помощь нам, всем сердцем чтущим тя.
Виж също:
На други езици: 
Св. Йоан Максимович (в света Михаил Борисович Максимович) е йерарх на Руската задгранична църква, служил в Азия, Европа и Америка. Той е известен е с праведния си живот и огромния си морален и пастирски авторитет и е почитан като светец още приживе. Три десетилетия след смъртта му Руската задгранична църква го присъединила към лика на светците (1994 г.).
Роден е на 17 юни 1896 г. в с. Адамовка, Харковска губерния. Приема монашество през 1926 г. в Белград, няколко години преподава в семинарията в Битоля. През 1934 г. е ръкоположен за епископ, след което заминава за Шанхай.
След идването на китайските комунисти на власт е принуден отново да емигрира. През 1951 г. архиепископ Иоан е назначен за епархийски архиерей на Западноевропейската екзархия на Руската задгранична църква. След 1962 г. неговата мисионерска дейност продължава в Сан-Франциско и носи обилни плодове. Блажено почива на 19 юни (2 юли ст.ст.) в Сиатъл, САЩ.
Св. Йоан е бил строг аскет, целител безсребреник, юродив заради Христа, апостол на последните времена. Нощите му преминавали в молитва, бодърствувал постоянно и никога не лягал да спи. Сам Господ му откривал кой се нуждае от помощ. Владиката преминавал през стени, изгонвал бесове от обладани, отговарял на незададени на глас въпроси и изцелявал безнадеждно болни. Явявал се неочаквано там, където бил особено необходим и знаел предварително нуждите и болките на идващите при него. От него се излъчвала сила - силата на Христовата любов, която привличала хората повече, отколкото безчислените негови чудеса. Още приживе на молбите, отправени към него, той намирал думи на утеха и веднага започвал да действа. Св. Йоан Чудотворец е бърз помощник на всички, които боледуват, изпитват беди, скръбни и опасни обстоятелства, той е покровител на пътешестващите и утешител на страдащите.
Pravoslavieto.com. Източник: Фонд Святителя Иоанна Шанхайского и Сан-Францисского Чудотворца, www.adamovka.ru
Архиепископ Йоан Максимович е роден на 4 юни 1896 г. в Южна Русия, село Адамовка, Харковска губерния. При светото си кръщение бил наречен Михаил, в чест на свети архангел Михаил. Още в детските си години се отличавал с дълбока религиозност, стоял нощем на молитва, усърдно събирал икони и църковни книги. Най-много от всичко обичал да чете житията на светиите. Малкият Михаил обикнал светиите от цялото си сърце, бил пропит от техния дух и започнал да живее като тях. Светият и праведен живот на детето направили силно впечатление на неговата френска гувернантка и тя приела Православие.
В годините след болшевишката революция, Михаил бил в Белград, където постъпил в богословския факултет на местния университет. През 1926 година той бил постриган от митрополит Антоний (Храповицки) за монах с името Йоан, в чест на своя далечен родственик светител Йоан (Максимович) Тоболски. По това време епископ Николай (Велимирович), Охридски архиепископ, сръбският Златоуст, дал такава оценка на младия йеромонах: "Ако искате да видите жив светец, идете в Битоля при отец Йоан".
Отец Йоан се молил постоянно, постел, всеки ден служил Божествена Литургия и се причастявал. Той бил изключителен аскет – от деня на монашеското си пострижение не спял в легло. Понякога го намирали задрямал пред иконите. Вдъхновявал своето паство с високите християнски идеали, защото хората виждали колко необикновен е техният пастир. Неговата кротост и смирение напомняли за това, което разказват житията на великите пустинници и аскети. Отец Йоан бил рядък молитвеник. Той така се потапял в текстовете на молитвите, сякаш беседвал с Господ, с Пресвета Богородица, ангелите и светиите. Евангелските събития разказвал така, сякаш се случват сега, пред очите му. Често служел бос.
През 1934 година йеромонах Йоан бил възведен в сан архиепископ, след което бил отправен в Шанхай, където по това време имало голяма руска диаспора. По думите на митрополит Антоний, архиепископ Йоан бил "огледало на аскетическа твърдост и строгост в нашето време на всеобщо духовно разслабление". Младият владика обичал да посещава болните и вършел това ежедневно, като ги изповядвал и причастявал. Ако състоянието на болния било тежко, Владиката идвал при него по-често и дълго се молел при неговата постеля. Известни са многобройни случаи на изцеления по молитвите на светител Йоан Максимович.
С идването на комунистите в Китай, руснаците отново трябвало да бягат, главно през Филипините. През 1949 година на остров Тубабао, в лагера на международната организация на бежанците живеели повече от пет хиляди руснаци, преселници от Китай. Отровът се намирал на пътя на сезонните тайфуни, които преминават над този сектор на Тихия океан. В течение на 27 месеца от съществуването на лагера, той само веднъж е бил заплашван от ураган, но и тогава стихията изненадващо изменя посоката си и отминава острова. Когато един руснак споделил пред местните жители за страха си от тайфуните, те го успокоили, че няма за какво да се притеснява, защото "вашият светец благославя лагера ви всяка нощ в четирите посоки".
Когато лагерът бил вече евакуиран, страшна буря връхлетява острова и съборила всички постройки.
Руснаците, които се намирали в разсеяние, виждали в лицето на Владика Йоан силен ходатай пред Бога. Свети Йоан се грижел истински за своето паство и правел за него дори невъзможното. Той сам пътувал до Вашингтон, за да договори преселването на бедните свои пасоми в Америка. По неговите молитви се извършило чудо – дори в американките закони били внесени поправки и по-голямата част от лагера на остров Тубабао – над 3000 души получили политическо убежище в САЩ, а останалите - в Австралия.
През 1951 година архиепископ Йоан бил назначен за управляващ архиерей в Западноевропейския Екзархат на Руската Православна църква зад граница. В Европа, а след това и в Сан Франциско от 1962 година, неговата мисионерска деятелност, основана на непрестанна молитва и чистота на православното учение, принесла обилни плодове.
Славата на Владиката се разпространявала както сред православните, така и сред другите християнски и нехристиянски изповедания. В една католическа църква в Париж, местният свещеник се опитвал да вдъхнови младежите с думите: "Вие търсите доказателства и казвате, че днес няма нито чудеса, нито светци. Защо да ви давам доказателства на теория, когато можете да видите с очите си по улиците на Париж да върви свети Йоан Босия?" Хората знаели за Владика Йоан в целия свят и го почитали много високо. В Париж диспечерът на железопътната гара, който очаквал идването му, задържал влака да не отпътува без "руския Архиепископ". В много европейски болници знаели за този Епископ, който може да дойде и да се моли за умиращия през цялата нощ. Молели го да се помоли до леглото на тежко болния – независимо дали той е католик, протестант, православен или с друго изповедание, защото, когато се молел Владика Йоан, Бог бил милостив.
В парижката болница лежала болната Александра и предали на архиепископ Йоан за нея. Той изпратил бележка, че ще я посети и ще я причасти. Александра се намирала в общата палата, където имало около 50 души и тя си мислела какво ли ще кажат френските дами, щом видят православния епископ, облечен в износеното си избеляло расо, при това бос... Когато свети Йоан дошъл, французойката на близкото легло й казала: "Колко сте щастлива, че имате такъв духовник! Моята сестра живее във Версай и когато децата се разболеят, тя ги гони на улицата вън, откъдето често минава архиепископ Йоан и го моли да ги благослови. След като получат неговото благословение, те веднага се поправят. Ние го наричаме светец."
Децата, въпреки обичайната строгост на Владиката, му били абсолютно предани. Съществуват много трогателни истории за това, как блажения Йоан по непостижим начин знаел къде има болно дете и по всяко време – денем или нощем, идвал да го утеши или изцели. Владиката получавал откровения от Бога и спасявал много хора от предстоящи беди, а понякога се явявал на тези, за които бил особено необходим, макар да бил много далеч в този момент и физически такова преместване да било невъзможно.
Владика Йоан предвидил своята кончина. На втори юли 1966 година, по време на архипастирското си посещение в Сиатъл с чудотворната Курско-Коренна икона на Божията Майка, на 70 години, пред най-голямата светиня на Руската Задгранична църква отминал при Господа великият праведник.
Скръб изпълнила сърцата на много хора по целия свят. След смъртта на Владиката, един холандски православен свещеник със съкрушение писал: " Вече нямам и никога няма да имам духовен отец, който да ми се обади в полунощ и да ми каже: "Сега иди да спиш. Ще получиш това, за което се молиш."
Погребалната служба продължила четири дни. Епископите, които водели службата, не можели да сдържат риданията си, сълзите
блестели по лицата им, светели безчислените свещи около гроба. Но Владиката не оставил своите чеда скърбящи. Скоро около гроба му
започнали да се случват чудеса и вече за всички било ясно, че не присъстват на погребение, а на откриване на мощите на нов светец.
Безчислените чудеса и свидетелствата за неговата молитвена помощ във всякакви житейки обстоятелства около гроба на Владика Йоан
Максимович, както и по всички краища на света, убеждават църковните власти да съберат всички документи и да разкрият гроба на
Владиката.
Така 28 години след кончината му, архиепископ Йоан Максимович, Шанхайски и Сан-Франциски е канонизиран за
светец. Неговите нетленни мощи почиват в катедралния храм "Света Богородица - Всех Скорбящих радост" в Сан Франциско и са извор на
благодатна помощ и изцеления. Времето е показало, че свети Йоан е бърз застъпник и помощник на всички, които се намират в скърби и
му се молят с вяра и надежда. Светителю отче Йоане, вселенски чудотворче, моли се за нас!
Дария Захариева
Св. Иоан (Максимович)
Светостта е не просто праведност, заради която праведниците се удостояват да се наслаждават на блаженство в Царството Божие, но такава висота на праведността, при която праведните люде дотолкова се изпълват с Божията благодат, че тя изтича от тях и се лее върху всекиго, който общува с тях. Велико е тяхното блаженство, произлизащо от лицезрението на Божията слава. Бидейки преизпълнени с любов и към хората, произтичаща от любовта им към Бога, те са отзивчиви на човешките нужди и на техните молби, и са ходатаи и молители за тях пред Бога.
Такива са били преди всичко старозаветните праведници, освободени от Христа из ада и въведени в рая, и "най-големият сред родените от жена" Иоан Кръстител. Такива после са станали апостолите и техните най-близки приемници. Никой от християните не се съмнявал в светостта им и след кончината им, в повечето случаи мъченическа, веднага започвали да ги почитат и призовават в молитвите си. През време на високия духовен подем в първите векове при гоненията срещу християните се появили и мъчениците. Сама мъченическата смърт е била врата към небесните обители и християните начаса започвали да призовават мъчениците в молитва, като свети угодници на Бога. Чудесата и знаменията потвърждавали тази вяра на християните и били доказателство за тяхната святост. По същия начин по-късно започнали да почитат великите подвижници. Никой не е постановявал да се почитат за светии Антоний Велики, Макарий Велики, Василий Велики, Григорий Богослов, Николай Чудотворец и много други подобни на тях, но и на Изток, и на Запад еднакво ги почитат и светостта им могат да отричат само онези, които изобщо не вярват, че има святост. Ликът на Божиите угодници възраствал непрестанно; по всички места, където имало християни, се появявали и се появяват нови подвижници. Но общият живот на християните започнал да се снижава, духовният пламък взел да гасне, нямало го вече онзи ясен усет за това какво е правда Божия. Ето защо не винаги общото съзнание на вярващите можело да определи кой е истински праведник и Божий угодник. На някои места се появили съмнителни лица, които с мними подвизи отвличали част от паството. Ето защо църковната власт започнала да проверява почитането на светиите, като така тя проявявала грижа да огради пасомите от разни суеверия. Започнали да изследват живота на почитаните от вярващите подвижници и да проверяват разказите за извършени от тях чудеса. Докъм времето на покръстването на Русия вече било установено, че признаването на нов светец се извършва от църковните власти. Онова, което църковните власти постановявали, се разпространявало, разбира се, върху подведомствената й област, ала и по други места обикновено признавали извършеното някъде прославление, макар и да не го внасяли в своите месецослови. Та нали църковната власт просто свидетелствувала за нечия святост. Праведниците ставали светии не чрез постановление на земната църковна власт, а по Божия милост и благодат. Църковната власт просто одобрявала църковната възхвала и молитвеното призоваване на новия светия.
Каква власт трябвало и можело да извърши такова прославление не било точно определено, но при всички случаи това се извършвало от епископ.
Имало и прославления, извършени от висшата църковна власт на цяла една поместна църква и тогава имената на новопрославените светци се внасяли в църковните месецослови на цялата тая църква. Други били прославяни в една или друга местност и постепенно почитането им се разпространявало и по други места. Обикновено прославлението се извършвало на това място, където е живял или страдал подвижникът. Но било е и другояче. Например, пострадалият в София (Средец, България) от турците в 1515 г. юноша от град Кратово Георги бил прославен в Новгород само след 14 години. Независимо от това, че и неговите съграждани го почитали като новомъченик и духовният му отец дори съставил църковна служба в негова чест, те не смеели открито да проявяват почитта си към новомъченика, боейки се от турците; поради това в Новгород, който се намирал в търговски отношения с тези места, по разпореждане на тамошния архиепископ била съставена служба и било турено начало на църковното почитане на мъченик Георги Нови, откъдето то се разпространило по цяла Русия.
Когато пък Сърбия и България се освободили от турското робство, там започнали да използуват съставената в Русия служба, а първоначално съставената в София служба и до днес си остава достояние на библиотеката. През последните два века, когато Русия живяла в слава и благоденствие, прославленията на нови светци се извършвали обикновено по особено тържествен чин с постановление на висшата власт, понякога (ала не винаги) по цяла Русия, а най-вече по местата, гдето имало чудотворни мощи. Но това не променя общия ред в Църквата и ако руският народ под гнета на безбожната власт не може открито да възхвалява и призовава прославения от Бога Божий угодник, то дълг на свободната от безбожния гнет част на Руската църква е да почита всенародно и да призовава Чудотвореца, подобен на светител Николай, почитан днес по целия свят и да моли светия праведен Иоан [Кронщадски] за изправлението на нашия живот и прекратяването на бедствията, постигнали Отечеството ни по неговото пророчество.
Дай Боже да настане този въжделен ден, когато от Карпатите до Тихия океан прогърми: "Величаем те, праведни отче Иоане, и почитаме светата твоя памет, понеже ти молиш за нас Христа, нашия Бог!"
© Превод от руски — "Православна беседа". Архиепископ Иоанн (Максимович). Архипастырь, молитвенник, подвижник. К 25-летию
кончины 1966–1991. Издание Западно-Американской епархии Русской Православной Церкви заграницей. Сан Франциско, 1991 г., сс.
128–130
Архиепископ Йоан Сан-Франциски (Шаховской)
Несъвършенството на човешката душа се проявява в това, че забравя важното и помни суетното; че забравя това, което би трябвало да помни, и помни оновa, което би трябвало да забрави. Поради това можем да запитаме всеки: "Кажи ми какво забравяш и какво помниш, и аз ще ти кажа кой си".
Всички знаем какво значи обида, защото са ни обиждали и сме се обиждали. Без да съзнава, всеки, който обижда, и всеки, който се обижда, наранява себе си, защото се лишава сам от слънцето на любовта. Обиждащият наранява не само душата, но и тялото си: злите чувства пораждат болезнено телесно напрежение, което се отразява на цялостното физическо състояние и дори на обмяната на веществата. Но и обиждащият се не постъпва разумно, като се наранява сам. Би трябвало да се закрием със светлия щит на правдата от обидите и да не им обръщаме внимание.
Обидата бива понякога несъзнавана. Нанасянето на обида произтича от самата гордост, от желанието да унизиш, от отмъстителността и злобата, от славолюбието, завистта и егоизма или просто от душевна нечувствителност и нравствено безчувствие. Обикновено най-безочливо обижда хората работодателят (индивидуален или колективен: организация, институция, държава), експлоатирайки ги не само икономически, но и нравствено. Експлоатацията може и да не е свързана с някакви чувства на неприязън, тя може да бъде просто нравствено безчувствие, приемане на другия като средство. Такъв подход понякога се оправдава с най-възвишени мотиви. Например, съвременните бездушни социални планирания, които въобще не забелязват живия човек, се кичат с хуманни фрази. Смъртно обиден за човека е и самият утилитарен материалистически подход към безсмъртната човешка душа (както свързваната със самоцелни наслади представа за щастие е обидна за човешката свобода). Откритие на съвременността са и опитите да се обижда и самия Бог и вярата (като се изписва святото име с малка буква или годината на рождението Му се обявява за анонимно начало на "нова ера", започваща неизвестно от какво). Но Бога, приел цялото човешко естество без да приеме греха, човек може да обиди още по-малко, отколкото съзвездието Орион или Лебед. Бог страда като човек, но не се обижда като човек. Хулителите нанасят обида само на живота си.
Чувство за справедливост и състрадание обаче може да има и материалистът, въпреки неговите материалистически теории. Като човек, невярващият може да притежава изострено нравствено чувство. А се случва и обратното: сърцето на вярващия в Бога да се изпълни (срещу духа на тази вяра ) с алчност и безсърдечие. Както "неверието" на невярващия може да се окаже само на върха на езика му, така и "вярата в Бога" се оказва понякога на върха на езика на вярващия. Вярата в Бога не е теоретическа декларация. Човек обижда човека със своята зла (или не достатъчно добра) воля. И всички тези безчислени "молекулярни" обиди, цялото наше лично и обществено зло, пораждат в света онези буреносни облаци на конфликтите, войните и душевни осакатявания, от които се гърчи цялото човечество и поради които може би, ще бъде изтребено.
В предишни времена в името на вярата в Бога царе и народни водачи са обиждали невярващите (или вярващи не като тях самите). Сега в много страни на света невярващите обиждат вярващите. На човека обаче е казано: Знаеш заповедите: не прелюбодействай, не убивай, на кради; не лъжесвидетелствай; не обиждай… (срв. Марк 10: 19). Но ако злото е станало и обидата е пусната на свобода - трябва да й се противопоставят търпение и внимание - "необидчивост". В преодоляването на злото влиза и преодоляването на обидчивостта.
Ние, хората, твърде лесно се обиждаме един друг. И още по-лесно се обиждаме. Обиждаме се дори ако никой не ни обижда. Понякога просто ни се иска да се почувстваме обидени и в това се проявява порочната човешка инфантилност и нашето участие в това зло. Детето понякога иска да се разплаче не защото майка му го е обидила, а просто защото внезапно сладко му се е приискало да се почувства (и най-вече да се покаже) обидено. Това е просто душевна незрялост. Ако се поддава на такива желания, човек може да остане такъв през целия си живот.
Активният егоист обижда, пасивният - се обижда. Обидите на активните и обидчивостта на пасивните егоисти много объркват живота ни. Изходът от тези състояния е само един - към духовната свобода: да не обиждаме никого и да не се обиждаме никому.
Превод: Михаил Шиндаров
Виж също:
www.Pravoslavieto.com
