Вси светии  

 

 

Св. Христови изповедници, пострадали в Едеса от арианите

† през втората половина на IV век

 Честват се на 25 август

 

По-долу:

 

 

В памет на светите Христови изповедници, пострадали в Едеса от арианите

  (1) Император Константин управлявал източната половина на Римската империя от 324 до 337 г., западната - от 306 до 337 г. Бел.ред.

(2) Родоначалник на арианската ересРечник бил александрийският презвитер Арий. Той отричал единосъщието на Сина Божий с Бог Отец, смятал Иисуса Христа за тварно същество и не признавал Неговите божествени съвършенства - всемогъщество, всезнание и др. Ереста на Арий била решително осъдена на Първия (325 г.) и Втория (381 г.) вселенски събор. Бел.ред.

(3) Император Констанций царувал от 337 до 361 г. Бел.ред.

(4) Император Валент царувал от 364 до 378 г. Бел.ред.

 
 

След многото гонения на християните, от нечестивите идолопоклоннически царе и мъчители, в дните на великия цар Константин (1) Христовата Църква получила свобода и процъфтявала в мир и тишина. Обаче по внушение на дявола против нея започнало ново гонение, но не от идолопоклонници, а от зловерни, уклонили се в ерес християни. След смъртта на император Константин богохулната арианска ерес (2) се засилила много, отначало при царуването на Констанций (3), сина на Константин, а после и при Валент (4). И единият, и другият много притеснявали Христовата Църква.

При Валент, когато правоверните архиереи били прогонвани от престолите си, а вместо тях били поставяни еретици, епископ на град ЕдесаРечник бил Варсис. Той бил правоверен и свят мъж, притежавал дара да изцелява всички болести на хората и усърдно се противопоставял на арианската ерес. Злочестивият цар Валент не могъл да изтърпи светия мъж, свалил го от престола и го пратил на заточение на остров Арад. Когато чул, че много народ идва при него и слуша правоверното му учение, Валент го прогонил в египетския град Оксиринт. Но когато и там светецът се прославил с чудесата и учителството си, Валент го отпратил още по-далеч, в град Фенон, разположен близо до границата с варварите. Тук Христовият изповедник починал с блажена кончина, а останалия след него одър на остров Арад давал изцеление на недъзите - щом легнели на този одър, всички страдащи от каквито и да е болести оздравявали и се освобождавали от нечистите духове.

След като прогонил светия мъж от престола на едеската църква, нечестивият цар поставил вместо него един вълк по име и нрав, защото новият суетен епископ се наричал Лупус, което означава “вълк” (лат. lupus - вълк, бел.ред.). И така, на мястото на истинския пастир в Христово стадо застанал хищен вълк в овчата кожа на архиерейството.

Правоверните едески граждани не искали да встъпят в общение с този лъжепастир, еретик, въдворен като “мерзост на запустението” (сравни  Мат. 24:15.) в светото място - църквата. Те излизали в полето, събирали се на открито място и тук служили на Бога като в храм, защото всички храмове били затворени за тях, а най-славните били завладени по царска заповед от арианите.

 

Веднъж самият цар пристигнал в Едеса на път от Антиохия. Като научил, че правоверните християни се гнусят от арианското нечестие и не искат да имат общение с новия епископ, бягат от него и се събират извън града за молитва, царят се разгневил на едеския епарх Модест, че позволява на народа да постъпва така. В гнева си царят го ударил по страните, а после му заповядал да събере въоръжени войници, да иде с тях на мястото за молитвено събрание, да посече и предаде на смърт християните и да ги разгони.

Епархът, макар и да получил заповед от царя, пощадил невинните хора и известил тайно правоверните на другия ден да не напускат града и да не се събират за обичайната си молитва и богослужение, защото в гнева си царят наредил да пратят против тях въоръжени воини, за да ги предадат на смърт. Но вместо да се уплашат, правоверните се преизпълнили с още по-голяма ревност, на другия ден станали рано сутринта и излезли вън от града заедно с жените и децата си. Християните се отправили към мястото, където се събирали, с намерението там да положат душите си заради Христа. А епархът, изпълнявайки царската заповед, тръгнал натам с отряд воини, сякаш отивал на война.

Когато стигнал градските порти, видял една жена да излиза от дома си и да не затваря вратите. Тя била облечена набързо и носела малко дете. Жената плачела и се стараела да изпревари воините по пътя им извън града. Епархът заповядал да я доведат при него. Той се спрял и взел да я разпитва:

- Нещастна жено! Къде отиваш в този ранен час и защо бързаш?

- Бързам да ида в полето, където се събират християните - отговорила тя.

Епархът казал:

- Нима не си чула, че епархът възнамерява с воините си да избие всички, които завари там?

- Да, чух това - отговорила жената - и затова бързам, та заедно с тях да умра за името Христово.

Епархът отново запитал:

- Защо тогава водиш и детето си?

Жената отговорила:

- Искам и то заедно с мене да се сподоби с мъченически венец.

Като чул това, епархът се изумил на ревността на християните и готовността им да умрат за вярата и заповядал на воините си да се върнат обратно. После отишъл при царя и му казал:

- Готов съм да умра, ако ми заповядаш, но не мога да изпълня твоята заповед.

Той разказал на царя за онази жена - за това с какво усърдие бързала тя извън града, за да се сподоби с мъченическа смърт заедно с детето си, а после го известил и за готовността на целия народ да приеме смъртта, защото всички християни заедно с жените и децата си били готови да умрат за изповеданието на вярата си в Христа.

- Не е възможно - добавил епархът - едеският народ да бъде принуден към общение във вярата с епископа, дори и всички граждани да предадем на смърт. Но каква полза има от това? Защото заради мъжествения си страдалчески подвиг те ще се прославят сред християните, а за нас ще останат само срамът и вечният позор.

С тези думи епархът го убедил да не убива хората. Царят заповядал да не се притеснява народът, а да се предават на мъчения само иереите, дяконите и другите духовници, които не желаят да имат общение с арианския епископ.

 

След това епархът свикал при себе си целия духовен чин на Едеса, който пазел правата вяра, започнал с кротост да ги увещава да се покорят на царската заповед и им предлагал да встъпят в общение с епископ Лупус. При това казал:

- Пълно безумие е това, че вие, шепа хора, не се подчинявате на заповедта и се противите на царя, на когото се подчиняват много страни.

Докато епархът говорел, всички мълчали. После той се обърнал към най-стария презвитер на име Евлогий, който бил вече в преклонни години, и го попитал:

- Защо не ми отговаряш?

Евлогий казал:

- Не ти отговарям, защото се обръщаш към всички нас и не искам да изпреваря с отговора си другите. Но ако попиташ само мене за нещо, тогава ще ти отговоря.

Епархът запитал:

- Защо не се причастяваш с царя?

А блаженият Евлогий отговорил с насмешка на въпроса на еретика:

- Нима царят е приел презвитерски сан, че да се причастявам заедно с него?

А епархът се изпълнил с гняв и укорил светия старец:

- О, безумецо! Защо страниш от царевата вяра и не встъпваш в общение с ония, с които той е в общение?

Тогава всички заедно със светия старец Евлогий изповядали своята православна вяра в Христа, истинския Бог, съестествен и съвечен на Отца, и изразили готовност да положат душите си за това изповедание.

 

После по заповед на царя епархът задържал осемдесет мъже от духовния чин, оковал ги във вериги и ги пратил на заточение в Тракия.

И когато водели Христовите изповедници в изгнание, от всички градове и села излизали насреща им хора, оказвали им почести и им подавали всичко необходимо. Като научили за това, еретиците побързали да съобщят на царя, че вместо безчестие изгнаниците получават големи почести.

Тогава царят заповядал християните да бъдат разделени по двама и изпратени в различни страни - едни в Тракия, други в Арабия, трети в Египет и в други страни. Блаженият старец Евлогий заедно с друг честен презвитер на име Протоген били отведени в тиваидския град Антиной, където имало малко християни, а покланящите се на идоли елини били безброй. Светиите останали дълго тук и изцелявали различни болести, като призовавали името на Иисуса Христа. Те обърнали в християнската вяра множество езичници и ги сподобили със свето кръщение.

 

Когато нечестивият император Валент загинал и скиптърът на източното царство поел благочестивият Теодосий, арианската ерес била посрамена и затихнала, а преследващите Христовата Църква еретици останали без сила и власт. Останалите живи Христови изповедници получили свободата си и се завърнали от изгнанието по родните си места, а архиереите заели отново престолите си.

  (5) Кончината на светите изповедници Христови Евлогий и Протоген била през втората половина на IV век.  
 

Тогава и двамата свети презвитери Евлогий и Протоген се завърнали в Едеса, където правоверните християни си върнали църквите от арианите. Тъй като в изгнанието свети Варсис вече се преставил в Господа, Евлогий бил поставен за епископ на Едеса, а Протоген - на месопотамския град Кария. Двама светци Евлогий и Протоген украсявали Христовата Църква със словото и живота си до деня на своята кончина (5). А ние заради всички тях славим Христа Бога, нашия Спасител, на Когото с Отца и Светия Дух е славата во веки. Амин.

© Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски.

 

Виж също:

 

Към съдържанието на Православната Читалня
Емайл


Pravoslavieto.com - Българският Православен портал в Интернет
    www.Pravoslavieto.com