Екзарх Антим I
светско име Атанас Михайлов Чалъков
(1816-1888)
|
|
Екзарх Антим Iсветско име Атанас Михайлов Чалъков (1816-1888)
|
Виж също:
Приснопаметният първойерарх, митрополит Видински и екзарх Български Антим I е роден в Лозенград през 1816 г. В млада възраст приема монашество в Света Гора и за известно време се подвизава в Хилендарската св. обител. Там се закърмя със свято родолюбие, четейки огнените слова из "История славянобългарска" на преподобни Паисий Хилендарски. Завършил духовното училище на остров Халки и със стипендия, издействана от руския консул в Измир, постъпва в Одеската духовна семинария. Продължава образованието си в Московската духовна академия, която завършва през 1856 г. с магистърска степен. Заради изрядните си качества бил ръкоположен в йеромонашески сан лично от известния и авторитетен Московски митрополит Филарет. След завръщането в Цариград Патриаршията го удостоила с архимандритско достойнство и широко използвала неговата висока богословска подготовка като преподавател, а по-късно и лектор на Халкидонското богословско училище.
Събитията след "Българския Великден" принудили Патриаршията да обърне внимание на талантливите български духовници за попълване нуждите от висши клирици в българските епархии. По съвета на радетелите за независима Българска църква архим. Антим се съгласил да приеме архиерейска хиротония, но се въздържал да заеме преславната митрополитска катедра, изчаквайки по-благоприятен развой на българо-гръцката църковна разпра. Впоследствие, очевидно по свой родолюбив замисъл, в началото на 1868 г. той се съгласил да бъде назначен за Видински митрополит. Настроението на повереното му видинско паство помогнало на мъдрия български архиерей да направи решителна крачка в бъдещото си църковно-родолюбиво служение - да се включи изцяло в общонародната борба за независима Българска църква.
По силата на султански ферман от 20 февруари 1870 г. за учредяването на Българската екзархия трябвало да се избере екзарх, който да оглави и ръководи църковно-народните дела и да бъде законен представител на българския народ пред държавната власт. Когато Църковно-народният събор потърсил великодостойника за тоя висок и отговорен пост в това съдбоносно за българите време, той го намерил в лицето на Видинския митрополит Антим I.
На 16 февруари 1872 г. той бил избран за Български екзарх. Българският екзарх започва своето високо църковно-народно служение с рядко умение, усърдие и смелост. Подпомогнат от Светия синод и Екзархийския смесен съвет, той бързо урежда административния апарат. Не закъсняват обаче и трудностите от страна на Цариградската патриаршия и от политическите среди на чуждата държава. Мобилизирайки своите нравствени сили и воля, умъдреният първойерарх екзарх Антим отблъсквал всякакво посегателство върху чистото православие и дадените ни права според фермана. Пред погледа му са ликуващите множества и дадените пред тях обещания. "Аз видях старци белокоси, които плачеха от радост, видях мъже, жени и деца, които възпяваха освобождението ни от гръцко иго, и навред народът ми поръча да пазя фермана и да не отстъпвам от него ни на йота."
В ония мъчни и тежки времена помощта на славянска Русия съпътства неотклонно църковно-народното дело на първия Български екзарх в защита на българските интереси.
Екзарх Антим I полага изключителни усилия за обединяването на разпокъсания народ в условията на големия подем на националното движение по това време и след обявяване на схизмата. "Безспорно е доказано, пише историкът Тончо Жечев, че екзарх Антим тайно е приемал в екзархията и в своя дом много представители на революционните среди в България, на Букурещкия и Гюргевския комитет." Това едва ли е останало в тайна за турското правителство, което започнало да храни подозрения към екзарх Антим.
Но истинският голям морален изпит за Българския екзарх е Априлското въстание и неговото потушаване с нечувана жестокост през пролетта на 1876 г. Това варварско злодеяние компрометирало турската държава пред културния свят. Правителството решило да организира публична изява на събрание от представители на народите в Отоманската империя пред дипломатическите представители в столицата. Екзарх Антим бил поканен, чрез личното си присъствие или писмено, да прикрие или отрече позорните изстъпления, както и да изрази голямата благодарност на българския народ от дадените му свободи. Неопетнената съвест и пламенното родолюбие не позволяват на Българския екзарх да измени на истината и на народа си и той категорично отказва.
Протестите му пред правителството за необективността на официалните сведения за априлските събития и заставането начело на 12-членна делегация пред Високата порта в защита на жертвите на терора, застрашават свободата и дори живота му.
С широкия политически поглед екзарх Антим изиграва важна роля в привличането на европейското обществено мнение на страната на българските национални интереси. Нещо повече, оплаквайки хилядите невинни жертви, той намира начин да оповести тази кървава трагедия там, откъдето народът очаквал помощ - чрез Петербургския митрополит Исидор, председател на Руския Свети синод, бил известе;н и Всерусийският император Александър II. Четенето на този знаменит документ трогва и днес: "Ако Русия - заявява между другото екзархът - не се застъпи за жестоката съдба на българския народ, нека тогава българите да бъдат заличени от числото на славяните и православните."
България да бъде освободена! - ще бъде отзвукът на този зов.
Турското правителство не могло да прости тези действия на екзарха. Съдбата му била решена. Обявен за враг на султанската империя, той бил свален насилствено от екзархийския престол на 17 юни 1877 г. и изпратен на заточение в Мала Азия.
От заточението българският екзарх се завръща във вече свободна България. Свободният народ го посреща с възторг. С нищо не може да се сравни ентусиазмът и въодушевлението на народните представители, когато княз Дондуков се приближил към дядо Антим, благоговейно целунал ръката му и поискал благословия да пристъпи към великото дело н откриването на Учредителното събрание в Търново. След изработване и приемане на Конституцията под председателството на всенародно уважавания йерарх, Великото народно събрание избрало Александър Батенберг за първи български княз. Придружен от двама митрополити, Антим I отслужил молебен на легендарната Шипка и положил основния камък за издигане паметник на героите, паднали за свободата на България. Пак по единодушно решение на Народното събрание дядо Антим застава начело на делегация, която заминава за Русия, за да изкаже благодарност и вечна признателност на Царя-Освободител Александър II от името на българския народ за даруваната ни свобода. Трогнат до сълзи, Всерусийският император благодарил и наградил дръзновения български екзарх с брилянтен кръст, а императрицата му подарила скъпоценно енголпие.
След завръщането си от Русия всеуважаваният дядо Антим председателствал свикания в София Църковен събор (октомври 1879 г.), на който били взети важни решения по уредбата на църковните дела.
Минало се още едно десетилетие в труд и грижи за своето видинско паство. На 1 декември 1888 г. той мирно се преставил в Господа.
Сто и петнадесет годишнината от блажената кончина на приснопаметния първи Български екзарх Антим I отново ни изправя пред сияйния образ на великия роден Първойерарх, голям родолюбец, мъченик за вяра и род, за свободно Отечество и братство с православна славянска Русия. Извървяният от народа ни път от тогава до днес потвърждава силата и истинността на неговите добродетели и саможертва.
Поклон и вечна признателност пред неговата светла памет!
брой 23 за 2004 година
Със съкращения
Из спомените на Варненски и Преславски митрополит Симеон (1840-1937)
След Богоявление 1872 г. се получи известие, че пребиваващите в Цариград наши владици били
изпратени на заточение в Измир недалеч от Цариград. Това беше станало за богоявленската служба, но във Видин не знаехме причините
на тази крута мярка на правителството.
Подир няколко дни местните видински власти направиха известно, че владиците ще бъдат върнати и населението да бъдело спокойно и мирно. Това съобщение трябва да е било предизвикано от демонстрациите, които бяха направили тогава пред Високата порта живущите в Цариград българи. Действително се получи известие от Цариград, че владиците са били върнати от заточение, а по-късно през февруари месец, че Видинският Антим е избран за Екзарх. Пръв е дал това известие във Видин Попович, търговец в Гал-капанът - Видин.
Като се получи това съобщение, Антим отсъстваше по селата и трябваше да се повика от там. Очаквахме да вземем и официялно съобщение за избора. Достигна и такова. Антим трябва да отговори на това съобщение, какво ще направи, ще приеме ли избора или не. Известно време той се колебаеше каква форма да даде на отговора си. Колебаеше се, защото се знаеше, че в Цариград имаше две течения, едното от които беше да се направят нови опити за помирение с Патриаршията и че на това течение собствено се дължеше изборът на Антима, който ако и да беше се отказал от ведомството на Патриаршията, все пак беше чист от всяка епитимия или наказание от нея, както бяха други наши владици, та и Иларион Ловчански, който беше най-напред избран за екзарх, но не бил одобрен.
Другото течение смяташе, че разпрята ни с Патриаршията е свършена вече, че с избирането на Екзарх се полага началото на съществуване на Българската църква и трябва да се работи върху основа на фермана за учреждението на българската Екзархия. И за двете течения съществено питане беше накъде ще тръгне новоизбраният Екзарх Антим, който не спадаше в редовете на непримиримите противници на Патриаршията. Това питане трябваше да уясни Антим с отговора си, който предстоеше да даде на съобщението за избора му. Ако кажеше, че приема избора без никакви други съществени за случая подробности, това можеше да се тълкува, че той клони към първото течение. А такова едно съмнение би било грешка с неприятни последствия, защото болшинството на българите и в епархиите беше на страната на второто течение.
При обхваналия болшинството от българския народ възторг с избора на първия български Екзарх, отговор двусмислен би бил ледена вода, хвърлена върху главите на всички; той би бил грешка и за това още, защото не се знаеше доколко е разположена Патриаршията да направи отстъпки с цел да удовлетвори българския народ. При размишленията и разсъжденията, които правеше Антим, за да вземе едно становище, участие взимах и аз, защото Антим нямаше във Видин другиго, с когото да размени мисли по един такъв съдбоносен въпрос. Подир дълго колебание най-после се дойде до заключение, да се отговори, че той приема избора при условие, че ще се пази ферманът за учреждението на Екзархията. Телеграмата написах аз. Тя задоволи противниците на Патриаршията, а на приятелите на примирението с нея не угоди, както се узна отсетне.
От Цариград дойде депутация да придружи първия български Екзарх. Тя се състоеше от архимандрит Виктор, родом от Калофер, дългогодишен хилендарски таксидиот в Ниш и представител на Нишката епархия в Църковнонародния събор, свикан в Цариград за изработването на Екзархийския устав, човек забравил българския язик и по-късно Нишки митрополит, Георгаки бей Чалоолу от Пловдив и Яков Геров от Одрин, представители тоже и те в Църковнонародния събор. На девети март, празник на четиридесет мъченици, ден четвъртък след преждеосвещената литургия, Антим потеглил от Видин със специален параход, турнат под негово разположение от Дунавския валия, за да отиде в Русе. И аз бях наедно.
В четвъртък вечерта преспахме в Лом, в петък вечерта в Свищов, дето Антим служил в една от тамошните църкви в събота, и след пладне същия ден отправихме се в Русе. За посрещанията няма какво да се говори. Те навсякъде до Цариград бяха тържествени царски. В Русе беше станала една случка, която свидетелстваше какъв дух владееше между народа.
В събота вечер една депутация, предводителствана от Драган Цанков се яви пред Антим и го замоли да вземе в службата, която имаше да отслужи на утрешния ден, неделя, и архимандрит Виктор. Тази молба имаше своето значение. Виктор, който беше взел участие в Богоявленската служба, беше низвержен от Патриаршията. Да служи и той с Антим, значеше да се игнорира низвержението, и с това да се очертае по-осезателно какво поведение ще държи Антим спрямо Патриаршията. Би могъл да отхвърли това искане Антим, но той предпочете да отстъпи и служи с Виктор, отколкото да има неприятности в Русе.
По време на пребиваването си в тоя град Екзархът посетил валията. Името му не мога да си спомня. Но русенци го наричаха кир Василаки. Причината на това наименование беше следната. Валията бил син на гъркиня и висок турски сановник, след смъртта на когото жена му взела сина си и се върнала в Гърция, дето кръстила сина си, възпитала го християнски и го изучила като грък. Син й свършил гимназията и Атинския университет. Обаче след като станал пълнолетен, той не рачил да остане нито в християнската вяра, нито в Гърция. Върнал се в Цариград и в мюсюлманството и достигнал да стане валия в Дунавския вилает. В срещата си с Екзарх Антим той осъдил крайностите, които си позволявали да вършат българите в борбата си с Патриаршията. В тоя случай споменал и една случка, в която бил замесен Антим. Случката бе такава.
През 1870 г. Антим след като сполучил да убеди валията Аниф паша да заповяда да се отвори Силистренската митрополия и се предаде на българската община в тоя град, на връщане за Цариград беше направил една обиколка и посетил Шумен, седалището на първата си епархия, Преслав, Джумая [Ески Джумая - дн. Търговище], Осман-Пазар дн. Омуртаг, та и Котел, дето останал да служи. В това време в Котел имало един таксидиот светогорски грък, брат на един гръцки монастир. Против тоя калугер били младите котленци и искали да го изгонят, обаче не успявали, защото по-старите котленци, предводителствани от Хаджи Петра хаджи Матеев защищавали светогорския калугер. Антим по време на божествената литургия държал проповед, в която остро осъдил гърците и светогорския калугер. Тази проповед наелектризирала мъже и жени в Котел и след службата една тълпа отишла, нападнала дома, гдето живеел калугерът, разхвърлили му дрехите и всичко негово, грабнали и светите мощи, с които калугерът посещавал къщите в Котел и извършвал водосвет, и се разпръснали. Обаче подир пладне всички първенци котленци на брой около осемнадесет души водени от Хаджи Петра хаджи Матеев отишли в дома, дето гостувал Антим, събудили го от сън и много възбудено осъдили Антима за проповедта му в църквата с такива печални последствия и изискали от него без друго да разпореди да се намерят светите мощи и се предадат на светогорския калугер, който бил готов да напусне Котел. Молбата на първенците котленци била изпълнена, светите мощи се оказало, че ги грабнала по-малката сестра на Раковски, която ги върнала на калугера. Последният след тази случка напуснал Котел.
Такива крайности не бива да се допущат - прибавил валията на свършване, - защото те не са в интереса на българите.
От Русе Екзархът минал през Каспичан, дето бил посрещнат и приветстван от шуменци, и вечерта стигнал във Варна. Тук посрещането бе небивало - и българи, и гърци, и арменци, та и турци слязоха на гарата - първите да поздравят Екзарха, а останалите да го видят. Отседнал бе в дома на Величко Христов - един от първите български варненски граждани. Къщата бе под силна полицейска охрана, защото бил пръснат слух, че гърците щели да убият Екзарха. От Варна Екзархът ходил в Бургас и от там в Цариград.
брой 23 за 2004 година
Виж също:
www.Pravoslavieto.com
