Старчеството
според учението на светите отци и аскети"Дай кръв и приеми дух"
Старчеството
според учението на светите отци и аскети
"Дай кръв и приеми дух"
Протоиерей Александър Соловьов
Съдържанието на този документ се генерира с безвреден за Вашия компютър active content (javascript). +++
"Ако искате из основи да познаете духа на християнството - казва И. В. Киреевски, - трябва да се запознаете с монашеството; а за целта не ще намерите нищо по-добро от Оптинската пустиня (където е въведено старчеството)."1
Тази забележка на светския писател К. Леонтиев за същността на християнското подвижничество, обстойно развита, художествено и правдиво изобразена от Ф. М. Достоевски (в романа "Братя Карамазови"), е напълно справедлива. Монашеството е цветът на християнството, "идеализмът на християнството", отражение на евангелския живот. "Светлина за монасите - казва преподобни Иоан Лествичник - са Ангелите, а светлина за миряните - монашеският живот."2 Но цвят на цвета на християнството, най-добрият израз на монашеството е старчеството.
Какво е старчество и в какво се състои неговата същност - тези въпроси се повдигнаха отново в нашата духовна литература едва напоследък. Общоруското значение и известност на оптинските старци Леонид, Макарий и Амвросий спомогнаха руското общество да се запознае с това особено устройство на монашеския живот. Много жадуващи за духовен съвет руски хора, с най-различно обществено положение и умствено развитие - от мужика до столичния чиновник, - пристигат отдалеч при старците в Козелската Оптинска пустиня. Огромен брой писма с духовни въпроси и отговори на тях с думи на одобрение, съвет и утешение пристигаха и се изпращаха оттам. Старците в Оптинската пустиня бяха посещавани и от известни наши писатели: Н. В. Гогол, И. В. Киреевски (който е и погребан там през 1856 г.), К. Леонтиев, Л. Н. Толстой и Вл. С. Соловьов. Ф. М. Достоевски под впечатление на продължителните си беседи със стареца Амвросий през 1877 г. пише своя роман "Братя Карамазови" 3
Познавайки добре своя народ и неговите духовни нужди, един от тези писатели - Ф. М. Достоевски, пише следното:
"За смирената душа на руския прост човек, измъчена от труд и мъка, а най-главното - от всякогашната несправедливост и постоянния грях, както своят, така и световният, няма по-силна потребност и утешение от това да намери светиня или светец, да падне пред него и да му се поклони."
Без тази вяра на народа би му било трудно да живее. И неволно си мислим:
"Дори да живеем в грях, неправда и изкушение, все едно на земята, някъде там, има някой свят и висш; той пък има правдата, той пък знае правдата; значи не умира тя на земята и все някога ще дойде и при нас и ще се въдвори по цялата земя, както е обещано."4
Да има жив образ на светостта - това е действително духовна потребност, нужна на народа. В живот, изпълнен с пороци, злоба и лъжа, за нашия народ е радостна и незаменима мисълта и съзнанието, че има, и то близко - в този наш несъвършен живот - човек, който стои по-високо от житейските дрязги, служи на правдата, умее и на други да посочи пътя към нея и като непомръкващ светилник, осветявайки непрогледния мрак, гори с духа, представяйки ни всички пред Бога. И ако е тръгнала мълва чрез някой странник Божи за велик подвижник, приятел и учител, православните хора с тояжка и торбичка през рамо ще тръгнат, без да гледат разстоянията, нито пък времето, към светите места, за да видят тези, които са се отрекли от света и стоят по-близо до Бога, да принесат пред тях покаяние и да се научат как да живеят по Божиите заповеди.
На пишещия тези редове на два пъти като студент в Духовната академия му се отдаде да посети радетеля за скръбните и силния молитвеник отец Йоан в Кронщад и да наблюдава онази пристигнала отдалеч многохилядна тълпа, която жадуваше да види и да изпроси помощ и благословия "от батюшката". Такава картина като общата изповед и всеобщият плач в църквата не ще избледнее за цял живот в паметта ми. Трогателно е да се видят хилядите очи, устремени към това лице, в което множеството вижда свой водач, и не може човек да не се трогне при вида на тези погледи, пълни с вяра, надежда, любов и съкрушение. Голямо и всеобхватно е влиянието на такъв духовник и пазител на Божията истина. Неговата личност, словото и примерът му действат неотразимо на благодатната почва, пробуждайки и повдигайки занемареното нравствено чувство, призовавайки към добро и истина, а понякога направо прераждайки живота.
Могат да се посочат примери, когато само след една среща и разговор с такъв духовен водач някои личности са променяли своя предишен скучен и греховен живот с кротък, благодетелен и богоугоден. След християнското знаме хората вървят бодро и с желание, когато го носят ръцете на духовен водач герой. И благодарение на Бога такива силни знаменосци, според наблюденията на историците, се появяват в най-нужното време, т. е. по време на упадък на вярата и нравствеността, и те не намаляват в православна Русия. А такъв един знаменосец и светилник е достатъчен за цял народ. Така в Стария завет Господ търси сред еврейския народ народен защитник и пазител, който да може да отвърне Неговия гняв. "Аз дирих у тях човек - казва Господ с устата на пророка, - който да тури стена и да застане пред Мене в пролома заради тая земя, за да не я погубя, но не намерих" (Иезек. 22:30). Когато запитали свети Епифаний, епископ Кипърски, дали е достатъчен един праведник за умилостивяването на Бога, той отвърнал: "Достатъчен е, защото Сам Бог е казал: ако намерите един мъж праведен и търсещ вярата, милосърден ще бъда към целия народ."5
За голямото значение на такъв духовен оазис за руския народ, какъвто е Козелската Оптинска пустиня, може да съдим от тази гледна точка. Старецът Леонид, игуменът Моисей, старците Макарий и Амвросий, игуменът Исаакий са били, може да се каже, такива духовни водачи, нужни и скъпи на народа. А такъв духовен оазис Оптинската пустиня е станала именно благодарение на особената си монашеска подредба - благодарение на старчеството. Старчеството се появило тук сравнително неотдавна. За възстановител на неговите предания в Русия и за негов инициатор се смята великият молдовски старец Паисий Величовски.
Роден в Полтава през 1722 година, още тринадесетгодишен Паисий постъпил в Любицкия манастир на Днепър, след това живял в Медведковската обител, в Киевската лавра, три години живял в молдовските скитове, където негови ръководители били богомъдрите старци Михаил и схимонах Онуфрий. "От тях отецът разбра - казва древният животописец на Паисий - какво е истинското послушание, от което се ражда истинското смирение, умъртвява се собствената воля и разсъждение и всичко, което е от този свят, което е начало и нескончаем край на истинското монашеско дело." Своето подвижническо и послушническо образование Паисий завършил на Атон. Завърнал се във Влахия, той основал общежителния манастир в Дрогомирна, където "с много трудове и сълзи обнови древния монашески единодушен чин", като немалко се потрудил и върху превеждането на Свети отци подвижници. Паисий починал като игумен на манастира в Нямц през 1794 г. на възраст седемдесет и две години. В основата на манастирския живот Паисий поставил старчеството. За ХIХ век Величковски бил същото, каквото преподобният Сергий Радонежки за ХV столетие. Той успешено насаждал истинското монашество, което се появило някога в Русия от Изток заедно с християнството, но започнало да запада по времето на реалистично-практическата Петрова епоха. В Козелската Оптинска пустиня, както е известно, старчеството било благоустроено от старец Леонид, духовен син и приятел на ученика на отец Паисий Величковски - схимонах Теодор, през тридесетте години на нашия век. След Леонид († 1841 г.) старци били споменатите Макарий († 1860 г.) и Амвросий, починал неотдавна (през 1891 г.).
Настоящият труд има за задача да разкрие от религиозно-психологическа гледна точка учението на Светите отци и аскети - древните учители на подвижничеството и руските оптински и други аскетически съвременни писатели, за особеното монашеско устроение - старчеството, за неговите несъмнени добродетели, да изясни цялата необходимост от старчество в монашеския живот, значението му за пасомите ученици, а и за самия пастир - стареца.6
Макар учението и наставленията на подвижниците да се отнасят към също такива подвижници, те имат голямо значение и представляват интерес и за всеки мирянин, който ревнува за своето спасение. Въпреки различното външно устроение общата цел на монасите и миряните е да бъдат истински християни. Изискванията за постигането й и у едните, и у другите са еднакви, защото "един е Господ, една е вярата, едно е кръщението" (Еф. 4:5). Средствата за постигането на това и пастирството и при едните, и при другите по същество са едни и същи. Въпросът за прилагането на високите истини на християнството в живота на различните подвижници има важно значение за всеки християнин. Колкото и да са прости на пръв поглед едни или други евангелски истини, те ни се струват недосегаеми и отвлечени. Кой не е забелязвал и кого не е довеждало в униние това несъответствие на недостатъчната връзка между великите религиозни слова и ежедневието?
За нас е важно да виждаме именно практическото приложение на християнските добродетели в живота и да знаем как християнските истини са се прилагали или се прилагат на дело от обикновени хора при обикновените условия на ежедневието. С една дума, трябват ни убедителни примери на житейски опит и образци на свят живот, изпитани от човека и благословени от Бога. Без прилагането им на практика евангелските истини си остават отвлечени. Затова такива подвижници като например светителя Тихон Воронежки Воронежки, преподобния Сергий Радонежски, преподобния Серафим Саровски, оптинските старци и други са ни скъпи, и за нас е важно да познаваме подвизите им, да знаем как са постъпвали те в нашия, обикновен руски живот. Макар и образецът на съвършенството за всички времена да ни е даден в лицето на Иисус Христос, споменатите велики подвижници са изучавали и подражавали в своя живот на някой от просиялите в древността светци. Свети Макарий Велики например се учил от свети Антоний Велики, свети Иоан Златоуст подражавал на свети апостол Павел, светителят Тихон Воронежки бил "ревнител на Златоуста", а еп. Теофан и отшелникът Иеремия следвали стъпките на свети Тихон.
Аскетичен по душа, руският народ дълбоко почита подвижниците и търси в живота им примери за подражание. Негово любимо четиво освен житията на светиите са отечниците и творенията на подвижниците: на свети Исаак Сирин, на преп. Иоан Лествичник и други. Руският разкол се крепи на това, че хората защитават не правила, а образци за спасение, желаят да възпроизведат изцяло миналото и външната обстановка, сред която са се спасявали предците ни. Въпросът за това как да се спасяваме и как някога са се спасявали, е от основно значение.
"Двама от забележителните покойни оптински старци - казва оптинският старец Амвросий - често говорели така: единият - че изкуството (в случая тази думата се използва като синоним на духовна опитност, свързана с умението за практическото и прилагане. Бел. ред) е половината от светостта, а другият при нечии грешки поради неумерена ревност винаги казвал - свят е, но е неизкусен, защото липсата на изкусност при неуместна ревност често може да доведе до бъркотия не по-малко, отколкото самият грях."7
От тази гледна точка не без основание е и възгледът, че онези, които търсят добродетел, е по-полезно да четат повести за подвижниците и техните назидателни и опитни изречения, отколкото да разсъждават за източника на истината - Свещеното Писание.
"Авва Амон - се казва в един отечник - попитал веднъж стареца Пимен: "Ако се наложи да се говори с ближния, то как ти се струва, за кое е по-добре да се говори с него - за Свещеното Писание или за изреченията и мислите на старците?" Старецът му отвърнал: "Ако не може да се мълчи, то по-добре е да се говори за изреченията на старците, отколкото за Свещеното Писание. Защото да се говори за Свещеното Писание, никак не е безопасно."8
Дали авторът е успял да изпълни задачата си, той оставя на преценката на опитните читатели. За да се разбере и оцени такова жизнено-практическо устроение, каквото е старчеството, е нужен опит. Само старците и послушниците разбират напълно значението му. И теоретично-писменото учение на Отците аскети е понятно повече за извършителите, защото "тези книги (т. е. книгите на Светите аскети) искат дело", "делата на светиите с деяния прочитай", както характерно са се изразявали за тези отечески аскетически творения оптинският игумен Моисей и оптинският старец Леонид. Преосвещеният митрополит Гавриил Петербургски и Филарет Московски, както е известно, са поръчвали на старците да редактират превода на аскетическите творения, направен от професори академици. "Те - казвал митрополит Гавриил за тях на преводачите, - макар и да не владеят гръцкия език като вас, но по-добре познават от опит духовните истини, непостижими само от едното книжно учение, и затова по-добре от вас могат да разберат смисъла на наставленията, съдържащи се в тези книги."9
"Който говори за съвършенство, за радост или за безстрастие - казвал Макарий Велики, - без да е усетил в себе си действеността им и да се е уверил в тях, прилича на човек, който при настъпването на дневния зной върви през голо поле и измъчван от жажда, описва източник, от който струи вода, като си представя, че пие, тъй като устата и езикът му са пресъхнали от палещата жажда, или на човек, който говори за меда, че е сладък, но не го е вкусвал и не познава сладостта му. Ала на дело невинаги е така, както той казва. Защото, когато човек отдели време, та макар и отчасти да пристъпи към делото, тогава ще отсъди сам в себе си: "Оказа се не така, както предполагах аз. По един начин разсъждавах, а другояче действа духът."10
В своя защита ще споменем тук думите на свети Василий Велики:
"Аз ставам и по-сведущ, и по-разумен от самия себе си от самия въпрос, като научавам много неща, които не съм знаел. И грижата да намеря отговор ми става учител. Казано е: "За какво е съкровище в ръцете на глупец?" (Притч. 17:16).11
А тук при християнските подвижници има на какво да се научим! Свети Йоан Златоуст, рисувайки съвременния иночески живот, казва:
"Ела и се учи от иноците. Те са светилници, сияещи по цялата земя; стени, с които се ограждат и поддържат самите градове. Те са се оттеглили в пустинята, за да научат и тебе да презираш светската суета. Те като мъже силни могат да се наслаждават на тишина и сред бурята; а ти, когото отвсякъде връхлита буря, трябва да се успокоиш и поне малко да отдъхнеш от непрестанния прилив на вълните. Ходи при тях по-често, така че като се очистиш с молитвите и наставленията им от непрестанно прилепващата се към тебе нечистота, да можеш да преживееш истинския си живот колкото се може по-добре и да се сподобиш с бъдещи блага... Както онзи, който се изкачи на високо място, дори и да е много малък, изглежда голям, така и те, възлизайки в беседите към високите помисли на праведните, сами изглеждат такива, докато пребивават с тях."12
"Не е ли изпитание земният живот на човека". (Иов. 7:1)
"Пустинниците имат непрестанно желание за Бога". (Антифон на 1-вия глас)
Човешкият живот често се сравнява с море. С тайнствените си дълбини, необозримо-безбрежно, променливо и непостоянно, ту тихо и спокойно, ту бурно, гневно и ревящо, с облика и живота си то наистина напомня океана на човешкия живот. И в човешкия живот има много тайнствени и загадъчни, необясними и неустойчиви, ту слепи като стихията, ту разумни и възвишени неща, множество опасни вълнения и водовъртежи. И колко е жалка крехката човешка ладия в този дълбок, страшен и неведом простор! Тя често се носи като вейка безцелно и безплодно, подхвърляна от всесилния дух на времето или от дръзкото своеволие. Човекът е безсилен да разгадае тайната на своя живот. Той е загадка преди всичко сам за себе си, оказал се средище на различни противоположности, на нещо несъединимо. Понякога той, духовният, побеждава страстта и плътта, понякога пак той, плътският, е победен от страстите и плътта и ту пълзи по земята, ту лети като птица в небето. В практическата си дейност насочва всички свои сили към някакво щастие, нещо търси, нещо желае, увлича се от едно или друго, суети се и пак остава неудовлетворен и неспокоен. Желанията му са безгранични, стремежите - необятни, но силата му е ограничена и волята му е слаба. Безсилен е човекът да определи своето място и целта на живота си, безсилен е да проникне и отвъд буреносния небосклон, отвъд хоризонта на обкръжаващото. Но най-добрите представители на човечеството винаги са се опитвали да осмислят и определят мястото и целта на човешкия живот.
Загадъчният въпрос за смисъла и целта на човешкия живот, за душата, за тайнствения задгробен свят и за отвъдното битие винаги е стоял пред душевния взор на мислещия човек. И той не може да не решава този основен въпрос, защото от това зависи животът му на човек, цялата му жизнена дейност и жизнеспособност. Всяко преднамерено равнодушно отношение към него, или обратното - увлечението в него и правилното му решаване, веднага се отразяват върху живота. Потиснат в една епоха, той с по-голяма сила се изправя в друга, неудачно решен или нерешаван, той заплашва със смърт цял народ. Цялата история на човечеството представлява едно или друго решение на този въпрос, защото всичко най-добро в живота му, всички подобрения и усъвършенствания са предизвикани от отношението към този вечен въпрос.
Къде да се търси решението на тази загадка - тайнствено-неизяснимия живот на човека?
Цялата минала и настояща история на човечеството показва, че човек сам, със свои сили не може да я разреши удовлетворително. Внимателно се вгледайте в миналите векове, в най-прославените народи от древността: до какво са достигнали те сами? Едни от тях - египтяните - решили загадката на живота с учение за преселението на душите, със земното безсмъртие, пожелали са да обезсмъртят себе си чрез огромните пирамиди. Други - гърците - признавали живот заради самия живот, заради удоволствията, наслажденията, заради изкуствата. Трети - римляните - положили в основата на живота утвърждаването на своето желязно могъщество и воля, славата, но като завзели и поробили света, те не завоювали небето и останали както египтяните и гърците с неудовлетворени желания и стремежи. И те изчезнали наред с други неизвестни народи, защото не притежавали истински осмислен отговор на загадката на живота - корена на живота. За тях той тъй си и останал един загадъчен сфинкс. Езическото човечество е като жалкия, обречен на вечно скитане по земята евреин - Ахасфер.
Погледнете накрая съвременните рационалисти на нашия ХIХ век, пантеистите, дарвинистите, безпочвените алтруисти, социалистите, икономическите материалисти - разрешават ли те удовлетворително този въпрос? Като смятат човека за продукт на природата, а неговата нравственост за продукт на икономическото развитие, те отричат духовността и свободата на волята му, като поробват свободната личност на обществото и цивилизацията. Те мечтаят за прогрес, равноправност и материална осигуреност, но не обричат ли така човека на неудовлетворяващото земно щастие, на безкрайно търсене без цел, не го ли карат да се рови само в земята, без да повдига очи към небето? Колкото и възвишени и хуманни да са човешките стремежи, той подобно на Гьотевия Фауст не ще намери удовлетворение за себе си в нищо на земята: нито науката, нито изкуството, нито политиката, нито всеобщото материално благосъстояние и равенство ще го наситят изцяло; и той подобно на неуморимия доктор Фауст не може да се спре върху нищо и да се успокои, да се освободи от заключения в самия него Мефистофел. На самодоволния и учения, който се опитва със своя ум да определи смисъла на живота и да ощастливи човечеството, можем да кажем същото, което казал ангелът Уриил на Ездра.
"Ти не можеш позна - казва той - дори това, що е твое и що е било от младини с тебе, как тогава твоят съсъд би могъл да вмести в себе си Всевишния и в тоя вече явно покварен век да разбере покварата, която е явна за моите очи? ... Защото, както земята е дадена за гора, а морето - за вълните му, тъй и обитателите на земята могат да разберат само онова, що е на земята, а обитателите на небесата могат да разберат онова, що е в небесните висини" (3 Ездр. 4:10-11; 21).
За решаването на този въпрос в помощ на слабия човек идва Божественото откровение. То обяснява раздвоеността му с неговата история, с неговата безсъзнателна неудовлетвореност от земните блага - със стремежа му към Бог и небето. Библията повествува за някогашното единение на човека с Бога, за райското му блаженство. Нарушител на този съюз и това блаженство бил сам човекът, който пожелал да бъде "като богове". Тройната му похот: похотта на плътта, похотта на очите и гордостта (Иоан. 2:16) - родила греха; а грехът родил смъртта (Иак. 1:14-15). Нарушаването на единството с Бога съвпаднало с нарушаването на единството на човека със самия себе си - благата воля на човечеството се склонила към злото. Оттук идва и раздвоеността на човешкото същество. "Ако нямаше падение, нямаше да има и разделение" (Свети Григорий Богослов).
Божествената искра, останала в човека, му напомня за изгубеното блаженство и го потиква да търси навред и по всякакъв начин, "и ние сами, които имаме начатъците на Духа, и ние сами стенем в себе си" (Рим. 8:23). Църковните писатели сравняват плача на човешката душа за изгубеното блаженство, смътния като сън спомен за него с плача и лутането на невестата, търсеща своя жених, на когото е изменила. Тази невеста неясно си припомня предишното блаженство в чертозите на жениха и попаднала на мрачната и задушна земя, тя с мъка и тъга търси изгубеното: денем пита слънцето, а нощем - луната и звездите, задавайки един въпрос: не са ли видели някъде оня, когото търси душата й?13
И ето че след дългото хилядолетно търсене, след безуспешните усилия и трудове изведнъж като ехо се разнася по цялата вселена кроткият, любящ и призоваващ всички глас: "Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя" (Мат. 11:28). "Покайте се, защото се приближи царството Небесно... И ще ви взема при Мене Си, за да бъдете и вие, дето съм Аз... Аз съм Пътят и Истината, и Животът" (Мат. 4:17; гл. 7; Иоан. 14, 6). Този глас е на Самия търсен и неоткриван жених - Христа. Той съжалил заблудената Си невеста и Сам дошъл да потърси загиналата, да излекува раните на болната и да й посочи пътя към изгубения светъл чертог на жениха.
"Главната цел на домостроителството на Спасителя при въплъщението е била - по думите на свети Василий Велики - да приведе човешкото естество в единение със Себе Си и със Спасителя и като премахне лукавото раздвоение, да възстанови първичното единство, подобно на това, както най-изкусният лекар отново свързва разкъсаното на множество части тяло с целебни лекарства."14
И така единението с Бога е възстановено чрез пришествието на Христа, чрез Неговите страдания и кръстната Му смърт. Загадката на живота е решена: на човека е посочена най-висшата цел - съединението с Бога. Посочен му е и пътят към това - пътят на Богоуподобяването и самоусъвършенстването. В любовта към Бога, към светия праведен живот е цялото човешко щастие и блаженство (Иоан. 3:37; 17:3; Мат. 19:17; Марк. 10:19; 16:16 и др.). Не вън - не в земните блага, а вътре в самия човек, в неговата чиста съвест, в победата на духа над плътта трябва да търсим според указанието на Спасителя онова, което е несравнимо със земните съкровища - царството Божие. "Царството Ми - казва Той - не е оттук" (Иоан. 18:36)... "царството Божие вътре във вас е" (Лук. 17:21).
"Стълбата към царството небесно - казва един подвижник - е скрита вътре в твоята душа. Потруди се да влезеш във вътрешната си стаичка и ще видиш небесната стая, защото едната и другата са едно и също, и като влизаш в едната, виждаш и двете."15
"Постарай се - казва и руският подвижник Паисий Величковски - да придобиеш Христа в сърцето си: защото освен в нашето сърце никъде другаде не можем да Го открием. Някой от светците е казал: "Ако в дома ти е заровено съкровище, а ти не знаеш за това, то тогава при тебе е точно така, сякаш него го няма."16
Това постигане на царството Божие се дава на човека чрез много труд - "царството Небесно бива насилвано", пътят към него е скръбен и трънлив (Мат. 11:12). Разпнатият на Голгота изисква и от всички Свои последователи търпеливо носене на кръста: "Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва" (Мат. 16:24).
"Живот и смърт ти аз предложих - казва пророк Моисей на еврейския народ, когато му предава Синайския закон, - избери живота, за да живееш ти и потомството ти" (Втор. 30:19).
И Христос Спасителя предлага на всички да избират между живота и смъртта, между любовта към Него или към света, защото любовта към света е вражда против Бога и Той обича, които Него обичат (Притч. 8:17), да живеят с духа или да умрат в плът. "Защото, ако живеете по плът, ще умрете; но ако чрез духа умъртвявате деянията на тялото, ще бъдете живи" (Рим. 8:13). "Ония пък, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите" (Гал. 5:24).
След Христос са вървели и са живели според Неговото слово и пример и Апостолите. "Обличат се Апостолите в кръстно въоръжение и предават телата си на рани" (стих. Октоих). "Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли или гонение, глад ли или голотия, опасност ли или меч?... нищо не може да ни отлъчи от любовта Божия" (Рим. 8:35-39).
След Апостолите подир Христа тръгнал и сонм мъченици. "Светите мъченици препобеждават голяма скръб и телесна болест, така че човешката природа изнемогва пред дълбочината на страданията им, възбуждана дори само от чудесното зрелище."17 Нито мъчения, нито терзания, нито клади могли да ги принудят да се отрекат от Христа. Те с радост приемали мъките за Него и умирайки с името на сладчайшия Иисус, те, както и Апостолите, живеели за Христа и умирали за Него.
Но отминало времето на мъчениците. През IV век християнската религия била обявена за позволена и станала господстваща в Римската империя. Вече нямало мъчители, но и нямало мъченически венци. По това време на смяна на мъченичеството дошло подвижничеството. Сонмът от мъченици бил заменен от сонм преподобни, мъченията и екзекуциите, пречистващи като горнило душите на онези, които станали Христови невести, се заменили с пустинята, скърбите и самоозлобеността на подвижниците.
"Има хора, казва преп. Иоан Колов, които не само презират временното и суетното, но и не щадят живота си, желаейки по думите на Евангелието да дадат за Христа своята възлюбена душа. Те обичат смъртта заради Христа повече от всички наслаждения и прелести. Но понеже днес няма гонители и възжеланата смърт не се постига скоро, то те се стараят да я понесат другояче, приемайки продължително и насилствено умъртвяване на самите себе си. Те ежедневно претърпяват хиляди болести, постят и се подвизават различно..."18
Подвижничеството станало продължение на мъченичеството - нов вид християнско самоотричане и носене на кръста. Разпъвайки за себе си света чрез девство и нестяжание, чрез послушание и носене на кръста, подвижниците се опитват да разпънат и себе си за света (Гал. 6:14), като по такъв начин получават мъченически венец.
"Какво е кръстът? - пита свети Исаак Сирин и отговаря: Кръстът е воля, готова за всякаква скръб. Пътят Божи е ежедневен кръст."19
"Наистина мъченичеството е свръхестествен и пречуден подвиг" - казва преп. Иоан Лествичник за подвижничеството20, като го нарича духовно изповедничество.21
"Послушанието - казва друг подвижник - е безкръвно мъченичество, където вместо телесните членове се отсича своята воля, наместо проливане на кръв се изтръгват греховните помисли и пожелания."22
Какво е монашеството? То е доброволен, труден подвиг, скрепен от обета за нестяжание, девство и послушание, съзнателно (Лук. 14:28) избран с цел да се уподобим на Бога. Чрез уединението (монах - от гр. monos, сам, един), чрез особения (инок - рус. иной, друг) живот и подвизи, чрез молитви и упражнения - (гр. askeo - изкусно обработвам, упражнявам се - оттук и аскет) посветилият се на Бога се старае да придобие царството Небесно.
Според определението на свети Теодор Студит23 монах е онзи, който гледа към единия Бог, единия Бог желае, на единия Бог принадлежи, на единия Бог се старае да угоди, има мир с Него и бива причина за мира сред другите.
"Монашеството е отричане на всичко друго и непрестанно пребиваване с ума и сърцето в Бога. Монах е този, който вътре в себе си е устроен така, че там е само Бог и той, изчезващ в Бога." (Свет. Теофан Затворник) 24
Оттеглянето от света, уединеният живот в пустинята, в килията, в манастирите и скитовете е предизвикан от невъзможността да се отдадем в света с неговите съблазни и развлечения на неразсеян и целенасочен подвиг. Малкият поток само тогава може да принесе полза, например на земеделеца, когато тече непрестанно и по едно и също русло, ако пък се разделя на вадички, във всяка от тях ще има малко вода и потокът ще бъде безполезен. И в света, за да се обсъди и да се обмисли каквото и да е, трябва уединение. Освобождавайки човека от изкушенията на слуха, езика и погледа (свети Антоний Велики), уединението му дава нужната самонасоченост и самопознание, като обръща вниманието му към себе си. "Умът, който не се простира чрез чувствата върху света, се връща към себе си" (свети Василий Велики). В света като в мътна вода е трудно да видиш себе си, а в уединението, особено в пустинята, като в спокойна прозрачна и светла вода, сякаш в огледало, човек вижда своето лице и своите недостатъци.25
Авва Марко казал на авва Арсений: "Защо страниш от нас?" Старецът отговорил: "Бог вижда, че ви обичам, но не мога да бъда едновременно и с Бога, и с хората. На небето хиляди и милиарди имат една воля, а при човеците волите са различни. А аз не мога да оставя Бога и да бъда с хората."26 Опасността в света човек да остане ни студен, ни горещ и така да бъде изблюван (Откр. 3:15-16), дори направо студен и желанието му да се съсредоточи в Бога и да Му се отдаде изцяло кара подвижниците да водят уединен живот.
Самото монашеско подвижничество (аскетизмът) се проявява в големия и неуморен труд, в безгласното послушание и търпеливото понасяне на всякакви скърби и изкушения, в угнетяването, изтощаването и умъртвяването на плътта по различни начини, в прекомерния пост и молитвата, в лишенията, самоозлобяването и т. н. Аскетизмът не е цел сам по себе си, а средство за самоотречение и усъвършенстване на духа и единение с Христа. Той цели чрез потискането на плътта да даде простор на духа, чрез заглушаването на воплите на животинското да даде възможност на човека да чуе гласа на съвестта, чрез погасяването на страстите да запали в него добродетелите, чрез укротяването на инстинктите на звяра да прояви и проясни Божия образ, чрез понасянето на доброволни скърби - да го научи да понася и принудителните. С една дума, аскетизмът има за цел да помогне на подвижника да се освободи от стария човек с неговите страсти и похоти, за да приеме новия. "Макар външният ни човек и да тлее, но вътрешният от ден на ден се подновява" (2 Кор. 4:16); плътта е силна с немощта на духа и живее от неговата смърт и духът се усилва за сметка на плътското начало - извисява се и расте от неговото притеснение и умъртвяване (Гал. 5:17).
"Авва Даниил казвал, че колкото се угоява тялото, толкова се изтощава душата, и напротив - колкото повече се изтощава тялото, толкова повече укрепва душата."27
"Монахът се учи да умъртвява не тялото, а страстите". "Нищетата, скръбта, тегобата и постът - ето работните оръдия на монашеския живот, а венецът му е смиреномъдрието."28 "Монашеството е всякогашно принуждаване на естеството и неотслабващо опазване на чувствата"29, а "знамението на монаха - по думите на авва Пимен30 - се познава в изкушенията."
"Ако искаш да имаш иночески дела - казва Варсануфий Велики (отг. 203), - трябва да възненавидиш изцяло (своето аз и света), за да се приближиш напълно (до Бога). Възмущавай се (от едното) осиновяване, за да поучиш (другото) осиновяване. Спри да изпълняваш желанията и изпълни желанието. Уязвявай сам себе си и лекувай сам себе си. Умъртви себе си и оживи себе си. Забрави сам себе си и познай сам себе си."
И така аскетизмът, имайки основание в Евангелието, с всичките му проявления произтича от природата на човешкия дух: духът се освобождава от оковите на плътта, като заключва същия този надзирател - плътта - в окови, поробва я и я умъртвява.
Единно по същество, във външното си устройство монашеството се проявява по различен начин. "Цялото монашеско житие се съдържа в три главни устроения и видове подвиг: или в подвижническо уединение и отшелничество; или в това, да се съблюдава безмълвие с един, или най-много с други двама, или накрая в това търпеливо да се пребивава в общежитие."31
Отшелничеството се състои в това - далеч, в пустинята човек да се подвизава сам. Основател на този начин на живот бил Антоний Велики (краят на III век). Безмълвието с един или двама, наричано среден царски път, представлява живот с един или двама сподвижници. Човек винаги има потребност от присъствието на сподвижник. "Аз пожелах - казва за себе си Василий Велики32 - да си намеря някой брат, който е избрал този начин на живот, за да преплувам заедно с него бързо преминаващата вълна на този (монашески) живот."
За основател на безмълвното жителство, на скитското монашество се смята свети Макарий Велики (IV век).
Общежителното монашество се състои в това, че цяло общество подвижници работи за Христа под ръководството на общ наставник - игумена на обителта, подчинявайки се един на друг, понасяйки взаимните тегоби и приемайки, че всичко, което се изисква от телесните потребности, е общо. Учредител на общежителното монашество бил преп. Пахомий Велики (IV век).
Но освен тези чинове съществува още един особен вид монашеско устроение - четвърти, или строго казано, също такъв вид общежително и скитско монашество, но усъвършенстван от практиката, с пълно и строго прилагане на обета на послушание спрямо избрания старец. Това особено устроение е старчеството.
"Има три степени при преуспяващите във възхождането към съвършенство: очистителна, просветителна, тайнствена или деятелна. Първата е присъща на начинаещите, втората - на съвършените. Възхождайки поред по тези три степени, подвижникът пораства до Христовата възраст - до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство"33 (Ефес. 4:13).
Ако имаме пред себе си начинаещ подвижник, кое от посочените устроения би било за него най-добро?
Устройването на всяко нещо, било то християнско или нехристиянско, трябва да оправдава себе си. Като мярка за оценката му служат: а) целта, към която е обърнато, и б) степента на постигането на тази цел с негова помощ. Колкото е по-висока целта - идеалът, на който служи то, от една страна, и колкото по-добре в сравнение със сродните нему начини на устройване отговаря на тази цел, от друга страна, толкова е по-ценно и превъзхождащо. Всички посочени видове монашеско устроение имат една висша цел - постигане на царството Божие, всички те се основават на Евангелското и Апостолското учение и във всички тях е имало подвижници, угодили на Бога и просияли със святост и духовни дарове. Целта им е била една и от тази гледна точка между тях няма разлика.
Но ако разгледаме и сравним посочените монашески устроения откъм тяхната приложимост към силите на човека, ще открием, че според учението на Светите отци аскети най-добро за начинаещия е старчеството. Първото - уединеното пустинножителство - от самото начало е неудобно за него, първо, защото то изключва духовния ръководител, толкова необходим, както ще видим, за духовния живот; и второ, защото за начинаещия, който не е претърпял скърби и не се е очистил от страстите, е преждевременено. Светите отци оприличават пустинножителството с Христовото разпъване на кръста, а съвместния живот с други - на страстите Христови, и казват34: "Както преди кръста нашият Владика Иисус Христос е претърпял много тегоби и унижения, и чак след това възлязъл на кръста, така също никой не може да достигне свято и съвършено успокоение, ако преди това не състрадава на Христа и не претърпи всичките Негови страдания, както говори и Апостолът: Само ако с Него страдаме, за да се и с Него прославим" (Рим. 8:17). Светите отци не съветват немощния, обладан от страсти начинаещ да встъпва и в общежително монашество. Но те съветват да се избягва животът в общност не поради това, че той не е полезен - това е най-полезното монашеско устроение. Свети Василий Велики трудно намирал думи, за да възхвали висотата и величието на подобно житие, също той показал и всички предимства на монашеското общежитие35, където подвижниците по-удобно могат да изпълняват заповедите, (например заповедта за любов към ближния), по-добре могат да опознаят своите достойнства и недостатъци ("Сред множеството братя по-добре се познава душевното устройство и състояние"36). Могат, първо, все повече и повече да преуспяват ("Както конете в своя бяг се стремят да изпреварят един друг, така и в доброто братство един подбужда другия"37) и второ, да се поправят, да разменят взаимно дарования и услуги и т. н. Но при все това общежитието изисква огромно търпение и известна вече степен на съвършенство, което все още не може да се очаква от начинаещия. В общежитието освен на настойника той трябва да се подчинява на цялото братство и на най-последните от него, да търпи от всички досада и безчестие, като мисли за себе си, че е нищо. Всичко това не е по силите на немощния и търпението, което веднага и изобилно се изисква от него, тепърва трябва да бъде постепенно възпитано. Освен това в общежитието той може да бъде или съвсем без ръководител, тъй като манастирският игумен, който има под свое ръководство много братя и съвместява освен пастирски и други, например стопански задължения, понякога може да не бъде ръководител, или пък може да има много ръководители.
Измежду горепосочените видове монашеско устроение Светите отци възхваляват третия вид - средния, царския път - сподвижничеството с двама или трима ("по-добре двама, нежели един" - (Екл. 4:9), като не изискващ голямо търпение, чуден и най-отраден, но и това устроение не предполага непременно, както и общежителното, един-единствен, постоянен и опитен духовен ръководител.
Пълно приложение на духовното ръководство ние намираме едва в последния, четвъртия вид монашеско устроение - в старческото устроение. Старчеството предполага един постоянен, опитен духовен ръководител - старец, който е пастир на ученика си, от ученика като че от някакъв материал, чрез своето ръководство той прави съсъд, вместващ Бога, възвръща и довежда послушника при Бога. Според пълното прилагане на духовното ръководство и по своя ясен, бърз и най-добър отговор относно целта на монашеския аскетизъм старческото устроение е най-добро от всички видове; старческото пастирство е за ученика онова благо иго и леко бреме, които дават покой.
Нека отначало да видим нужно ли е и доколко е нужно ръководството в духовния живот, а след това ще преминем и към самото устроение на старчеството.
"Който вас слуша, Мене слуша" (Лук. 10:16)
"Прелъстиха се уповаващите на самите себе си и решиха, че нямат нужда от ръководител" (Лествица, сл. 1, поучение 7)
Необходим ли е ръководител в духовния живот на ревнуващия за своето спасение начинаещ подвижник? Наистина не може ли той сам да върви по пътя на съвършенството без ръководител, воден само от словото Божие и евангелските указания? Та нали в словото Божие е посочен образът на съвършенството, посочен е и пътят към него; освен това в историята на християнското подвижничество има такива примери, когато подвижниците, твърдо решили да вървят по пътя на подражание на Христа, сами, без видими ръководители и водени само от Бога са преуспявали: такива са например Павел Тивейски, Антоний Велики, Мария Египетска и други. Вярно е, че образът на съвършенството и пътят към него (изпълнението на заповедите) са посочени от Христа в Евангелието, но не бива да се забравя, че човек остава винаги човек: искреното, дори и най-горещо желание не може веднага да го промени, той е така немощен, своеволен и сляп, че се нуждае от странична и постоянна подкрепа, от одобрение, принуда, подробни указания по пътя и т. н. Не бива да се осланяме на примера на преуспелите самотни подвижници.
"Ако на някой от достопочтените отци - казват преподобните Игнатий и Калист, - им се е случвало и без подвига на послушанието да постигнат Боготворно безмълвие и съвършенство по Бога, това става по особено Божие откровение, и то много рядко. А истина е, че което става рядко, както пише нейде, то не е закон на Църквата, както е истина и това, че една лястовичка пролет не прави."38
Тези хора "чудесно, по Божието усмотрение, специално са били призовани към такъв (уединен) живот, който подобава само на съвършените и безстрастните и изисква ангелска твърдост"39.
Такива хора - силни Божии избраници, при които словото се покрива с делото: твърдото намерение е изпълнение, покаянието - спасение, са изключение. Може ли това изключение да бъде неотменно правило за начинаещия? Смята ли той, страстният и немощният, себе си за толкова силен, както тези избраници Божии? Ако очаква чудо за себе си, с това само изкушава Бога. И Светите отци, и опитните аскети учат за нуждата от духовен ръководител и за необходимостта от предварителна християнска педагогика за начинаещия монах.
Това е съвсем естествено: човек не се ражда точно определен веднъж завинаги, не - той има само зародиш на своето бъдещо "аз", и телесно, и духовно той отначало е младенец и трябва да премине някои степени на възрастта по тяло и дух, за да достигне до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство. "Монашеският живот е изкуство на изкуствата и наука на науките"40 и изисква както всяко изкуство, занаят и наука първоначално обучение при познавачи и майстори.
"Както за желаещия да изучи езика на някой народ не е достатъчно сам да си бъде наставник, но се учи от сведущи хора и по такъв начин се научава да говори като чужденец: тъй, мисля, и този живот, понеже не следва естествения път, а отстъпва от него поради своята необикновеност, никой не може да изучи до съвършенство освен под ръководството на някой опитен в него... Защото този начин на живот не е така прост, че при нужда да можем да се доверяваме на собственото си съждение кое е полезно за нас. Решимостта да се опитат неизвестни неща не е безопасна... И в науката за лекуването на душите - любомъдрието - имаме пълната възможност да се научим от онзи, който с дълговременен и продължителен опит е придобил навик в нея. Младостта в повечето случаи и във всяка работа е ненадежден съветник и не е лесно да се намери човек, който добре да изпълни някое достойно дело, ако не призовава за съвет старостта. Колкото по-висока от всички останали занятия е поставената от нас цел, толкова по-внимателни трябва да бъдем: тук липсата на разсъдителност касае самата душа и има опасност да се понесе такава загуба, която се състои в изгубването не на някакви блага, а в гибелта на самите нас и във вреда на собствената ни душа... И така преди всичко трябва да се погрижим за това да си намерим ръководител по този път, за да не тръгнем поради неопитност по някакви нови непроходими и отклоняващи се от истинския път пътеки."41
Пътят на допитване до другите е оправдан с много примери. "Как ще мога (да разбера), ако някой не ме упъти?" - пита велможата дякон ап. Филип (Деян. 8:31); призваният апостол Павел е изпратен за поучение при Анания (Деян. 9:6) и след успешна проповед се съветва с Апостолите: "Да не би да тичам - казва той, - или да съм тичал напразно" (Гал. 2:2). И Светите отци подвижници, дори най-великите от тях, като Антоний Велики, Макарий Велики (Египетски), Св. Пахомий Велики, Иларион, Сава и други, предварително разпитвали за пътищата, съветвали се и се покорявали на други наставници. Те, както се изразява свети Атанасий Велики за Антоний Велики, подобно на мъдри пчели събирали за себе си духовен мед при други подвижници, трупайки го в сърцето си като в кошер. "И да се питат другите, свети Антоний смятал за толкова спасително дело, че и по-късно самият той - учителят на всички, се обръщал с въпроси към някой свой преуспяващ ученик. Така, когато получил от император Констанций покана да посети Константинопол, запитал ученика си Павел Препростия дали да иде, или не. И след като Павел му казал: "Ако идеш, ще бъдеш Антоний, а ако ли не - ще бъдеш авва Антоний", той останал."42
Необходимостта от ръководител за начинаещия се обуславя и от самата невъзможност да се види в истинска светлина, безпристрастно да познае себе си и сигурно да се усъвършенства. Работата е там, че подвижникът трябва да води борба със самия себе си, "не от външния враг трябва да се боим: нашият враг е заключен в нас самите... Наистина човек трябва да разсече себе си на две."43 Едновременно наблюдател и предмет на наблюдението, съдържащ в самия себе си и врага, и приятеля, начинаещият подвижник не може сам да различи кое е "наше и кое - от нашите неприятели" - неговото самолюбие често побеждава благата воля, сладостта на страстите пленява душата и той, стъпвайки на пътя на самооправданието и сделките със съвестта си, сам не забелязва своето самопрелъстяване и самоизмама.
Психологията и опитът достоверно свидетелстват, че другите хора по-ясно виждат нашата душевна нагласа и че на страничния наблюдател е присъщ по-обективно-безпристрастен поглед върху нас. Питаме: може ли болен човек, какъвто е и трябва да осъзнава себе си начинаещият, може ли болният да бъде едновременно и лекар на самия себе си? Може ли той точно да определи болестта си и ако може, което е съмнително - може ли безпристрастно да си предпише горчиви и парливи лекове, ако това е нужно за оздравяването му? Не. Опитът показва, че и безпристрастното, напълно вярно определяне на болестта ни, както и лечебните лекарства са дело на странични хора, на лекари специалисти. Та нали дори опитни и известни медици не лекуват сами болестите си, а се обръщат за рецепти към своите колеги.
"Най-трудно е - казва свети Василий Велики - да познаваш и цериш сам себе си, защото самолюбието е вродено в хората и всеки съди за себе си пристрастно. По-добре може да ни познава и лекува друг, защото онзи, който съди за другите, не е затруднен в истинското разпознаване от страстта на самолюбието."44
И тук ще добавим, че наш истински съдия може да бъде безкрайната доброта, а след нея - някой възроден грешник или светец, човек, преминал през изпитания, мъдрец. Това е така, защото душата съди за друга душа по своето родство с нея, чрез гласа, чрез думите, чрез мълчанието, чрез постъпките, чрез погледите. Добротата разбира от доброта, прямодушието - от прямодушие, благородството - от благородство и т. н. Истински можеш да знаеш цената само на онова, което си загубил и за което съжаляваш.
Ръководител е нужен и за всички подвизи на аскетизма, за упражненията в скърбите, лишенията и изкушенията, които са необходими за делото на духовното самоусъвършенстване. Немощният начинаещ не може сам да се справи с принудителните изкушения и да поема върху себе си доброволни. Неизкушеният начинаещ е подобен в дадения случай на необуздан див кон, който трябва тепърва да бъде обучен. "Конят, докато пасе с дивите животни в горите, е непокорен на хората. А когато го уловят, поставят му тежка юзда, за да го укротят и да се научи да ходи чинно и право. След това опитен ездач го упражнява, за да го направи способен за бран. Надява върху него въоръжения, имам предвид нагръдник и шлем, а преди да му поставят юздата, са я разтърсвали пред очите му, за да свикне с нея и да не се плаши. Обучен, той свиква с битката и още щом чуе тръбен звук, отдалеч усеща боя и сам се устремява срещу врага"45 (Иов. 39:25). Освен това изглежда, че в делото на усъвършенстването и придобиването на добродетели повече, откъдето и да било, е нужна постепенна, равномерна, внимателна и непрестанна борба. Опитът показа, че начинаещият, често ревностен отначало, скоро отслабва от прекомерните усилия или поради тяхната недостатъчност. Днес той побеждава страстите, а утре поради слабост или бездействие допуска страстите да пленят ума му и им се подчинява; днес той умерено подтиква природата си към добродетел, а утре преминава, да предположим, извън пределите на умерените усилия; но и в отслабването на подвига, и в чрезмерния подвиг се крие зло, защото добродетелта се заключава не в излишеството, а в умереността. ("Само умереното дело е безценно" - свети Исаак Сирин, сл. 150).
И Светите отци аскети възхваляват този подвижнически живот, който е подобен на малък, но постоянно течащ и непресъхващ ручей, казва един от руските старци -Амвросий Оптински46.
"Както листото отначало бива винаги зелено, свежо и красиво, а след това постепенно изсъхва, пада и накрая го пренебрегват и тъпчат - казва авва Доротей (поуч. 5), така и човек, от никого неуправляван, отначало винаги има усърдие за подвизи, но след това усърдието му малко по малко охладнява и той, като няма никого да го наставлява, да го поддържа и възпламенява в стремежите му (подобно на листото), неусетно изсъхва и пада". Значи отново е нужен отец ръководител като регулатор на подвижничеството. Накрая особено е необходим духовен ръководител във втората степен на съвършенство на подвижника, при преминаването от деятелен към съзерцателен живот. След очистването от страстите духът се извисява нагоре и при своя полет той лесно може да попадне във властта на въздушния княз, в мрежите на врага на спасението, може да изпадне в така наречената прелест, да остане в нея и дори да загине; и, разбира се, колкото е по-високо извисяването, толкова по-опасно е падението. "Който е сам, леко се побеждава от врага, седящ на Божиите пътища, и горко нему, когато падне, защото няма човек, който да го повдигне."47
Свети Иоан Касиан например разказва за стареца Ирон, който петдесет години прекарал в пост, трудове, бдение и молитва, учудвайки всички със строгостта на подвизите си, но след това, когато си решил да остане сам със своя разум и воля, сметнал сатаната за ангел и по негово внушение се хвърлил в кладенеца, надявайки се, че ангелите ще го възнесат на ръцете си, и се наранил така, че на третия ден след като го извадили от кладенеца, починал.48
Свети Касиан също споменава и за един мъж, който приемал откровения от беса, виждал светлина в килията си и бил подучен да принесе в жертва сина си, което впрочем не станало.
Други двама ревнители на подвижничеството тръгнали през пустинята с надеждата, че Господ ще ги прехрани, но единият без храна загинал, а другият едва се спасил от глад, като приел храна от диваци. Изобщо в животоописанията на подвижниците се посочват много случаи на прелест. Например в пролога от 9 януари и др.
Да предпази от козните на дявола и от прелестта и да насочи правилния полет нагоре може само духовният ръководител. Затова именно всички отци решително заповядват да не се пристъпва към съзерцателен живот без помощта на знаещи, преминали по този път ръководители. "Ако видиш някой млад, по своя воля възхождащ на небето, удръж го, защото ще има полза от това (да го удържиш)."49
"И така, ако ние искаме да напуснем Египет и да бягаме от фараона, то и на нас е необходим някой ходатай като Моисей, който, намирайки се посред деянието и видението, да въздига ръце за нас към Бога."50
Подкрепяйки духовното ръководство от други, Светите отци рисуват цялата пагубност на самостоятелния, самочинен живот. Така, привеждайки думите от Соломоновите притчи: "Дето няма управа, народът отпада, а дето има много съветници, благоденства" (Притч. 11:14), авва Доротей пита:
"На какво учи това място в Свещеното Писание? То ни увещава, казва той, да не разчитаме на самите себе си, да не се смятаме за разумни и да не вярваме, че можем сами да управляваме себе си, защото имаме нужда от помощ и се нуждаем някой да ни наставлява по Бога. Няма по-нещастни и по-близки до гибелта от хората, които нямат наставник по Божия път. Дето има много наставници, народът благоденства. Защото, когато ние се държим за своята воля и следваме нашите оправдания, тогава, вършейки наглед добро дело, сами пред себе си разпъваме мрежи и дори не знаем как ще погинем... Аз не познавам друго падение за монаха освен това, когато той вярва на своето сърце. Някои казват, че от едно пада човек, други - от друго, а аз, както вече казах, не познавам друго падение, освен това човек да следва самия себе си. Няма нищо по-опасно и нищо по-пагубно от това."51
"И кой ще изброи всички падения на онези, които не искат да приемат ръководството на Богоугаждащите мъже?"52 "Възможно ли е за тоя, който живее иначе, т. е. без ръководител, самоугодно и самоволно да си мисли, че живее Божествен живот - питат преподобните Калист и Игнатий. - Съвсем не." И преп. Иоан Лествичник казва53:
"Както онзи, който върви без водач, лесно се отбива от пътя и се изгубва, така и самоволно преминаващият през монашеския живот лесно погива, дори и да познава цялата мъдрост на света."
Свещеномъченикът Петър Дамаскин, след като прочел книгите на Писанието и творенията на много отци, разсъждавайки за хората през всички векове, безкрайно различни по възраст, положение и звание, и размишлявайки за участта им, ги дели на два вида: на спасявани и погиващи - и си задава въпроса коя е причината за това и къде е началото на нашето спасение или на нашата погибел?
"След дълги трудове и съкрушения открих - казва той - следното разсъждение при Светите отци: начало на всяко благо и на всяко зло е даденият на човека разум и волята според разума. Началото на спасението е да остави човек своите желания и разбирания и да твори Божиите желания и разбирания. Преди закона, в закона и в благодатта има много спасявани, защото те са предпочели разума Божи и волята Му пред своите разсъждения и желания; и пак през всичките времена много погинали има, защото те са предпочели своите желания и разбирания пред Божиите. А волята Божия (в частни сучаи) не може да се познае иначе освен чрез разсъждение, и не чрез своето разсъждение а чрез утвърденото от питането на онези, които имат дар на разсъждение и са опитни. Само по такъв начин узнаваме какви дела иска от нас Бог. Ако пък не правим така, не ще можем никак да се спасим. Иначе и това, което почитаме за благо, не е на добро - или защото е ненавременно, или защото не е нужно."54
И така Светите отци, разглеждащи немощта на начинаещите, побеждавани от страстите, сиреч от гнева, яростта, тщеславието, завистта, самомнението и други (според Св. Исаак Сирин, сл. 55, "пустинята приспива страстите, но не ги изкоренява"), и многото различни прелести на врага, които следват самоволното желание, забраняват пустинното житие ("не съветват да се вижда дори и следа от безмълвие"55), привеждайки свидетелство от Писанието: горко на самия, който изпадне в униние или сън, или леност, или отчаяние и няма кой да го повдигне.56 И желаещият да върви по пътя на съвършенството, но подминаващ наставленията и указанията на опитните по самонадеяност или самоволие, не противоречи ли така от първата си крачка на себе си, на своята цел? Не е ли тази самонадеяност все същата гордост, която самоотвержено възнамерява да съкруши в себе си начинаещият подвижник? Преп. Варсануфий Велики (отг. 61) направо, решително казва:
"Който иска напълно да познае пътя, но не върви заедно с друг, който го познава съвършено, никога няма да достигне небесния град." "Бог чрез Божественото Писание и Отците ни е посочил пътя към спасението, като е казал: попитай баща си - и той ще ти обади, старците си - и те ще ти кажат" (Втор. 32:7).
Привеждайки същите думи от Второзаконието, свети Иоан Касиан казва: "Очевидно Господ никому не открива пътищата на съвършенството освен на онези, които са ръководени към това от духовни отци."57
Светите отци подвижници съветват да имаме един постоянен духовен ръководител. "Не всеки трябва да се пита, а един, на когото е поверено управлението и на други... защото не всички могат да ръководят други... Онези, които живеят в мир с тебе, нека бъдат мнозина, но съветник да ти бъде един от хилядата (Сир. 6:6)."58 Един постоянен духовен ръководител може по-добре да познава питащия и да му помага. Така че народната пословица "Много баби - хилаво дете" има основания.
Духовното ръководство в християнската църква не се проявява в един вид. Най-обширният и повсеместен вид пастирство е църковното: от една страна епископите и свещениците, а от друга - миряните. Вторият и третият вид пастирство се осъществяват в монашеския живот - това е манастирското настоятелство и отчеството, или старчеството. И тук с Божието произволение се възлага на едни ръководители отговорността за душите на поверените им братя, а други се поверяват на духовно ръководство (да се ръководи, значи да се вземе инокът за ръка и да се води към спасението). Второто правило на двукратния (или първо-втори) Цариградски събор за ръководството като съществена потребност на монашеството гласи: "По никой начин да не се позволява никому да се удостоява с монашески чин без присъствието на лице, което трябва да го приеме при себе си на послушание, да началства над него и да се грижи за душевното му спасение."
Как и къде да намерим духовен ръководител? На всеки ли може да повери себе си онзи, който търси съвършенство и няма духовен ръководител? Очевидно не. "На добрите учители - казва Василий Велики - и уроците им са добри, а на лошите, разбира се - лоши. Ако повериш себе си на мъж, украсен с много добродетели, ще станеш наследник на благата, които той притежава"59, и "общуването със светци признавам за най-полезно" (т. 6, пос. 8). Живият пример неотразимо въздейства върху хората, следователно, когато живееш с някой добродетелен и съвършен, и ти сам неусетно за себе си усвояваш качествата на съжителя си.
На въпроса на ученик: "Какво да правя, отче, та да имам страх от Бога?" - един опитен старец, Паисий, отвърнал: "Иди и живей с човек, който има страх Божий, защото той ще те научи и тебе да имаш страх Божий."60
"Сближавай се с праведни - казва преп. Исаак (сл. 7) - и чрез тях ще се приближиш до Бога. Общувай със смирени - и ще се научиш на нравите им. Ако да наблюдаваш такива е полезно, то колко по-полезно е учението от техните уста?"
"Този, който върви по стъпките на светостта, може да се приобщи към нея... Както от един горящ светилник пламъкът се предава и на другите светилници, които го докосват (и светлината на първия не намалява, въпреки че се предава на други), така и светостта на този живот приемствено се разпространява от преуспяващия върху приближаващите се към него, защото истинно е пророческото слово, че онзи, който общува с преподобни, непорочни и избрани, сам става като тях (Пс. 17:26-27)."61
Затова Светите отци аскети съветват разсъдливо и внимателно да се избира наставник.
"Ако пък слепец слепеца води, и двамата ще паднат в ямата" (Мат. 15:14; 10:25).
"Мнозина от старците - казва свети Иоан Касиан - наместо полза донасят вреда, наместо утешение - водят до отчаяние питащите, и това се подкрепя от примерите" (Събесед. 2, гл. 10).
"Не всеки, който е стар на години, вече е способен да ръководи; но този, който е достигнал безстрастие и е приел дара на разсъдителността" - казва претърпелият много вреда от неопитни старци свети Петър Дамаскин.
"Не пред всеки човек откривай своите помисли - казва свети Ефрем Сирин, - а само пред онези, за които узнаеш, че са духовни."62
"Не всеки, който дава съвет, е достоен да му се довериш, а само такъв, който преди това сам добре се е разпоредил със свободата си" - свети Исаак Сирин, сл. 78.
"При избор на старец не насочвай вниманието си към такъв, който е побелял поради преклонна възраст - казва авва Исайя, - а към такъв, който е побелял от познание и духовен опит, за да не получиш и ти вреда и да не се размножат страстите ти"63.
И така, "преди да встъпим на пътя на този живот (ръководения живот), ние трябва да разгледаме, изпитаме и, така да се каже, да изкушим кърмчията, за да не попаднем наместо на кърмчия на обикновен гребец, наместо на лекар - на болен, наместо на безпристрастен - на човек, обладан от страсти, наместо в пристан - в бездна, и така да намерим сигурна погибел." (преп. Иоан Лествичник)64
За да се предотвратят грешките при избора на старец, Светите отци посочват добродетелите и признаците, които трябва да притежава добрият ръководител. Лествичник в Слово към пастира нарича ръководителя лекар, учител, притежаващ книга, написана в сърцето, и не от човек научен, безстрастен, в Бога живеещ и т. н. "Правомислието и опитността на наставника могат да се разпознаят по това - казва свети Антоний Велики - съгласно ли е словото му със словото Божие."65
Свети Григорий Нисийски посочва като признаци на опитния мъж любомъдрието, безстрастието и одушевената дейност в добродетелта (т. 7, стр. 389); Василий Велики - непогрешимостта, познаването на Светото Писание, безстрастието, любовта и други (т. 5, стр. 45). "Не всички - казва свети Григорий Синаит - трябва да питаме, а един, на когото е поверено управление и на други, който блести с живота си, бидейки беден, обогатява мнозина, както е казано в Писанието (2Кор. 6:10), който притежава Божествена мъдрост (1Кор. 12:10), именно мъдрост от Духа, разделяща доброто от злото с меча на словото... Не е малък труд да се намери ръководител, незаблуден нито в делата, нито в словата, нито в ръзсъжденията." Не е малък труд, ще допълним думите на Синаит, да намерим такъв съвършен ръководител, защото такива съвършени подвижници са малко, а не защото е трудно да ги различим и отделим сред другите. Когато коренът е свят, тогава и клоните са свети - вътрешното съвършенство се проявява неволно и външно, любвеобилната и съвършена душа става видима и за другите. "Съвършената душа - казва свети Антоний Велики66, - която наистина е умна и добродетелна, се проявява в погледа, походката, гласа, усмивката, разговорите и държанието му. В нея всичко е променено и е приело благообразен вид." "Онзи, който има лоши помисли - казва преп. Никита Стифат67, - прави мрачен и печален израза на лицето си; а онзи, който отглежда благи и безсмъртни кълнове в сърцето си, има радостно и усмихнато лице. Оттук и за всички, които виждат доброто, е явно кой се намира още под игото на нечистите страсти и кой се е освободил от това иго чрез закона на Духа." Може да се каже, че не само които виждат доброто, но и които виждат лошото, по противоположност веднага познават свободния от страсти човек: те безсъзнателно чувстват в него враг и го ненавиждат като светлина, която неволно показва и изобличава тяхната тъма, не можеща да стане светлина. Така фарисеите ненавиждали Христа и Го гонели именно затова, защото Той като светлина Сам по Себе Си, с живота Си неволно показвал тъмните им дела и бил за тях жива съвест.
Човекът полага печата на своето вътрешно "аз", печата на своята индивидуалност върху всичко. Опитният поглед, както е известно, дори по почерка на перото съди вярно за характера на пишещия. Щом можем дори по дреболии да разпознаваме посредствеността, толкова повече можем да различим необикновените, открояващите се в тълпата хора. Те създават около себе си някаква особена атмосфера и е достатъчно да се приближим към тях, да ги погледнем, за да открием това, което ги отличава. "Както скъпоценното миро - казва свети Теодор Едески68, - макар и да е затворено в съсъди, прави благоуханен въздуха на жилището и изпълва с приятни усещания не само онези, които са наблизо, но и стоящите далеч от него, така и благоуханието на добродетелната и боголюбива душа, издавано с всички телесни сетива, на всички, които виждат това, показва скритата вътре добродетел." "Както ухаещият на благовонни аромати бива издаван от тях дори и против волята му, така и носещият в себе си Духа Господен се познава по думите му и по смирението."69 И така доста вярно от пръв поглед може да се определи съвършеният старец и по външния му вид. Иоан Лествичник така описва старците, които е виждал в Египет70:
"Видях украсени с ангелоподобна белота, които са постигнали състояние на най-дълбока незлобливост и премъдра простота, доброволна и посветена на Бога. Защото както е двойствен лукавият човек: един е по външност, друг - по сърдечно разположение, така простият не е двойствен, а е нещо цялостно. Простотата на тези старци не бе безразсъдна и несмислена, както при старите хора в света, които наричат изкуфели. На вид те винаги бяха кротки, приветливи и весели; и словата, и нравите им бяха без преструвки, непринудени и искрени, което при малцина се среща; а вътрешно, в душата си, те като незлобливи младенци, дишаха с Бога и своя наставник, и на бесовете и страстите гледаха с твърдото и строго око на ума."
Следователно не е трудно да познаем съвършените и опитни старци, но при избора трябва да се ръководим още и от своята душевна полза, т. е. за критерий трябва да ни служи нашата болест, ако поне малко от малко сме познали себе си.
"Ако ти си дошъл - казва Иоан Лествичник - при непознат лекар и в неизвестна лечебница, дръж се така, сякаш само минаваш оттам; а междувременно тайно наблюдавай живота и духовната опитност на живеещите там. А когато от силите на духовните художници и служители усетиш полза за недъзите си и особено ако намериш сред тях онова, което трябва да се търси, т. е. лек против душевната надменност, тогава вече пристъпи... и разкъсай пред тях, разкъсай хартията на своята воля."71
"Според качеството на нашите страстите трябва да разсъдим на кой ръководител да се поверим за подчинение и според това именно такъв да изберем. Ако ти си невъздържан и склонен към плътска похот, нека те обучава подвижник, неумолим по отношение на храната, а не чудотворец и такъв, който е готов да приема всички и да ги гощава на трапезата. Ако си високомерен, нека твой ръководител да бъде човек суров и неотстъпчив, а не кротък и човеколюбив. Трябва да се търсят ръководители, които съответстват на нашите недъзи."72
Трябва да се отбележи, че Светите отци посочват идеалните черти на старците, съветват да избираме сред съвършените старец според сърцето си, но такива ръководители има малко. Какво да се прави, ако няма подобен съвършен наставник? Светите отци казват следното за подобен случай: "С молитва и сълзи изпроси от Бога да ти прати ръководител безстрастен и свят."73 "Ако живееш в общежитие, помоли се усърдно на Бога, за да ти покаже човека, който би ти станал добър пастир; защото по-добре е да се наричаш ученик на ученика, отколкото да живееш самоволно и да сбираш безполезните плодове на своята воля."74 Важно при търсенето е искреното желание да узнаем Божията воля, молитвата към Бога и пълното доверие към това, което ще чуем, като към израз на Божията воля, а ръководител винаги ще се намери.
"С голяма загриженост и внимание търси ръководител и ако по Божия благодат намериш, а като търсиш, непременно ще намериш..."75
"Ако някой иска истински - казва авва Доротей, - с цялото си сърце да изпълнява волята Божия, то Бог никога не ще го остави, а всячески ще го настави според Своята воля. Наистина, ако някой повери сърцето си на волята Божия, то Бог ще просвети и малко дете да му я посочи.
Ако пък не иска искрено да изпълнява Божията воля, и при пророк да иде, Бог и на пророка ще внуши да му отговаря съобразно с развратеното му сърце, както е речено в Писанието: "Ако и пророкът се измами и каже дума, Аз Господ измамих този пророк" (Иез. 14:9 - по слав. текст; поуч. 5)"
"И това е дивно - казва преосв. Теофан76 - че на искрено търсещия спасение винаги се дава истински ръководител. И ръководителят, какъвто и да е той, винаги дава точно и вярно ръководство дотолкова, доколкото ръководимият му се поверява с цялата си душа и вяра. Сам Господ вече пази такъв ръководим... Моли се, и Господ ще ти посочи ръководител. Повери се на ръководителя, и Господ ще го научи как да те ръководи."
"Сродните ще се намерят" - казвал оптинският старец отец Леонид, изразявайки с това, че Бог ще доведе при истински наставник онзи, който искрено и от цялата си душа търси спасение; а онзи, който желаейки спасение допуска в себе си и някакви човешки сметки, двоедушничи, не вярва, съмнява се и се самооправдава, такъв ще попадне при същия като него наставник77. Магнитът привлича само подобните му желязо и стомана. "Защото не е неправеден Бог и не ще допусне да се прелъстят онези души, които с вяра и незлобливост смирено са се покорили пред съвета и съда на ближния"78. "Господ ще извести достоен ръководител да те приеме и да носи твоите немощи. Преди две Години Господ ми каза, че ще дойдеш тук" - казва великият старец на ученика Иоан79.
Вярата никога и никъде не ще те посрами. Търси ръководител и ще намериш, ако съвършен наставник не намериш, то по волята Божия и недостоен ще ти бъде пастир. Господ ще го научи да даде потребното на сърцето ти, ала без духовен ръководител не може. За миряните такива Богоизбрани ръководители са пастирите свещеници, а за монасите - игумените или старците."Ако си решил да се подчиниш на Христа, не се изоставяй, сякаш си негоден съсъд... а (така или иначе), като намериш наставник, повери му себе си напълно празен, пренебрегнал и отхвърлил всякаква своя воля, за да се окажеш подобен на чист съсъд и онова добро, което е вложено в тебе, да запазиш за своя похвала и слава."80
"Провери себе си с такова разположение - казва Василий Велики, - с каквото младенецът, измъчван от глад, се доверява на кърмилницата, която го вика за храна; или както човек, желаещ да опази живота си при опасност, се подчинява на онзи, който му протяга средство за спасението.81 Защото Богу е мило не онова, което се поправя по принуда, а онова, което се поправя по добродетел. Добродетелта е от произволение, а не от нужда". "Възложи бремето си на раменете на друг и ще преплуваш тая велика бездна, подкрепян от ръцете на другите."82 "Привържи обременената си ладия към кораба на отците ти, и те ще те насочат към Иисуса, Който може да ти дарува смирение и сила, разум, венец и веселие."83
"Мъдрите старци са като масло за братята, което помазва и укрепява душата" (свети Ефрем Сирин)
Какво представлява старчеството? - Същността на старческото устроение се състои в това, че от подвизаващите се в скита или в общежитието братя се избира един, опитен в духовно-аскетическия живот и несъмнено благочестив инок за ръководител, духовен отец, старец. Доброволните ученици по всяко време се обръщат към избрания старец, откриват пред него цялата си душа, помислите, постъпките и желанията си, търсят съвети и вършат всичко само с негова благословия. Духовните чада се отказват от своята воля, мисли и разбирания, предават всичко това на стареца ръководител, като безусловно, безпрекословно и без съмнения му се подчиняват. Особеността на старческото устроение в сравнение с другите видове монашески живот, както вече казахме, се заключава именно в строгото и пълно прилагане на обета за послушание на духовния старец. "Дай кръв и приеми дух", "остави своите желания и разбирания, за да изпълниш Божиите желания и разбирания" - ето духовното знаме на старчеството. Старецът става за ученика си ум, съвест и сърце, през което по естествен начин се разпределя, движи и обръща кръвта. Старецът е сякаш здрав дъб и около него се увиват и растат като слаби растения онези, които иначе могат да загинат от бурите и ветровете.
Старецът е кормчията на кораба. "Човешкият живот е море, по което ние, влезли в тялото си като в някакъв кораб, мислено плаваме и плаваме непрестанно: ден и нощ, в лошо време и в буря. Това море е бедствено, и не само бедствено, но и голямо, колкото трае продължителността на нашия живот, и толкова много страшни бурни вълнения се надигат в него от духовете на злобата, толкова пирати-демони ни нападат и се опитват да ни потопят, че трудно може да се опише (Пс. 58:15-16). Но да води бодро кораба сред подводни камъни, плитчини и бури, с очи, постоянно обърнати към небето, като се вглежда в звездите на истината и насочва по тях плаването, за да достигне безопасно до пристана на спасението - това е делото и служението на държащия кормилото ръководител."84
Същността и цялата сила на старческото ръководство - на старчеството, се състои в завета между стареца и ученика, според който пред лицето на Бога духовният отец - старецът, поема върху себе си ръководството на душата на ученика към спасение, а ученикът без страх предава изцяло себе си, душата и тялото си на наставника. "Ако спазиш моята заповед, а още повече Божията, изповядвам, че отговарям за тебе в оня ден, когато Бог ще съди тайните на човеците"85 - казва старецът. "Като желязо на ковача се предавам на тебе, светейши отче, за подчинение"86 - казвал послушникът Исидор на своя старец.
Пълното предаване себе си, отричането от своите воля, мисли и желания, съзнание за пълно невежество и умъртвеност87 - ето главното, което се изисква от ученика, който желае да живее като пасом от стареца. Приемането, очистването и усъвършенстването на душата на ученика, решителното уверяване в спасението й, отговорността за нея пред съда Божи - ето задълженията на стареца. Такива са главните условия на завета между ученика и стареца. Той е възможен само въз основа на християнската всеотдайна любов. Отричането от своята воля заради волята Божия (Мат. 16:24) не е ли израз на самоотвержената любов към Бога от страна на ученика, каквато е и майчинската грижа, състраданието и нравствената отговорност за него пред Бога: "Ако пък с нещо те е обидил или ти е длъжен, мини това на моя сметка" (Филим. 1:18), не е ли израз на същата самоотвержена любов от страна на стареца? Този духовен съвет и съюз не се скрепява с никакви писмени документи, но здраво се запечатва върху скрижалите на сърцето; невидим за хората, той е така очевиден за ученика и стареца, че те като в книга виждат и чувстват най-малкото нарушение и отклоняване от него, като я четат със сърцето си. Колко здрав и неразривен е този съюз, можем да съдим по следните два примера.
Преп. Теодор Студит пише:
"Един старец наложил епитимия върху ученика си за това, че онзи не изпълнявал заповедите му, и без да успее да я отмени, починал. След смъртта му ученикът търсил разрешение от наложеното върху него запрещение, но към когото и да се обръщал, никой не се осмелявал да изпълни молбите му и го отпращал към по-висшестоящ. Накрая ученикът се обърнал към Константинополския патриарх Герман с молбата си, но нито патриархът, нито свиканият от него събор на архиереите, не могли да разрешат епитимията на стареца, за когото дори не се знае дали е имал свещенически сан."88
Друг пример. В пролога от 15 октомври се разказва следното:
"Един сирийски послушник нарушил послушанието, наложено му от стареца, и като презрял запрещението, отишъл в Египет. Тук, в Александрия, след дълги и велики подвизи той изповядал Христа и след изтезания умрял като мъченик. Но когато християните погребвали тялото му, почитайки го вече като светец, на три пъти се случвало, че по време на литургия след възгласа на дякона: "Огласени, излезте", ковчегът с мощите на този мъченик за всеобщо учудване се вдигал от мястото си и отлитал в притвора, носен от невидима сила, а след края на литургията пак сам по себе си се връщал в храма. Когато узнали причината за това явление, криеща се в това, че мъченикът е нарушил послушанието и е свързан с клетвата на стареца, поканили този старец да разреши своя послушник и ковчегът повече не помръдвал от мястото си. Следователно въпреки великите подвизи на мъченика, за да придобие венеца, било нужно още старческото разрешение."
Някои ще запитат: за какво е това пълно подчинение на послушника към стареца, къде е свободата на нашата воля? Отговаряме: поради своята немощ човек не може изцяло и веднага да се предаде на Бога и да следва Христа. Той първо трябва да свикне да ограничава самолюбието, своеволието и произвола си и постепенно да отсича волята си чрез самоотвержено изпълнение на чужда човешка воля заради Бога. За да може в замяна на своята да приеме Божията воля, той трябва отначало да възпита в себе си любовта и вярата чрез съвместен живот с човек, който вярва и обича Бога, да предаде своята воля и душа на душата и волята на стареца, за да ги предаде той пък на Бога. "Нашата воля - по думите на авва Пимен89 - е медна стена между човека и Бога. Тя е като камък, противостоящ, съпротивляващ се и противодействащ на волята Божия. И само когато човек остави своята воля, той може да каже: "С моя Бог стена възлизам. Бог! - Непорочен е Неговият път" (Пс. 17:30-31). "Който иска да изпълнява своята воля, той е син на дявола... не се прелъстявайте от дявола и не следвайте (внушенията) на своята воля във вреда на себе си, никога не ще бъде по вашата воля, защото зло не ще изтреби злото"90. Именно това иска ученикът - да разруши тази медна стена и да загърби своята воля с помощта на стареца. Защото "от много опити е доказано, че монасите никога не могат да погасят в себе си пламъка на гнева, печалите, нечистотите, не могат да придобият истинско смирение... ако не се научат преди това да подчиняват волята си на наставника"91.
И така подчинението на стареца не е отрицание на свободната воля на човека, както и служението на делото на нравственото съвършенство - следването на Христа, игото Му, истината, която ни прави свободни (Иоан 8:32 и др.), така и подчинението заради Него, и особено на висок и съвършен дух - е подчинение на най-високите изисквания на своя собствен дух. Така иноците доброволно се предават в робство, за да бъде записано в залога им правото на свобода.92 Следователно тук няма притесняване на свободата, а притесняване на чисто животинския човешки произвол заради свободата на истинските Божии чада. Не тежкото робско чувство на ненавист лежи в основата на самоотверженото подвижничество, а свободната синовна любов към Отца - Бога. Та нали нравствената християнска свобода се заключава не в своеволието, а в самоограничението, както и политическата свобода не е в анархията, а в управлението.
Какво е старецът? Един атонски монах духовник бил запитан защо в днешно време са малко добрите старци. "Затова - отговорил той, - защото сега са малко добрите послушници, а първите стават такива чрез последните."93 И това е вярно: старецът е инок, преминал пътя на послушанието, а от послушанието станал старец - ръководител на другите. Че служението на стареца е продължение на послушанието, това показва и самото му избиране. Не той сам се натрапва и поема върху себе си званието старец, а както в древната християнска Църква общият глас на паството е избирал най-достойния за епископ или презвитер, така и старецът се избира от братята." "Аз, струва ми се, бих захвърлил всичко и бих седял сам в килията, ала само ми се струва и ми се иска - това не е по моята воля" - казвал един руски старец.94 Свети Иоан Касиан разказва, че в египетските манастири настоятелството се е поръчвало само на иноци, преминали опитно послушанието.95
Самото название старец е буквален превод на думата презвитер (на гръцки presvis - най-стар, старец) и е присъщо на всеки пастир свещеник. Обаче не всички старци са били свещеници: при преп. Пафнутий Боровски (жит. от 1 май) в манастира имало около 700 братя, ръководени от старци, сред които нямало нито един свещеник. И трябва да се каже, че откриването на помислите пред старците, за да се изпълни апостолското предание: "Изповядвайте си един другиму греховете.., за да се изцерите" (Иак. 5:16), не е изповед в същинския смисъл на това тайнство. Старецът не е духовник, макар че може и често да се явява такъв, а просто един опитен, приемащ откровенията инок, даващ съвет само на онзи, който се обръща към него.
Като става старец, избраният поема върху себе си най-труден подвиг - подвига на послушанието и огромната отговорност за душите, поверявани и поверяващи се нему. Към него се отнасят строгите думи на Йехова: "Душите им ще потърся от твоята ръка." Той става отговорен страж на подчиняващите му се според апостолския завет: "Покорявайте се на наставниците си и бъдете послушни, защото те, бидейки длъжни да отговарят, бдят за вашите души" (Евр. 13:17). "Ако от Бога си получил дар да предвиждаш бурите, то предизвестявай за тях онези, които са заедно с теб на твоя кораб. Ако пък не правиш така, ще бъдеш виновен за крушението на кораба, защото всички с пълно доверие са възложили на тебе управлението му."96 "Ако и притежаващият слово, което е за полза, не го съобщава обилно, не остава ненаказан; то каква опасност мислиш, възлюбени, грози онези, които с деятелното си съдействие могат да помогнат на страдащите и не го правят? Избавен си от Бога? - избавяй и другите. Спасен ли си? - сам спасявай тласканите към смъртта. Изкупен си? - не се скъпи да изкупваш умъртвените от демоните."97
Самото пастирско служение на стареца, грижата за спасението на поверяващите му се, външното им управление и вътрешното им душевно благоустрояване трябва да се изразява (по думите на свети Теофан Затворник) в следното: усърдния насочвай възможно най-добре; в отпадналия възбуди ревност; отклонилия се настрани постави на нужния път; убития от мъка утеши и въодушеви; захваналия се с неподобаващи неща вразуми; ако пък някои са се скарали, примири ги; ако има обида, разсъди право; ако бедността угнетява, уреди помощ; ако не разбират нещо, разясни го; ако някого оборват страсти, посочи му как да се справи с тях. И така да е винаги - къде с дума, къде с дело, къде със строгост, с ласка, къде сам, къде заедно, като имаш едно предвид - "за да бъдете съвършени и цялостни, без никакъв недостатък" (Иак. 1:4).
Старецът знае, че успехът на неговото служение зависи от неговото нравствено съвършенство: не толкова силна е неговата дума, колкото примерът на живота му и колкото по-високо стои в нравствено отношение, толкова по-голям успех има в служението си. "Ръководството чрез примера на делата - казва свети Григорий Нисийски, е много по-действено, отколкото словесното наставление: всяко слово, неподкрепено с дела, колкото и красноречиво да е поднесено, е подобно на бездушно изображение, на което само багрите и цветовете придават известна живост; а който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството Небесно" (Мат. 5:19), той е наистина жив човек, цъфтящ от красота, действащ и движещ се."98 "Пастирът - по думите на светителя Тихон Воронежки - не е стълб, който неподвижно стои посред пътя и само показва посоката към града, а челен предводител на другите, отговарящ за другите и заради тях подлагащ се на нападения."99
Старецът учи на онова, на което вече сам се е научил: "Лекарю, изцери се сам" и лекарят е само ум, излекувал себе си и лекуващ другите с това, от което сам се е изцерил."100 "Голям срам е за наставника - казва Иоан Лествичник - да се моли Бог да дарува на послушника онова, което той самият не е придобил."101 Той трябва "да учи с дело", "да не поставя за правило онова, което сам не е изпълнил на дело"102.
Сливайки се духовно с учениците, старецът потиска самолюбието и съгрява любовта в себе си. Колко се е разгорявала и как е горяла любовта към немощните ученици, можем да съдим от следните примери. Така един велик старец (преп. Варсануфий) още преди всяка молба от тяхна страна се молел за учениците си. "Аз и преди да ме помолите - им казвал той, - заради горящата в мен любов на Христа, Който е казал: "Възлюби ближния като себе си" (Марк. 12:31), не преставам ден и нощ да моля Бога да ви направи Богоносни. Аз като баща искам да включа децата си в светлото царско войнство, докато те самите не се грижат за това" (отг. 109). "Аз сладостно - казвал той на друг, който искал от него ходатайство пред Бога, - сладостно полагам душата си дори на смърт за тебе; ще ти кажа думите на Рут: "Не ме принуждавай да те оставя... само една смърт ще ме раздели от тебе" (Рут. 1:16-17, Отг. 57). "Състрадая - казал пак той на скърбящ и смутен от изкушението си ученик, - състрадая от цялото си сърце така силно, както никога, особено като си спомням думите на Апостола: "Кой изнемогва, та не изнемогвам и аз? Кой се съблазнява, та аз не се разпалям?" (2Кор. 1:29). И още: "И кога страда един член, страдат с него всички членове" (1Кор. 12:26). Ако и да не постъпвам апостолски, чувал съм, че Апостолът е заповядал да с радваме с ония, които се радват, и да плачем с ония, които плачат" (Рим. 12:15) (отг. 57).
Обилната и самоотвержена любов на стареца, естествено, търси да се прояви и се проявява именно в състраданието, споделената радост и помощта за всички, които се обръщат към него за съвет. Цялото му служение е проява на неговата любов. Старците свързват спасението на ближните със своето спасение и са готови заради помощта към ближните да търпят укори и хули. Защитавайки се от завистливи одумки, старецът преп. Серафим Саровски казвал: "Да речем, че затворя вратата на килията си. Дошлите да потърсят утешение ще ме заклинат в Бога да отворя вратата и като не получат отговор от мене, с тъга ще си тръгнат вкъщи... С какво ще се оправдая тогава пред Бога на страшния Му Съд?"103.
По отношение на забраната да се приемат идващите за съвет миряни (на старчеството се гледало като на нововъведение) старецът Леонид Оптински казва: "Ще пея Богу моему, докле съществувам" (Пс. 145:2). Какво искате? Елате, съдете ме, ако за това ви е дадена власт. Аз живея и ходя пред моя Бог, живея за ближните си, отхвърлил всякакво лицемерие и страх пред светския съд, не се страхувам от никой освен от Бога. Ако съвестта ми е спокойна, сърцето играе весело като на младенец, ако целият ми живот е бил един ден на служение на моя старец и на чадата ми во Христа - от какво да се страхувам?"
"И в Сибир да ме пратите, и клада да запалите и да ме хвърлите на нея, аз ще съм пак същият Леонид. Никого не викам при себе си, а онези, които идват при мене, не мога да прогоня. Мнозина, особено от простолюдието, загиват от неразумие и се нуждаят от духовна помощ. Как мога да презра въпиющите им духовни нужди?"104
И старецът Амвросий пише в едно писмо: "... Мога ли да ви оставя, когато аз поради недостиг на разсъдливост съм презрял своето - душата и собственото си спасение съм оставил на произвола на съдбата, опитвайки се да се грижа за душевната полза на ближните. Не зная има ли някой по-неразумен от мене? Бидейки крайно немощен с тяло и душа, захващам се с делата на силните и здравите душевно и телесно..."
В друго писмо той пише: "Честно казано, не би следвало да уча по-добрите от мен поради моето духовно непотребство; но ми е жал за тебе, когато виждам, че врагът ти досажда много със злите си клевети; и тази жалост ме побеждава и убеждава да ти обяснявам такива неща, които са по-високо от мене..."105
Любовта към немощните братя подтиквала и затворниците да оставят толкова въжделеното за тях молитвено уединение. Един от тях, Георгий, живял като затворник в Задонския Богородичен манастир в течение на 17 години († 1837 г.) казвал: "В какво утешение живях през дните на моето уединение! Бих желал да му посветя всяка минута от живота си, но жал ми е да ви откажа посещение. Без мен вие ще изпаднете в униние и сухост на душата и затова се убеждавам да пожертвам поне малко време за беседа с вас."106
Любовта отваряла устите на безмълвните и движела ръката им по хартията, принуждавайки ги да пишат. "Аз, възлюбени - казва за себе си "изкушеният в дела десни и леви" свети Исаак Сирин, - понеже съм изпаднал в юродство, не мога да запазя тайната в мълчание, но ставам несмислен за полза на братята, защото такава е истинската любов; тя не може да пази нещо в тайна от своите възлюбени" (сл. 38).
Самоотвержената, чиста майчинска любов107 на стареца го кара да поема върху себе си дори непосилното. Когато един послушник (авва Доротей) молил великия старец да поеме греховете му, старецът отвърнал: "Ти ме молиш за нещо, което превишава силите ми, но ще ти открия мярата на любовта; поради привързаност към тебе поемам и ще нося бремето ти" (отг. 19, на Доротей)108; "като мисля, че притежавал любов към Бога - състрадателния и милостив Владика - аз се решавам да кажа: поемем върху себе си половината от твоето бреме (отг. 163). Ако искаш да възложиш всичко върху мене, то заради послушанието, приемам това (отг. 164 ср. и отг. 10); ще отговарям за теб в Съдния ден (58)". "Бог знае, че нито час, нито миг не минава без да те имам в паметта си и да не се моля за теб (отг. 204)... Накрая поради същата тази любов на друго място, подобно на Моисей, който молил Бога и бил готов да пожертва себе си за своя народ, този велик старец казва: "Помоли се за мене, за да мога с дръзновение да изрека: Отче, дай ми там, където бъда аз (Иоан. 16:24), да бъдат и чадата ми. Повярвай, брате мой, че духът ми усърдства да каже на моя Владика, който се радва на просбите на рабите си: Владико! Или заедно с мен въведи и чадата ми в царството Си, или ме заличи от книгата Си" (отг. 110).
И само тази любов дава сили на стареца да води търпеливо ученика си по трудния и трънлив път на съвършенството и да понася скърби заради него. Защото "по някой път се случва учителят да се подлага на безчестие и изкушения заради онези, които са получили от него духовна полза. Защото, казва той, ние сме безчестни и немощни, а вие славни и силни в Христа"109 (1Кор. 4:10). Със своята самоотвержена любов старецът възпитава и в послушника любов към себе си, и послушникът, когато знае, че до него има човек, който му желае душевно благо толкова, колкото и на самия себе си, и дори повече, човек, който самоотвержено и безкористно го обича, неволно се стреми да оправдае тази негова благоразположеност. Освен че желае самото благо и угождение на Бога, независимо от неговата воля и съзнание у послушника се появява желание да не оскърби любещия го наставник. От своя светилник - от любовта и примера - старецът запалва и разгаря в ученика искрата на любов към себе си и Бога, насажда и отглежда в него зърното на вярата, от което пораства дървото на безпрекословното послушание, спасяващо и ученика, и стареца. Именно към възпитаването на любов и вяра в послушника трябва да бъде насочено цялото старческо пастирство и старецът трябва внимателно да опазва любовта и вярата в послушника, като поддържа и себе си на висота. "Когато настоятелят вижда вяра към себе си както от страна на послушниците, така и от страна на посетителите миряни, той е длъжен най-внимателно да опазва себе си във всичко, което говори и върши, осъзнавайки, че на него гледат като на главен образец и възприемат от него всичко като правило и закон" за да не подрони тази вяра, предстоятелят не изтъква своите недостатъци.110 За да не отвърне от себе си немощните послушници, старецът пази в себе си и техните откровения. "Ако брат дойде при тебе и разкрие помислите си, гледай да не ги преразказваш на никого, но се моли за себе си и за него да ви спаси Господ и двамата."111 "Никога не е било Бог, като приеме изповедта, да извади наяве греховете на каещия се: защото така би отвратил грешниците от изповедта и немощните би направил неизцелими. И така, дори да имаме дар за прозорливост, не трябва да изпреварваме съгрешилите, разкривайки греховете им, а да ги подтикваме към изповед, като загатваме това. След изповядването трябва да ги удостояваме с още по-голяма от предишната грижа и най-свободен достъп до нас; защото така те повече преуспяват във вярата и любовта към нас."112
Изобщо невъзмутимо стоящият над житейските дрязги и вълнения старец трябва да бъде снизходителен към немощите на послушника, грижливо да пази като нежно цвете от силен и ранен студ неговата неукрепнала вяра и любов от съблазни. "Ако някои са млади - казвал преп. Иоан Лествичник - или немощни, трябва да ги вдигнем и да ги носим на раменете си, докато не преминат тези истински тесни врата..."113
"Някой си запитал авва Пимен: "Ако видя прегрешението на брата си, подобава ли да го пренебрегна?" Преподобният отвърнал: "Ако пренебрегнем прегрешенията на брата си, и Бог ще пренебрегне нашите" (Жит. 27, авг.). Пак преподобният Пимен на въпроса на старците: "Ако видим братя, дремещи по време на служба, ще позволиш ли да ги разбутаме, за да се събудят и да бдят", отговорил: "Ако видя задрямал брат, ще сложа главата му на коленете си и ще му дам покой."114
Но снизхождението на стареца, разбира се, не бива да е в ущърб на справедливостта. И няма нужда старецът да прибягва към лъжа или притворство: неговата искреност и правдивост са всепобеждаваща сила. Те проличават в думите и държанието му: той говори просто и искрено, не прибягва по думите на стареца Леонид Оптински до наукообразната политика и художественото обръщение на душевното човечество... непритворството, липсата на коварство, откровеността на душата - ето какво е мило на смирения по сърце Господ. Ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството Небесно. Както е научен старецът, тъй и учи.115
Пастирската бащина любов на стареца, според която той поема върху себе си задължението да бъде пастир на други, и неговата духовна опитност му посочват и самия път на пастирството. "Любовта - по думите на свети Тихон - подбира думите, с които може да се съзидава ближният, открива начина за това и насочва ума и езика."116
Ясно е, че старецът, както всеки възпитател, се съобразява с нравствената природа и развитието на послушника. Преди всичко той търпеливо, ласкаво и внимателно изслушва всеки, който се обръща към него за съвет, определя недъга и според това дава всекиму потребното. "При него, стареца, има място и за смиреномъдрие, и за власт, за изобличение и за утешение, за дръзновение и за снизхождение, за строгост и изобщо за всякакво дело."117 На един е нужно само да бъде внимателно изслушан, поради това, че няма съчувстващ слушател, той не знае на кого да изкаже насъбралото се в душата му; на друг е нужен съвет как да постъпи в дадена ситуация, на трети е нужно състрадание и изцеляване на душата и т. н. Старецът дава на всеки, каквото му е нужно: внимателно изслушва първия, на втория дава съвет, на третия предписва лек, поддържа и ободрява колебаещия се, укрепява слабохарактерния и утешава отчаяния, съгрешилия довежда до покаяние и изправяне и т. н.
Според болестта той употребява различни лекарства. "Не на всички е нужно едно и също: на един е нужен остен, на друг - юзда, на тоя епитимия, на оня - прощение, на трети - изобличение и увещаване; всеки има своя страст, свои навици: с тях трябва да се съгласуват и начините на лечение."118 "На едни е нужно мляко като на младенци, а на други - твърда храна. Не на всички, които встъпват в послушание, наставникът казва: Тесни са вратата и стеснен е пътят (Мат. 7:14), и не на всеки казва, че това иго е благо и бремето е леко."119 Укорът към силния и похвалата на разслабения подготвят душата за добри дела" (Илия Екдик) и ако смирените се подчиняват пред словото, горделивите се покоряват със смирение. "Онова - казва преп. Иоан Лествичник, - което понякога е лек за един, за друг е отрова, дори понякога едно и също нещо за едного веднъж е лек, а в друго време - отрова."120 Освен това всяка болест, всяка страст, особено превърналата се в навик, застарялата, не може да бъде излекувана бързо и освен опит са нужни много търпение и любов, за да се изкорени тя. Тя се поддава само на упорито, равномерно и търпеливо лечение. И по трънливия път на духовното усъвършенстване, в делото на постепенното и безспирно изкачване на духовните чада по стълбицата на добродетелта е необходима голяма бдителност от страна на стареца.
"Човекът след грехопадението е вързан с два вида връзки: а) с житейските дела, любовта към света и всичко видимо; б) душата му е окована тайно с оковите на тъмнината, вързана е от духовете на злобата."121 Старецът иска да освободи постепенно послушника от тези двояки връзки. Педагогическите средства за това, освен словото и пример, са най-вече доброволните трудове и лишения, които старецът налага за изкушаване и укрепване на послушника. За значението на всякакъв род скърби, трудове и лишения, които разкриват вътрешното състояние на нашето сърце и служат за неговото съзидание, поради което се наричат изкушения, свети Григорий Палама казва следното: "Както растенията трябва да постудуват през зимата, за да дадат плодове, така изкусителните скърби са необходими за раждането на духовни плодове... Всеки ревнител за съвършенство го постига чрез поемането на доброволни и принудителни трудове и лишения, от които едни идат отвън, а други се устройват при себе си у дома. Но само собствените доброволни трудове не са така благотворни, както онези, които идат отвън не по наша воля. И любовта към Бога най-много се изпитва с прискръбността на принудителните изкушения. Доброволните лишения подготвят душата за понасянето на принудителните, защото, ако е привикнала при първите да не зачита житейските неприятности и славата, тя вече леко понася и последните."122 Чрез своевременни и посилни трудове старецът трябва да ръководи ученика и да го упражнява по този начин в добродетелта. "Както удрят стъблото на конопа, за да могат да получат от него най-тънки влакна, и колкото повече го удрят и разчесват, толкова по-пригодно става то; и както глинения съд прекарват през огън, за да стане кален и годен за употреба, така изкушенията и скърбите са за полза на човека и правят душата му благоизкусна и твърда."123 И "както несправедливо и жалко би било да се отнеме хляба от устата на гладен младенец, така и наставникът на душите нанася вреда и на себе си, и на подвижника, ако не му подава случаи за получаване на венци, каквито той може ежечасно да заслужава чрез понасянето на досада, безчестие, унижения и поругание."124 При това: "Онези, които често изглеждат мъжествени и търпеливи, оставени за известно време като утвърдили се в добродетелта, без да получават вече от настоятеля нито изобличения, нито унижения, се лишават от придобитата кротост и търпение."125 Следователно необходимо е постоянно, неотслабващо старческо пастирство чрез скърби. Нужна е и известна постепенност.
"Както кога се бие мляко, се добива масло или като се блъсне носът, потича кръв (Притч. 30:33). Ако някой иска да превие дръвче или лоза като обръч, той огъва постепенно и те не се пречупват; ако ли пък огъне изведнъж и силно, дръвчето веднага се пречупва."126 Антоний, игумен Малоярославски между другото така иносказателно се изразявал за постепенното изкореняване на страстта на гордостта: "Ако тревата не е нито ниска, нито висока, наричат я павелика (рус. павелика - величая се, гордея се); не я чупи, не я огъвай, а само връхчетата й откъсвай."
При пастирството си старецът отначало упражнява ученика в телесно подчинение и телесни трудове, а чак след това постепенно го въвежда в духовните трудове и го упражнява в тях. "Ако ние - казва Василий Велики - не се намирахме в тяло, необходимо би било да се стремим към съвършеното единствено с душата си. Но понеже човекът е двояк, то и упражняването в добродетелта трябва да бъде двояко, състоящо се в телесни трудове и душевни подвизи." "При начинаещите - казва пак той - вътрешният човек е подобен на външния: но ако външният не е благоустроен, не се доверявай на благоустройството на вътрешния човек."127
"Телесното дело - казва и свети Исаак Сирин (сл. 56) - предшества душевното, както пръстта предшества душата, вдъхната в Адама. Който не е постигнал телесното дело, той не може да придобие и душевното; защото последното се ражда от първото, както класът от пшеничното зърно. А който няма душевно дело, той се лишава и от духовното дарование." "С дела се вкореняват страстите, и с дела, противоположни на тях се изцеряват."128
Самите външни занимания на ученика, както и външната обстановка, не са безразлични за него. "Сърцето вътрешно запечатлява - казва свети Исаак Сирин - по подобие на външните образи" (сл. 56).
"Душата - казва и преп. Иоан Лествичник - се уподобява на телесните занятия и от онова, що прави, заимства образ и се съобразява с него. На един от Ангелите началството послужило като повод за високоумие, макар и не затова да му е било дадено. Едни предразположения има оня, дето седи на престол, а други - седящият на гноището."129 По тази причина, едни или други занятия и физически упражнения на ученика имат голямо влияние за вътрешната му нагласа. Освен това поради тясната връзка на тялото с душата известни движения и жестове на тялото предизвикват едно или друго съответно чувство и при повтарянето им създават известно душевно настроение. Външно-телесното действие, извършвано по принуждение, при упражняването се превръща в вътрешно-духовно и доброволно действие. Така например механичното външно изпълняване на молитвата при продължително и често молитвено положение е способно да предизвика молитвена сърдечна нагласа; принуденото подаване на милостиня при честото му повтаряне се превръща в доброволно130.
Наставникът използва всички физически упражнения, насочва ги към утвърждаването на добрата нагласа на ученика за усмиряване на източника на страстите - тялото, и към подчиняването му на волята, или което е същото, както вече казахме - на духовната страна на послушника.
Обикновено старците се стараят по-силно да съсредоточат вниманието на ученика върху някой отделен духовен въпрос, например върху мисълта за Божието всеприсъствие - по думите на псалмопевеца: "Винаги виждах пред себе си Господа, защото Той е от дясната ми страна; няма да се поклатя" (Пс. 15:18), или например върху паметта за смъртта, съда, обетите на кръщението и др. Тогава всеки предмет от заобикалящия свят може от положителна или отрицателна гледна точка да му напомня за целта на неговия подвиг и така да подбужда ревността му за подвиг. Така в житието на преп. Памво се разказва, че когато преподобният старец видял една нагиздена блудница, започнал да плаче и братята го попитали коя е причината за неговите сълзи, а старецът отговорил: "Плача, първо, за погиналата душа на тази жена, а после и за това, че аз не се грижа толкова за душата си, колкото тя за тялото си" (Миней, 18 юли).
И светителят Тихон Воронежки събирал духовно съкровище от външния свят, защото по неговите думи "... от всеки случай и от всяко видимо създание може да обръщаме разсъждението си към невидимите... и така да имаме полза за духа... С нищо друго не може така да се обясни, да стане разбираемо и да се насади в паметта учението, както чрез подобията на онези неща, които са достъпни за чувствата ни и се намират пред очите ни."131 Старецът започва от изкореняването на страстите в начинаещия и след това преминава към насаждането на добродетели. Цялото му внимание трябва да е съсредоточено, цялото му пастирство е устремено към изкореняване на корена на страстите, на главната страст - самолюбието: "майка на страстите е самолюбието"132, "начало на всички страсти е самолюбието, а краят им - гордостта"133. Убивайки този стоглав змей - самолюбието, старецът едновременно с това привива и затвърждава в ученика някоя добродетел, която става крайъгълен камък на зданието на добродетелите. Страстите и добродетелите имат едно общо свойство. Всички пороци и всички страсти са тясно свързани и като че преплетени помежду си: една страст поражда друга и лесно води към нея. Както ако дръпнеш една брънка от веригата, другите се раздвижват понеже са свързани с първата, така и страстите: една страст, добила сила, задвижва и води след себе си цялото им котило: например тщеславието предизвиква любостяжание, скъперничество и т. н.
Светите отци (свети Ефрем Сирин, Иоан Лествичник , Иоан Касиан, Нил Синайски) различават осем "началстващи", главни страсти: чревоугодие, блуд, сребролюбие, гняв, печал, униние, тщеславие и гордост. Тези страсти се свеждат към три: чревоугодието, сребролюбието и тщеславието134; и накрая - към една главна страст - самолюбието. "Да предположим - казва Иоан Лествичник, - че има дванадесет безчестни страсти; ако доброволно възлюбиш една от тях, тоест гордостта, то и само тя ще запълни мястото на останалите единадесет"135. Както са свързани помежду си страстите, така са "приемствени"136, свързани помежду си и добродетелите. Не може да се разбере и придобие една добродетел, без да се докоснат другите. Една единствена добродетел, поради неразривността си с другите (1Кор. 12:26), поражда и тях. Не може точно да се разграничат добродетелите - често пъти това е една и съща добродетел, но се нарича различно; но всички добродетели, точно както и страстите, се свеждат към една - самоотвержената любов. "Всички добродетели не са нищо друго, освен любов в различни видове" (Блаж. Августин). "Няма нито една добродетел, сдружаваща и съединяваща човека с Бога, която да не зависи от любовта и да не се съсредоточава в нея, по несравним начин поддържана и съхранявана от нея."137 Любовта и самолюбието са два несъвместими и противоположни полюса: "Не бъди самолюбив, и ще бъдеш Боголюбив, не бъди самоугодлив, и ще бъдеш братолюбив", казва свети Максим Изповедник.
Поради родството на всички добродетели помежду им необходимо е твърдо основаване върху някоя от тях. За да възлезе на небето, всеки подвижник трябва да има своя нравствена тояжка, на която да може да се обляга, трябва да има някаква добродетел, към която да може да присади и другите.138
Най-често такава нравствена тояжка за духовното възхождение за послушниците става послушанието. Именно него - това послушание - старецът полага в основата на добродетелите и се старае да го положи здраво като фундамент - да го укрепи, да го направи непоколебимо. "Към всичко трябва да бъдеш търпелив - съветва преп. Иоан Лествичник, - освен към престъпването на онова, което си заповядал..."139 "По-добре е да се изгони послушникът от обителта, отколкото да му се позволи да налага волята си"(14, 4).
Ако ще ме питате, тогава ме и слушайте; а ако не ме слушате, тогава не идвайте при мене", често кавал оптинският старец Леонид140.
След като утвърди фундамента - послушанието, старецът въздига послушника към съвършенството по определени стъпала. Такива стъпала има три, и първото от тях е послушникът да познае дълбоко своята немощ. Различните видове изкушения и скърби, изнурителният телесен труд, но най- вече духовният труд - борбата с помислите и страстите - показват на послушника неговата немощ и безсилие. Това съзнаване на немощта е началото на просветляването на душата му и крачка към нейното оздравяване. Познаването на немощите кара да се търси помощ от силните и по-често да се прибягва чрез стареца към Божието всемогъщество. "Блажен човекът, който познава своята немощ, защото това познание става за него основа, корен и начало на добрия успех. Позналият немощта си подига душата си от разслаблението, омрачаващо познанието, и се запасява с внимание... като сравнява своята немощ с Божията помощ, той познава величието на последната."141
Второто стъпало, на което старецът се старае да въздигне своя ученик, е самоукоряването. То се състои в това, послушникът винаги, във всичко и за всичко да укорява себе си и да не прехвърля своята вина върху другите. "Самоукорението заменя досадите и безчестията и довежда искрено приемащия го до носенето на кръста заради Христа Иисуса, нашия Господ."142 "Начало на спасението е осъждането на самия себе си."143 "Къде е онзи старец - казва авва Доротей, - който на въпроса: "Кое е главното, което си намерил по тоя път, отче", отговорил: "Главното е за всичко да укоряваш себе си." Така и авва Пимен казал: "Без една добродетел е трудно да устои човек, пък дори всички останали да са влезли в дома му - без добродетелта на самоукорението."144 И свети Антоний Велики казва: "Голямо дело е да възлагаме пред Божието лице върху себе си своите грехове и до последен дъх да очакваме изкушения. И нашите отци намирали покой в самоукорението." "И наистина - продължава авва Доротей, - ако човек постигне множество добродетели, но не се придържа към пътя на самоукорението, никога не ще престане да оскърбява себе си и другите, като погубва с това всички свои трудове. Онзи, който укорява себе си, винаги пребивава в радост, винаги пребивава в спокойствие, смятайки се за достоен за всичко най-неприятно. Той така е пожелал" (поуч. 7). Несъвършеният човек се опитва винаги да оправдае себе си, а за грешките си иска да обвинява другите и често пъти наистина оправдава себе си, но това самооправдаване и самодоволство са опасни, защото в най-добрия случай водят до застиналата праведност на фарисея. А Богу и една сълза на съкрушение е по-скъпа от мнимата праведност. "Ние трябва - казва свети Антоний Велики - винаги да укоряваме сами себе си във всичко, и да правим това искрено; защото онзи, който сам се укорява, него оправдава и прославя Бог."145
"Всеки пред всички винаги и за всички е виновен" - това съзнание предпазва подвижника от така обичайното и така гибелното осъждане на ближните и от самооправданието. Чрез произхода от един човек, първия Адам, и неизречимата любов на втория Адам - Христа, хората са тясно свързани помежду си и представляват едно цяло - едно тяло, в което ако страда един член, страдат и всички останали. Известният настоятел на Оптинската пустиня архимандрит Моисей146 пише за себе си: "На трапезата проблесна в ума ми разбиране относно живеещите с мене братя - грешките им, видени от мен и изповядани от тях, да приемам върху себе си и да се покайвам за тях като за свои собствени, за да не ги осъдя строго и да не пламна от гняв. Също и те трябва да поемат върху себе си и моите грешки, като ги изповядват пред Бога. И нека ни даде Господ разум и сили да носим тегобите един другиму и така да пазим Христовия закон, любовта и мира. Нека грешките, простъпките и греховете на братята да бъдат и мои."147
Третото стъпало на духовното възхождане е благодарното понасяне на скръбните изкушения. Старецът разкрива пред погледа на ученика, че скърбите и изкушения имат пречистващо и важно значение за преуспяването на подвижника и го научава търпеливо и благодарно да ги понася, като го подготвя към това чрез "изкушение и обучаващо допущение". "Както на болните за възвръщане на здравето е нужно рязане и изгаряне - казва свети Петър Дамаскин, - така и на нас са нужни съкрушение и трудове на покаянието, за да си възвърнем първичното здраве на душата. И мъдрият приема скърбите като достоен за тях и смята, че заслужава дори повече, отколкото това, което му се случва, и се радва, че се е удостоил малко да поскърби през тоя век, за да облекчи многото мъчения, които е приготвил за себе си в бъдния."148 "В нас - казва свет. Теофан Затворник, - се крие всякакво зло вследствие на падението. От това зло трябва да се очисти сърцето. Но за да се очисти, то трябва да се види; за да се види, трябва да излезе от своето скривалище. Именно това правят изкушенията, идващи от плътта, света и дявола. Те изкарват навън скритото в нас зло; както лошите сокове излизат навън чрез обрив, така и скритото в нас зло излиза наяве чрез лошите мисли, чувства, усещания и пориви... Както обривът не се лекува чрез скриване вътре в тялото, а се очиства, а тогава и вътрешните сокове се очистват, така и в душата - когато лошото, откриващо се в мислите, чувствата и позивите, не се скрива вътре, а се отсича, тогава и душевната чистота се утвърждава отвътре...149
"Иди и се моли на Бога да ти даде изкушение и онова съкрушение и смирение, което си имал преди, защото чрез изкушението душата се усъвършенства" - казал един старец на дошлия при него Иоан Колов в отговор на думите му, че се е молил на Бога да бъде избавен от страстите и поради това е придобил спокойствие.150
Трудно е старческото служение и много самоотвержена любов е потребна на стареца в пастирското му дело, за да може да каже подобно на Апостола: "За иудеите станах иудеин, за да придобия иудеите... За всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои" (1Кор. 9:20, 22), за да се радва с ония, които се радват, и да плаче с ония, които плачат" (Рим. 12:15). Но поемайки толкова трудна и голяма отговорност, старецът чрез нея получава и своята велика награда. Служението за спасение на душите е най-главното християнско служение, "лекуването на човека е по-добро от всякакви други дела и добродетели"151.
"За всеки, надарен със силата на диханието - казва