Св. Теофан Затворник
Святитель Феофан Затворник, Вышенский
Bishop Theophan, the Recluse of Vysha
10 януари 1815 - 6 януари 1894
Чества се на 10 януари (23 януари ст.стил) и на 16 юни (Пренасяне мощите на св. Теофан)
|
Св. Теофан ЗатворникСвятитель Феофан Затворник, Вышенский 10 януари 1815 - 6 януари 1894 Чества се на 10 януари (23 януари ст.стил) и на 16 юни (Пренасяне мощите на св. Теофан)
|
Православия наставниче, благочестия учителю и чистоты,
Вышенский подвижниче святителю Феофане богомудре,
писаньми
твоими Слово Божие изъяснил еси
и всем верным путь ко спасению указал еси, / моли Христа Бога спастися душам нашим.
Богоявлению тезоименитый, святителю Феофане,
ученьми Твоими многи люди просветил еси,
со Ангелы ныне предстоя Престолу
Святыя Троицы,
моли непрестанно о всех нас.
Живот и творчество:
Размисли, слова и наставления от св. Теофан Затворник
През погледа на съвременниците
От светителя на руски език:
Свети Теофан
Затворник, в света Георгий Васильевич Говоров, се родил на 10 януари 1815 година в с. Чернавское, Орловска губерния. Баща му
Василий Тимофеевич бил свещеник и се отличавал с дълбоко благочестие. Майката на светителя, Татьяна Ивановна, произхождала от
свещеническо семейство и имала тих, кротък нрав и любвеобвилно сърце.
От ранна възраст Георгий се отличавал с кротост, мълчаливост и любов към уединението. Първоначалното си образование получил в родния си дом, заедно с тримата си братя и три сестри. По-късно с лекота завършил шестгодишния курс на Ливенското духовно училище и заедно с най-добрите ученици преминал в Орловската семинария. Психологията и философията възбудили у него особен интерес, но изучавал прилежно всички предмети. По време на поклонническо пътуване до Задонския манастир, където почивали мощите на св.Тихон Задонски (тогава все още непрославен), у юношата се появило необичайно и все по-нарастващо благоговение към светителя.
Завършил с отличие семинарията в 1837 г., Георгий Говоров продължил обучението си в Киевската Духовна академия, която по това време била в цветущо състояние. Киевският митрополит Филарет (Амфитеатров), наречен поради светия си живот Филарет Благочестиви, отделял голямо внимание на развитието на вътрешния, духовно-религиозен живот на студентите в академията. Георгий станал добър познавач на Св. Писание, а редом с любимите му занятия с църковно красноречие, рано се проявил и писателският му дар. Благодатно влияние върху него оказала и Киево-Печьорската лавра и другите киевски светини - красноречиви свидетелства за подвизите на руското иночество. До края на дните си светителят си спомнял: "Киевската лавра е неземна обител".
През последната учебна година Георгий Говоров решил да се посвети изцяло на служение на Църквата в иночески чин. В 1840 г. приел монашески постриг и още същата година бил ръкоположен в сан йеродякон и йеромонах.
През годините след завършването на образованието си йеромонах Теофан преподавал в Петербургската духовна академия (от 1844 г.), където преподавал нравствено и пастирско богословие.
Предаността към християнското възпитание не намалила влечението на йеромонах Теофан към уединения монашески живот. Затова в 1847 г. по негова молба бил включен в състава на Духовната мисия в Йерусалим. Шестгодишното му пребиваване на Изток имало огромно нравствено и духовно значение за него: той посещавал светите обители и влязъл в тясна духовна връзка с атонските старци, които оказали благотворно влияние на насоката на духовния му живот.
Със започването на Кримската война членовете на Мисията били отзовани в Русия. Вече с архимандритски сан, Теофан преподавал отново в Петербургската Духовна академия, този път канонично право, а по-късно станал ректор на Олонецката Духовна семинария.
През 1856 г. архим. Теофан бил назначен за настоятел на Посолската църква в Константинопол, където изрядно изпълнявал задълженията си, затвърдил познанията си по гръцки език и събирал скъпоценните бисери на светоотеческата писменост.
През следващите две години бъдещият светител заемал ректорски пост в Петербургската духовна академия, а в 1859 г. бил ръкоположен в епископски сан. По време на служението си в гр. Тамбов и гр. Владимир еп. Теофан Тамбовски се проявил като ревностен проповедник.
На 17 юни 1866 г. по собствено желание преосвещеният Теофан се оттеглил от епископско служение и станал настоятел на известната със своя строг иночески устав Вишенска пустиня в Тамбовска епархия. Манастирските стени го призовали към друг духовен подвиг. През първите шест години преосвещеният присъствал на всички църковни служби и заедно с монасите приемал посетители, търсещи духовните му съвети, а след пасхалните дни на 1872 г. приел пълен затвор: живеел уединено и животът му преминавал в богослужение и молитва. В келията му била устроена малка църква, в която той сам служил Божествената литургия във всички неделни и празнични дни, а през последните 11 години - ежедневно.
От всички краища на Русия във Вишенската пустиня пристигали писма до епископа-затворник. Всички, простолюдие и сановници, се обръщали към него за утеха и облекчение на скърбите си, за съвет и за разрешение на недоумениета си. Улавяйки удивително точно духовните потребности на пишещия, светителят установил близка духовна връзка с тях.
С трезвение, бодърствуване и непрекъснато внимание над себе си, подвижникът-затворник достигнал висока степен на духовно съвършенство. Самоотвержената му любов към хората била особена нравствена сила, която привличала съвременниците му и продължава да привлича към неговата памет и творения последвалите поколения християни.
На 6 януари 1894 г. епископ Теофан мирно се споминал в деня на престолния празник на своя келиен храм "Кръщение Господне".
В 1988 година, близо сто години след смъртта му, Църквата канонизирала този ярък подвижник на вярата и благочестието, който оказал силно влияние върху духовното възраждане на съвременното му общество.
Св. Теофан оставил много богословски трудове, преводи и писма към хората, на които станал задочен духовник. Духовното му наследство, което пресъздава идеала за истинския живот на християнина, както и пътя за неговото достигане, било възприемано като всестранно ръководство в духовния живот още от неговите съвременници.
Сред най-ценните му творби са неговото "Тълкувание на апостолските послания", кн. "Начертание христианского нравоучения", лекциите му за православното образование и възпитание "Пътят към спасението" (в. 1-3, 1868-69), сборникът "Слова на архимандрит Теофан" (1859), в които светителят проповядва духовно-нравственото усъвършенстване като истински прогрес на човечеството. А интимно-поучителните "Събрани писма" (1898-1901) съдържат размишления за християнския живот, за последните дни на човечеството и за това как да преодоляваме съблазните и малодушието.
От преводните му работи най-значим е преводът на руски език на "Добротолюбие" (т. 1-5) - един паметник на патристичната литература, който съдържа писания за духовния живот на основателите и великите учители на християнската аскетика. (Виж също: Добротолюбие (Филокалия)
Pravoslavieto.com
по материали от руския православен Интернет, в т.ч.
www.days.ru, www.pravoslavie.uz, www.orthlib.narod.ru, www.sv-rus.ru.
Съвместният труд на тялото и душата е същото, както стъпването ту на единия, ту на другия крак и представлява най-благоуспешно шествие след Господа.
Законът на постничеството е: пребивавай в Бог с ума и сърцето си с откъсване от всичко, отсичайки всяко самоугодие не само в телесното, но и в духовното, като вършиш всичко за Божия слава и за благо на ближните и носиш охотно и с любов постническите трудове и лишения в храната, съня, почивката, в утешенията на взаимното общуване.
Постът е всестранно въздържание, молитвата - всестранно Богообщение; единият защитава отвън, а другата отвътре устремява против враговете огнено всеоръжие. ... Може ли да се мисли, че където няма пост и молитва, там вече има бяс? Може. Вселявайки се в човека, бесовете невинаги показват това, а се притаяват, като тихомълком научават своя стопанин на всяко зло и го отклоняват от всяко добро; и той е уверен, че върши всичко сам, а междувременно само изпълнява волята на своя враг. Но само се залови с молитва и пост - врагът тозчас ще си иде и отстрани ще изчаква сгоден случай да се върне отново; и действително се връща, щом само биват оставени молитвата и постът.
Господ е постил, Апостолите са постили, и при това не малко, а пребивавали, както казва апостол Павел за себе си, често в пост; и всички Божии светии са спазвали строг пост, така че ако ни беше дадено да видим райските обители, не бихме намерили там ни един, който да е избягвал поста. Така и трябва. С нарушаването на поста е изгубен раят и поемането на строг пост трябва да бъде сред средствата за възвръщане на изгубения рай.
Загрижи ли се някой поне малко за душата, веднага започва да пости, и колкото е по-силна грижата му, толкова по-строго пости. ... Защото при пост делото върви по-успешно и е по-леко да се овладее душата.
Основата на страстите е в плътта; когато плътта е изтощена, тогава сякаш се подкопава крепостта на страстите и тя се руши. А да се победят страстите без пост, би било чудо, подобно на това да бъдеш обхванат от пламъци и да не изгаряш. Онзи, който в излишък задоволява плътта си с храна, сън и покой, как да задържи нещо духовно във вниманието и намеренията си? Да се откъсне от земята, да влезе в съзерцание на невидимите неща и да се стреми към тях за него е също толкова трудно, колкото за стара, изтощена птица да се вдигне от земята.
Постът е да не ядете до насита, а да оставате малко гладна, та нито мисълта, нито сърцето да бъдат обременявани.
Постът е
външно дело. Той трябва да се предприема по изискването на вътрешния живот.
Постът не е цел, а средство. По-добре е в това отноошение да не се обвързвате с неизменно правило, като с окови, а кога така, кога иначе, само че без отстъпки и самосъжаление, но и без жестокост, довеждаща до изтощение.
"Викай високо - казва Господ на свети пророк Исаия - не се въздържай и посочи на народа Ми беззаконието му". Какво направили хората? "Те всеки ден Ме търсят, желаят да се приближат към Бога". Но нима в това има грях" Та нали това и трябва да правят. Да, но работата е там, че го правят не така, както подобава. Надяват се да преуспеят в търсенето си само с пост и нерадеят за делата на правдата и любовта. И постът Ми е приятен, казва Господ, но само такъв, когато, смирявайки тялото си, прощават обидите и дълговете, хранят гладните, въвеждат в дома си бездомните, обличат голите. Когато всичко това го има в поста, тогава търсенето Ми и приближаването към Мене ще бъде успешно; "тогава твоята светлина ще се яви като зора... и слава Господня ще те придружава. Тогава ти ще позовеш - и Господ ще чуе, ще извикаш - и Той ще каже: ето Ме!... и Господ ще ти бъде винаги водач (Ис. 58:1-11).
Светците стават светци чрез пастирите. Това не означава, че последните имат собствена сила или че са извор на сили, а че те стоят по средата, на границата между земята и небето и ту хората възвеждат към Бога, ту чрез тях Бог снизхожда до човеците. Епископството е основата на пастирството. То излива благодат от Бога чрез свещенството върху целия свят, особено върху вярващите. Така че никой не се доближава до Бога и не получава милости от Него, освен чрез свещените лица, намиращи се в Църквата.
Делото на пастира е апостолско дело, затова и духът на пастира трябва да бъде апостолски.
"Горко вам, задето затваряте царството небесно пред човеците" (Мат. 23:13). Това е казано на архиереите, които нито сами учат народа на спасителния път, нито подтикват свещениците да правят това; казано е и на свещениците, които оставят хората в невежество и не се грижат да им обясняват какво е нужно за спасението на техните души. Поради това народът тъне в духовна слепота и една част от хората остават с убеждението, че вървят правилно, а други, макар и да виждат, че не са на прав път, не поемат в правилна посока, защото не знаят как и къде трябва да вървят. Поради това сред народа се появяват различни безсмислени и глупави съждения, поради това и лесно намира достъп до него всякакво зло учение.
Свещеникът обикновено мисли, че в неговата енория всичко е изправно, и започва действия едва тогава, когато вече това зло се разраства и излиза навън. Но тогава нищо не може да се направи. За основен дълг на своята съвест свещеникът трябва да приема усъвършенстването на пълнолетните в познанието на християнската вяра, а младото поколение да подготвя още от първите му съзнателни години, като обяснява това, което му е необходимо и което то трябва да знае.
Радвайте се, православни християни, че се удостоихте да се причастите със
светите Христови Тайни. И толкова повече радвайте се, че се удостоихте с това днес, тъй като самото Тайнство е установено на
днешния ден.
На днешния ден Господ е причастил светите Апостоли и им поръчал да учредят в светата Църква такова причастяване. Светите Апостоли учредили това. Ето и ние се причастяваме с пречистото тяло и пречистата кръв на Господа, за изцеряване на душата и тялото.
Радвайте се всички, които се удостоихте с тоя велик Божи дар. Но радвайте се със страх. Казвайте в себе си: Слава на Тебе, Боже! Слава на Тебе, Боже! Слава на Тебе, Боже! Но не разсейвайте вашите мисли и чувства и внимателно пазете и душите и телата си. Вие се готвихте за светото Причастие с благоговение, но не помисляйте, че всичко е свършено и няма за какво повече да се трудите. Вие се потрудихте, за да получите дара. Сега трябва да се трудите, за да го запазите и да се ползвате от него спасително.
Някои ще запитат, защо е установено да се причастяваме и през Страстната седмица? Между впрочем и затова, за да помнят причастниците страданията на Господа и всякак да се пазят да не Му причинят нови страдания, след като са Го приели в светите Тайни. Нали Господ и сега още продължава да страда. Само че тогава Той е страдал от неверните юдеи, а сега страда от християните, които след светото Причастие не се стараят да живеят по християнски.
Когато се причастяваме, ние приемаме Господа у себе си. Нашето сърце става жилище на Господа и Господ в него е спокоен. Но ако след това някой започне да мисли за зло, желае злото и върши зло, с това той причинява безпокойство на Господа. Той ще се чувствува стеснен в такова сърце и ще страда в него.
Ще ви поясня това с един пример. Представете си, че някой ви покани на гости и ви настани в такава стая, дето няма на какво да се седне, през счупените прозорци духа вятър, от тавана тече, на пода мокро, в стаята хвърчат и хапят комари. За всички ни би било истинско страдание да бъдем в такава стая. Така и Господ страда в причастниците, когато те след светото Причастие не пазят както трябва жилището на своята душа, когато в тях мислите, желанията и чувствата, делата и думите не са в ред.
Защото когато някой се разсейва и дава воля на своите мисли, това е същото, че жилището на нашата душа е със счупени прозорци, през които вятърът духа и безпокои Господа.
Когато някой мисли само за това - да яде, да пие и да се весели, това значи, че за Господа е мокро и кално в жилището на нашата душа.
Когато някой завижда другиму, осъжда го, надсмива се над него, това е същото, като че ли той самия Господа жили и уязвява.
Когато някой е непослушен, ленив и не се съобразява с установения ред, това е същото, че Господ няма на какво да седне в жилището на неговата душа.
Когато някой има зли мисли и желания, гордее се, иска да присвоява чуждото, тогава в неговата душа Господ е като в стая, дето отвсякъде тече и Той не може да си намери място.
Ето виждате как и с какво можем да безпокоим Господа и да Му причиняваме мъка и страдание и след като сме Го приели у себе си чрез светото Причастие. Да се пазим от това! Нека бъдем смирени, кротки, миролюбиви, дружелюбни, състрадателни, без да се гордеем и изобщо нека ревнуваме за всяка добродетел. Тогава Господ ще бъде спокоен и радостен в жилището на нашата душа. За това и Той ще ни награди с радост и щени даде всяка утеха.
Тялото и кръвта на Господа са велик дар. И трябва да почитаме тоя дар, като нещо велико, с любов, благоговение и всяко себепредпазване.
Ще ви разкажа един много поучителен случай: преди години един разколник пристъпил към светите Тайни заедно с православни християни. Той получил частица от светите Дарове: но не я изял, а я увил в кърпа и когато се върнал в дома си, кой знае защо, поставил частицата в кошера при пчелите. Той бил пчелар. Вижте какво са направили пчелите. Макар и неразумни твари, те в дадения случай се оказали по-умни от човека. Щом видели частицата от светите Дарове, веднага изоставили своята обикновена работа, престанали да градят пити, а много грижливо и бързо започнали да строят прилично помещение за светото Тяло на Господа: устроили малък престол, после дискос и на него сложили св. частица и всичко оградили със свод, като че ли построили храм или олтар. След това застанали в кръг в пълен ред и бръмчали тихо, като че ли възнасяли хваление на Бога и се молили. Стопанинът, като забелязал, че пчелите престанали да летят, отишъл да види какво значи това. Отворил кошера и се ужасил, като видял как пчелите отдават благоговейна почит на тялото на Господа, което той бе пренебрегнал. Той веднага поръчал да повикат свещеника, разкаял се за своя грях, причастил се, станал завинаги благоговеен почитател на светите Христови Тайни и изоставил разконичеството.
Ето и ние сега приехме пречистото тяло и пречистата кръв на Господа. Нека се уподобим на ония пчелички и да проявим достойно благоговение към приетия от нас дар. Да станем като мед и като пчели. Медът притежава благоухание - ние да придобием молитвено настроение. Медът има сладост - ние да придобием взаимна любов. Медът има приятен цвят - ние да имаме примерно поведение. Пчелите са трудолюбиви - нека и ние да възлюбим труда. Пчелите са чисти - и ние да възлюбим чистотата. Пчелите са послушни - и ние да станем такива. И както онези пчели прилично са се наредили около светата частица и тихо бръмчали, така и ние да застанем мислено около Господа и да Му се молим най-вече в днешния ден с молитва, каквато е на сърцето ни. И Господ ще приеме нашето сърдечно обръщане към Него и ще ни благослови.
Братя, аз ви казах как можем да безпокоим Господа, Когато сме приели и да Го принудим да страда и как можем да Го успокоим и насладим. Нека избягваме първото и да полагаме грижи за последното. Ако така успокоим Господа, и Той ще ни успокои и ще ни изпрати всеки дар и успех в нашите работи. Амин.
Св. Теофан Затворник
Превод † Знеполски епископ Йосиф (Диков)
Ето какво днес непрекъснато се говори у нас: "Когато Господ сътворил човека, той го въвел в рая и го надарил с всичко необходимо, за да се наслаждава до насита. След падението, макар човекът да бил изгонен от рая, способността да се наслаждава и различните начини за наслаждение му били оставени: цветята като наслада за обонянието, плодовете - за вкуса, звездното небе - за очите, песните - за слуха. По-късно, поради същите причини, човекът създал музиката. И всичко в природата говори за благостта на Твореца. Но се намират хора, които въпреки благата Му воля искат всичко да ограничат и пред всички удоволствия да сложат прегради. Такива хора насилват човешката природа и представят Бога не такъв, какъвто е Той в действителност..."
Виж ти до къде се стигна!... Какво объркване на понятията! А Вие защо стоите и мълчите, сякаш истината е на страната на тези, които говорят така! Защо не им кажете: "Веселете се, приятели! Отворете широко вратите за всички удоволствия и наслаждения! Ликувайте на пира на живота! Никой не ви пречи и не поставя пред вас никакви прегради. Живейте както ви се иска! Само ви напомняме Господните думи, че има два пътя, по които вървят синовете човешки - тесен и широк път, и че първият води към вечен живот, а вторият - към вечна гибел. Не искате ли сами да прочетете какво пише в Евангелието: "Влезте през тесните врати; защото широки са вратите и просторен е пътят, който води към погибел и мнозина са, които минават през тях; защото тесни са вратите и стеснен е пътят, който води в живота и малцина ги намират" (Мат.7:13-14).
Ако искате да чуете, чуйте, а ако не - както искате... Но това не е човешка измислица, а Божия заповед. И то каква заповед! "Подвизавайте се да влезете през тесните врати - казва Господ на друго място, - защото, казвам ви, мнозина ще искат да влязат и не ще могат" (Лук.13:24). Подвизавайте се, това значи - бързайте като при надбягване, спорете един с друг за този тесен път и за тесните врати, стремете се към тях, сякаш искате да изпреварите другите, и викайте: "Пуснете ме, пуснете ме!", като че ли се боите, че тези врати ще се затворят пред вас. А защо е така, не е наша работа да разсъждаваме. Така Господ е заповядал, и толкова! - И то кой Господ? Същият, Който заради нашето спасение Сам е вървял преди нас по този тесен път и след най-различни тежки страдания е предал на Кръста Своя дух в ръцете на Бога Отца, а на разпънатия заедно с Него разбойник е казал: "Днес ще бъдеш с Мене в рая". Нали Той е нашият Спасител! И всички, които искат да бъдат спасени, трябва да вървят след Него... А да вървим след Него не можем, без да носим кръста си. "Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва" (Марк. 8:34). И всички, възжелали спасението са бързали след Него по тесния и скръбен път: апостолите, мъчениците, светителите, преподобните и всички, получили вечно спасение, които сега живеят в Божия град, в небесния йерусалим.
Какво да се прави? - Ясно е, че не можем да се спасим по друг начин, щом между спасените няма нито един, който да е стигнал до мястото на вечното спасение не по тесния, а по друг път. Не е ли по-добре да се подчиним на тази необходимост, макар тя да не е така привлекателна? Нали да се мъчим вечно е по-лошо? Затова нека онези, които търсят спасение, се потрудят, без да се отказват. Трудно е, но какво да се прави! Затова такъв живот се нарича подвиг, както казва Апостолът за себе си: "С добрия подвиг се подвизавах" (2 Тим. 4:7). А тези, които не желаят - както искат. Само нека знаят, че различните ограничения не са човешки измислици, а Божия заповед.
Би могло да се добави някое обяснение, защо едно или друго ограничение е нужно, защо например са нужни постът, уединението, молитвеният труд и т.н. Но ще оставя това. Които вървят по пътя на спасението, знаят колко всички тези и други подобни неща са необходими, а на ония, които се отдалечават съзнателно от него, няма защо и да им се говори.
Що се отнася до неправилните разбирания, аз като че ли вече Ви писах за това. В рая наистина е имало много предмети, които можели да доставят удоволствие на човека, но те били външна, допълнителна украса на райския живот, а не цел за човека. Неговата цел била друга: да пребъдва в общение с Бога чрез доброволното изпълнение на волята Божия. Ако раят беше останал завинаги жилище за човека, то всички хора биха се наслаждавали и външно, но никой не би мислил и не би се грижил за това наслаждение. То щеше да бъде неизменна сянка на богоугодния живот.
Виждате ли, даже и в рая не биха мислили и не биха се грижили за удоволствията! А при нас, след като сме загубили рая, искат да поставят наслажденията за главна цел на живота. Но ако наслажденията можеха законно да се смятат за цел на падналото човечество, Господ не би изгонил от рая нашите прародители. Щом ги е изгонил, Той е показал с това, че такъв живот не подхожда на падналия човек. Нали поради грехопадението целият порядък на живота се е изменил! Сега към истинския живот на човека е добавено краткото време на земния живот, пълен с беди и скърби, и това е с цел да се вразуми и очисти човекът, да стане той достоен вечно да се наслаждава в рая.
Истинският живот на човека е след смъртта, или по-точно след възкресението, а сегашният живот е само подготовка за него. Затова в тукашния живот Господ е включил различни скърби и външни беди и за него са предписани различни ограничения, като средства за очистване на душата. Светите мъченици са били стъргани с железни нокти и така са били подготвяни за рая. Това е образец за истинския живот на човека, в който всеки чрез очистващи душата ограничения, като със стъргания се подготвя за блажената вечност.
Ето какво следва оттук: дайте възможност на човека да разбере добре и да възприеме в сърцето си мисълта колко е кратък сегашният живот и колко много плодове от ограниченията в него той ще придобие за бъдещия вечен живот, и тогава човек не само няма да се отдръпва от тях, а напротив - ще ги търси и ще се стреми към тях като към блага. Така правят всички, които правилно разбират смисъла на настоящия живот.
От това, че и след изгонването на човека от рая за него все пак са оставени някои приятни удоволствия, на които той може да се наслаждава, не следва, че всички ограничения в тукашния живот са неуместни. Търсейки да обясня това, си припомних думите на нашия скъп наставник, преподавателя Я. К. Амфитеатров.
Веднъж се случи да се разхождам с него в една горичка. Аз уж между другото го попитах: "Защо има такива различия сред предметите и природните явления, и то неприятни различия? Ето, тук расте едно красиво цвете, а до него - коприва или татул. И защо небето е ту ясно, ту мрачно?" "Ама че чудак! - отговори ми той. - Тези различия имат огромно значение в Божия промислителен план за нашето спасение. Милостивият Бог ти говори чрез тях така:
"Би трябвало потта никога да не се изтрива от твоето изморено и измъчено лице. Но Аз ти давам понякога да вкусиш от радостите на живота, позволявам да изгрее светлина за очите ти, да се проясни челото ти и да се появи усмивка на устата ти, за да не загубиш надежда и да не изпаднеш в отчаяние. Би трябвало земята да ражда за теб само тръни и бодили, но Аз й заповядвам понякога да дава изобилно плодове за твое наслаждение, за да не се лишиш от упованието, че още можеш да си върнеш загубеното блаженство. Би трябвало във въздуха, над главата ти и около теб, да бушуват непрекъснато бури с гръм и мълнии, но ето - ти често виждаш ясното слънце, радваш се на приятната прохлада на утрото и на възхитителната тишина на вечерта. Това е, за да помниш, че небето не е завинаги заключено за теб, че Моите обятия са прострени към теб и Аз съм готов да те приема в небесните обители."
Ето защо са оставени извън рая някои радости в природата, а не за това - с тези трохи да пируваме весело цял живот или да строим от тези отломки храм на земното щастие. А нашите любители на утешенията и удоволствията разбират всичко това по друг начин. Според тях всяко ограничение и всяка преграда пред наслажденията е насилие над човешката природа и това е противно на волята Божия. Че то не е противно на волята Божия, аз вече Ви обясних в началото: Господ е заповядал да вървим по тесния път. А че в това няма ограничение на човешката природа, можете да разберете от следното. След грехопадението човекът не само паднал по-долу от своето предназначение, но приел в себе си някои начала, чужди на своята природа, като семена на всяко зло, произлизащо от тях. Ето защо в падналия човек трябва да различаваме това, което е присъщо на неговата природа, от това, което не й е присъщо, макар и то да се намира в човека. Всички ограничителни правила и мерки, предписвани и изпращани от Господа, са насочени изключително против тези чужди, зли семена, с цел да ги потиснат, да ги заглушат и по такъв начин да се даде свобода на истинската човешка природа.
И така, ограниченията не са насилие над човешката природа, а благотворно помощно средство за нея. Те са същото, каквото е операцията за отрязване на загнилия член или пластира, който изтегля вредното вещество. Нашата природа се намира в плен. Господ, ограничавайки онези, които са я пленили, иска да я освободи, а ние викаме: "Не ме докосвай! Не ме притеснявай!" Така вместо да защищаваме себе си, ние враждуваме против себе си.
Любителите на наслажденията са жалки хора, пропаднали! Не искам да кажа, че не бива да има никакви утешения в живота - трябва с благодарност да приемаме всичко от Божията десница! Но не бива и да тичаме към наслажденията, нито да ги поставяме за главна цел на живота си, а още по-малко да се бунтуваме против всяко ограничение, като съвсем не искаме да знаем, че то е изпратено от Самия Господ. В такова бунтуване, освен неразбиране, има даже богоборство. Ето докъде стига работата! А любителите на наслажденията мислят, че всичко е просто. Но това все още не е нищо. Какво ще бъде на онзи свят?! Там ще бъде по неволя мъка, мъка горчива и безотрадна, защото ще бъде безполезна. Господи, помилвай ни и ни спаси!
Из "Письма о христианской жизни", изд. 3-е, Москва, 1908 г.
Писмото е препечатано от © Православна беседа
Виж също:
www.Pravoslavieto.com
