На литургията 1 Кор. 6: 12-20. Ев. Лук.15:11-32
"И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува.
А синът му рече: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син.
А бащата рече на слугите си: изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете; па докарайте и заколете угоеното теле: нека ядем и се веселим,
защото тоя мой син мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери. И взеха да се веселят" (Лука 15:20-24).
Може би всеки от нас е откривал себе си в малкия брат, който напуснал бащиния дом, за да отиде в "чужда и далечна страна". В безумния си копнеж по тази духовна чужбина неведнъж сме чувствали себе си изгнаници, осъдени да живеем в самота, изолация, разделени от Отца и братята си. Блажени са, казват отците, онези, които са познали това чувство, защото те са разбрали същността на християнството. А онзи, който се чувства винаги "у дома" в този свят, който не е изпитал тъга по една друга реалност, той никога няма да разбере какво е това покаяние и разкаяние.
Защото покаянието не е
формално признаване на някаква грешка или недостатък. Не, покаянието се ражда от чувството, че си отделен от Бога и от общението с
Него, от ближните си, в които Той е отобразил Себе Си. Лесно е да признаеш грешките си. Но много по-трудно е да разбереш, че си
загубил своята духовна красота, че си така далеч от своя истински дом, от своя истински живот; че нещо безценно, чисто и прекрасно
е разрушено и разбито. Точно тук започва покаянието от дълбокото желание да се върнеш, да намериш отново загубения си дом. А
след желанието идва силата да станеш и да се върнеш. Тогава знаеш, че Отец ще те приеме и ще ти прости.
Да, блажени, които са познали този опит, защото за тях се весели цялото небе...
Но не забравяме ли достатъчно често, че в тази така мъдра притча се говори и за още един брат големия, онзи, който е останал верен, верен до край. Той е бил този, който не е изневерил на своето синовство, той е бил този, който всеки ден е бил заедно с Отца и се е трудил всекидневно на Неговата нива. Но за него бащата "не е заколил и едно козле, за да се повесели с приятели". Каква несправедливост, негодува сърцето му. И не може да влезе в радостта на баща си за онзи, който загубен бе и се намери, не може да влезе в ликуващата радост на цялото небе за една душа, която бе мъртва и оживя.
Големият син... Не живее ли той и у всеки един от нас, със своята тъжна несмисленост, със слепотата на дете, което не чува любящите думи на Отца: "Синко, всичко Мое е и твое..."
А ако всичко Негово е наше, то каква награда още ни е потребно?
Златина Каравълчева
Църковен вестник, брой 19 за 1998 година
www.Pravoslavieto.com
