ПреходътПоследната болест, смъртта и после
Преходът
Последната болест, смъртта и после
Пьотър Калиновски
Целият живот на човека, личен и обществен, е основан на вярата в бъзсмъртието на душата. Това е най-висша идея, без която нито човекът, нито народът биха могли да съществуват.
Ф. М. ДостоевскиАз съм съвършено спокоен при мисълта за смъртта, защото съм твърдо убеден, че нашият дух е същество, чиято природа остава неразрушима и което ще действа непрекъснато и вечно.
Й. В. Гьоте
Понякога ме питат дали самият аз вярвам в това, което пиша за живота след смъртта. Отговарям, че вярвам, а сега дори нещо повече - зная.
Подобни въпроси ме огорчават. Огорчавам се не за себе си, а за този, който ме пита. Да вярваш или да не вярваш в това, което искаш може, без да се подчиняваш на авторитети, без да приемаш чието и да било мнение, а самостоятелно, според своето разбиране и нищо повече. А за да не сгрешиш, е нужно да познаваш фактите и едва след това да направиш някакво заключение. Това важи навсякъде, но особено там, където става въпрос за нещо ново, непривично и още неусвоено.
Затова, работейки над книгата, аз се стараех никъде да не изказвам собственото си мнение, да не потвърждавам и да не отричам, а просто да привеждам фактите или онова, което изглежда като несъмнено съществуващо. Изключение от това правило е допуснато само в шеста глава, където се критикуват материалистическите теории за същността на живота и смъртта. Но и тук не е толкова критика, колкото описание на тези нови данни и трудове на световни учени, за които писателите материалисти не пишат. Те не критикуват, а просто премълчават тези факти, които са известни и достоверни, но противоречат на материалистичните догми. Материалистите владяха умовете на няколко поколения и за да бъде разсеяна мъглата, беше нужно да се приведат редица цитати от Свещеното Писание и от трудове на философи - богослови и водещи учени.
На темата какво прави с човека смъртта, продължава ли след смъртта на тялото някакво съществуване, и ако да, то какво е точно, са написани много книги и статии. Сред сериозните мисли има и фантазии и съвършено нелепи измислици. Понякога се чувства желанието да се поукрасят фактите, за да се заинтересува по-силно читателят и да се порази въображението му.
Такъв подход не дава правилното разбиране. Затова аз се постарах да предам само това, което е сериозно и вярно, оставяйки настрана всичко, което не е доказано, колкото и сензационно да изглежда. Науката е повдигнала завесата само над най-първите часове, може би, дни от посмъртната съдба на човека; затова какво ще бъде после все още няма точни и обективно проверени данни.
В една от рецензиите на моята книга ме упрекват в това, че така съм ограничил своя труд, но авторът на рецензията добре е разбрал моя подход към проблема. Ето неговите думи: "Навярно в книгата липсват свидетелства за възкресение. Това би означавало да се говори за ... възстановяване на цялостния човек. Авторът обаче съзнателно ограничава описанието до този хоризонт, който представя душата в състоянието на клинична смърт". Исках да съпоставя опита на реанимационната медицина с трудовете на християнските богослови и водещите съвременни учени и да се постарая отблизо да разбера истинското значение на новото знание, влязло в света.
Първото издание на "Преходът" излезе в чужбина. Книгата беше приета с интерес и предизвика много оценки както в духовната, така и в светската преса. Получиха се много частни писма и въпроси до автора.
Сегашното издание излиза с много малки, незначителни изменения на текста. В първото издание аз благодарих на тези учени - медици, които ми разрешиха да опиша техните клинични случаи на временна смърт. Сега и аз събрах достатъчно подобни случаи. В това издание почти не споменавам за тях, защото в моите наблюдения възприятията в основата си са сходни с предишните и нямаше смисъл да увеличавам числото на еднозначните описания.
Русия сега навлиза в светъл период от своята история. Расте интересът към духовната страна на живота и аз се надявам, че книгата би могла да помогне с нещо на читателите.
В заключение искам да дам малък съвет на моите бъдещи читатели: не четете много наведнъж. Една, две глави. Може би е най-добре да се чете вечер, преди сън, за да не се замъгли прочетеното с обичайните мисли за деня.
Пьотр Калиновский
Смъртта съвсем не е такава, каквато ние най-често си я представяме. Всички ние при умиране виждаме и преживяваме много неща, които не очакваме и за които не мислим. Знаейки малко повече ще се страхуваме и страдаме по-малко.
Трудовете на съвременните лекари - реаниматори позволяват да се надникне зад пределите на земния живот и да се узнае малко повече, отколкото се знаеше досега. Първите глави на книгата са посветени на това.
Християнството учи, че душата е безсмъртна и че след смъртта на тялото тя преминава в други условия на реалността и продължава съзнателното си съществуване. В това може да се вярва или да не се вярва. Щастливи са тези, които могат да вярват простодушно и дълбоко, без да навлизат в никакви размишления. Техният живот би бил по-светъл и по-хубав. Но не всеки притежава такава вяра. Съвременният човек, дори да е близо до вярата в Бога е привикнал да размишлява, да открива, да търси потвърждения. Неверието никога не е било резултат от познанието. Този, който твърди, че познанието разрушава вярата се лъже.
Аз съм изключително благодарен на докторите Сабом, Муди, Кюблер-Рос и др., чиито трудове ми помогнаха да укрепя наченките на моята вяра и малко по-добре да разбера какво е действително важното в живота.
Умирането може да бъде много трудно, но може да бъде толкова леко, както прехода от реалността към съня. Смъртта трябва да се очаква и да бъде посрещната така, че умирането да бъде достойно и не прекалено трудно. На това са посветени главите за предсмъртните болести и умирането.
За задгробния свят и живота в него в книгата не е казано много. В наше време науката е повдигнала завесата и над тази тайна, но ние ще се докоснем само до това, което ни се струва действително достоверно.
Глава 9 е опит да се разгледат последните научни данни в светлината на християнтското учение за задгробния живот.
Глава 14 е посветена на предсмъртната болест и на това, което може да помогне на болния през последните месеци от живота му.
В 18 и 19 глава има няколко съвета за родствениците на болния за това как и с какво могат да обклекчат неговите и своите страдания. В по-голямата си част тези съвети са стари, но вече забравени. Има и няколко нови, чиято действеност е проверена от учените, изучаващи смъртта.
Бих искал да изразя личната си благодарност към доктор М. Сабом за неговата морална поддръжка и за разрешението му да използвам богатите материали от неговата книга. Благодаря и на всички, които ми помогнаха да напиша, обработя и издам тази книга.
В нашата родина след дълга нощ започва процес на духовно възраждане. Аз знам, че в книгата ми има много недостатъци, но се реших да я издам с надеждата, че книга на руски език на тази тема би могла да се окаже полезна в този момент.
"Feci quod potii, feciunt meliore potentes".
("Аз направих каквото можах, който може повече - нека го направи").
Пред нашите очи, във времето на едно-две поколения животът на земята приема нов облик. Материалните успехи надминават всяко въображение, но едновременно с това угасва духовният живот. Материално обогатяване при обедняване на духа. Ръст на знанието при загуба на мъдростта. Основната причина за навия образ на живота е в загубата на вярата във всичко духовно. Кризис на европейската християнска култура. Съществува ли надежда?
Тази книга е за съвременното разбиране за смъртта. Отдавна е известно, че за да стане някое крупно научно откритие достояние на широките народни маси, трябва да се сменят минимум две или три поколения. Това, разбира се, не се отнася за някое малко техническо усъвършенстване. Но ако днес един от светлите умове на човечеството види и разбере нещо ново, важно за преразглеждането на цялото ни разбиране за света и нашия начин на живот, то едва нашите внуци или правнуци ще могат да усвоят смисъла и значението на това ново.
Човешката мисъл е много по-консервативна и ленива, отколкото е прието да се мисли. Има, разбира се, хора с жив ум, мислещи със собствената си глава, които ще могат веднага, от първото си запознаване да усвоят новото знание или идея или поне да се заинтересуват от тях. Но мнозина сляпо, без да разсъждават, приемат всичко, чрез което диша в сегашно време тяхната епоха - нейните научни и социални теории, нейния морал, етика и вярвания. Тяхното разбиране за света се създава в училище и университета, чрез вестника и списанието, популярните лекции, радиото и телевизията. Чувствайки се на нивото на епохата, те знаят вече всичко, не се нуждаят от нищо ново и приемат новото и необичайното бавно и трудно, едва когато става невъзможно да не го забележат.
Ние живеем в много интересно и трудно време. Навярно никога преди това не е имало такова преобладаване на материалното над духовното. Светът не стои на едно място. Още философите на Древна Гърция знаели, че "вичко тече, всичко се изменя", но никога в миналото тези изменения не са били толкова дълбоки и бързи.
В света навлиза нещо ново, променят се не само начина на човешкия живот, но и самите хора. Ние сме свидетели на феноменален и бърз растеж на материалните знания и възможности, усвояването и, може да се каже, покоряването на материалния свят от човека. Но наред с това се губят духовните ценности, развива се и се засилва пренебрежението към духовния свят и отдръпването от него.
За кратко време ние усвоихме силата на парата, електричеството, скритата енергия на атома. Ние господстваме не само над животинския и растителен свят, но и над света на микроорганизмите. Нашата медицина твори буквално чудеса. Започнахме усвояването на космоса. Материалните ни успехи надхвърлят всяко въображение.
Едновременно с това угасва духовният живот, расте безразличието, а понякога дори враждебността към всичко духовно. Губи се понякога съвсем загубената вяра не само в Бога и безсмъртието на душата, но и във всичко, което е по-висше от материята. Нормите на поведение, дадени от всички големи религии, преминават в миналото. Препоръчват се и се приемат нови норми, по-леки и приятни, от тези с които сме живели вече няколко хилядолетия. Хората придобиват все повече права и все по-малко задължения.
Навсякъде по света умира свободата - политическа, икономическа и лична. Свободата е нужна на личността да осъществи своите висши духовни творчески стремежи. За ползването на материални блага творческа свобода не е нужна. Има много хора, които не ценят свободата и не се нуждаят от нея.
В тоталитарните страни тази или онази форма на робство се въвеждаше открито, при това нерядко с одобрението и дори ликуването на голяма част от населението. В страните, незагубили напълно свободата си, почти всички новоприети закони увеличават зависимостта на жителите на страната от нейните управници.
Без свобода се живее по-лесно. Все повече хора жертват свободата си в замяна на удобния и спокоен живот. Не трябва да вземат каквото и да било решение, по-малко отговорности, а дори и възпитанието на собствените си деца могат да предадат в ръцете на държавата.
Лесно се живее, ако не си отговорен за нищо, но при това се губи най-главното - животът без отговорности винаги е бездуховен.
Явно се снижава моралното ниво на много наши политици и управители. В много страни управляват хора, чиято главна цел е да разширяват и съхранявят властта си, а не благосъстоянието на населението. В цялата история на човечеството, чак до двадесети век, не е имало случай заради укрепването на собствената си власт, диктаторът да унищожи чрез терор или изкуствено предизвикан глад милиони жители от собствената си страна. Управниците на демократичните страни, знаейки и разбирайки какво става, се грижат най-вече за изгодни сделки с всякакви режими. Тези политически взаимоотношения се превърнаха в нещо привично и вече не учудват никого.
Войните станаха по-кървави и безжалостни от преди. Сега се бомбардират градове, далече от фронта, унищожава се цялото население, включително жени и деца. Военната доктрина, гласяща че трябва да се сломи морала на противника, унищожавайки мирното му население, се роди през XX век.
Променя се обликът на самия човек, променят се отношенията между хората, както и самите хора. Губят се дълбоките връзки между мъжете и жените, между родителите и децата.
Най-уважаваното в човешкия живот винаги е било семейството. В наше време семействата се разпадат бързо. Така наречените "партньори" се сменят често. Използват се противозачатъчни средства още от 14-годишна възраст. Абортите се приемат от обществото като нещо съвсем естествено. Младата съпружеска двойка не бърза да има деца: първо трябва да си осигури пълен комфорт, а децата са бреме, нови задължения, повече затруднения, отколкото щастие и радост.
Все повече мъже и жени придобиват богат опит в половите сношения, без нито веднъж да са изпитали чувството на истинска любов. Трябва да умееш да получаваш удоволствия, без да се обвързваш с никакви задължения. Ние престанахме да уважаваме себе си и другите, дори и близките си хора.
Променя се нашето отношение към труда и творчеството. Все повече хора не обичат да се трудят. Трудът, дори ако е творчески, не им носи радост. Всяко усилие им е неприятно и им се струва ненужно. Животът им се свежда до непрестанно преследване на развлечения и стремеж към все нови и нови наслади, дори ако те са мимолетни и безполезни. Но животът, лишен от вътрешно съдържание се оказва ненужен и празен.
Разбира се, не всичко на земята е лошо, има и хубави неща. Съществуват много хора, които са намерили някаква опора и са съхранили душевното си спокойствие. Живеят човешки и се трудят за своето благо и за благото на другите. Но такива стават все по-малко. Калният поток, порокът, безразличието към доброто или злото заливат нашата планета. При пищен разцвет на материални възможности ние живеем в епоха на морална дегенерация и загуба на духовността. От света си отиват любовта, загрижеността за другите, искреността в отношенията, честността, човешкото достойнство. Животът стана самотен и студен.
Защо? Какво стана с хората? Обясненията, разбира се, могат да бъдат различни, но основната причина е очевидна - това е загубата на вярата във всичко духовно. Ако няма безсмъртие на душата, то въобще няма душа, а само тяло и в какво тогава е смисълът на моя живот на земята?
Та нали, ако със смъртта свършва моето съществование и за мен няма да съществува нищо, нито ще съществувам аз самият, за какво тогава да планирам каквото и да било, да се трудя, да се старая да създавам нещо ново и постоянно? В името на какво да придобивам нови знания, да възпитавам у себе си нови качества, за какво въобще да мисля за бъдещето? Докато имам още време трябва да взема от живота всичко, каквото може да ми даде - трябва да ям, да пия, да любя, да добивам власт и почести и т.н. Не е нужно да мисля за нищо трудно и неприятно и разбира се, да не допускам мисълта за смъртта. Така и правят мнозина.
Индустрията на развлеченията е в небивал разцвет. Развлеченията и средствата за бягство от действителността от всякакъв род сега са повече, отколкото когато и да било преди. Може би, по време на упадъка на Римската империя са били толкова.
Това обаче не носи щастие, покой и равновесие. От тук идват алкохолизмът, безсмислените престъпления и самоубийствата. А зад това стои дълбоко инстинктивният страх от смъртта - да не си спомняме за нея, да не мислим.
Съвсем да не се мисли за смисъла на живота все пак е невъзможно. Всеки, макар от време на време, си задава въпроса: "Е, а по-нататък какво? Как ще свърши всичко? А моите деца? В какъв свят ще живеят нашите деца?"
В историята на човечеството е имало периоди, подобни на нашето време. Пресищането от живота и упадъкът на морала, развратеността и бездуховността водели до загуба на жизнени сили и заплашвали народа с гибел, израждане или завладяване от по-нецивилизован, но по-силен и жизнеспособен враг. Достатъчно е да се прочете Библията или историята на Рим, за да се разбере, как или защо са загивали великите цивилизации. Причината била в болестта на народа - загубата на духовността, след което следвала неизбежна гибел. Пагубни били не толкова пороците и развратът сами по себе си, колкото търпимостта и безразличието на народа към всеки порок.
Случвало се и иначе. Вече на ръба на пропастта народът намирал в себе си живи сили и преодолявал болестта. В света навлизало нещо ново. В древността и в средните векове пророците и светците призовавали хората да се опомнят и да се откажат от порочния начин на живот. В техните призиви се вслушвали държавните мъже, въвеждали закони, наказващи жестоко разпространилите на порока и помагали на този, който излизал на верния път. Намирали се достатъчно хора, откликващи на призивите и народът възстановявал повредените си жизнени сили. Нощта отново се сменяла с ден.
Можем ли ние, хората от края на XX век да се надяваме, че ще намерим в себе си сили да преодолеем кризата, която застрашава с унищожение европейската християнска култура?
Неотдавна Солженицин публикува своя призив "Да не живеем с лъжата". Все още са живи християнската и други религии с техните вечни, светли заповеди. Все още не са малко честните пастири на Църквата, писателите, учените, които ни призовават да помислим, да се спрем и да си направим изводи. Но трохичките истина потъват в масата от най-разнообразни и противоречиви мнения и предложения по всеки въпрос. Екраните на телевизиите, радиото, вестниците, популярните лекции - за какво говорят и на какво учат всички тези средства за промиване на мозъците? Много лъжи, много покани за наслаждения, за всякакъв вид удоволствия, и най-вече такова количество от все нови и нови мнения и "открития", че не остава никаква възможност човек да помисли и да се ориентира във всичко това. Словото се изопачава и му се придава друг смисъл, нерядко противоположен на истинския.
Всичко това доведе до факта, че хората привикнаха да не вярват на нищо, освен на това, което могат да проверят със своите пет органи на възприятието. Все по-малко хора вярват в "приказките" за безсмъртието на душата и в живота на душата след смъртта на тялото. Съвременният "масов" човек вярва само на осезаемата реалност, само на фактите. Той вярва на науката или по-точно на това, което смята за наука, той не вярва в нищо нематериално и изискванията на религията за него са незадължителни и безсмислени. За него светът е материята и при това - неодухотворената материя. Сбъдва се това, което предсказва апостол Павел: "Защото ще дойде време, когато човеците не ще търпят здравото учение, но, водени от своите похоти, ще си насъберат учители да им гъделичкат слуха" (2 Тим. 4:3). Човечеството се движи надолу към лош край.
Може да се каже, че ако не се случи чудо и не се появи нещо ново и неопровержимо, което да застави хората да преразгледат своето материалистично разбиране за света, то и християнтвото и произлизащият от него християнски начин на живот скоро ще изчезнат завинаги от лицето на земята.
И ето неочаквано това чудо се случи, макар, че мнозина още не го забелязват. Новото, влязло в света, неизбежно ще засегне всекиго от нас. То е по-важно от всичко друго в нашия живот. Медицинската наука нагледно ни показа, че след смъртта на тялото нашата личност, нашето "Аз" не умира, а продължава съществуването си, макар и в съвършено нови условия. Това съществуване няма да бъде пасивно, личността ще се развива или поне ще се изменя подобно на начина, по който се е изменяла във времето на земния си живот.
Християнството винаги е учило на това, но мнозина, възпитани от детство с материалистичните теории, не са привикнали да отдават голямо значение на религията. Материалистите винаги са противопоставяли науката на религията. И ето изведнъж за последните 15-20 години науката потвърждава това, което християнството винаги е учело.
Новите методи за реанимация, т.е. за възвръщане към живот на скоро умрели хора, позволиха на учените - медици да открехнат завесата над тайната на смъртта и да видят малко повече, отколкото беше възможно досега. Оказа се, че смъртта на тялото още не е край за съществуването на личността. Някаква част от човека, наречете я както искате - "личност", "съзнание", "Аз", "душа", същността не е в названието, напуска умрялото тяло и продължава да живее в нови условия. Изследователите били поразени от получените резултати и първоначално ги посрещнали с недоумение, почти с неверие. Но новите данни не били плод на фантазия, а неоспорими факти, добити от науката.
В християнското учение може да се вярва или да не се вярва, християнския начин на живот може да се приеме, но може и да се отхвърли и да се живее така както е по-удобно. С фактите не може да се постъпва така. Те могат да бъдат пренебрегвани, но остават и след известно време новото знание става неизбежно достояние за всички.
Това ще промени ли нещо? Всяко голямо откритие променя с нещо живота на хората. Използването на силата на парата, електричеството, атомната енергия направиха живота по-удобен и комфортен. Това са крупни открития в материалната сфера, а сега е направено ново и голямо откритие в сферата на духовния живот. Това се случи във време, когато всичко духовно беше унижено, осмяно и почти забравено, а неверието стана нещо обичайно и привично.
Но ето, става очевидно, че смъртта не е край за съществуването на личността. Моят живот на земята - това е само част от целия мой живот, само начало на развитието на моите качества и на мен самия.
За широките маси от съвременни хора тези открития са толкова неочаквани и огромни, че за разбиране и усвояване на тяхното значение е необходимо време. Вероятно трябва да се сменят две или три поколения. Но новото знание вече е при нас и то обезателно ще обхване целия свят. Мъртвият материализъм ще бъде сменен с друго, по-пълно и светло разбиране за света и съдбата на всеки човек.
Щом като смъртта не е край, то смисълът на живота на земята ще се възприема от мен по-различно, независимо от моята воля, дори ако се старая да не мисля затова. Начинът на живот на нашата планета ще започне да се променя. Хората ще станат по-отговорни, ще се отнасят с по-голямо внимание към самите себе си и към другите и това ще направи съществуването ни тук по-чисто и по-хубаво.
Личността, нашето "аз" продължава да живее и след смъртта на тялото. Разбирането на тази изначална истина влиза в света и колкото по-скоро стане достояние на всички хора, толкова по-добре ще бъде за нас и нашите деца и внуци.
Няма смърт.
След смъртта на тялото личността продължава да живее.
За последните 15-20 години учените, изучаващи процесите, свързани с умирането и смъртта, са направили много нови открития, често напълно неочаквани и влизащи в разрез с нашите привични възгледи за живота и смъртта. В днешно време медицинската наука преразглежда своите стари, традиционни понятия, тъй като новите данни показват, че смъртта не е край за съществуването на личността, а неин преход в нови условия на битието.
Мнозинството от хората на XX век знаят много малко за смъртта и за това как протича умирането и какво ще бъде след него. Те не мислят за смъртта. Това може да изглежда странно, тъй като смъртта е най-важното събитие в целия земен живот на човека и с никого не може да се случи нищо по-определящо и окончателно. Това е ясно на всички и все пак по време на нашия живот почти всички ние живеем, както се казва, ден за ден и не мислим за смъртта или може би, по-правилно казано, само се стараем да не мислим, защото някъде дълбоко винаги присъства усещането и смътната тревога за неизбежното.
Мисълта за смъртта е трудна и неприятна, затова се и стараем да не мислим. Ние сме постоянно заети, денят е запълнен; трябва да помислим за бъдещето, да придобием нещо, да успеем в нещо, да завършим нещо. И изведнъж - смърт. Веднага идва краят на всички наши планове и надежди. Това понякога ни се струва странно, непонятно и дори нелогично. Как така? Та аз не съм успял да направя това, което трябваше и изведнъж това?
Ние не познаваме смъртта и затова се страхуваме, може би по-силно, отколкото тя заслужава. Какво ни плаши повече от всичко? За мнозина смъртта е нещо от рода на сън без сънуване. Затваряш очите, заспиваш и вече няма нищо. Тъмнина. Само че сънят свършва сутринта, а смъртта е завинаги. Разбира се, жалко и тъжно е да загубиш всичко, което обичаш на земята, но това е по-скоро мъка, отколкото страх. Мнозина се страхуват от неизвестността какво ще стане с тях. Плаши ги усещането, че ще им се случи нещо неизвестно, независимо от тяхното желание и те не ще могат да направят нищо. И ето, стараем се да забравим, че смъртта е неизбежна. На всеки от нас се налага да премине през тази граница. А ние не мислим за най-важното и не се готвим за него. Някой може да попита: "А за какво да мислим и за какво да се готвим? Не зависи от нас. Ще дойде нашето време - ще умрем и това е всичко. Няма какво да му мислим." Мнозина така и постъпват.
И все пак на всекиго от нас понякога му идва и друга безпокояща мисъл: "А ако това не е така? А ако смъртта не е край и след смъртта на тялото аз, неочаквано за самия себе си, изведнъж се окажа в съвършено нови условия, съхранил способността си да виждам, чувам и чувствам? И най-важното - а какво би било, ако нашето бъдеще зад прага в някаква степен зависи от това, как ние изживяваме нашето време и какви сме били, когато сме преминали линията на смъртта?"
Вярващите хора вече са мислили за това и когато тяхното време настъпи, за тях вероятно всичко ще бъде по-понятно, отколкото за така наречените невярващи. И не само по-понятно, но и по-леко. А през тази граница ще премине всеки и мнозина ще се срещнат с това, за което не са мислили и което не са очаквали. Ако вие опитате да поговорите на тази тема с някой от "прогресивните", то по-скоро ще чуете: "Аз не вярвам в това". Затова сега няма да говорим дали "вярваме" или "не вярваме", а ще подходим към въпроса от гледна точка на чистата логика.
Веднага се хвърля в очите една очевидна несъобразност. Човекът има разум; сблъсква с някои въпроси, обмисля всички възможности. Може да се случи така или иначе. Дори ако проблемът е съвсем маловажен, разумният човек непременно обсъжда две възможности. Защо срещайки се с този сериозен проблем, който непременно възниква пред всеки, защо в този случай толкова много хора постъпват иначе?
Смъртта е неизбежна и след нея има само две възможности - абсолютното нищо или някакво продължение на нашето съществуване. Ние нарекохме това бъдещо съществуване възможност, макар сега, след новите открития, направени от медицинската наука, е по-правилно да наречем посмъртното съществуване не възможност, а вероятност или дори очевидност. А колко хора или съвсем не са мислили за това, или ако са мислили, то не е било много сериозно. Значи, работата не е във вярата, а в това, че те не са запознати с фактите, със "за" и "против" и просто са решили, че "това не може да бъде".
Защо се получава така, че човек преминава покрай най-важното, важно за него самия и без да мисли, смята, че всичко му е ясно и тук няма за какво да мисли? Та нали фактите говорят друго и ако им се обърне внимание, то веднага ще стане ясно, че такъв въпрос като нашата съдба след смъртта не се решава от само себе си.
Преди всичко - откъде е дошло и как се е развило това почти масово неверие, надвиснало над човечеството на XX век? Нали не винаги е било така.
Християнството и всички големи религии винаги са учили, че човек има не само тяло, но и душа и че при смърт душата излиза от тялото и продължава да живее в нови условия. Християнството съществува почти 2000 години и от неговите идеи израства и живее европейската цивилизация. В историята е имало периоди на безверие и те винаги са били тъмни периоди. Характеризирали се с упадък на морала, загуба на спокойствието и благоденствието, понижаване на благосъстоянието. Развихряли се повече от обичайното войни, вътрешни разправи, епидемии, глад. Сякаш някаква животворяща сила напускала народите. Тези тъмни периоди от историята са трудно обясними с обикновената случайност.
Френският историк Тен пише: "Пред нашите очи и в очите на историята се извършва превръщане на образованите хора и на цели класи в зверове там, където се забравя християнската вяра. Християнството представлява онези крила, които повдигат човека по-високо от него самия... Винаги в течение на 19 века, когато тези крила отслабват или се счупват, обществената нравственост упада".
Извечно е само истинското, лъжата никога не бива дълговечна. Всички религии и дори примитивните езичници - диваци в тази или онази форма вярват в някакъв задгробен свят и в това, че смъртта не е край за съществуването. Вярата в духовността обхваща цялото човечество от самото начало на неговата история до сега.
Отрицанието на Бога и на всичко духовно се развива едва в течение на последните 100-150 години. То възниква от материалистичната философия, признаваща само видимото или достъпното за другите органи на възприятието. Тази философия сега загуби всякакво научно значение и се провали не само в теоретичните и практичните си изводи, но и в самата си основа, когато беше открито, че материята не е нещо постоянно и че нейната първооснова са протоните, електроните и т.н. - енергията. Разбирането на духовността на вселената е извечно присъщо за хората, отрицанието на всякаква духовност е кратковременно и вече напуска света като всяко лъжовно учение.
Мнозина от нас, днес живеещите, са възпитани в материалистични идеи. Материализмът господстваше не само в науката и изкуството, но и в училище, университета, в пресата, в отношенията между хората - навсякъде. В днешно време мнозинството от хората са все още материалисти до мозъка на костите си.
Религията е в упадък. Няма вече Бог. Задгробният живот - това са приказки за утешение на умиращите. Споменаването на каквато и да било духовност свидетелства за вашата изостаналост.
Материалистите учат, че човек се състои напълно, 100%-ово от материя. Животът е поток от разни химични и молекулярни процеси, произтичащи в тъканите на организма; дори мисълта е нещо от рода на секреция на мозъчните клетки. Професор Ховард Хаггард от Лондон писал в средата на XX век: "Мозъкът е органът на тялото като черния дроб или сърцето ...бидейки стимулиран, черният дроб отделя жлъчка, сърцето, когато се стимулира, напомпва кръвта, а мозъкът, когато го стимулират отделя мисли". И така нататък. При умирането материята, от която се състои човешкият организъм се разпада и съществуването на личността се прекратява.
Ето и цялата философия на материализма. У учените - материалисти всичко е просто и ясно. Те не си задават въпроса - защо е всичко това и в какво тогава е смисълът на живота. И отговор на такива въпроси при тях няма.
Всички, дори очевидните проявления на духовния живот се игнорират или се осмиват. Трансценденталните духовни способности, вслучая предчувствията, предвижданията, мистичните състояния, състоянието на обсебеност, пророческите съновидения и видения, ясновидството, случаите на екстериоризация и т.н., и т.н. не съществуват за материалистите. Изследванията на Карл Юнг и на други водещи психолози и психиатри, свидителстващи за живота на душата не се оспорват, тъй като те не спорят с фактите, а ги премълчават.
Съвременният материализъм няма нищо общо с научните методи, макар че все още се използва за политически цели. В редица страни материализмът стана държавна философия и се поддържа от правителствата на тези страни, защото бездуховното население е по-послушно. Самите управници прекрасно разбират, че вселената е много повече, от материя и правят от това практически изводи. Така например, проблемите на живота извън тялото и други трансцендентални феномени се изучават в специални държавни институти. Тези изследвания се съхраняват в строга секретност от населението. Това е понятно, защото така се доказва нагледно, че някаква част от човека може да напусне тялото и да живее извън всякаква връзка с материята.
Светът е устроен разумно, а не случайно. И примери за това не вижда само този, който буквално си затваря очите. Тази целесъобразност на материята видял и един от творците на материалистичната теория - Карл Маркс. За него съществувала само материята, а очевидната за всички изменяемост в природата и еволюцията на растителния и животински свят той обяснявал със съществуващото при материята свойство да се саморазвива. Какво означава това свойство и откъде е то, Маркс не е обяснил.
Един от философите, отговаряйки на материалистите, казва: "Може, разбира се, да се мисли, че всичко във вселената се е организирало някак от само себе си без участието на висш разум, но тогава може да се мисли, че след взрив в типографията буквите, попадайки на земята сами ще се подредят в пълния текст на Британската енциклопедия".
Езиците на всички народи на земята свидетелстват, че в света съществуват материални и духовни понятия. Има неща, които могат да се измерят и претеглят, да се видят, чуят, възприемат от едно или всички наши възприятия. И има понятия от друг порядък: любов, ненавист, състрадание, завист, желание, отвращение, съвест, срам ... Те не могат нито да се претеглят, нито да се премерят, но всички съществуват и са по-реални, и по-важни, отколкото вещите и понятията на материалния свят. В книгата на дьо Сент Екзюпери за деца и възрастни "Малкият принц" има чудесна фраза: "Най-важното е невидимо за очите".
Големите умове на човечеството са виждали духовната страна на света и са вярвали в Бог и в безсмъртието на човешката душа. Всички велики философи от древността, включително и Платон и Сократ са вярвали в безсмъртието. Платон учел: "Човешката душа е безсмъртна. Всички нейни надежди и стремежи са пренесени в друг свят. Истинският мъдрец желае смъртта като начало на нов живот".
Вярващи хора били Нютон, Галилей; по-близо до нас - Паскал, Пастьор, Айнщайн, основоположникът на науката за мозъка и психиката Иван Петрович Павлов, нашите руски писатели и мислители Толстой, Достоевски, В. Соловьов, а сега Солженицин. Лев Николаевич Толстой е казал: "Не вярва в безсмъртието на душата само този, който никога не е мислил сериозно за смъртта".
Хората, живеещи обикновен трудов живот, особено хората, близко до природата, чувстват инстинктивно присъствието на Бога. Великите умове потвърждават това чувство със своите знания. А не чувстват и не вярват обикновено тези, които са посредата - от едното влязло, през другото излязло. Има чудесна английска поговорка: "Повърхностното знание е много опасно". Това е много вярно, не вярват тези, които не мислят сериозно. На въпрос, зададен му от журналистите, хубаво отговаря А. И. Солженицин: "Аз мисля, че усещането за присъствието на Бога е достъпно за всеки човек, ако той не си позволи да се обвие от суетата на ежедневния живот". Това е отговор на въпроса защо мнозина "не вярват". Не мислят, нямат време да помислят.
За много хора въобще е свойствено да забелязват само това, което се набива в очи, само това, което се възприема в реалността. Невидимото, макар и безусловно съществуващо, се игнорира или просто не се забелязва. Човек вижда, че умрелият престава да се движи, престава да диша, очите се опразват. Това е всичко. И преминава покрай него, без да се спира, без да направи за себе си никакви изводи. А нали когато стоите до умиращ ясно чувствате, че става нещо невидимо, става нещо дълбоко и голямо, необяснимо за нас.
В. А. Жуковски написва стихотворението "Смъртта на Пушкин". То е написано през 1837 г., а публикувано, кой знае защо, толкова години след смъртта на Жуковски. Ето това стихотворение:
Той лежеше неподвижно, сякаш след тежка работа
Отпуснал своите ръце. Тихо склонил глава. Дълго стоях над него, сам, гледайки внимателноМъртвия право в очите; бяха отворени очи. Лицето му беше така познато, и беше забележително. Какво се изразяваше на него - в живота Ние не сме го виждали на това лице.
Не горешевъв вдъхновение
Пламъкът на него; не сияеше остър ум; Не! Някаква мисъл, дълбока,
висока
мисъл
То беше обхванато: струва ми се, че на него В този миг му предстои някакво видение, Нещо се случва над него... и ми се искаше да попитам, какво виждаш?
Известни са немалко случаи, когато човек, мъж или жена, изведнъж се събужда в нощта и чувства, че край него стои неговата майка, жена или мъж, намиращи се в това време много далече. А по-късно се изяснява, че този близък е умрял в този момент, когато събудилият се е усетил присъствието му до себе си.
Има отдавнашни свидетелства, че в момента на смъртта душата на умрелия може да преодолее всяко пространство и да посети свои близки, любими, живи, които виждат, чуват, а най-често само чувстват присъствието му.
Животните понякога могат да възприемат невидимото присъствие по-добре от хората. Котката извива гърба си, козината й настръхва; кучето започва да лае.
Направени са много наблюдения, говорещи за живот на душата; вярата в това никога не е напускала хората. А сега, за последните 15-20 години, вярванията в продължението на съществуването след смъртта получи и обективно потвърждение. Направени бяха много нови открития. Съвременните методи за реанимация - възвръщане на скоро починали към живот - приповдигнаха завесата и позволиха да се хвърли поглед "от другата страна". Оказва се, че и след смъртта на тялото животът продължава. Много от лекарите и психолозите са започнали своите наблюдения и размишления, бидейки скептици, без да вярват в съществуването на душата. Те посрещнали новото с недоумение и изумление, но виждайки все нови и нови случаи, коренно променяли възгледа си за света.
До съвсем наскоро само малцина учени се осмеляваха да изказват мисли, несъгласни с официалната доктрина на материализма. Но науката не стои на едно място, хората узнават това, което по-рано не са узнали. В днешно време у учените, изучаващи проблемите на смъртта няма никакви съмнения в продължаването на живота след смъртта на тялото.
Преразглеждат се основните научни теории. Отрича се дори самата първичност на материята. Подлага се на преразглеждане и нашето разбиране за същността на живота и смъртта.
Ние сме на границата на две епохи. Епохата на материализма отива в миналото. Тя се заменя със съвършено друго разбиране за света - вселената не е само материя, а много повече...
Има хора, които прекарват целия си живот, от люлката до гроба, без нито веднъж сериозно да се замислят за смъртта. На тях, както впрочем и на всички, им е съвършено ясно, че тя е край на земния живот в този вид, в който го познаваме, но те виждат в нея "край на всичко", край на съществуването на личността. А това съвсем не е така. Тялото умира, но някаква част от човека продължава да съществува, съхранявайки способността си да вижда, чува, мисли и чувства.
По-рано, не толкова отдавна, за смъртта можело да се мисли по-различно, можело да се съмняваш в съществуването на задгробен живот, можело "да вярваш" или "да не вярваш" и ако последното, т.е. "да не вярваш" е било по-приятно или просто по-удобно, то така и правели - не мислели и не вярвали. Сега обаче, в наше време човекът, който не се бои от новото и който е запознат с последните достижения на науката за смъртта, не може да има повече никакви съмнения, защото се налага да вижда и приема не теория, а факти.
През последните десетилетия науката направи много нови открития. По-точно стана известно какво представлява смъртта в своята същност, как протича умирането на човека, какво чувства умиращият и науката започна дори да повдига завесата над най-главното - какво ни очаква всички нас след това. Това, което по-рано знаеше и ни говореше Църквата, сега в голяма степен, може да се каже в основното, се потвърждава и от науката. Последните открития се оказаха - особено за т.нар. невярващи - съвършено неочаквани и далече не всички знаят за тях.
Съвременната наука за смъртта е млад отрасъл от медицината, но прогресира много бързо. Своите сили й отдават известни учени. Наблюденията и изследванията се провеждат в научно-медицински институти и големи болници. Излязоха редица сериозни научни трудове.
Нови хоризонти в тази област били открити от наблюдения и експерименти, а след това и от практиката на реанимацията, т.е. съживяването на умрели хора. Сега се предлага да се различават два вида смърт: клинична - това, което ние винаги сме наричали смърт и органична - когато започва структурното изменение на тъканите. Съживяването е възможно само в случай, че е започнато преди да се прояви необратимото разрушаване на тъканите на организма, т.е. когато тъканите макар и мъртви, все още съхраняват нормалната си структура. След като тъканите започнат да се разпадат няма да помогне никаква реанимация.
В литературата са описани случаи, когато умиращият и дори обявеният за мъртъв оживявал, понякога дори без каквато и да било чужда помощ. Това подтиквало хората да се стараят да съживят току що умрелите. Най-древните опити били разбира се много примитивни - слагали топло на корема на мъртвеца, парели го с коприва, вкарвали въздух в дробовете с мехове, мятали го на кон с надеждата, че друсането от ездата ще го върне към живот. Както и сега с прилагането на електрическите шокове те чувствали, че е необходимо силно стимулиране. Разбира се, всички тези ранни опити рядко се увенчавали с успех. Но хората не преставали да се надяват, че някога ще стане възможно възвръщане на мъртвите към живот. А учените не само се надявали, но и работели над този проблем.
До неотдавна, ако жизнено необходим орган преставал да работи, човекът умирал. Например, спирането на сърцето означавало смърт и не можело да се направи нищо. Учените - медици обаче разработили нови методи за съживяване: изкуственото дишане, преливането на кръв, впръскване на адреналин в сърцето, нови фармакологични препарати. Появили се сърдечно-белодробни апарати, станало възможно стимулирането на спрялото сърце с електрически ток. И ето, оказало се, че ако състоянието на смърт не продължи прекалено дълго и още не е настъпил необратимият разпад на тъканите на организма, можело да се застави спрялото сърце да бие отново, неподвижната кръв да циркулира отново и да снабдява мозъка и другите органи с кислород, гликоза и други жизнено необходими вещества.
Неотдавна починалият човек понякога бива съживяван. Такива хора, преминали през временна смърт след това разказват за своите преживявания по време на пребиваването им "от другата страна". Те съхранявали способността си да възприемат обкръжаващата среда, можели например да гледат отстрани своето мъртво тяло, да видят как лекарите и сестрите се опитват да ги върнат към живот и можели да чуят и разберат техните разговори. По този начин се оказва, че възвърнатият към живот човек съхранявал спомена си за случилото се и после можел да разкаже това, което е видял и чул, когато тялото му било мъртво.
"Личността" или "душата" не умира едновременно с тялото, а продължава независимо съществуване. Ако умрелият успее да оживее, душата се възвръща в тялото.
Един от пионерите на този нов отрасъл от медицината е д-р Реймонд Муди (Raymond Moody). През ноември 1975 г. на английски език излиза неговата книга "Живот след живота" с подзаглавието "Изследване на феномена на продължаването на живота след смъртта на тялото", а през 1977 г. излиза втората му книга "Размишления за живота след живота". Доктор Муди е събрал голям материал - 150 случая; книгите му са написани изключително просто и ясно. Той привежда редица клинични истории за болести с описание на заболяването, характера на смъртта, приложените методи за съживяване и разказите на своите пациенти.
Доктор Муди пише как за първи път се е заинтересувал от този проблем. През 1965 г. още като студент той бил на лекциите на професор по психиатрия, който разказвал, че е умирал два пъти, но бил възвръщан към живот и описвал това, което се случило с него, когато бил мъртъв. Фантастичният разказ на професора заинтересувал доктор Муди, но той нямал личен опит и не предприел никакви действия. След няколко години обаче се срещнал с други подобни случаи и бил поразен от това, че необразована възрастна жена описала същото, за което говорел професорът по психиатрия. След това д-р Муди се заел сериозно с изучаването на този, както той пише, феномен - продължаването на живота след смъртта на тялото. Той привежда много случаи.
Ето един от тях - това е разказ на жена, постъпила в болницата със сърдечно заболяване. Тя лежала на болничното легло. Когато започнали силни болки в гърдите, успяла да натисне бутона на звънеца, за да извика сестрите. Те дошли и започнали да й правят нещо. Било й неудобно да лежи по гръб, обърнала се и изведнъж престанала да диша и да чувства ударите на сърцето си. Чула виковете на сестрите: "Дайте сигнал, дайте сигнал", а самата в това време чувствала, че излиза от тялото си и пада надолу, на пода, преминавайки през защитните прегради на края на леглото, а след това започнала бавно да се издига нагоре. Жената видяла сестрите, дотичали в стаята, своя лекар и се удивявала: "Защо той е тук и какво прави?". Тя се издигнала до самия таван и се спряла на височината на лампите; виждала ги съвършено ясно. "Чувствах се като късче хартия, което някой е духнал до тавана".
Тя се реела под тавана и гледала надолу. "Аз наблюдавах как те се стараеха да ме съживят. Моето тяло лежеше там, долу, проснато на леглото. виждах го съвсем ясно, а всички те стояха около него. Чух гласа на една от сестрите: "О, Господи, тя е умряла", а през това време друга се наведе и ми направи изкуствено дишане - уста в уста. Когато тя го правеше аз гледах тила й. Добре си спомням вида на косите й - бяха късо подстригани. Тогава видях как те вкараха в стаята тази машина и подадоха ток в гърдите ми. Аз видях как моето тяло просто подскочи нагоре от леглото и чух как костите ми изпращяха; това беше ужасно. Когато ги гледах там, долу удрящи гърдите ми и разтриващи ръцете и краката ми, аз си помислих: "Защо се стараят толкова? Сега ми е хубаво".
Вторият случай се отнася за деветнадесетгодишен младеж, който карал приятеля си към къщи с автомобила. Той разказва, че на кръстопътя на тях налетял друг автомобил. "Чух как изтрещя автомобилът отстрани, а след това имаше момент в който аз сякаш се движех в тъмнина, в някакво закрито от всички страни пространство. Всичко това продължи само един миг, а след това аз изведнъж - е, като че се реех два метра над пътя, на четири метра от автомобила и чувах отслабващото ехо от грохота на катастрофата. То утихна в далечината".
След това той видял хората, които притичали и се събрали около колата, видял приятеля си, излизащ от нея и потресен видял в разбития автомобил своето собствено тяло, цялото в кръв, с притиснати крака. Гледал как хората се стараели да освободят тялото му. Бил възвърнат към живот и после разказвал за това свое преживяване.
Описаните по-горе явления и самото понятие клинична смърт могат понякога да предизвикат недоверие. След моя доклад са ми възразявали: "Ако след клинична смърт човек е оживявал, значи това не е било смърт".
Как да бъде разбирано такова възражение? Същината не е в това как да се нарече такова състояние - "клинична смърт" или "около смъртта", както го нарича Муди, а в самото съществуване на този удивителен феномен, когато някаква част от човека излиза от своето тяло и е способна да наблюдава тялото и всичко обкръжаващо го отстрани. Дори само това показва, че съзнателният живот може да продължи независимо то физическото тяло и дори съвсем без него.
Отричането на този феномен говори за нежеланието на човек да го разбере и допусне в своето съзнание и той намира словесната формула "значи, това не е било смърт", която го избавя от необходимостта да приеме това, което нарушава по-удобния му възглед за света. Този механизъм на подсъзнателното блокиране е добре известен на психолозите.
В медицината има немалко съобщения за продължаване на живота след смъртта на тялото. Живот извън тялото изпитал и описал Карл Густав Юнг, един от видните психолози-психиатри на нашето време и редица други учени. Някои от възвърнатите към живот прекарали в състояние на временна смърт повече от час. С този феномен са добре запознати мормоните.
Случаи на временна смърт с излизане на душата от тялото и връщането в него били известни и преди трудовете на съвременните ни лекари - реаниматори. От време на време те били описвани, но хората обикновено не вярвали на такива случаи, защото разказът им се струвал прекалено странен. Като пример ще приведем случая на К. Икскул.
Този разказ е публикуван за първи път от архиепископ Никоном в "Троицки листки" през 1916 г., а по-късно е препечатан в списание "Православен живот" (7, 1976) и в третата свезка на сборника "Надежда" под заглавието "Невероятно за мнозина, но истинско произшествие".
К. Икскул, който разказва за своето преживяване, скоро след това се оттегля в манастир.
Разказът на архиепископ Никон се привежда в съкратен вид.
Той пише, че по-рано Икскул не се замислял, четял свещени книги, признавал това, което е написано в тях за истина, но нямал вяра в себе си и смъртта за него била край на човешкото битие. Много години той бил християнин само формално. Ходел в църквата, кръстел се, но всъщност не вярвал и не приемал това насериозно.
След много години на спокоен живот той заболял от възпаление на дробовете. Боледувал продължително и сериозно, но една сутрин сякаш се почувствал съвсем добре. Кашлицата изчезнала, температурата спаднала. За негово учудвани лекарите се обезпокоили... донесли кислород. А след това - тръпки и пълна безучастност към обкръжаващите. Той разказва:
"Цялото ми внимание се съсредоточи върху мен самия... и някакво раздвоение... появи се вътрешен човек - най-главния, който изпитваше пълно безразличие към външния (към тялото) и към това, което става с него".
Той продължава:
"Удивително беше да живееш, да виждаш и да не разбираш нищо, да чувстваш такава отчужденост към всичко. Ето докторът задава въпрос, аз чувам, разбирам, но не отговарям - няма защо да разговарям с него... И изведнъж нещо ме повлече надолу със страшна сила, към земята... аз се замятах. "Агония" - каза докторът. Аз разбирах всичко. Не се изплаших. Спомних си какво съм чел, че смъртта е болезнена, но нямаше болка. Беше ми тежко, тъмно. Влечеше ме надолу... аз чувствах, че нещо трябва да се отдели... направих усилие да се освободя и изведнъж ми стана леко, почувствах покой.
Последвалото си го спомням ясно. Стоя в стаята, по средата. Отдясно на мен в полукръг стоят лекарите и сестрите, около леглото. Аз се учудих - какво правят там, та нали аз не съм там, а тук. Приближих се, за да погледна. На леглото лежах аз. Виждайки своя двойник аз не се уплаших, само бях удивен - как е възможно това? Исках да пипна себе си - ръката ми премина направо, сякаш през празнина.
Виждах също себе си, стоящ, но не можех да усетя тялото, ръката ми преминаваше през него. И пода не чувствах... До другите също не можех да се докосна.
Повиках доктора, но той не реагира. Разбрах, че съм съвършено сам и ме обзе паника".
Гледайки мъртвото си тяло, той си помислил: "А дали пък не съм умрял. Но беше трудно да си го представя, аз бях по-жив отпреди, чувствах и съзнавах всичко. Освен това, не вярвах в живота на душата и тази мисъл не ми идваше".
По-късно, спомняйки си преживяното, Икскул казва:
"Предположението, че напускайки тялото, душата веднага разбира и знае всичко е невярно. Аз се явих в този нов свят такъв, какъвто си отидох от стария. Тялото не е затвор за душата, а нейно законно жилище, и затова душата се явява в новия свят в тази степен на развитие и зрелост, до която е достигнала в съвместния си живот с тялото".
Той видял как старицата дойка се прекръстила: "Царство му небесно" и изведнъж видял двама ангела. В единия познал ангела - хранител, а другият не познал. Ангелите го взели за ръце и го понесли през стените на стаята на улицата.
След това той описва издигането, видението на "безобразни същества" ("Аз веднага разбрах, че този вид приемат бесовете") и появата на светлина... по-ярка от слънчевата. "Навсякъде светлина и няма сенки". Светлината била толкова ярка, че той не могъл да види нищо. "Като в тъмнина. И изведнъж от върха, властно, но без гняв, се разнесоха думите: "Не е готов", и започна стремително движение надолу". Той се върнал към тялото си. Ангелът - хранител казал: "Ти чу Божието определение. Влизай и се готви".
Ангелите станали невидими. Появило се чувството на смущение и хлад и дълбока тъга за загубеното. "Тя е винаги с мен". Той загубил съзнание и се свестил в стаята на леглото.
Лекарите, наблюдаващи Икскул съобщили, че били на лице всички клинични признаци за смъртта ("той отсъствал") и състоянието на смърт продължило 36 часа.
Доктор Муди и други учени описват много подобни случаи. Всички те говорят за това, че зад прага не започва ново съществуване, а продължава предишното. Не настъпва прекъсване на живота, а личността започва живота там такава, каквато е била в момента на преминаването. Видимо, човешкият живот на земята е само началото, само подготовка към това, което ни чака след смъртта на тялото. Започнатото тук ще продължава там; вероятно ни чака и някаква отговорност и възмездие за извършеното по време на земния живот. Затова говорят всички големи религии. И очевидно е много важно да се премине прага в състояние на неозлобеност, мир и покой, неотнасяйки нито едно тъмно петно в съвестта си.
Християнството винаги е знаело това, затова и съветва всеки да се изповяда и причасти преди смъртта си. Състоянието на личността в момента на смъртта е по-важно от всичко предишно в живота на човека.
За това говори и евангелското повествование от Лука (23:32-33, 39-43) за разбойниците:
"Водеха и двама злодейци, за да бъдат погубени с Него. И когато отидоха на мястото, наречено Лобно, там разпнаха Него и злодейците, единия отдясно, а другия отляво... Един от увисналите на кръста злодейци Го хулеше и казваше: ако си Ти Христос, спаси Себе Си и нас. А другият, като заговори, мъмреше тогова и казваше: та и от Бога ли се не боиш ти, когато и сам си осъден на същото? А ние сме осъдени справедливо, защото получаваме заслуженото според делата си; но Тоя нищо лошо не е сторил. И казваше на Иисуса: спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си! И отговори му Иисус: истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая".
Животът на разбойниците бил лош, но разкаянието в последния час преди смъртта обещава хубаво начало на бъдещото съществувание.
Християнството винаги ни е говорело за това. В Откровението на свети Иоан Богослов е казано: "Блажени са мъртвите, които умират в Господа… нека починат от трудовете си: делата им вървят заедно с тях" (Откр. 14:13).
Християнството винаги е знаело и е учело, че човекът е нещо повече от месо и кости или от просто съчетание на химични елементи, че освен тялото човек има душа и че в момента на смъртта на тялото душата не умира, а излиза от него и продължава да живее и да се развива в нови условия.
Ето няколко цитата от Свещеното Писание. Сам Иисус Христос съвършено определено говори за вечния живот. Обръщайки се към своите ученици апостоли Той казва: "Истина, истина ви казвам: който вярва в Мене, има живот вечен" (Иоан 6:47). И още: "И не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, Който може и душата и тялото да погуби в геената" (Мат. 10:28).
Ето още думи на Иисус Христос: "Истина, истина ви казвам: който слуша словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен, и на съд не дохожда, а е минал от смърт към живот" (Иоан 5:24).
"Но Той не е Бог на мъртви, а на живи, защото у Него всички са живи" (Лука 20:38). "И зная, че Неговата заповед е живот вечен... Да не се смущава сърцето ви; вярвайте в Бога и в Мене вярвайте. В дома на Отца Ми има много жилища..." (Иоан 12:50; 14:1-2).
Най-близките ученици на Иисус Христос се наричали апостоли - стълбове на вярата. Отначало те били дванадесет, след това още седемдесет. Те се присъединили към Христа в различно време. Сред тях имало и обикновени хора - рибари, имало и учени. Апостол Лука, от числото на седемдесетте, бил лекар. Те тръгнали след Христос, оставяйки всичко и постепенно познавайки новото за тях, достигнали до дълбока вяра в единия Бог и вечния живот. След това нито един от тях не е имал вече никакви съмнения. Те видели, че Иисус Христос възвърнал умрели към живот и значи, смъртта на земята не е окончателна. Те видели Иисус Христос разпнат, умрял на кръста, след три дни възкръснал от гроба за живот вечен и явил им се няколко пъти в ново тяло. Всички те посветили живота си на служене на Иисус Христос, подлагайки се на преследвания и мъчения. Единадесет от дванадесетте приели мъченическа смърт. Те я приели радостно, без колебания, защото знаели, че умира само тялото, а душата не може да бъде убита, тъй като е безсмъртна.
Много апостоли и ученици на Иисус Христос, а след това и много светци и просто учени - богослови писали, че смъртта не е край и че душата живее вечно. Ако това се чете без предубеждение, то на душата й става по-светло, защото са го писали праведни хора, отдали живота си на това, на което са вярвали. И описаното от тях е резултат от видяно и преживяно, а не плод на размишления; не игра на ума, а резултат от опит.
Апостол Павел говорейки за живота след смъртта на тялото, казал: "Но както е писано: "око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, ща Бог е приготвил за ония, които Го обичат" (1Кор. 2:9).
В същото послание, в глава 15 той пояснява повече: "Не всяка плът е еднаква плът... Има тела небесни и тела земни... и както сме носили образа на земния, тъй ще носим и образа на Небесния... защото това тленно трябва да се облече в нетление, а това смъртно да се облече в безсмъртие... Де ти е, смърте, жилото?". Тези думи на свети апостол Павел говорят за това как християнството разбира смъртта - при умирането човек променя своето тленно, временно тяло с нетленно, вечно.
За апостолите и светците съществуването на душата било очевидност, затова те не доказвали, не убеждавали, а гледали на това като на нещо разбираемо от само себе си.
Свети Иоан Богослов написал пророческата книга "Апокалипсис", наречена още "Откровение". В нея има много интересни и важни неща, много предсказания, които частично вече са се сбъднали. В първа глава Свети Иоан пише: "Един неделен ден бях обзет от дух", а след това описва това, което му е показано, когато е бил в духа, вън от тялото си. Той не обяснява какво означава да бъдеш обзет от дух, а казва: "бях обзет от дух", както вие бихте казали: "бях на улицата" или "у моя съсед".
Свети Иоан не е единствен. Освен него, за това свидетелстват писанията на много апостоли и светци. За тях тогава било очевидно, че душата може да живее и вън от тялото, понякога може да излиза извън него и отново да се връща.
И в следващите векове в богословската литература и житията на светците има много описания за живота на душата.
Свети Августин разказва за невярващия лекар Генадий, който по време на сън излязъл от тялото си и беседвал с юноша, но не разбрал станалото. Това се повторило няколко пъти, но Генадий продължавал да не вярва. Тогава юношата го попитал: "А своето тяло, отделно от тебе, там, на леглото, виждаш ли?" - "Виждам". - "Та нали очите на тялото ти са затворени, а ти виждаш и своето тяло и мене. Ти виждаш с духовните си очи. Знай, че след този живот ще има друг".
Свети Григорий (има се предвид свети Григорий Велики (Двоеслов) и произведението му "Разговори за живота и чудесата на италийските отци". Бел ред.) в "Диалог" пише: "Често на границата със смъртта душата познава тези, с които ще разделя небесното жилище за аналогична награда или наказание" ..."При праведните често се явяват светци, за да ги успокоят".
Архиепископ Антоний Женевски пише, че животът на душата след кончината й е естествено продължение на нейния живот на земята. Преминавайки в задгробния свят, душата чувства, съзнава, възприема, разсъждава.
Не само в духовната, но и в светската литература има много подобни описания. В повестта на Л. Н. Толстой "Смъртта на Иван Илич" починалият преминава през тъмна пещера, вижда картини от целия си изминал живот и появата на ярка светлина.
Ърнест Хемингуей описва случай на временна смърт в романа си "Сбогом на оръжията". Разказът се води от героя на романа, но очевидно описаното се е случило със самия автор. Войниците стоят в траншея под артилерийски обстрел.
"Ние продължавахме да ядем... аз отхапах от своето сирене и глътнах вино... след това се чу: чух-чух-чух, нещо изсвистя... и рев, всичко стана бяло, после все по-червено и по-червено в стремителен вихър... аз се опитах да поема дъх, но нямаше дихание и почувствах, че целият съм излязъл от самия себе си и летя, и летя, подхванат от вихъра. Аз излетях бързо, целия както съм и знаех, че съм мъртъв и че напразно мислят, че когато умреш всичко свършва. После поплувах из въздуха, но вместо да се повдигам напред, се плъзнах назад. Поех дъх и разбрах, че съм се върнал в себе си. Земята наоколо беше преорана... главата ми се тресеше и изведнъж чух нечий плач".
Този войник бил тежко ранен и преживял временно излизане от тялото си.
А в книга, издадена през 1984 г. е публикуван разказът на Фьодор Абрамов "Майчино сърце". Селянка кара с шейна тежко болния си син в районната болница. Той е на шест години. Винаги е живял в бедност и нищета. По пътя му става по-зле. Майката бърза.
"Не успях. Беше голям студ, мраз. "Стьопа, - казвам му, - в районната ще отидем. Можеш ли, казвам, да видиш нещо?" А той сам ме моли: "Мамо, кажи кога ще пристигнем в районната". Нали е дете! Не е ходил по-далече от селото ни - ще му се белия свят да види.
И ето моят Степанушка си повдигна главата: "Мамо, - казва, - колко е светло. Колко е красив нашият район..." И всичко свърши. Така в майчините си ръце издъхна".
Подобни разкази са твърде много. Все повече хора говорят и пишат за живот на душата извън тялото. Разбира се, не всички. Тези, които не искат да вярват в нищо духовно, все още не виждат светлината, влизаща в света.
През последните 15-20 години нашето разбиране за света твърде много се измени. За това, което изглеждаше неправдоподобно и невероятно, пишат не само духовните и светски писатели, но и учени, в това число и медици. Публикувани са множество изследвания.
Ние вече писахме за доктор Муди и неговите наблюдения. Неговата заслуга е в обективния му подход към този проблем. Той събрал обемен материал, систематизирал го и привлякъл към него вниманието на сериозните научни кръгове. Д-р Муди не е първият, който се заел с тези въпроси. Преди него над проблема за смъртта работел д-р Е. Кюблер-Рос от Чикаго, а още по-рано - Карл Густав Юнг, професор Войно-Ясенецки (архиепископ Лука), доктор Георг Ритчи и др. учени. По-късно много работил по проблема и доктор Михаил Сабом.
През 1980 г. били известни повече от 25 000 случаи на възвръщане към живот на скоро починали. Днес те са много повече. Възприятията на хората по време на пребиваването им "от другата страна" са записани, систематизирани и много от тях са проверени.
Днес учените предлагат да се различават два стадия на възприятие: аутоскопични - това, което душата вижда, чувства и чува непосредствено след изхода си от тялото, когато се намира още тук, в нашия свят; и трансцендентни - възприятията на душата, вече заминала от тукашния свят.
По-горе ние приведохме три разказа за аутоскопични възприятия на хора, преминали през временна смърт. Един от тях, случая на Икскул, описан преди повече от 70 години, т.е. още преди да се започне систематичното научно изучаване на феномена продължаване на живота след смъртта на тялото.
Приведените по-долу примери са взети от различни източници, много от тях са от книгите на доктор М. Муди "Живот след живота" и професор М. Сабом "Спомени за смъртта". Двамата учени предават разкази на свои пациенти. Те говорят с техните думи, като по този начин съхраняват яркостта и свежестта на описаните преживявания.
Ето няколко разказа за преживяно. Мой приятел ми предаде разказ на войник, ранен по време на артилерийски обстрел. Първоначално имало кратка загуба на съзнание, а след това войникът видял, как санитарите полагат на носилка изранено, безжизнено тяло. Той искал да им помогне, говорел им нещо, но те не му обръщали внимание, а един от тях преминал просто през него. Войникът се опитал да хване дръжките на носилката, но не почувствал тежестта им, ръцете му не усещали контакта. Поглеждайки към убития или може би, ранения, той с удивление познал самия себе си.
В сборника "Надежда" (бр. 3, 1979 г.) е публикувана в превод от френски статия на Жан-Жак Грейф "Живот след смъртта". Сред описаните случаи има такъв разказ:
"Аз нищо не разбирах. Виждах собственото си тяло на леглото. Тъжно беше да го гледам такова жалко... Виждах себе си плосък, като на фотография или в огледало... Изведнъж се видях целия в три измерения, на разстояние от два метра. Трябваше ми време, за да позная себе си".
Жена спира да диша. Реанимация. Тя разказва:
"Видях, че се стараят да ме съживят. Всичко това беше много странно. Аз бях над тях и сякаш ги гледах отгоре... Опитах се да ги заговоря, но никой не ме забелязваше. Докторите и сестрите натискаха по тялото ми, опитваха се да направят кръвопреливане... През цялото време се стараех да привлека вниманието им, казвах им: "Оставете ме на мира, искам да остана сама..." Но те не ме чуваха. Тогава се опитах да хвана ръцете им, за да не удрят повече по тялото ми, но нищо не излизаше. Това беше, аз не знам как... виждах, че докосвам ръцете им, стараейки се да ги отблъсна, но те си бяха все там. Не разбирах. Не чувствах натиска на ръцете им, може би моите ръце преминаваха през тях или нещо такова?" (Муди, с. 43-44).
Има много описания на това как душите на мъже или жени, излизайки от тялото, се опитват да влязат в контакт с лекарите или сестрите, стараещи се да съживят тялото. Душата на жена, умряла след спиране на сърцето, се чувствала напълно реална и се удивявала на неуспешните опити: "Защо те не виждат, не отговарят? Може би, те са нереални? Като в огледало?"
Понякога душата, рееща се над своето тяло може мигновено да се пренесе на друго място. Войник, тежко ранен във Виетнам, по време на операция излязъл от тялото си и наблюдавал как лекарите се опитвали да го върнат към живот.
"Исках да ги спра, защото там, където бях се чувствах добре. Аз бях там и той (лекарят) беше, но сякаш като че и не беше. Аз го хванах, а него го нямаше. Аз един вид преминах направо през него... А после изведнъж се оказах на бойното поле, където пострадах. Санитарите прибираха ранените. Исках да им помогна, но изведнъж се намерих отново в операционната... Това е сякаш да се материализирате там, а после отново да сте тук, с едно мигане на очите..."
Друг пациент казал, че можел да вижда наблизо или надалече като през вариообектив (Сабом, с. 54-55).
Такива разкази са много. Преживелите не говорят за полет, а за моментално преместване - "чисто мисловен и много приятен процес. Поисках - и съм там".
Почти всички изживели състоянието на временна смърт говорят за някакво закрито тъмно пространство, а след това за появата на ярка светлина.
"Чух как лекарят ме обяви за мъртъв, а аз през това време сякаш плувах в някакво тъмно пространство. Няма думи, с които да се обясни това. Всичко наоколо беше съвсем черно и само далече, далече аз виждах тази светлина. Тя беше много ярка, но отначало не толкова, а колкото повече се приближавах ставаше все по-силна и по-силна. Аз се стремях към тази светлина. Не ми беше страшно, а хубаво. Аз съм християнин и веднага си помислих: "Тази светлина е Христос, нали Той е казал: "Аз съм светлината на света". Аз си помислих - ако това е смъртта, аз знам какво ме очаква" (Муди, с. 63).
В други разкази не се говори за тъмно пространство, а за нещо от рода на тунел, в който се движи, лети излязлата от тялото душа. В Свещеното Писание също има израз "долината на смъртната сянка" (Пс. 22:4).
В края на тунела - светлина. Умрелият се стреми към нея, светлината може да напомня залеза на слънцето - ярък център и зарево около него.
Изглежда тунелът отделя възприятията на този свят от задгробния. Светлината е начало на задгробната, вълшебна красота и очарование. В разказите на тези, които не са стигнали до среща със светлината няма никакви описания на трансцендентния свят.
Тези хора, при които състоянието на временна смърт продължило малко по-дълго, разказват сащото, но освен описаните при тях има и съвършено други възприятия.
"... Аз знаех, че умирам и нищо не може да се направи, тъй като мен никой не ме чуваше... Аз не бях в тялото си, в това нямаше никакво съмнение, защото виждах тялото си там, на леглото в операционната. Душата ми беше вън от тялото. Заради това се чувствах много зле, но след това дойде тази много ярка светлина. Отначало тя беше малко неясна, а след това - като много ярък лъч. Чувствах топлина от него. Светлината покриваше всичко, но не ми пречеше да виждам операционната и лекарите, и сестрите, и всичко останало. Първо не разбирах какво става, но после Той като че ме запита готов ли съм да умра. Той говореше като човек, но нямаше никой. Гласът говореше от Светлината.
Сега си мисля, че гласът е разбрал, че аз не съм готов за смъртта. Той сякаш ме проверяваше. От момента, в който светлината започна да говори се почувствах много добре; чувствах, че съм в безопасност и че ме обичат.
Любовта, идваща от светлината, беше невъобразима, неописуема" (Муди, с. 63-64).
Мнозина, преживяли състояние на временна смърт говорят за тази светлина. За тях било ясно, че говори не просто светлината, а Някой в светлината. Обикновено те не чували думите, но ги разбирали. Никакви езици - руски или други нямало тук. Те възприемали и предавали мисли и всичко било толкова ясно, че не било възможно нито да излъжат, нито да премълчат нещо. Светлината винаги донасяла любов, разбиране и покой.
За светлината пишат също Озис и Харолдсон. Този, който се е опитал да я опише трудно намирал думи. Светлината била по-различна от нашите представи.
"Това не беше светлина, а отсъствие на тъмнина, пълно и съвършенно. Тази светлина не създаваше сенки, беше просто отсъствие на тъмнина. Светлината не беше видна, но беше навсякъде, вие самият сте в светлина" (Сабом, с.66).
Светлината е разбирана различно. Религиозните хора я смятат за Иисус Христос; невярващите търсят други обяснения или въобще не мислят.
Интересно, че в "Тибетската книга на мъртвите" също е написано за среща със светлината и че приближавайки се към нея, човек трябва да се старае да чувства към другите само любов и симпатия.
Съществуват и други възприятия, тясно свързани със смъртта, понякога непосредствено преди нея, понякога, и тогава по-ярко - скоро след нея. Това е прегледът, свързан с преоценка на това, което се е случило през живота на човека.
Професор Войно-Ясенецки в своята книга "Дух, душа и тяло" (на руски език тук) описва два известни му случая.
Адмирал Бофър разказвал, че когато се давел видял "...детството си, лудориите, времето, прекарано напразно, предишните плавания с корабукрушения; всичко това като в панорама, при което всяка моя стъпка се явяваше пред мен, съпроводена със съзнанието дали е правилна или неправилна, с точно разбиране за нейните причини и следствия. Много малки приключения от моя живот, всъщност вече забравени, се появиха пред духовния ми взор в пълна яснота". От падането във водата до изваждането изтекли две минути. Значи, имало свръхестествена бистрота при протичането на съзнанието.
В другия случай се говори за една дама, която паднала във водата и едва не се удавила. От момента на прекратяване на всякакво движение на тялото й и извличането й от водата изминали две минути, в които тя, по нейните думи преживяла още веднъж целия си изминал живот, разгърнал се пред духовния й взор с всичките си подробности.
За такъв преглед пишат Ритчи, Муди, Сабом и много други. При състояние, близко до смъртта, пред очите на човека преминавали като на екран всички главни събития от живота му.
Ето извадки от дългия разказ на пациентка на д-р Муди, възвърната към живот на земята:
"Когато дойде Светлината, Той ме запита: "Какво си направила в своя живот? Какво можеш да Ми покажеш?" Или нещо от този род. И тогава започнаха да се появяват тези картини. Те бяха много ясни, триизмерни и цветни. И се движеха. Пред очите ми премина целия ми живот... аз още като малко момиченце... а после, как се омъжвам... мярна се пред очите ми и изчезна... най-дълго стоя пред очите ми, когато приех Иисуса Христа... това беше преди много години".
Тя продължава: "Във всеки епизод, а Светлината ги подбираше, ми се показваша най-главното. Той не ме обвиняваше, а ме наставляваше, че е нужно да се уча на любов и просто да се уча, да придобивам знания, защото това е непрекъснат процес и аз ще го продължа и след като Той дойде за втори път за мен. Светлината ми каза, че този път ще се върна назад" (Муди, с.65-68).
Завърналите се казват, че този преглед прилича на спомняне, но има и разлика - първо, става много бързо и второ - не е последователно, а всичко едновременно, в един момент. Целият живот – за няколко секунди. Това са много живи картини; те са съпроводени с чувства и остава ярък спомен за тях.
Мнозина разказват за срещи с вече умрели родственици или познати - понякога в земни условия, понякога в нетукашния, "небесен" свят. Те винаги виждали вече починали и никога - още живи хора.
Жена, преживяваща епизод на временна смърт, чула лекаря да казва на роднините й, че тя умира. Излизайки от тялото си и повдигайки се нагоре, тя видяла под тавана умрели роднини и приятелки. Познала ги, а те се радвали, посрещайки я.
Друга жена видяла свои родственици, които я приветствали и стискали ръката й. Те били облечени в бяло, радвали се и били щастливи... "и изведнъж се обърнаха към мен с гръб и си тръгнаха, а баба се обърна през рамо и каза: "Ние ще те видим по-късно, не този път". Когато баба умря беше на 96 години, а изглеждаше ...да речем, на 40-45, здрава и щастлива".
По време на сражение ротата загубила 42 войници. Един от тях, тежко ранен, видял израненото си тяло и разговарял със своите убити другари. Той не ги виждал, но те били тук, с него. Говорели без гласове, но всичко си разбирали. Печал и съчувствие не изпитвал никой. Не искали да се върнат назад в телата си, били щастливи. (Последните два случая са описани по-подробно от професор Сабом в неговата книга на стр. 71 и 72).
Мнозинството от почти всички имали трансцендентни възприятия, говорят за срещи с техни близки, но починали хора.
Понякога на скоро починалия се дава възможност за избор - да остане в задгробния свят или да се върне към земния живот. Гласът от светлината може да попита: "Готов ли си да умреш?" Понякога на умрелите им се заповядва да се върнат против тяхното желание. Душата вече се е преизпълнила с чувството на радост, любов и мир, на нея й е хубаво там, но времето й още не е дошло; тя чува глас, някакви думи или заповед и се връща в живота на земята. Тези възможности и предписания често приемат символична форма: ручеи, мъгла, друг бряг и тям подобни. Има много такива разкази.
Жена, излязла от тялото си, видяла протегнатите към нея ръце на починалия й съпруг, но не могла да ги достигне и отново се оказала в своето тяло.
Войник, тежко ранен на бойното поле, видял своето осакатено тяло и чул глас. Той помислил, че с него говори Иисус Христос. Дадена му била възможност или да се върне в земния свят, където ще бъде сакат, или да остане в задгробния мир. Войникът решил да се върне на земята.
Ето откъс от разказа на една пациентка на д-р Муди:
"Имах сърдечен пристъп и се оказах в черна пустота. Знаех, че съм напуснала тялото си и умирам... Молех Бог да ми помогне и скоро излязох от тъмнината и видях пред себе си сива мъгла, а зад нея - хора. Техните фигури бяха такива като на земята и аз видях нещо, което приличаше на домове. Всичко това беше залято със златна светлина, много нежна, не толкова груба като на земята. Изпитвах неземна радост и исках да премина през мъглата, но излезе моят дядо Карл, умрял преди много години. Той ми прегради пътя и каза: "Върви назад. Твоето дело на земята още не е завършено. Сега върви назад". Против своето желание се върнала в тялото си. Тя имала малък син, на когото била нужна (Муди, с. 75-76).
Има много съобщения за това, какво са срещнали "от другата страна" хората, погледнали зад завесата.
Те описват ручей, преградил пътя, поле, оградено с ограда или с редове бодлива тел; от едната страна - суха трева, от другата - чудесно пасбище, коне, дървета - "тук" и "там". Описват се срещи с духовни фигури, неземна природа, домове, градове от светлина.
Като цяло всички разказват за едно и също, но детайлите са различни. Понякога хората виждат това, което са очаквали да видят. Християните виждат ангели, Богородица, Иисус Христос, патриарсите. Индусите виждат индуски храмове; невярващите виждат фигури в бяло, юноши, понякога нищо не виждат, но чувстват "присъствие". Психолозите виждат в светлината образа на своя баща или я разбирали като "колективно съзнание" и т.н. Убедените атеисти също виждали светлина и царство на светлината и не искали да се връщат назад, към живота на земята.
Има много описания на природата, която прилича на земната, но и по нещо се различава от нея: хълмисти ливади, яркозелени с цвят, какъвто няма на земята, поле, залято с чудесна зелена светлина, разделено от ограда, зад която не бива да се преминава. Има описания на цветя, дървета, птици, животни, песни, музика.
Озис и Харлдсон събрали 75 случая на трансцендентни възприятия с описания на ливади и градини с необикновена красота, градове, музика, срещи с други същества.
Повече от сто случая привежда Муди и още толкова Сабом.
Има много интересни разкази за лични преживявания.
Карл Густав Юнг, един от видните психиатри на нашето време, в книгата си "Спомени, сънища и размисли" пише за своите възприятия извън тялото си по време на сърдечен пристъп. Той бил в пространството и видял земята - пустини, морета - от височина 1000 мили.
Богословът протойерей С. Булгаков след операция на гърлото (от рак) през 1939 г. също видял картини от другия свят.
В "самиздата" (понятие от социалистическото ни минало с което се назоваваха преписвани на машина или на ръка текстове разпространявани тайно от управниците) има разказ на един монах от Троице-Сергеевата лавра, възвърнат към живот от състояние на клинична смърт.
Ето извадки от разказа на жена, болна от рак и излязла от тялото си по време на операция. Тя видяла себе си и двама лекари и с огромен ужас гледала тялото си. Целият стомах и тънките й черва били в ракови образувания. Тя стояла и си мислела: "Защо сме две? Аз стоя и аз лежа". Изведнъж тя се оказала във въздуха. Чувствала, че лети, че някой я държи и тя се издига все по-нагоре; станало толкова светло, че не можела да гледа... След това видяла големи дървета с различен цвят на листата, неголеми къщички. Показали й ада - "змии, гадини, непоносим смрад, бесове", а после й показали рая - там е хубаво, но чула глас: "Спуснете я на земята" - и се върнала в тялото си. Тя не искала да се връща.
Бети Малц описва своите преживявания в книгата "Аз видях вечността", излязла през 1977 г. Тя прекарала в състояние на клинична смърт 28 минути. Това се случило през юли 1959 г. по време на втора операция от апендикулярен перитонит. Тогава тя била на 27 години.
Тя пише, че преходът й бил ясен и спокоен. Веднага след смъртта на тялото се оказала на чудесен зелен хълм. Учудило я, че имайки три операционни рани, тя стои и ходи свободно, без болка. Над нея - яркосиньо небе. Няма слънце, но светлината е навсякъде. Под босите нозе - трева с такъв ярък цвят, какъвто не е виждала на земята; всяка тревичка е като жива. Хълмът бил стръмен, но тя се движела леко, без усилие. Ярки цветя, храсти, дървета. Отляво - мъжка фигура в мантия. Бети помислила: "Дали това не е ангел?" Те вървяли без да разговарят, но тя разбрала, че той не е чужд и че я познава.
После пред нейния взор преминал целия й живот. Тя видяла своя егоизъм и й било срамно, но чувствала около себе си загриженост и любов.
Бети Малц намерила много хубави думи, за да опише това, което е изпитала там. Чувствала се млада, здрава и щастлива. "Аз чувствах, че имам всичко, което някога съм желала, бях всичко, което съм искала да бъда, ходила съм там, където винаги съм мечтала да бъда".
Тя и нейният спътник се приближили към чудесен сребърен дворец, "но без кули". Музика, хор; тя чула думата "Иисус". Стена от скъпоценни камъни. Врата със слой от бисери. Когато вратата за миг се открехнала, тя видяла улица в златна светлина. Не видяла никого в светлината, но разбрала, че това е Иисус. Тя искала да влезе в двореца, но си спомнила за баща си и се върнала в тялото си.
Нейният баща, убит от скръб, през всичките тези 28 минути бил край леглото й и бил поразен, когато тя "оживяла" и отметнала чаршафа, с който било покрито лицето й.
Това преживяване я довело по-близо до Бога. Сега тя обича хората и хората - нея.
Не по-малко интересна е книгата на доктор Георг Ритчи "Завръщане от утре", излязла през 1978 г. В нея се описва случилото се със самия него през 1943 г.
Предговорът към тази книга е написан от д-р Реймонд Муди. "Неговата книга, пише д-р Муди, е един от най-фантастичните и добре документирани отчети за преживяването на смъртта, които са ми известни".
Своята собствена книга доктор Муди посвещава на доктор Ритчи и на "Този, Единствения, който той назовава".
Във встъплението към своята книга доктор Ритчи пише: "Иисус не е само сила, това е невероятна, безусловна любов". И по-нататък:
"Аз нямам понятие за това какъв ще бъде следващият живот. Аз гледах, може да се каже, само от чакалнята, но видях достатъчно, за да разбера напълно две истини: нашето съзнание не се прекратява с физическата смърт и времето, прекарано на земята, и отношенията, които сме изработили с другите хора, са много по-важни, отколкото ние можем да си представим".
Когато бил на 20 години и се готвел да постъпи в университета, Ритчи заболял. След дълга и тежка болест той чул как лекарите го обявявили за мъртъв. Душата му излязла от тялото, известно време странствла и накрая се оказала в малка стая, където на голямо легло лежало закрито с чаршаф тяло. Ритчи не разбрал веднага, че това е неговото тяло и че значи е умрял. Той си представял смъртта като небитие, а бил жив, виждал и мислел.
Светлината в стаята се усилила до такава степен, че физическите очи не биха я понесли. Ритчи започнал да чувства "присъствие" и след това видял Иисус Христос.
Христос го обичал с пълна и безгранична любов и Ритчи изпитал покой, радост и такова удовлетворение, че искал да остане в това състояние завинаги.
Пред очите му преминали всичките години от живота му, тук било всичко - в дадения момент и в течение на времето; той виждал познати хора, които се движели и говорели. Времето преминавало много бързо - целият живот за няколко минути. Ритчи бил запитан: "Как използва своето време на земята?" Целият му живот бил виден - Христос питал не за фактите, а за тяхното значение - какво важно е направил Ритчи в своя живот. Показано му било, че са важни не личните му постижения, а любовта му към Христос и хората.
След това - полет в съпровождение с Христос и няколко видения на задгробния живот на земята и в другия свят. Улици, домове, фабрики, хора и безтелесни същества.
Той видял самоубийци. Те страдали. Били приковани към жертвите на своя акт. Те са причинили страдание на другите, плачат, молят прошка от тези, пред които са виновни, но не ги чуват. Нищо не може да се направи.
Ритчи видял и други картини от ада - привързаността към земните желания, които там са неутолими. "Защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви" (Лука. 12:34).
След това видял небесния свят, където процъфтявали науката, изкуството, музиката. Библиотеки с всеобхватно знание. Съществата по своя вид били такива, каквито са хората, трудели се, без да мислят за себе си. Те расли в земния живот и продължавали да растат.
Той се върнал в тялото си против своето желание. Разказът му бил посрещнат с недоверие, но преживяното променило живота му и него самия.
При светците, издигнати от дух на небето (апостолите Иоан, Петър и др.) също има описание на небесния свят и неговата природа. Те видели ливади, цветя, реки, видели птици и чули тяхното пеене.
Почти всички разкази на хора, преживели клинична смърт имат светъл характер. Смъртта не е страшна, нищо не ни заплашва; смъртта се рисува като приятно преживяване. Но не винаги е така. В разказите на д-р Ритчи, Бети Малц и др. фигурира и адът. Преживяванията извън тялото на самоубийците, върнати към живот на земята, също далече не носят радостен характер. Мъж, опитал се да се самоубие след смъртта на любима жена, попаднал в такива ужасни условия, че не намирал думи за тяхното описание.
Завръщането в тялото става моментално, понякога съвпада с прилагането на електрически шок или на други реанимационни мерки.
Често, след като умрелият осъзнае настъпилата смърт у него се появява чувство на тъга и остро желание да се върне в тялото си. Постепенно обаче със задълбочаване на възприятията тъгата преминава и у него се появява желанието да остане там. Някои дори се опитват да се съпротивляват на възвръщането в тялото, особено тези, които вече са се срещнали със светлината.
"Аз исках завинаги да остана в присъствието на светлината". Назад към тялото ги привлича чувството на дълг към оставените, а понякога и желанието да завършат нещо на земята. Няколко жени казват, че биха искали да останат "там", но се върнали заради малките си деца и мъжета си".
"Аз бях извън тялото си и разбрах, че трябва да взема решение... Там, от тази страна беше много хубаво и ми се искаше да остана. Но знаех и това, че на земята мога да върша нещо много хубаво... и си помислих: "Трябва да се върна назад и да живея", и се върнах в тялото си" (Муди, с. 79).
Някои смятат, че възвръщането им в тялото било резултат от собственото им решение. Други мислят, че Бог им е разрешил да се върнат и да продължат да живеят, защото делото им не било завършено, и че Той удовлетворил молбата им, ако тя не била егоистична.
Имало и такива, които се завърнали въпреки тяхното желание да останат: "Още не е настъпило времето, върни се назад".
Опитите им да се съпротивляват не помагали. Някаква сила ги дърпала назад, често през черния тунел.
Други смятат, че против тяхното желание ги върнали молитвите или любовта на оставените от тях близки хора.
Възвръщането в тялото понякога произтича моментално. Изчезват всички възприятия и той или тя изведнъж се чувстват отново в леглото. Има разкази как човек, наблюдаващ отстрани опитите за съживяване на собственото му тяло, в момента на подаване на електрически ток изведнъж загубвал всички възприятия и се оказвал отново в собственото си тяло.
Някои чувствали, че влизат в тялото си с тласък. Първо се чувствали неуютно и хладно. Понякога след възвръщането в тялото имало кратка загуба на съзнание. Лекарите - реаниматори и други наблюдатели отбелязват, че в момента на възвръщане към живот човек често киха. За същото говори и народното поверие.
Разказите на хората, преминали през временна смърт, говорят за нещо съвършено ново; ново за науката, но не и за християнството. Много учени, в това число и медици, не им обръщат внимание, но се намират хора, които виждат, че се разкрива нещо ново в разбирането на самата същност на човешкото съществуване и се стараят да дадат не само описания, но и да потърсят доказателства за това, че тези странни явления не са фантазия, а наистина съществуват. На тези проверовъчни работи е посветена следващата глава.
В предишната глава бяха приведени много свидетелства за живот на душата независимо от тялото и след смъртта на тялото. Сведенията, събрани от докторите Муди, Сабом, Кюблер-Рос и др. са много интересни и важни. Случаите са подбрани внимателно. В своето болшинство това са клинични истории на болести с описание на заболяването, характера на смъртта, приложените методи за съживяване и свидетелства на хората, възвърнати към живот.
Разказите за преживяното "от другата страна" са искрени и сходни, отличаващи се помежду си само в детайлите. Хора с различно образование, различни професии, националности, пол, възраст и т.н. говорят за едно и също. Това поразява всички учени, занимаващи се с този въпрос. Необразована жена е видяла и преживяла същото, което е видял и преживял професор по психология. Обикновено част от човека, излязла от тялото, вижда своето тяло отстрани, често отгоре, вижда лекарите и сестрите, стараещи се да го съживят и всичко, което става наоколо, а малко по-късно възприема и много други неща.
Независимо от тяхната правдивост и искреност тези съобщения все още не били абсолютно доказателство, тъй като се основавали на разкази на хора, преминали през временна смърт. Не достигала обективна научна проверка - дали този, както го наричат лекарите, феномен на продължаване на живота след смъртта на тялото съществува в действителност.
Следващата крачка направил доктор Сабом. Той организирал опитни наблюдения и потвърдил, а в същност доказал, че разказите за живот след смъртта не са измислица и че личността след смъртта на тялото действително продължава да съществува. Доктор Михаил Сабом е професор в медицинския факултет в университета Емори в САЩ. Той е специалист - кардиолог, член на Американското общество на кардиолозите и има богат практически опит в реанимацията (съживяването). Неговата книга на английски език "Спомени за смъртта" с подзаглавие: Медицински изследвания излезе през 1981 г. Доктор Сабом потвърждава това, което са писали другите, но не това е главното в книгата. Той провел редица изследвания, съпоставяйки разкази на свои пациенти, преживели временна смърт с това, което фактически става през времето, когато те се намирали "от другата страна" и което било достъпно за обективна проверка. Резултатите от неговите опити потвърдили гореописаните наблюдения на други учени. След смъртта на тялото животът продължава. Да се съмняват в това може само този, който не е запознат с последните достижения на медицинската наука, изучаваща смъртта.
Доктор Сабом пише как е започнал изучаването на този въпрос. Той работел в болница за спешна помощ за умиращите. В това време неговите възгледи за смъртта били много обикновени. Той пише: "Ако ме попитаха какво мисля за смъртта, аз бих отвърнал, че когато настъпи смъртта човек умира и това е всичко". Той строго разграничавал науката от религията и смисълът на религията виждал в моралните предписания и в утехата за умиращите. Бил невярващ човек, признаващ само науката и в своята работа се доверявал само на точните лабораторни и технически данни. Разбира се, понякога се натъквал на нещо необяснимо, но тогава смятал, че по-късно науката ще го обясни.
С книгата на Муди "Живот след живота" се запознал през 1976 г. и отначало не придал особено значение на описаните там случаи. Книжният пазар тогава, както и сега, бил наводнен с най-безогледна фантастика. Книгата на Муди можела лесно да бъде приета за интересна измислица, но Сабом се заинтересувал и започнал да разпитва свои пациенти. Техните разкази потвърдили описаното от Муди и д-р Сабом бил поразен от искреността на хората, преминали през временна смърт и от еднаквостта на техните преживявания.
Неговите болни, преминали през състояние на временна смърт обикновено не разказвали на никого преди него своите преживявания, не се познавали помежду си и при все това във всички техни разкази се говорело за едно и също. Така например, тези хора разказвали, че излизайки от тялото можели свободно да се преместват там, където искат и можели да виждат и чуват ставащото в други стаи и в коридорите на болницата, на улицата и т.н. Те можели да правят това във времето, когато тялото им лежало бездиханно на операционната маса. Можели да виждат отстрани собственото си тяло и всичко, което правели с него лекарите и сестрите, стараещи се да го върна към живот.
Доктор Сабом решил да провери тези удивителни съобщения и да погледне на тях от страната на обективния изследовател. Той проверявал съвпадат ли разказите на болните с това, което реално се е случило. Действително ли се прилагали тези медицински апарати и методи на съживяване, които описват хората, бидейки през това време мъртви, действително ли в другите стаи, отделени от тази, в която се намира умрелият, се е случило това, което той видял и описва.
Доктор Сабом събрал и публикувал 166 случая. Всички те са проверени лично от него. Той сверявал разказите на болните с историята на болестта, разпитвал хората, които са видели и чули неговите пациенти, възвърнати към живот, отново сверявайки показанията на едните и другите. Така, например, той проверявал действително ли описаните хора се намирали в стаята за чакащи и по кое време. Съставял точни протоколи с отбелязване на мястото, времето, участниците, произнесените думи и т.н. За своите наблюдения той подбирал само психически здрави и уравновесени хора.
Тази проверка напълно потвърдила съществуването на изучавания феномен. Потвърдило се, че след смъртта на тялото съществуването на личността продължава. Някаква част от човека остава жива, вижда, чува, мисли и чувства, както и по-рано.
Във времето, когато тялото било мъртво, хората виждали не само включените апарати, но и стрелките на манометрите им в това положение, което те отчитали в действителност; те детайлно и точно описвали машините и приборите, които не са виждали по-рано и за чието съществуване не са подозирали. Те чували разговорите на лекарите и сестрите, наблюдавайки отгоре, виждали прическите и накитите по главите им, виждали какво става извън стаята, в която лежало тялото им и т.н. Всички тези удивителни сведения получили достоверно потвърждение.
За илюстрация ще приведем няколко примера от съобщенията на д-р Сабом.
Тежък сърдечен пристъп със спиране на сърцето при 44-годишен мъж. За съживяването се наложило да се подадат няколко електрически шока. Умрелият наблюдавал извън тялото си и после успял да направи детайлно описание на всичко.
"Аз бях някак отделно, стоях встрани. Не участвах, а гледах безучастно, това мен много не ме интересуваше... Най-напред ми впръснаха нещо чрез гумата, която е там за вливане... след това ме вдигнаха и ме положиха на дъската. И тогава един от лекарите започна да бие по гърдите ми. По-рано ми даваха кислород - такава гумена тръбичка за носа, а сега я махнаха и сложиха маска на лицето ми. Тя покриваше устата и носа ми. Тя е за налягане... със светло-зелен цвят... Помня как вкараха масичка, на която имаше нещо като плочи. На тях имаше манометър, квадратен, с две стрелки. Едната беше неподвижна, другата се движеше... тя се движеше бавно, не скачаше изведнъж като на волтметрите или на другите прибори. Първият път тя достигна до ... между една трета и половин скала. Те повториха и тя премина повече от половината, а третия път - почти три четвърти. Неподвижната стрелка потрепваше всеки път, когато те бутаха тази масичка или някой се занимаваше с нея. И аз си помислих, те са я поправили и тя се е спряла, а другата се движи... Имаше две плочи с проводници; приличаха на два кръгли диска с дръжки. Те държаха във всяка ръка по диск и ги слагаха на моите гърди. На дръжките имаше малки бутончета... видях как се разтресох..." (с. 48).
Персоналът, участвал в реанимирането, потвърдил този разказ във всичките му детайли.
Втори случай: 60-годишен работник, преживял спиране на сърцето, разказва:
"... умирайки, аз видях там моето тяло и ми стана жал да го напусна... видях всичко, което се вършеше... първо не знаех кой беше този и тогава погледнах съвсем отблизо, видях себе си и не можех да проумея... как така? Гледах от тавана и тихо се издигах все по-нагоре".
След това той описва какво са правели с безжизненото му тяло лекарите и сестрите:
"Аз разбирах всичко... видях роднините си в приемната стая на болницата... съвършено ясно... те стояха там - жена ми, големият ми син, дъщеря ми, а също и лекарят... не, нямаше никаква възможност, аз да бъда някъде там, мен през това време ме оперираха... но аз ги виждах и дяволски добре зная, че бях там... не знаех какво става и защо плачат те. А след това се понесох нататък, попаднах в друг свят" (с. 154).
Доктор Сабом след това разпитал жената и дъщерята на своя пациент. Съпругата напълно потвърдила разказа на своя мъж. Дъщерята също помнела, че през това време те тримата били в стаята за чакащи и разговаряли с лекаря на баща й.
Такова състояние на временна смърт може да настъпи у човека не само при спиране на сърцето, но и при други обстоятелства, например по време на хирургична операция. Доктор Сабом привежда един такъв случай. Негов пациент бил в състояние на клинична смърт, под дълбока наркоза, със спиране на сърцето и разбира се, в безсъзнание. Той бил изцяло закрит с операционни чаршафи и физически не би могъл да чуе или види нищо. След това той описал своите преживявания. Той видял в детайли операцията на собственото си сърце и неговият разказ съответствал на това, което се случило в действителност.
Ето кратки извадки от дългия му разказ:
"Анестезиологът обезболи тази част и постави тук това нещо. Аз, очевидно, съм заспал и не помня как са ме прекарали от тази стая в операционната. А след това изведнъж видях, че стаята е осветена, но не толкова ярко, колкото очаквах. Съзнанието ми се възвърна... но те вече правеха нещо с мен... цялото ми тяло и главата ми бяха покрити с чаршафи... и тогава започнах да наблюдавам това, което се извършва... аз сякаш бях на два фута над собствената си глава, сякаш бях още една персона в стаята... Видях двама лекари, как ме зашиваха... те пиляха гръдната кост... мога да ви нарисувам пилата и инструмента, с който те отместваха ребрата... той беше завъртян настрани и беше от много хубава стомана, без ръжда..."
Той описва хода на операцията:
"...много инструменти... те (лекарите) ги назоваваха… аз се учудих, мислех, че навсякъде ще има много кръв, а тя беше съвсем малко... и сърцето не е такова, каквото си го представях. То е по-голямо; голямо отгоре и тясно отдолу, като континента Африка. Отгоре е розово и жълто. Дори страшно. А една част беше по-тъмна от останалите, вместо всичко да беше в един цвят... Доктор С. стоеше от лявата страна, той отряза парченца от моето сърце, въртеше ги така и така и дълго ги разглеждаше... проведоха голям спор нужно ли е да правят нещо... или не. И решиха да не го правят... Всички лекари, освен един, имаха зелени чехли на обувките, а този чудак беше в бели обувки, напръскани с кръв... това беше странно и, според мен, нехигиенично..." (с. 93-96).
Описаният от болния ход на операцията съвпада със записките в операционния журнал, направени, разбира се, в друг стил.
В историята на заболяването е отбелязано, че било трудно да се възстанови кръвообращението - потвърждение на това, че болният наистина е преживял състояние на временна смърт.
Много интересно е самото начало на този разказ, когато болният без да размишлява сам и без да се старае да разбере, описва с обикновени думи две съвсем различни състояния: дълбока наркоза и клинична смърт. В първия случай има загуба на съзнанието, абсолютно "нищо"; във втория - способността отстрани да вижда своето собствено тяло и всичко обкръжаващо, способността да вижда, чува, мисли и чувства, намирайки се извън тялото си.
Повтарям думите му: "Анестезиологът обезболи тази част и постави тук това нещо. Аз, очевидно, съм заспал и не помня как са ме прекарали от тази стая в операционната." Това е действието на наркозата. Мнозина от нас точно така, но погрешно, си представят смъртта - абсолютно нищо, отсъствие на каквито и да било възприятия. Болният обаче продължава: "А след това аз изведнъж видях... моето съзнание се върна... аз видях двама лекари, които ме зашиваха, чувах разговорите им, можех да разбирам... аз бях извън тялото си". Това не е наркоза, а продължение на живота на душата след смъртта на тялото, в дадения случай - след временната смърт на тялото.
Разбира се, мнозина са си представяли смъртта съвсем различно. Тези от нас, които са загърбили християнството и въобще не помнят за Бога и за душата трудно биха приели факта, че след смъртта на тялото някаква част от човека продължава съзнателно съществуване.
Това се отнася и за много лекари. Възниквали са съмнения и у учени, изучаващи феномена "живот след живота".
Разбира се, разказите, приведени по-горе, чути за първи път могат да изглеждат просто като измислици. Да се проверят ей така, веднага, е трудно и не само на вас и мен. Не веднага са ги проверявали и всичките трима назовани от нас учени - Кюблер-Рос, Муди и Сабом.
И тримата са хора, далечни на всякаква фантастика, спокойни и сериозни учени. Техните книги са написани със сух и точен език, без всякакви украсявания. Целта им е била не да предизвикат удивление или да развличат читателите, а да проверят обективно новите данни. Те отхвърляли всичко съмнително и всъщност не правели изводи, ограничавайки се с изложението на фактите.
Те дълго не знаели един за друг и работели отделно, резултатите от наблюденията и на тримата се оказали идентични. Всички започнали работа, бидейки скептици, вярващи в науката, а не в религията, очаквайки, че техните изследвания, по-бързо от всичко ще покажат погрешността и ненаучността на вярата в задгробния живот. Но и тримата били обективни учени и, срещайки неочакваното, не се побояли да го признаят и потвърдят със своя авторитет, макар че това би могло да го урони в очите на събратята им - учени, които в мнозинството са настроени скептично. И тримата станали вярващи хора. Доктор Кюблер-Рос казва че за нея това не е въпрос на вяра, защото тя съвършено твърдо знае, че след този живот на земята ще има друг.
В началото на своите трудове и тримата учени се срещнали със съмненията; а не си ли измислят или поне не украсяват ли тези, които разказват за фантастичните си преживявания? Защо такива свидетелства са толкова малко? Защо ние започнахме да научаваме за това едва сега?
Но се оказало, че такива случаи съвсем не са рядкост. Доктор Сабом по-късно започнал да чете лекции за живота след смъртта и накрая на лекцията поканвал желаещите да се изкажат. Всеки път от аудиторията от 30-35 човека се намирали един или двама, твърдящи че и те са имали подобни преживявания. И всички те, макар и различни в детайлите си, в основата си били близки помежду си при хора с различно социално положение, професии и т.н. При вярващи и невярващи, при обикновени хора и при учени - едно и също.
На въпроса: "Защо досега не сте разказали на никого за това?" обикновено следвал отговорът: "Боях се, че няма да ми повярват, че ще ми се присмеят или ще ме помислят за ненормален".
Обикновено хората, поглеждали зад завесата, били склонни да скриват от другите това, което са видели там. Те се разкривали и започвали да разказват след като се убеждавали, че тук няма обикновено любопитство, а сериозна заинтересованост и чувствали симпатията на питащия. Срещайки внимание и разбиране те били радостни да облекчат душата си и да споделят това, което мнозина не разбират и което ги смущавало. Някои започнали да се съмняват в здравината на собствения си разум и се радвали, когато узнавали, че и с други се е случило същото.
Имало и такива, които просто не могли да възприемат случилото се. Един от тях, опитвайки се да обясни, казал: "Да, това се случи, но това не може да бъде".
А друг, след разказа си добавил: "Това ми откри нов свят... аз мислех... има толкова неща, които трябва да открия и разбера".
Много от разказващите трудно намирали думи за описанието на това, което преживели. Те казвали: "В нашия език няма такива думи... това е друго... това не е нашият триизмерен свят..."
И тримата учени пишат за искреността на хората, разказващи за преживяното и че у тях нямало съмнения, че това се е случило в действителност. Мнозина сред тези, които узнали по-отблизо какво е това смърт, започнали да вярват в Бога и изменили своя начин на живот: станали по-сериозни и по-дълбоки. Някои променили професията си, други започнали да работят в болници или в старчески домове, за да помагат на нуждаещите се от помощ.
Един от билите "там" мъже завършвайки своя разказ, казал, че според него, всичко това му било показано от Бога. Той можел да си обясни това само по този начин. Сега той знаел, че има живот след смъртта, а не просто смърт. Проникнал в тази голяма тайна, той загубил страха си и мисли, че Бог не иска неговата смърт, а му дал възможност да погледне в тази голяма тайна и после го отпратил назад.
Съприкосновението с това, което стои след гроба променя характера на хората към добро.
Голяма промяна настъпила и с д-р Сабом. Той завършва научната си, до голяма степен статистическа книга с религиозна нотка. Пише, че срещайки се лице в лице със смъртта, хората получават нещо от Духа (с голяма буква), което оставало после в живота им. А последната фраза от неговата книга е цитат от I-во послание на апостол Павел до коринтяни: "...сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат. А сега остават тия три: вяра, надежда и любов; но по-голяма от тях е любовта" (1Кор. 13: 12-13).
В предишните глави се говори за това, какво са срещнали "от другата страна" хора, преминали през временна смърт. Това бяха описания на техни наблюдения, често предадени със собствени думи, без всякакви изводи или коментарии. Техните разкази са правдиви и много интересни и ни се иска да им вярваме; този, обаче, който до сега никога сериозно не се е замислял какво го чака след смъртта, трудно би приел така изведнъж тези разкази. Те противоречат на самия дух на нашето време и на човека, живеещ с материални интереси, му се струват необичайни и неправдоподобни. Освен това, събраните факти все още са непълни и епизодични, ние едва сме започнали да ги събираме и осмисляме. Много било непонятното и за самите хора, разказващи за своите преживявания.
За да можем по-дълбоко да разберем същността и смисъла на новото, което сега променя светоразбирането е нужно време. Възникват обаче няколко въпроса за които ни се иска да помислим сега и да получим някакъв поне що годе отговор. Преди всичко - всички ли преминали през временна смърт са имали описаните възприятия или само част от тях? Всички ли свидетелстват за продължение на живота след смъртта на тялото? Този въпрос касае всеки от нас. Ще живея ли след смъртта на тялото или моето съществувание може да свърши без следа? Ние знаем, че феноменът продължение на живота след смъртта на тялото съществува, но за всички ли?
Учените - медици не са успели да дадат отговор на този въпрос. Към 1980 г. били събрани повече от 25000 случая на възвръщане към живот на неотдавна умрели хора. Доктор Кюблер-Рос съобщава, че в нейните материали само 10% от разпитаните имали ясни спомени за преживяното. Другите автори говорят за 25, 40 и повече процента. Фред Скунмейкър, начело на сърдечно-съдовото отделение в болницата в Денвър, щата Колорадо, САЩ събрал данни за 2300 пациенти, намиращи се на границата на смъртта или преживели клинична смърт. 1400 от тях имали гореописаните възприятия. Доктор Карлис Озис разпратил въпросник на лекари и сестри и получил много отговори. От 3800 болни, умиращи при пълно съзнание, повече от една трета, намиращи се на границата на смъртта, видели безтелесни фигури или излизайки от тялото си, имали тези или онези възприятия. Всички свидетелстват, че възприятията били еднозначни и съвпадали с описаните по-горе. Петгодишни деца и 75-годишни старци виждали и чувствали едно и също. Колкото по-дълго те се намирали извън тялото си, толкова по-ярки и силни били техните преживявания.
Значи, далече не всички хора, бидейки близко до смъртта, свидетелстват за задгробен живот, мнозинството говори само за пустота, за загуба на съзнанието.
Означава ли това, че само някои от нас, а не всички ще имат задгробен живот? Обективната наука все още не може да отговори на този въпрос. Не всички говорят за задгробни възприятия. Много от запитваните обаче не желаели да отговарят, прикривали се, опасявайки се очевидно от недоверие и насмешка. Пък и самите ние, събуждайки се сутрин не винаги помним своите сънища. Паметта не съхранява много от възприятията и особено тревожните.
Християнството дава съвършено определен отговор на този въпрос - душата на човека е безсмъртна и ще живее вечно. Говори и за това, че качеството на този бъдещ безтелесен живот ще бъде различно при различните хора. По-горе ние приведохме цитати от Свещеното Писание, но към този въпрос ще се върнем по-късно.
Почти всички ние в тази или в онази степен се боим от смъртта. Как ще се случи? Ще страдаме ли? Ще има ли болка? Дали ще е много силна?
На този въпрос може да се отговори определено. Никой от пребивавалите "зад границата" и значи, преминали през "момента" на умиране не споменава за болка. Болка нямало. Нямало и никакви физически страдания. Болка и други симптоми можело да донесат със себе си болестите, но те продължавали само до критическия "момент", нито по време на него, нито след това те не съществували. Напротив, настъпвало чувство на покой, мир и дори на щастие.
Самият "момент" е неусетен. Някои, далече не всички, а само малка част говорят за загуба на съзнанието за кратко време.
Тук има още нещо интересно. Мнозина, по-голямата част не знаели известно време, че са умрели. Те продължавали да виждат, чуват и съобразяват, както и преди, но се оказвали в нова и странна обстановка - реели се под тавана, виждали тялото си отстрани и т.н. И едва тогава започвали да подозират: "А дали пък не съм умрял?" За идването на смъртта преди това те въобще не се замисляли.
И това е понятно и съвсем естествено. Личността продължава да живее, за нея няма смърт и значи, не би могло да има никакви усещания за нещо.
Ето откъс от едно интервю. Лекарят пита своя възвърнал се към живот пациент за това как се е чувствал, когато умирал: "В кой момент загубихте съзнание?" Пациентът с раздразнение отвръща: "Аз никога не съм губил съзнанието си. Виждах и помня всичко". Продължавайки разказа си, той казва: "... аз първо не знаех, че това е моето тяло, над което те се трудеха, и на ум не ми идваше, че съм мъртъв... никаква болка... няма какво да се страхуваме от смъртта".
Изчезването и небитието не съществуват, има преход от едно състояние в друго и този преход е безболезнен и сам по себе си неусетен. Променя се обстановката, променя се характерът на възприятията и тогава идва разбирането - "аз съм умрял".
Радостно е да знаем, че в критичното време няма да има болка, нито някакви неприятни физически усещания, но веднага възниква следният въпрос - е, а после? Какво ще стане с мен после?
Почти всички, имащи опит в задгробния живот говорят за мир и покой. Те били обкръжени от любов и се чувствали в безопасност. Можем ли да се надяваме, че това се отнася до всички нас и че никой от нас след смъртта на тялото си не е заплашван от нищо лошо? Науката не може да отговори на този въпрос; добитите от нея знания не говорят за задгробния живот, а само за неговото начало, само за първите минути, рядко - часове след преминаването.
Голяма част от описанията на тези първи минути действително носи светъл характер, но не всички. Ние вече споменахме страшните видения за ада в съобщенията на Ритчи, Бети Малц и пациентите на Муди и Сабом. Разказите на възвърнатите към живот самоубийци също не са радостни. Освен това, известно е, че неприятното често се забравя, а трудните и нежелани преживявания се изтласкват от паметта в подсъзнанието.
За това пише доктор Морис Ровлингс в книгата "Зад вратата на смъртта" (описанието на този случай се привежда от книгата на Тим Лехай "Живот след гроба"). Той е загрижен от това, че данните на Муди, Кюблер-Рос и др. създават лъжливо впечатление. Не всички възприятия от прехода са приятни. Той описва свой пациент, който по време на спиране на сърцето попаднал в ада. В процеса на съживяване няколко пъти идвал на себе си, но сърцето отново спирало. Когато бил в нашия свят и придобивал дар слово, той все още виждал ада, бил в паника и молел лекарите да продължат съживяването. Тези процедури са болезнени и обикновено болните, възвръщайки се към земния живот, молят лекарите да ги прекратят. След два дни у болния не останали никакви спомени за преживяното. Той забравил всичко, никога не е бил в ада и никакъв ад не е видял.
След преминаването личността попада в други условия на съществуване.
"В задгробния свят - пише д-р Ритчи - са нарушени всички закони на субстанцията. Там може да се преминава през стените, без да се чувства допирането, да се прелита моментално..." Изглежда, престъпвайки прага, личността встъпва в някакви други взаимоотношения с времето и пространството. "Аз можех мигновено да се пренеса във всяко място по мое желание".
За времето, когато те били "зад прага" никой не говорил и изглежда, не мислел, че него го няма. После се оказало, че преглеждайки целия си живот, продължителните видения, срещи и разговори са траели една - две минути земно време, а може и съвсем да не са заемали никакво време. За "сгъстяване на времето" в сънищата говори Фройд и привежда примери за дълги и сложни съновидения, заемащи по-малко от една минута земно време.
Баща на семейство видял в другия свят своите починали шест деца. Всички те били в тази възраст, когато му били най-близки. "При тях там няма възраст".
Времето и пространството там са по-различни, отколкото на земята. Ние не знаем какво са и дали съществуват, но изглежда те са по-малко абсолютни за безтелесното същество, отколкото за нас.
В трета глава се описват срещи с умрели родственици и познати. Душата, преминала в задгробния свят, среща и по някакъв начин безпогрешно разпознава тези, които е познавала на земята. Тя среща само тези, които са й били близки и в тази възраст, когато любовта, която ги е свързвала е била особено силна.
За срещата със светлината, прегледът на преминалия живот и неговото значение ще се говори в Деветата глава на книгата. Всичко, случило се в смъртта се възприема като абсолютно реално. Всички били уверени, че преживяното и описаното от тях се е случило наистина. "Аз бях реален, а ето тя (медицинската сестра, правеща изкуствено дишане) беше нереална". За тях това е безспорно, дори когато мозъкът им отказвал да го приеме: "Аз не разбирам... Да, това се случи, макар че това не може да бъде. Това е нещо, което не може да съществува, но то съществува".
"Да, аз знам, мнозина няма да повярват, ще кажат, че това не може да бъде. Но това няма да промени нищо и нека ми говорят: "Не може да бъде, науката ще докаже, че това не съществува", Аз знам, аз бях там".
Той излязъл от тялото си и наблюдавал собствената си операция. Чувства се добре, операцията не му е нужна. Опитва се да спре доктора, но нищо не излиза. "Аз го хванах за ръката, а него го нямаше". "Аз бях реален, а той беше нереален... като в огледало". Той, в неговия свят, чувства и разбира, че е реален, а лекарят там действително го няма.
Жена - психиатър, преминала през временна смърт, казала: "Хората, имали тези преживявания, знаят; тези, които не са ги имали, трябва да чакат".
В това време, когато тялото и излязлата от него част от човека съществували разделени, всички външни стимули се възприемали от последната. Тялото не чувствало нищо и всичко, ставащо с него, се наблюдавало и описвало отстрани. Тя се рее под тавана и наблюдава: "Когато те ми приложиха шока аз видях как моето тяло просто подскочи нагоре... не чувствах нищо, нямаше никаква болка..."
Всичко, което после се е съхранило в паметта, се отнасяло до възприятията и преживяванията на излязлата част, а не на тялото. Тялото остава неподвижно и съвършено безучастно, то не виждало, не чувало, не чувствало до момента, в който излязлата част не се върнала в него. След това физическите очи започнали отново да виждат, ушите да чуват, а мозъкът да функционира. Човекът станал такъв, какъвто бил до спирането на сърцето или до нещастния случай.
Точно такава последователност на събитията се наблюдава и при пътешествията на "астралното тяло" у индуските йоги.
Съществуването на преминалите в другия свят било реалност, на обстановката, в която се оказвали, особено при трансцендентите възприятия, била толкова необичайна, че е почти невъзможно да се опише. Те не можели да ни го предадат и обяснят, на самите тях им било трудно. "В живота (на земята) няма такова. В нашия език няма такива думи. Това е друго... не е нашият триизмерен свят..."
Сведенията за това как е видяла себе си излязлата от тялото част на човека са много малко. Те са откъслечни и неясни. Изглежда, вниманието е било привлечено от друго. Когато за първи път попадаме в екзотична страна, ние също разглеждаме не самите себе си, а това, което ни обкръжава.
Всички разкази за задгробните възприятия имат една много интересна страна. Съвършено определено се говори за съхранени и дори за изострени функции. Зрението и слухът са по-ясни, отколкото по-рано, разбирането е толкова пълно, че е невъзможно да излъжеш или да прикриеш нещо. В същото време почти няма описание на анатомична субстанция, на форма.
Една от жените, намирайки се "зад прага", се опитала да отклони ръката на медицинската сестра, разтриваща безжизненото й тяло. На въпроса дали е видяла собствената си ръка, тя отговорила: "Да, аз имах нещо като ръка, но когато стана ненужна, тя изчезна". Но дори едно такова неопределено сведение е много необичайно. Като правило, в разказите на хората, имали задгробен опит, няма никакво споменаване на собствената им форма или органи, сякаш последните въобще ги е нямало.
По този начи