Св. Игнатий Брянчанинов
Свт. Игнатий Брянчанинов, еп. Кавказский и Черноморский
St. Ignaty (Bryanchaninov)
(5 февруари 1807 - 30 април 1867)
Чества се на 30 април (13 май ст.стил)
|
Св. Игнатий БрянчаниновСвт. Игнатий Брянчанинов, еп. Кавказский и Черноморский (5 февруари 1807 - 30 април 1867) Чества се на 30 април (13 май ст.стил) |
Православия наставниче, благочестия учителю и чистоты,
вселенныя светильниче, монашествующих Богодохновенное удобрение,
(... името) премудро, ученьми твоими вся просветил еси,
цевнице духовная, моли Христа Бога спастися душам нашим.
На Православие наставниче, на благочестие и чистота учителю,
на вселената светилниче, на архиереите боговдъхновено украшение,
(името) премъдри: с твоите учения всички си просветил,
свирало духовно, моли Христа Бога да се спасят нашите души.
Виж също:
Из духовното наслество на св. Игнатий Брянчанинов
На руски език:
Св. Игнатий се
родил в 1807 г. в Русия в дворянско семейство. Още от малък проявявал склонност към духовния живот, но по настояване на баща си
завършил военното инженерното училище в Санкт-Петербург. Четейки творенията на светите отци, юношата се убедил в относителността и
безполезността за вечния живот на светските науки и решил да стане монах. След запознанството си с Оптинския старец Лъв
(Наголкин), намерението му укрепнало.
Завършил училището в 1826 година с чин поручик, но още на следващата година постъпил в манастир. Близо четири години бил послушник, а през 1831 приел монашески постриг. Месец по-късно бил ръкоположен за йеромонах и поставен за игумен на манастир. По-късно дълги години (1834-1857 г). св. Игнатий бил настоятел на Троице-Сергиевата пустиня близо до Санкт-Петербуг в архимандритски сан, а през 1857 година бил хиротонисан за епископ с катедра в гр. Ставропол. По собствена молба, поради болест, напуснал епископския пост и се оттеглил в манастир, където и починал в 1867 година.
Към лика на светците св. Игнатий е причислен от Руската Православна Църква през 1988 година. В същата година мощите му били пренесени в Ярославския Толгски манастир, където почиват и до днес.
Св. Игнатий Брянчанинов бил деен учител на монасите и с целия си живот бил пример на самоотверженост, на борба със страстите и скърбите. Оставил огромно богословско и аскетическо творчество. Съчиненията му, издадени още приживе, привличат с дълбокото познаване на Свещеното Писание и на творбите на Светите Отци на Църквата, осмислени творчески съобразно с духовните нужди на съвременността. Сред тях са сборниците "Аскетически опити", "Аскетическа проповед", "Принос към съвременното монашество", Отечник" (сборник с мисли и примери от живота на древното монашество), "Понятие за ересите и разкола", "Християнският пастир и християнинът-художник", "Слово за човека", "Слово за смъртта" и други, отдавна признати за класически произведения на православното богословие.
Pravoslavieto.com
Епископ Игнатий (в света Димитрий Александрович) Брянчанинов се родил на 5 февруари 1807 г. в с. Покровское, Вологодска губерния, в имението на своя баща. Той произхождал от старинно дворянско семейство, чийто родоначалник, боляринът Михаил Бренко, бил оръженосец на великия княз Димитрий Донской и участвувал в прочутата Куликовска битка (1380 г.) В древните летописи се разказва, че той бил същият воин, който, за да спаси живота на своя господар и да привлече върху себе си ударите на враговете, самоотвержено се сражавал, носейки доспехите и знамето на великия княз и геройски загинал на бойното поле.
Димитрий Брянчанинов още от малък се отличавал със своята сериозност и задълбоченост и проявявал склонност към духовния живот. Получил прекрасно домашно възпитание, подготвян за блестяща кариера, на 15-годишна възраст, пътувайки с баща си за Санкт-Петербург, където трябвало да постъпи във военно училище, той за първи път открито и чистосърдечно изказал своето желание да стане монах. Но баща му не обърнал внимание на неговите думи. Следването в прочутото Михайловско военноинженерно училище в Санкт-Петербург, където се изявили неговите отлични способности, било съчетано със скрит духовен живот. Получил блестящо всестранно образование, произведен след завършване на военното училище в първи офицерски чин със званието инженер-поручик, Димитрий Брянчанинов почти веднага подал молба за оставка. Но неговото горещо желание да постъпи в манастир срещнало отвсякъде рязка и силна съпротива. Родителите категорично отказали да му дадат своето благословение, началниците му по служба не удовлетворили молбата му за оставка, самият император Николай I бил решително против неговото уволнение. Младият ревнител на духовния живот трябвало да прояви необикновена твърдост, да даде пример за непоколебимо мъжество, мъченическа доблест и истинско изповедничество.
В отговор на неговия неудържим стремеж към монашество, Божията помощ не закъсняла да се прояви. Изпратен по височайша заповед в Динабургската крепост, през 1827 г. той се разболял, а наскоро след това съвсем неочаквано бил освободен от военна служба и започнал своето странствуване по монастирите на Русия. Желаейки да намери най-доброто място за своите иночески подвизи, той постъпил най-напред като послушник в Александро-Свирския монастир при бъдещия знаменит Оптински старец Леонид. След това, в продължение на четири години изпълнявал различни послушания в Площанския монастир, а по-късно в известния със своя строг устав Кирило-Новоезерски монастир, където живеел на покой друг праведен старец - прочутият със своя свят живот архимандрит Теофан. Годините, прекарани в тези благодатни места го обогатили с духовна мъдрост и укрепили неговата преданост на Божията воля.
През 1831 г. младият послушник бил постриган в монашество с името Игнатий, в чест на св. свещеномъченик Игнатий Богоносец. За този, който от ранна възраст носел Бога в сърцето си, това име било, без съмнение, особено подходящо. Още на следващия месец монах Игнатий бил ръкоположен за йеромонах, а наскоро след това поставен за игумен на Пелшемския Лопотов монастир.
През периода 1834-1857 г. архимандрит Игнатий бил настоятел на Троице-Сергиевия монастир в Санкт-Петербугска епархия. Тук той съчетавал две трудно съвместими длъжности: бил едновременно прекрасен настоятел — администратор и благ духовен старец — изповедник. На 27-годишна възраст той вече притежавал редкия дар да приема помислите на своите пасоми и да ги ръководи в духовния живот. По собственото му признание служението на ближните със слово, съвет и назидание било онова основно занятие, на което отдавал всичките си сили. Този подвиг бил за него извор на радост и утешение в неговия многотруден живот. В Троице-Сергиевия монастир, въпреки своята крайна заетост и честите заболявания, той написал повечето от своите съчинения.
С годините телесните сили на о. Игнатий все повече го напускали. Мисълта да се отдалечи на покой, за да прекара в уединение и безмълвие останалите дни на своя живот, все по-често се появявала у него. Но на Господа било угодно той още да послужи на св. Православна Църква — вече в епископски сан. На 28 октомври 1857 г. в Петербург архимандрит Игнатий бил ръкоположен за епископ Кавказки и Черноморски.
Не дълго, по-малко от четири години управлявал преосв. Игнатий своята обширна епархия. Той посещавал енориите в нея, като произнасял чести проповеди, въвел тържествени богослужения, създал прекрасен архиерейски хор, построил нов архиерейски дом, организирал преместването на семинарията в нови помещения и внимателно следял за вътрешния живот на епархията. Строг и взискателен към себе си, той бил винаги снизходителен кълр немощите на ближните.
Но болестите и изпълненият с трудове и напрежение живот подронили силите на епископ Игнатий. През лятото на 1861 г. той подал молба да бъде изпратен на покой в Николо-Бабаевския монастир, където се лекувал и по-рано. Скоро за негова голяма радост молбата му била удовлетворена и той заедно с няколко предани ученици се преместил в тази малко известна обител. Прекараните тук последни години от живота си, до своята кончина през 1867 г., епископ Игнатий посветил на молитва и духовно писателска дейност. Тук той преглеждал и коригирал своите предишни съчинения и написал нови.
Сам авторът разделя своите творби на три основни групи.
Първите три тома — "Аскетически опити" — включват статии, написани главно в Троице-Сергиевия монастир. В четвъртия том — "Аскетически проповеди" — са поместени проповедите, произнесени от него като епископ. Петият том — "Принос към съвременното монашество" — съдържа съвети и наставления към монасите, отнасящи се до външното поведение и главно до вътрешното духовно делание. Шестият том — "Отечник" — бил издаден след смъртта на светителя. В него се съдържат мъдри поучения на повече от осемдесет подвижници по въпросите на християнската аскетика и много назидателни примери от техния живот.
Съчиненията на св. Игнатий Брянчанинов, които носят върху себе си особен благодатен отпечатък, не са плод на теоретически богословски разсъждения. В тях се чувствува живият опит на деятелния подвижник, преминал трудния път на монашеско служение Богу и изградил своя духовен живот въз основа на Свещеното Писание и преданието на Православната Църква.
Прилагането на древното светоотеческо учение, на богатия аскетически опит на православното подвижничество към насъщните нужди на нашата съвременност е друга важна характерна особеност в творчеството на този бележит духовен писател. Епископ Игнатий пише за своите съвременници. Но той сякаш промислително пише и за православно вярващите от нашия век, от времето на все по-засилващото се Отстъпление. В своите творения той дава ярка и правдива картина на тази епоха, когато лекомисленото отстъпничество на православните християни от единствената спасителна Истина (Йоан 14:6) вдига от тях охранителната Божия благодат (Лук. 24:49; Деян. 2:2-4; Дан. 12:7), развързва силата на дявола над тях (Откр. 20:3) и дава възможност на мрачните духове от преизподнята да изпълнят поднебесното пространство с присъствието и действията си, за да прелъстяват народите (Откр. 20:8) и да съблазнят, ако е възможно, и избраните (Мат. 24:24; Марк. 13:22). Осъзнаването на апокалиптичната епоха и ясното свидетелство за нея е още една твърде важна заслуга на епископ Игнатий Брянчанинов.
Именно с оглед наближаващия край на човешката история той се старае да обобщи натрупания от векове духовен опит, да го пригоди към изискванията на нашата епоха и да го предложи на съвременните православни християни като духовно ръководство и средство за спасение.
С това се обяснява все по-нарастващото значение на творчеството на св. Игнатий Брянчанинов в наши дни. С това се обяснява и значението на неговите творения за православното богословие наред с творбите на такива видни духовни писатели от края на XVIII и XIX в. като св. Тихон Задонски, св. Теофан Затворник, митрополит Филарет Московски, св. Йоан Кронщадски, а в по-ново време светителите: архиепископ Инокентий (Борисов), архиепископ Никон (Рождественски), архиепископ Серафим (Соболев), архиепископ Йоан Шанхайски, архиепископ Аверкий Сиракузко-Троицки, чиито трудове и учение са в пълен контраст с произведенията и идеите на т.нар. руски "религиозни" философи и писатели от същата епоха като Вл. Соловьов, Л. Толстой, Е. Трубецкой, Н. Бердяев, С. Булгаков, П. Флоренски, широко разпространили своите неправилни богословски възгледи и вредни еретически теории. Съчиненията на тези две групи автори, коренно различни по своята същност, сочат два противоположни пътя. Последните, предлагайки съблазнителни примамки - повърхностните псевдорелигиозни разсъждения на плътския разум, водят по пътя на заблужденията и отклоняват от истинската духовност онези, които искрено я търсят. Творенията на представителите на истинското православно богословие пък, свидетелствуващи за неповредената истина на св. Православие и водещи към нея, са незаменими наставници в духовния живот. Към тях справедливо се числи и епископ Игнатий Брянчанинов. Достойнствата на неговата богословска мисъл и неговия свят живот намират най-заслужено признание в неотдавнашното му прославление от Руската Православна Църква.
Паметта на светителя се празнува на 30 април по гражданския календар, което отговаря на 13 май по светоотеческия календар.
Превод Pravoslavieto.com
Величественото дневно светило - слънцето, завършвайки дневния си път, се приближава към залеза си. Припадайки към морето, колебаещо се сякаш над него, то изпраща прощални лъчи към земята. Наблюдавам това величествено зрелище от прозореца на моята килия. Пред мен е и Кронщад, и срещуположният бряг на Финландия, и морето, набраздено от вълни. Над него кръжи червеното слънце, вече докосващо с края си морската повърхност. Само когато залязва, то допуска да бъде наблюдавано от човешките очи, за които е недостъпно по време на дневния си път, защитено от ослепителното си сияние.
Какво умствено съзерцание се ражда от това зрелище за инока! Какво вдъхновение нахлува в моите гърди при четенето на тази написана от Самия Бог свещена книга - природата!
Тази книга е постоянно открита за тези, които непрестанно очистват себе си чрез покаяние и отделяне от всяко греховно начинание. Тя е открита за тези, които са се отрекли от земни наслаждения и от суетна разсеяност. Открита е за последователите и учениците на Евангелието, за любителите на скромното и тихо уединение, възлюбили го заради това, че в него се намира обилно познание за Бога и отстранили от себе си всичко, което закрива и отделя Бога от нас.
Великата книга на природата е запечатана за нечисти и омрачени от греха читатели, поробени от него, отдадени на наслаждения, потънали в суетни развлечения. Напразно и от гордост те наричат себе си нейни читатели. В нея те четат мъртвата буква, но не четат Бога.
В книгата на природата Бог е неописуемо описан, възпят с гръмки песнопения от Духа, нечувани от нашите уши, изящни, свещени, поразяващи и пленяващи душата. Пред нея ще застанат на съд, според учението на великия апостол на езичниците - св. Павел, в деня на Съда Божий, племената и народите, живели и пребиваващи до този момент от създание мира в жалко и смешно идолопоклонство, в бедствено неведение за Бога... Невидимото по отношение на Бога с телесни очи, "сиреч, вечната Му сила и Божеството, се вижда още от създание мира чрез разглеждане творенията; тъй, че те са неизвиняеми" (Рим. 1:20).
Но има книга още по-висша и божествена, блажена и страшна от книгата на природата - Светото Евангелие.
Евангелието води разбиращия и благоразумен читател към Самия Бог, съединява човека с Бога. Евангелието много по-остро отколкото природата осъжда неразумния читател. Св. ап. Павел казва: "колко по-тежко наказание, мислите, ще заслужи пък оня, който е потъпкал Сина Божий и счел за нечиста кръвта на завета, чрез която е осветен, и е похулил Духа на благодатта? Защото ние знаем Оногова, Който е рекъл: "отмъщението е Мое, Аз ще отплатя", казва Господ" (Евр. 10:29-30). И християните ще бъдат съдени чрез Евангелието, както е възвестил Сам Бог: "Словото, що казах, то ще ги съди в последния ден" (Йоан 12:48).
Евангелието ни открива Бог като Единно и Триипостасно Същество; открива ни началото - Отца, открива ни изхождащия от Него и съвечен с Отца Син, открива ни изхождащия от Отца, с Отец и Син спокланяем и славен Дух, като равен и единосъщен Тям; открива ни и благовества Изкупителя... Евангелието привежда човека не само към поклонение на истинския Бог, но и към осиновяване от Бога, към съединение с Него. Книгата на природата е осветена от видимия величествен исполин, огромното и лъчезарно слънце. А в Евангелието и от него свети Слънцето на правдата - Бог, смирил се до въчеловечаване, до яслите и пещерата, до престъпниците, Първородният, "Отец будущаго века", нашият Спасител, Господ Иисус Христос.
Слепият не може да бъде зрител на чудесата на природата, омраченият от грехове, робът на света и светодържеца не може да познае Христос и Неговото св. Евангелие. "И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе... Защото всякой, който прави зло, мрази светлината и не отива към светлина... Който вярва в Сина, има живот вечен; който пък не вярва в Сина, не ще види живот, и гневът Божий пребъдва върху него... Всякой, който отрича Сина, няма и Отца: а който изповядва Сина, има и Отца" (Йоан 1:5, 3:20, 36, 1 Йоан. 2:23).
Залязващото слънце живо представя състоянието на християнството в наше време. Свети като него Слънцето на правдата Христос, изпуска Той лъчите си, но те не изливат нито същото сияние, нито същата топлина, както в предшестващите нам времена... Лъчите на Слънцето на правдата Христос са Дух Светий: "Светлина и подател на светлината за човешката душа, Който чрез Отца се открива, от Сина прославя и от всички познава."
Светият Дух избрал измежду първите християни много живи съсъди, одушевени храмове, достойни да се всели в тях, да ги обитава. Такива били св. апостоли, такъв бил първомъченик Стефан, такива били почти всички членове на Църквата, учредена от св. апостоли, такива били светиите от всички времена. Когато Дух Светий намира християнин, истински верен на Христа, слиза над него, вдъхва в душата и тялото му нетленната святост на Бога, изпълва този Свой храм с духовни дарования.
Но после, когато се умножили науките, изкуствата и всичко тленно и веществено, "не остава праведен" (Пс. 11:1). Светият Дух, спускайки се над синовете човешки, търсейки достоен съсъд сред този сонм от наричащи се образовани, просветени и православни, уви, изрича горестните слова: "Няма кой да разбира; няма кой да търси Бога, всички се отклониха от пътя, вкупом станаха негодни; няма кой да прави добро, няма нито един"... "Гърлото им - отворен гроб; с езиците си лъстят; под устните им - аспидина отрова; устата им пълни с клетва и горчилка. Нозете им бързи за проливане на кръв; пустош и неволя по техните пътища; те не познаха пътя на мира. Страх Божий няма пред очите им" (Рим. 3:11-18).
Ето причината, заради която Дух Божий се отдалечава от нас... Дух Божий е Свят и почива само в онези, които са разпнали себе си за света, "разпнали са плътта си със страстите и похотите" (Гал. 5:24). Още в Стария Завет е възвестено за Него: "Няма Моят Дух да бъде вечно занемарван от (тия) човеци, защото са плът" (Бит. 6:3). И този всеблаг Дух, Който в първенствуващата църква слязъл върху оглашения и само чрез слово кръщаван Корнилий (вж. Деян. 10 гл.), като го изпълнил с различни духовни дарования, за жалост сега се отдалечава от нас, умитите от кръщението, мислещи се за вярващи и православни, отделя се от нас, макар у Него като Бог да няма лицеприятие...
Поради усилването на веществения, плътския живот, рядко, много рядко се намира днес на земята истински съсъд на Светия Дух. Човешкото сърце е станало неподатливо по своята нечистота към непосредствено възприемане словата на Духа. На това е способно само сърце, безстрастно към вещественото, до крайна мяра неосквернено от греха...
Къде са словата на Духа? В книгите на Свещ. Писание и на светите Божии угодници, написани по внушение и под влияние на Св. Дух. И тези книги - светлина от лъчите на залязващото Слънце на Правдата, са дадени от всеблагия Бог за освещаване последните часове на християнството.
Да изследваме знаменията на времето според завещанието на Спасителя, за непознаването на които Той укорява фарисеите (вж. Мат. 16:3). Длъжни сме да обърнем внимание на онова, което казва Спасителят на съвременните Нему юдеи: "Още малко време светлината е с вас; ходете, докле имате светлината, за да ви не обгърне мрак; а който ходи в мрака, не знае къде отива. Докле имате светлината, вярвайте в светлината, за да бъдете синове на светлината" (Йоан 12:35-36). С вяра ще се упражняваме в четене на книгите, написани от светите Божии угодници, черпейки от тях просвещение и живот за душите ни. Но да се пазим от книгите, написани от мътен и смърдящ извор, от лъжовен разум, плод на падналото човешко естество, сроден на отхвърления ангелски чин, "та да не бъдем вече младенци, люлеени и увличани от всеки вятър на лъжливо учение, по лукавството на човеците, по хитрото изкуство на измамата" (Еф. 4:14).
Идват, о, идват страшните вълни на всемирния потоп, който ще изтреби човешкия род. Идват вълните на лъжата и тъмнината, окръжават ни от всички страни, готови да удавят вселената, да изкоренят вярата в Христа, да разрушат Неговото царство, да погълнат Неговото учение, да повредят нравите, да притъпят и унищожат съвестта, да установят владичеството на всезлобния светодържец. Като средство за нашето спасение да използваме Господнята заповед за бягство: "тогава ония... да бягат в планините" (Мат. 24:16).
Къде е този блажен ковчег, подобен на ковчега на праведния Ной, където ще е възможно да се скрием от вълните, обливащи ни отвсякъде, където ще е възможно да намерим надеждно спасение?...
Ковчегът който търсим - това е светата Църква, възвисила се над нравствения потоп. Този ковчег ще пристигне в пристанището на блажената вечност, ще пренесе благополучно всички доверили му се за своето спасение.
Който пренебрегне този ковчег по сляпа гордост и самолюбие и се качи на лодката на собствения си разум; който пренебрегне смиреното послушание към Църквата и се качи на друг кораб, повреден от лъжеучения, или отхвърли ръководството на Светия Дух, или дори, само хладно и лицемерно се ръководи от Свещеното Писание, в което единствено е учението на Духа - ще загине.
"Докле имате светлината, вярвайте в светлината, за да бъдете синове на светлината" (Йоан 12:36).
Превод от руски дякон Емил Паралингов
Църковен вестник, брой пети за 2004 година
През 1829 г. прекарах зимата в Площанския манастир. В неговата градина има уединена дървена келия, в която живях. При тихо време и в ясни слънчеви дни излизах навън, сядах на една пейка и наблюдавах ширналата се пред мен просторна градина... покрита със снежно покривало. Наоколо всичко е тихо - какъв величествен покой... Замисленият ми поглед сякаш прониква в някаква тайна.
Веднъж, както седях така, внезапно се вдигна завесата от моите душевни очи и пред мен се откри картината на природата. Книгата, която бе дадена за четене на първосъздадения Адам, съдържаща в себе си словата на Духа, подобно на Божественото Писание...
Какво учение само открих! За възкресението на мъртвите: учение силно, изобразено чрез реални действия. Ако не сме свикнали да виждаме оживлението в природата напролет, то ще ни се покаже чудесно и невероятно. Гледам оголените дървета и те с убедителност ми говорят: „Ние ще се покрием отново с листа, ще заблагоухаем, ще се украсим с цветове и плодове. Нима няма да оживеят и сухите човешки кости във времето на своята пролет?"
Наистина, те ще оживеят, ще се облекат в плът, в нов вид ще встъпят в нов живот и нов свят. Но както дърветата, не издържали на лютия студ, губят жизнените си сокове и изсъхват, и при настъпването на пролетта ги отсичат, за да се използват за отопление, т. е. изгарят ги, така и загърбилите живота по Бога, грешниците, ще бъдат събрани в последния ден, в началото на бъдещия вечен ден и ще бъдат хвърлени в неугасващ огън.
Ако може да се намери човек, който не знае за промените в природата, настъпващи при смяната на сезоните, и ако бъде заведен такъв човек в градината, величествено спокойна по време на зимния си сън, когато види там голите дървета, покрити със сняг и му се каже за разкошната премяна, в която ще се облекат те напролет, той само недоверчиво ще ви погледне и ще се усмихне, защото ще вземе вашите думи за невероятна басня.
Така и възкресението на мъртвите се струва невероятно за мъдреците, блуждаещи в мрака на земното мъдруване. Те не разбират, че Бог е всемогъщ, че многообразната Негова премъдрост може да бъде съзерцавана, но не и умопостигаема. За Бога всичко е възможно, няма нищо невъзможно за Него. По нашето плитко разбиране мислим, че което не сме свикнали да виждаме, то представлява невъзможно и невероятно дело. Делата Божии, които постоянно и равнодушно наблюдаваме, са дела дивни, чудеса велики и непостижими.
Природата ежегодно повтаря пред очите на хората учението за възкресението на мъртвите, живописва неговото преобразително, тайнствено действие.
Църковен вестник, брой 24 за 2003 година
Братя! Нека се вгледаме в нрава на нашия Спасител, Господ и Бог в Евангелието. Ще видим, че Той никога не се съблазнява от грешниците, колкото и тежки да са техните грехове. Също тъй, в цялото Евангелие няма случай светите апостоли да са се съблазнили от някого. Противно на това фарисеите се съблазняват непрестанно, съблазняват се от Самия Всесъвършен, въчовечен Бог. Съблазняват се до такава степен, че Го осъждат като престъпник и Го предават на безчестна смърт. Разпъват Спасителя на кръст, сред двама разбойника! От това естествено идва заключението, че склонността да се съблазняваш е тежък недъг на душата и отличителна черта на фарисея. Трябва грижливо да наблюдаваме сърцето си и да умъртвяваме в него всяко чувство на съблазненост от ближния, като черпим за това духовна разсъдливост от Евангелието.
Евангелието е свещена и всесвята книга! Както в чистите води се отобразява слънцето, така в Евангелието е изобразен Христос. Оня, който желае да види Христа, нека очисти ума и сърцето си чрез покаяние! В Евангелието той ще види Христа, истинния Бог, Спасителя на падналото човечество; в Евангелието ще види какви качества трябва да има Иисусовият ученик, призван да се научи на кротост и смирение от Самия Господ. В тези богоподражателни добродетели той ще намери блажен покой за душата си.
Влязъл някога Господ в дома на митаря Матей, когото преобразил от митар в апостол, седнал въплътеният Бог на трапеза с грешниците. Като видели това, фарисеите се съблазнили. "Защо - казали те на Иисусовите ученици, - вашият Учител яде и пие с митари и грешници?" (Мат. 9:11).
Кажете първом, фарисеи, защо наричате тия човеци - грешници? Не е ли по добре да ги наречете щастливци и блажени, ангели и херувими, затуй, че Бог е благоволил да седне с тях? Не е ли по-добре да речете: "И ние сме грешници! И нас приеми при нозете Си, милосърдни Иисусе; тия грешници Ти, Сърцеведче и истинен Съдия, си предпочел пред нас; като си отминал нас, Ти с тях си седнал на трапеза. Явно е, че нашите грехове пред Теб са по-тежки от техните. С тях Ти седиш на трапеза - на нас пък поне позволи да паднем при нозете Ти!"
Но у тъмните "праведници" не се усеща святото ухание на смирението. Богати са те, ала с "правдата" на падналото човешко естество, с лъжливата "правда" на тоя свят, с бесовската "правда". Те дръзко осъждат Господа, осъждат и приеманите от Него грешници, които тъй се превръщат в истински праведници. Отхвърлят те Господа, като казват: "вашият Учител". По тоя начин дават да се разбере, че те не Го признават за свой Учител.
Отговорът на Господа е отговор на всичко, в което се коренят тайните недъзи на фарисеите, обуславящи цялото им душевно състояние. Тоя отговор съдържа страшно осъждане и отхвърляне от Божието лице на всяка мнима човешка правда, съединена с осъждане на ближния. "Здравите нямат нужда от лекар, а болните" - отвръща Господ. "Идете и се научете, що значи: ‘милост искам, а не жертва’. Защото не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние" (Мат. 9:12-13).
Веднъж, в съботния ден, Господ вървял със светите Си ученици и апостоли сред полята, засети с пшеница. Огладнели учениците, и почнали да късат класове; като ги стривали с ръце, те очиствали пшеничните зърна и ги ядели. Видяли фарисеите това и рекли на Господа: "Ето, учениците Ти вършат, каквото не е позволено да се върши в събота" (Мат. 12:2). Тогава Господ, като им припомнил за Давида и свещениците, от които първият веднъж нарушил обредния закон, а вторите по предписание на закона нарушават закона, отново повторил на фарисеите страшното изречение: "Ако знаехте, що значи: ‘милост искам, а не жертва’, не бихте осъдили невиновните" (Мат. 12:7).
Колко придирчиво, колко злонамерено е чувството за съблазненост! То с дребнава пресметливост се преструва, че се придържа ї формите на закона, а същността на закона потъпква. Мрачни и слепи фарисеино! Чуй какво ти казва Господ - "милост искам". Като виждаш недостатъци у ближния си, смили се над своя ближен - той е твой член! Немощта, която днес съзираш у него, утре може да стане твоя немощ. Ти се съблазняваш единствено поради туй, че си горд и сляп! Ти изпълняваш някои външни правила на закона, и затова се любуваш на себе си; презираш, осъждаш ближните, които забелязваш да нарушават някои дребни неща, и не забелязваш изпълнението на големите, съкровени добродетели, възлюбени от Бога и непознати на твоето надменно и жестоко сърце. Не си се вгледал в себе си достатъчно; не си видял себе си - само затова не се признаваш за грешник. Затова сърцето ти не се е съкрушило, не се е изпълнило с покаяние и смирение; затова ти не си разбрал, че се нуждаеш от милостта и спасението Божие наравно с всички останали грешници. Страшно е човек да не се признава за грешник! От оня, що не се признава за грешник, Иисус се отрича: "Не съм дошъл" - казва Той, "да призова праведници, а грешници към покаяние." Какво блаженство е да признаваш себе си за грешник! Самопризналият се грешник получава достъп до Иисуса. Какво блаженство е да виждаш греховете си! Какво блаженство е да гледаш в сърцето си! Който се вгледа в сърцето си, той ще забрави, че на земята има други грешници, освен него самия. Ако ли и се вгледа някога в ближните, то всички ще му се виждат непорочни и прекрасни като ангели. Гледайки вътре в себе си, вглеждайки се в греховните си петна, той се убеждава, че за спасението му остава едно-единствено средство - Божията милост; убеждава се, че е раб негоден, не само поради престъпването, но и поради недостатъчното изпълняване на Божиите заповеди, поради изпълнението, приличащо повече на тяхно изкривяване, отколкото изпълнение. И, сам нуждаещ се от милост, той обилно излива милост върху ближните си, като проявява към тях единствено милост. "Ако знаехте, що значи: ‘милост искам, а не жертва’, не бихте осъдили невиновните. Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние"(Мат. 12:7; 9:13)
Милосърдният наш Спасител Господ Иисус Христос, Който не отблъсвал каещите се митари и блудници, не пренебрегвал и фарисеите - Той дошъл да излекува всички недъзи у човека, а между тях и фарисейството, което особено трудно се под-дава на лечение поради туй, че тая болест се смята и провъзгласява за процъфтяващо здраве; болният от нея отблъсва лекаря и лекарството, сам иска да лекува чуждите болести, като употребява за изваждането на едва забележимата прашинка от нежното око на ближния ударите на тежки греди.
Някой си фарисей поканил Господа да сподели трапезата му. "И Той, като влезе в къщата на фарисея, седна на трапезата" (Лука 7:36), разказва Евангелието за милосърдния Господ. Изглежда, че макар да имал усърдие и някаква вяра в Господа, но след като Го приел, той показал донейде и пресметливост, до каква степен да окаже почит на своя Гост. Ако нямаше пресметливост, основана на съзнанието за своите праведност и достойнство, какво щеше да попречи на фарисея да се затече да посрещне Божествения Посетител, трепетно да падне в нозете Му, като постели под тях душата и сърцето си. Той обаче не сторил това. Изпуснал фарисеят случая да почете Спасителя като Спасител. Пропуснатото отнела някаква жена, известна в тоя град като грешница. Бърза тя към дома на фарисея със съд, пълен с благоуханно миро, влиза в дома, гдето е устроена трапезата, и почва да умива със сълзи нозете на Спасителя и да ги отрива с косите си, да целува нозете на Спасителя и да ги помазва с миро.
Не вижда слепият фарисей добродетелта, която се върши пред очите му, която изобличава хладността, мъртвостта на сърцето му. Съблазън и осъждане се раздвижват в душата му. Той си мисли: "да беше пророк Тоя, щеше да знае, коя и каква е жената, която се допира до Него, защото тя е грешница" (Лука 7:39). Защо умаляваш Бога, като Го наричаш само пророк? Защо наричаш грешница тая, която по-добре от тебе почита Бога? Убой се, замълчи - тук е Творецът! Нему принадлежи съдът над Неговите твари. За Него е едно и също да прости и петстотин, и петдесет динария греховен дълг - Той е безкрайно могъщ и богат. Обикновено фарисеят изпуска това от сметката си! Като вижда у ближния си дълга от петстотин динария, той не обръща внимание на своите петдесет, даже не ги смята за дълг, въпреки че Божият съд отсъжда, че и двамата няма с какво да се разплатят, че и двамата еднакво се нуждаят от опрощение - "но понеже нямаха с какво да заплатят, той прости и на двамата" (Лука 7:42). Недостигът от смирение, от който се ражда фарисейството, е огромна пречка за духовното възрастване. Докато падналите в тежки грехове, горящи от ревност и със съкрушен дух принасящи Богу покаяние, забравят всичко в света и непрестанно имат пред очи греха си, и го оплакват пред Бога, - погледът на фарисея се двой. Грехът му, който му се струва незначителен, не тегли към себе си вниманието му. Той помни, знае, че има някои добри дела, и на тях възлага надеждата си. Той вижда недостатъците на своите ближни. Като ги сравнява със своите, признава последните за леки и извинителни. Колкото повече възраства собствената му правда в очите му, толкова повече се умалява за него благодатното оправдание, което даром се дава на каещите се. От това отслабва и се унищожава покайното чувство. С отслабването на покайното чувство се затруднява вървенето към духовно възрастване. С унижощаването на покайното чувство човек се отклонява от спасителния път в пътя на самомнението и самоизмамата. Той става чужд на святата любов към Бога и ближните. "Прощават й се многото грехове," казва Господ за блажената грешница, "задето много обикна; а комуто малко се прощава, той малко обича" (Лука 7:47).
Заразеният от болестта на фарисейството се лишава от духовно възрастване. Твърда е почвата на нивата на сърцето му; не ражда тя жито; за духовно плодородие се иска сърце, обработено чрез покаяние, умекчено, овлажнено с умиление и сълзи. Самото лишаване от духовно възрастване е вече огромен ущърб! Ала вредата, произтичаща от фарисейството, не се ограничава с безплодието на душата - смъртоносната зараза на фарисейството в повечето случаи е свързана с най-гибелни последствия. Фарисейството прави добрите дела на човека не само безплодни, но и зловредни за душата му, и причина за осъждане от Бога.
Когато фарисейството укрепне и узрее, и обладае душата - тогава то ражда ужасяващи плодове! Няма беззаконие, пред което то би потръпнало, на което не би се решило. Фарисеите дръзнаха да похулят Духа Светаго. Фарисеите дръзнаха да нарекат Сина Божий бесноват. Фарисеите си позволиха да твърдят, че въплътилият се Бог, дошлият на земята Спасител, е опасен за общественото благополучие, за гражданския бит на юдеите. И защо бяха всички тия заплетени измислици? За да могат фарисеите, под прикритието на външната справедливост, под маската на опазването на народността, закона и религията, да заситят ненаситната си злоба с кръв, да принесат кръв в жертва на завистта и тщеславието си, да извършат Богоубийство! Фарисейството е страшна отрова. Фарисейството е ужасяващ недъг на душата.
Ще се постараем да изобразим фарисея, заемайки живописни средства от Евангелието, за да може всеки, който се вгледа в това страшно, чудовищно изображение, да се пази старателно по завета на Господа "от кваса фарисейски" (Мат. 16:6), от начина на мислене, от правилата, от настроенията на фарисеите.
Задоволявайки се с изпълнението на външните религиозни обреди и извършването на някои добри наглед дела, които и езичниците вършат, фарисеят раболепно служи на страстите, които постоянно се старае да прикрива, които до голяма степен не вижда у себе си и не разбира, които пораждат у него пълна слепота по отношение на Бога и цялото божествено учение. Познанието, а оттам и виждането на действието на душевните страсти в нас се достига с покаяние; но за чувството на покаяние фарисеят е недостъпен. Как може да се съкруши, да се умили, да се смири едно доволно от себе си сърце? Неспособен на покаяние, той не е в състояние да вижда светлината на Божиите заповеди, просвещаващи очите на ума. Макар и да се занимава с четене на Писанието, макар и да вижда в него тия заповеди, но в своето омрачение той не задържа вниманието си върху тях - те се изплъзват от погледа му и той ги подменя със своите нелепи и уродливи мъдрувания. Има ли нещо по-странно и по-нелепо от споменаваните в Евангелието фарисейски мъдрувания? "Ако някой се закълне в храма, не е нищо; но ако някой се закълне в златото на храма, задължава се" (Мат. 23:16). Като оставя изпълняването на Божиите заповеди, в които лежи същността на Закона, фарисеят се стреми към изтънчено изпълняване на външни дреболии, дори ако това е свързано с очевидно нарушаване на заповедите. Светите Божии заповеди, в които има живот вечен, са оставени без никакво внимание от фарисеите, забравени са изцяло! "Давате десятък - им казвал Господ - от гьозум, копър и кимион, а сте оставили най-важното в закона: правосъдие, милост и вяра... Водачи слепи, които комара прецеждате, а камилата поглъщате!" (Мат. 23:23, 24).
Най-прикритата от всички душевни страсти е тщеславието. Тази страст повече от всички останали се маскира пред човешкото сърце, доставяйки му удоволствие, често приемано за утешение на съвестта, за Божествено утешение. И фарисеят е заквасен тъкмо от тщеславието. Той всичко върши за похвала от човеците; нему се харесва и милостинята му, и постът му, и молитвата му да имат свидетели. Той не може да бъде ученик на Господа Иисуса, Който повелява на последователите Си да пренебрегват човешката слава, да вървят по пътя на унижението, лишенията и страданията. Кръстът Иисусов за фарисея е съблазън. Нему е нужен друг Месия - подобен на Александър Македонски или на Наполеон, с гръмката слава на завоевател, с трофеи, с плячка! Мисълта за небесната, духовната, за Божията, вечната слава, дори за самата вечност, е недостъпна за душата му, която пълзи по земята, в земния прах и тление. Фарисеят е сребролюбив. Сърцето му е там, гдето е и съкровището му. Там е неговата вяра, там е надеждата му, там е и любовта му! С уста, с крайчеца на езика си той изповядва Бога, а със сърце се отрича от Него. Той никога не чувствува Божието присъствие, не вижда Божия промисъл, не знае от опит, що значи страх Божий. За сърцето му Бог няма, няма и ближни. Той е изцяло земен, изцяло плътски, цял във властта на душевните страсти, те го движат, те го управляват, влекат го към всяко беззаконие, и той живее и работи единствено за самолюбието. В неговата душа е издигнат идолът Аз. На тоя идол той непрестанно кади тамян, безспир принася жертви. Как е възможно в такава душа да се съвмести служението на всесветия Бог със служението на мерзостен кумир? Тая душа е в страшно запустение, в страшен мрак, в страшна мъртвост. Тя е тъмен вертеп, гдето обитават единствено люти зверове или още по-люти разбойници. Тя е гроб, отвънка украсен за физическите човешки очи, които тъй лесно се мамят, а отвътре е изпълнен с мъртвешки кости, злосмрадие, червеи и всичко нечисто и богоненавистно.
Бидейки чужд на Бога, фарисеят има нуждата да се представя пред хората за служител Божий; изпълнен с всякакви беззакония, той има нуждата пред всички да изглежда добродетелен; в стремежа си да удовлетвори своите страсти, той се нуждае да придаде на постъпките си благовидност. Външният вид е насъщен за фарисея. Понеже няма никакво желание да бъде истински благочестив и добродетелен, а само искай да бъде считан сред хората за такъв, фарисеят се облича в лицемерие. Всичко у него е измама, всичко е измислица! Постъпките, думите, целият му живот са непрестанна лъжа. Сърцето му, сякаш тъмен ад, гъмжи от всички страсти, всички пороци; то е в непрестанно мъчение. И същото това адско сърце дъха към ближния безчовечното, убийствено чувство на съблазненост и осъждане. Загрижен да минава за праведен пред човеците, по душа сам чедо на сатаната, фарисеят улавя от Божия закон някои черти, украсява се с тях, та да не узнае в него неопитният врага Божий, да му се довери като на Божий приятел и така да стане негова жертва. Това, което фарисеят осъжда в ближните, не е злото, не е порокът, не е нарушението на закона. Не! Как може да осъжда злото този, който е негов приятел и избраник? Стрелите му са насочени срещу добродетелта. Но за да бъдат ударите по-сигурни, той наклеветява добродетелта, приписва й зло, съблазнява се от това зло и, като го поразява привидно, убива ненавистния нему раб Христов. Фарисеино! Ти отвеждаш на смърт невинния заради престъпление, което сам ти си му измислил. Наказанието със смърт, както и престъплението, са за теб! Нима ти дава кураж това, че подражавайки на Христа, Христовият ученик мълчаливо изпива чашата на страданията, която ти си му приготвил? Нещастнико! Убой се от самото му мълчание, великодушно и тайнствено! Сега последователят Иисусов мълчи заради Иисуса, ала на Страшния и всеобщ съд за него ще се застъпи Иисус, ще изобличи беззаконника, неузнат от човеците, и ще го изпрати във вечната мъка. Фарисеите измислиха престъпления и за Самия Богочовек; стъкмиха за Него смъртно наказание; купиха Неговата кръв; престориха се, че не са Го разбрали.
Най-голямото злодеяние на земята е извършено от фарисеите. Те всякога са били верни, верни са и до ден днешен, на своето адско призвание. Те са главните врагове и гонители на истинските, на християнските добродетели и благочестието; те не се спират пред никакви средства, пред никакви престъпления. Срещу тях ехти Господнята присъда: "Змии, рожби ехиднини, как ще избегнете осъждането за в геената? Затова, ето, аз пращам при вас пророци, и мъдреци, и книжници; и едни ще убиете и разпнете, а други ще бичувате в синагогите си и ще изгонвате от град в град, за да падне върху ви всичката кръв праведна, проляна на земята, от кръвта на праведния Авел до кръвта на Захария, син Варахиин, когото убихте между храма и жертвеника. Истина ви казвам: всичко това ще падне върху тоя род" (Мат. 23:33-36). Изпълниха се словата на Господа и до ден днешен се изпълняват - заразените от кваса фарисейски и досега са в непримирима вражда с истинните Иисусови ученици, гонят ги ту явно, ту под прикритието на клеветата и съблазнеността; ненаситно и неуморно жадуват за тяхната кръв.
Господи Иисусе Христе, помагай на рабите Си! Дарувай им познание за Тебе, дай им да следват Тебе, Тебе, Който като овца бе заведен на клане, и както агне пред стригачите си бе безгласен (вж. Ис. 53:7). Дай им да Те виждат с чистото око на ума и, страдайки в блажено мълчание, да сещат в себе си миротворния повей на Светия Дух, който възвестява на рабите Ти, че няма друг начин да бъдем Твои, освен като се причащаваме с чашата на страданията, чашата, що Ти за Себе Си и за Твоите верни раби си отредил в дните на земното скиталчество.
"Аскетические опыты", - Правило Веры, М.1993, т.I., с. 408-417
Препечатано от © "Православна беседа". Всички права запазени!
Вярата приближава човека до Бога и го усвоява за Бога. Тя ще представи човека пред Божието лице и ще го постави в последния ден от живота на този свят - в началото на вечния ден - отдясно на Престола Божи за вечно наслаждение в Бога, за вечно съцарствие с Бога.
Вярата в Христа е живот. Хранещият се с вяра вкусва още по време на земното си странстване вечен живот, определен за праведниците след края на това странстване.
Онзи, който признава, че има възможност без вяра в Христа да се спаси, се отрича от Христа и може, без да знае, да изпадне в тежкия грях на богохулството. Още >>> и тук >>>
Светият Дух, изрекъл чрез пророците и апостолите словото Божие, го е изтълкувал чрез светите отци. И словото Божие, и неговото тълкуване - това е дар на Светия Дух. Едно единствено тълкуване приема светата Православна Църква! Това единствено тълкуване приемат и истинските й чеда!
Който обяснява Евангелието и цялото Писание произволно, той чрез самото това отхвърля неговото разтълкуване от светите отци, от Светия Дух. Който отхвърля тълкуването на Писанието от Светия Дух, той, извън всяко съмнение, отхвърля и самото Свещено Писание.
И словото Божие, словото на спасението, за дръзките си тълковници става смъртоносен дъх за смърт, двуостър меч, с който те сами себе си заколват за вечна погибел (II Петр. 3:16; II Кор. 2:15-16). С него са се убили навеки Арий, Несторий, Евтихий и останалите еретици, изпаднали в богохулство чрез произволното и дръзко тълкуване на Писанието.
"Покайте се!" Що значи да се покаеш? Значи да се опомниш, да се разкаеш за греховете си, да захвърлиш греховете си - тъй отговорил един велик свети отец на тоя въпрос, - и повече да не се връщаш към тях (Пимен Велики, Вж. Скитски патерик). По такъв начин много грешници са се превърнали в светци, много беззаконници - в праведници.
"Покайте се!" Отблъснете от себе си не само явните грехове - убийство, грабителство, блуд, клевета, лъжа, но и гибелните развлечения, и плътските наслади, и престъпните мечтания, и беззаконните помисли - всичко, всичко забранено от Евангелието. Предишния греховен живот умийте със сълзите на искреното разкаяние. Още >>>
Когато светите отци на Източната Църква, особено пустинножителите, достигали висота в духовните си упражнения, тогава всички тези упражнения се сливали в тях в едно единствено покаяние. Покаянието е обхващало целия им живот, цялата им дейност: то е било следствие от виждането на своя грях. Запитали един велик отец: какво трябва да бъде делото на уединения инок? Той отвърнал: "Умъртвената ти душа лежи пред погледа ти и ти питаш какво трябва да бъде твоето дело?" Още >>>
"Покайте се и вярвайте в Евангелието" (Марк 1:15)
Покаянието е дадено за очистване от всички грехове без изключение, но то е прието от Бога и само тогава оказва спасително въздействие, когато греховете и греховният живот бъдат наистина заменени от богоугоден живот.
Евангелието започва с проповед за покаянието. Тази проповед е възвестена от Предтечата Господен, от Самия Спасител и от Неговите ученици. Веднъж възвестена проповедта за покаянието, и на Църквата е заповядано да прощава всички грехове... колкото и пъти да се повтарят (срв. Мат. 18:22); да се дава прошка за греховете и дори за смъртните - но при единственото условие, те да не се допускат повече (срв. Йоан 5:14; 8:11). Казано е още, че грехът обладава тези, които, смятайки се за праведни, пренебрегват покаянието (срв. Йоан 9:14). Само покаянието прави човека праведен и само чрез него може да се приеме и усвои Евангелието.
Пътят, по който Сам Бог води човека, при кое- то човек трябва да бъде постоянно със съкрушен дух, в духовна нищета, в съзнаване на своите прегрешения, в плач за тях, се нарича път на покаянието. По него са тръгвали всички светии. Този път е осветен от учението за Светия Дух, сияещо от Свещеното Писание и отеческите писания.
На пътя на покаянието не можете да бъдете доволен от себе си. Вглеждайки се в себе си, няма да откриете нищо, което да е способно да подхранва самолюбието ви. Напротив, ще намерите много неща, достойни за оплакване и въздишки, достойни за горчиви и продължителни сълзи. Утеха за вас трябва да бъдат плачът и сълзите, лекотата и свободата на съвестта, вследствие от тях. Само смирените, само нищите духом ще намерят покой - и временен, и вечен.
Такъв жребий е определил Бог за тези, които е избрал за духовно, истинско служение на името Му. През целия си земен живот те са длъжни да пребивават в покаяние, далеч от тленните наслади и веселби. Само непрестанното покаяние отличава Божиите избраници от синовете на този свят.
От първото си влизане в манастира монахът трябва да отдаде цялата си грижа и внимание на четенето на Св. Евангелие. Той трябва да изучава Евангелието тъй внимателно, че то да е винаги в паметта му. При всяко нравствено решение, при всяко действие, при всяка мисъл, в паметта му винаги трябва да бъде учението на Евангелието. Изучавайте Евангелието до края на живота си. Никога не преставайте. Не си мислете, че сте го изучили достатъчно, даже и ако сте го научили наизуст.
Гибелта ни е станала чрез унищожаването на общуването с Бога и чрез встъпване в общуване с падналите и отхвърлени духове. Спасението ни е в разтрогването на общуването със сатаната и във възстановяването на общуването ни с Бога.
Желаещият постоянно да пребивава в ... духовно зрение, трябва да се погрижи постоянно да пребивава в смирение, прогонвайки от себе си самооправданието и осъждането на ближните, въвеждайки смирението чрез самоукоряване и съзнаване на своята греховност пред Бога и човеците.
Първото духовно виждане е виждането на своите съгрешения, дотогава прикрити от забрава и неведение. Като ги види... подвижникът веднага получава опитно познание за предишната слепота на своя дух, при която съществуващото и съществувалото му се е представяло изобщо несъществувало и несъществуващо.[...]
Когато човешкият дух започне да се очиства от Божествената благодат, тогава той постепенно преминава от познанието за духовете към тяхното духовно виждане. Това виждане се извършва с ума и сърцето, дарува се от Духа Свети... Лукавите духове се изобличават от сърцето; умът е недостатъчен за това: той не може да различи само със собствените си сили образите на истината от образите на лъжата, прикрити с образи на истината. Духовното разсъждение е основано на духовното усещане... както са засвидетелствали двамата ученици за своето усещане и за значението на това усещане в беседата с Господа, Когото те не познали с чувствените си очи, нито с умствено съображение: "не говореше ли в нас сърцето ни, когато Той ни говореше по пътя и когато ни обясняваше Писанието?" (Лук. 24:32). Именно сърцето, свидетелстващо истинно за Господа, свидетелства истинно и за духовете и изпитва "дали са от Бога" (1 Иоан. 4:1), или от царството на тъмнината и злобата.
Способно на такова свидетелство е сърце, очистено от покаянието, обновено от Духа Свети; но сърце, което се намира в плен на страстите и демоните, е способно да дава само лъжливи и погрешни показания. Още тук >>> и тук >>>
[Духовната прелест е] отклоняване към лъжата въз основа на гордостта... Сам сатаната се преобразява в ангел на светлината, та затова не е голяма работа, ако и служителите му се преобразяват като служители на правдата (2 Кор. 11:14). Още >>>
Тези, които живеят дръзко и се водят от своите си разбирания, лесно се повреждат... Човек се нуждае от много разсъждение (т.е. от духовен разум, бел. ред.), за да придобие способността да различава доброто от злото. Не се отдавай бързо и лекомислено на явленията, но пребивавайки бавноподвижен, задържай доброто след много изпитване, а лукавото отхвърляй: защото си длъжен първо да изпитваш и разсъждаваш и тогава вече да вярваш (на това, което се окаже достойно за вяра).
Истинските християни във всички времена възможно най-внимателно са се пазели от смъртоносната отрова на ереста и други учения на лъжата. Те неотклонно са се придържали към догматическото и нравственото Предание на Църквата. Не само са вярвали православно в Светата Троица, но и своя живот, и подвизите, и нравите си са насочвали според Преданието на Църквата. Отличителна черта на всички Свети отци е било неотклонното ръководство по нравственото Предание на Църквата и те са заповядали само такъв духовен наставник да се смята за истински, който във всичко следва учението на Отците на Източната църква и според техните писания свидетелства и осъществява своето учение. Който пък мисли да ръководи ближните от началата на земната премъдрост, от началата на падналия разум, колкото и блестящ да е той, такъв сам се намира в самопрелъстяване и последователите си довежда до самопрелъстяване. Още >>>
Главната причина за неустроеността на Църквата се състои в това, че правилата на Светите Апостоли, Съборите и Отците са оставени без внимание, дори са забравени. Те са заменени с измислици, чужди на духа на Църквата, заимствани от дух, враждебен на Православната Църква, който унищожава самия църковен дух, а оставя само едното външно благоприличие до известна степен и форма.
В днешно време главният им (на бесовете). труд е да се уронят всички истински идеи за Бога и за всичко Божествено и да се възвеличат идеите за човека в неговото паднало естество - и с това да се подготви възвеличаването на онзи човек, който ще се превъзнесе повече от Бога по предреченото от св. апостол Павел. Същата идея, която е погубила човечеството в рая! Само че сега тя се развива по-обширно. Още >>>
Виж също:
www.Pravoslavieto.com
